Том Шарп
Уилт (8)

8.

Плитчината, в която бе заседнал катерът, изглеждаше ужасно неподатлива. Като капак нещо стана с мотора. Гаскел каза, че се повредил рулят.

— Сериозно ли е? — попита Сали.

— Ами трябва да ни изтеглят на буксир до някой док.

— И кой ще ни изтегли?

— Може би преминаващ кораб.

Сали обърна поглед към папура.

— Преминаващ кораб? — възкликна тя. — От снощи киснем тук, вече наближава обед, а до момента нищо не е минало край нас, пък и да мине, от тоя шибан папур дори няма да го видим.

— Останах с впечатление, че си падаш по папура.

— Това беше вчера — сопна се Сали. — Днес папурът просто означава, че сме невидими за всички, които са на повече от петнайсет метра разстояние. А ето че ти прецака и мотора. Казах ти да не го пускаш на такива обороти.

— Откъде да знам, че рулят ще се счупи — отвърна Гаскел. — Просто се опитвах да изтегля всички ни от тая плитчина. Според теб мога ли да го направя, без да форсирам проклетия мотор.

— Ами можеше да се скочиш във водата и да буташ.

Гаскел надникна през борда.

— Да, можех да скоча във водата и да се удавя — рече той.

— Така поне катерът щеше да олекне — заяде се Сали.

— Всички трябва да правим жертви, пък и нали каза, че приливът щял да пи повдигне.

— Добре де, сгреших. Вече сме в сладки води, което значи, че прилива не стига дотук.

— Сега ли ми го казваш! Най-напред бяхме в Жабешкия вир…

— Залив — поправи я Гаскел.

— Все едно е. После бяхме в пролива Фен. А сега къде сме, за Бога?

— Заседнали в плитчина — отвърна Гаскел.

 

 

Ева шеташе в кабината. Нямаше кой знае колко за шетане, но тя винаги си намираше работа. Оправи леглата и прибра завивките в шкафовете отдолу, разбуха възглавниците и изпразни пепелниците. После измете пода и почисти масата, изми прозорците и избърса праха от полиците и изобщо направи всичко толкова чисто и спретнато, колкото беше възможно. През цялото време обаче мислите й ставаха все по-объркани и размътени, тъй че когато приключи и всеки предмет бе на мястото си, а в цялата кабина цареше ред, самата Ева бе твърде смутена и раздвоена по отношение на всичко.

Прингсхаймови бяха много изтънчени, богати и образовани, и постоянно говореха умни неща, но вечно се караха и дърлеха и честно казано, бяха твърде непрактични и нямаха елементарно понятие от хигиена. Гаскел не си миеше ръцете, след като бе ходил в тоалетната, а един Бог знаеше кога се бе бръснал за последен път. А как само зарязаха къщата си на „Роситър гроув“, без изобщо да разчистят след купона, въпреки че градината бе зарината с мръсни чаши и какво ли не. Това доста сепна Ева. Тя никога не би оставила дома си в такава неразбория. Каза това и на Сали, но Сали я упрекна, че й липсвала спонтанност. Освен това били наели къщата само за през лятото, пък и било типично за наложената от мъжете социална система с жената да се сключват договорни отношения, основани на женско домашно робство. Ева се опита да следва нишката на мисълта й и се почувства виновна, защото не й се удаде. Освен това излизаше унизително да си къщовница, пък тя си беше точно такава.

Ами историята с Хенри и куклата! Подобно нещо бе крайно нетипично за Хенри и колкото повече си мислеше за това, толкова по-нетипично й се струваше. Сигурно е бил пиян до козирката, но и тогава даже… да съблече гол-голеничък? И къде намери тази кукла? Тя разпита Сали и с ужас разбра, че Гаскел страшно си падал по пластмасата и просто обожавал да си играе с Джуди, че мъжете изобщо си били такива и затова единствената смислена връзка била между жени, жените нямало нужда да доказват мъжествеността си с драстични актове на екстрасексуално насилие, нали така? Накрая Ева съвсем се загуби в лабиринта от думи, които не разбираше, но имаше усещането, че означават нещо важно, а Сали я придума да проведат още един сеанс по терапия-чрез-докосване.

Терапията-чрез-докосване също караше Ева да се чувства раздвоена. Според Сали Ева още страдаше от задръжки, а задръжките били признак за емоционална и сетивна незрялост. Ева се бореше със смесените си чувства по въпроса. От една страна, не искаше да бъде емоционално и сетивно незряла, и доколкото можеше да се съди по отвращението, което изпитваше, лежейки гола в обятията на друга жена — а според Ева колкото по-противно бе едно лекарство, толкова по-вероятно бе да се окаже ефикасно, психосексуалното й поведение несъмнено бележеше напредък. От друга страна, не беше съвсем убедена, че терапията-чрез-докосване е нещо хубаво и правилно. Тя преодоляваше възраженията си спрямо нея само със значителни усилия на волята и дори тогава оставаше едно подмолно съмнение дали е редно да те докосват чак толкова сетивно. Изобщо нещата бяха доста объркващи, а като капак на всичко Сали й даваше хапчета против забременяване. Ева възрази енергично, изтъквайки, че двамата с Хенри винаги са искали бебета и тя никога не е взимала ханчета, но Сали настоя.

— Ева, сладурчето ми — каза тя, — с Гаскел човек просто не може да бъде сигурен. Понякога с месеци кротува, а после изведнъж почва да налита на всичко, което му се мерне пред очите. Изобщо не подбира.

— Но нали разправяше, че двамата страшно се обичате? — отвърна Ева.

— Да де, но от дъжд на вятър. Учените сублимират либидото си, а в живота на Джи върхът е пластмасата. Пък и ние съвсем не искаме да се върнеш при Хенри с гените на Джи в някоя яйцеклетка, нали?

— Разбира се — потвърди Ева, ужасена от самата мисъл, и взе хапчето след закуска, преди да отиде в камбуза да измие чиниите.

Всичко бе толкова различно от трансценденталната медитация и грънчарството. На палубата Сали и Гаскел още се препираха.

— Какво, по дяволите, пробутваш на безмозъчната цицорана? — попита Гаскел.

— ТеЧеДе, Телесен Контакт, Сетивно Освобождение — отвърна Сали. — Тя е ощетена в сетивно отношение.

— Тя е ощетена в умствено отношение, ако питаш мен. Все съм виждал патки, ама тая всичките ги слага в джоба си. Както и да е, питах за хапчетата, които й даваш на закуска.

Сали се усмихна.

— А, онези ли — рече тя.

— Да, онези. Опитваш се да размътиш и малкото акъл, който има, а? — попита Гаскел. — Достатъчно грижи си имаме и без да се озоваваме с Моби Дик на ръце.

— Орални противозачатъчни, сладурче, просто доброто старо хапче.

— Орални противозачатъчни? Защо, дявол да го вземе? Не бих я докоснал дори със стерилизирана бъркалка.

— Гаскел, миличък, колко си наивен. За автентичност, само за автентичност това прави моята връзка с нея много по-реална, не мислиш ли? Все едно да наденеш презерватив на изкуствен пенис.

Гаскел я изгледа със зяпнала уста.

— Мили Боже, нали не искаш да кажеш, че…

— Все още не. Дългия Джон Силвър още си е в калъфа, но някой от следващите дни, когато тя стане малко по-еманципирана… — Сали отправи към папура усмивка пълна с копнеж. — Може би не е чак толкова зле, че сме заседнали тук. Така имаме време, безброй прекрасни часове, пък и ти можеш да си гледаш гъските…

— Блатните птици — поправи я Гаскел, — освен това ще трябва да платим страхотна сметка, ако не върнем катера навреме.

— Сметка ли? — възкликна Сали. — Ти си луд. Да не мислиш, че плащаме за това старо корито?

— Но нали го нае от яхтклуба? Само не ми казвай, че и го взела просто ей така — рече Гаскел. — За Бога, та това е кражба!

Сали се разсмя.

— Ама наистина, Гаскел, ти си бил много морален! Само дето си непоследователен. Задигаш книги от библиотеката и химикали от лабораторията, но като е за кораби, вдигаш врява до небесата.

— Книгите са нещо друго — разпалено възрази Гаскел.

— Да, заради книги няма да идеш в затвора — рече Сали. — Това е единствената разлика. Е, щом държиш да мислиш, че съм откраднала катера, продължавай да си мислиш така.

Гаскел извади кърпа и избърса очилата си.

— Не си ли? — попита той след малко.

— Взех го назаем.

— Назаем ли? От кого?

— От Шай.

— От Шаймахер?

— Точно така. Той каза, че можем да наемем катера, когато пожелаем, и ето че го взехме.

— А той знае ли?

Сали въздъхна.

— Той сега нали е в Индия, за да събира сперма? Тъй че какво значение има дали знае? Когато се върне, ние отдавна ще сме в свободните ловни полета.

— Мамка му — рече Гаскел уморено, — някога ще затънем до уши в лайната и то заради теб.

— Гаскел, злато мое, понякога ме отегчаваш с притесненията си.

— Слушай какво ще ти кажа, тъкмо ти ме притесняваш с дяволското си отношение към чуждата собственост.

— Собствеността е кражба.

— Как не! Я се опитай да пробуташ тази теория на ченгетата, когато те пипнат. В тази страна полицията не гледа през пръсти на кражбите.

* * *

Полицията не гледаше през пръсти и на случая с добре развитото тяло на жена, очевидно убита и погребана на дълбочина десет метра под двайсет тона бързосъхнещ бетон. Информацията за добре развитото тяло дойде от Барни.

— Имаше големи гърди — обясни той в седмата версия на видяното. — И тази ръка, протегната нагоре…

— За ръката вече чухме — рече инспектор Флинт. — За нея казахте и преди, но сега за пръв път споменавате гърдите.

— Ами тая ръка така ми грабна вниманието — оправда се Барни. — То в такава ситуация човек просто не може да мисли за гърди.

Инспекторът се обърна към бригадира.

— Вие забелязахте ли гърдите на покойната? — попита той.

Бригадирът обаче само поклати глава. Беше загубил дар слово.

— Значи имаме труп на добре развита жена… на каква възраст ви се стори?

Барни замислено се почеса по брадичката.

— Не беше стара — рече той накрая. Съвсем не беше стара.

— На двайсет и няколко?

— Може би.

— Или на трийсет и няколко?

Барни сви рамене. Мъчеше се да си припомни нещо, което в онзи миг му се бе сторило странно.

— Със сигурност не беше прехвърлила четирийсетте, нали?

— Не — каза Барни. — Видя ми се по-млада.

Той изрече това доста колебливо.

— Не се изразявате много конкретно — отбеляза инспектор Флинт.

— Не мога иначе — жално каза Барни. — И вие да видите жена на дъното на дълбока мръсна дупка и тонове бетон, които се стоварват отгоре й, хич няма да се питате за възрастта й.

— Естествено, това ми е пределно ясно, но все пак помислете мъничко. Имаше ли нещо особено у нея…

— Особено ли? Ами тази ръка, нали разбирате…

Инспектор Флинт въздъхна.

— Имах предвид нещо необичайно в цялата й външност. Да вземем косата й например. Каква беше на цвят?

Барни се досети.

— Знаех си, че имаше нещо! — тържествуващо възкликна той. — Косата й, точно така! Косата й беше увиснала настрана.

— Е, това е съвсем естествено. Няма как да хвърлите жена на дъното на деветметрова дупка, без да й развалите прическата.

— Не, не става дума за това. Косата й висеше от едната страна, а от другата страна беше сплескана. Сякаш е била ударена по главата.

— Ами най-вероятно наистина е била ударена. Ако е истина, че капакът от шперплат си е бил на мястото, очевидно не е попаднала там по своя воля. Не можете ли все пак да ми дадете малко по-точно указание за възрастта й?

— Е — рече Барни, — някои части от нея изглеждаха млади, а други не. Това е всичко, което мога да кажа.

— Кои части? — попита инспекторът с отчаяната надежда, че Барни няма да подхване за пореден път описанието на ръката.

— Ами краката й някак не се връзваха с гърдите, ако разбирате какво искам да кажа — инспектор Флинт явно не разбираше. — Бяха много слаби, направо клечести.

— Кои? Краката или гърдите?

— Краката, разбира се — рече Барни. — Нали вече ви казах, че имаше такива разкошни, големи…

* * *

— Разглеждаме случая като убийство — каза инспектор Флинт на директора десет минути по-късно. Директорът седна зад бюрото си и отчаяно помисли каква лоша реклама е това за колежа.

— Напълно ли сте убедени, че не би могло да е нещастен случай?

— Наличните доказателства определено сочат в обратната посока каза инспекторът. — Все пак ще знаем със сигурност едва когато успеем да се доберем до тялото, а това, опасявам се, ще отнеме известно време.

— Време ли? — възкликна директорът. — Да не искате да кажете, че не можете да я извадите до обед?

Инспектор Флинт поклати глава.

— Изключено е — каза той. — Обмисляме два начина да стигнем до трупа, но и двата ще отнемат няколко дни. Единият е да пробием дупка в бетона, а другият е да прокопаем нова шахта до първоначалната дупка и да се опитаме да я измъкнем настрани.

— Мили Боже — рече директорът, хвърляйки поглед към календара, — но това означава, че ще копаете дни наред.

— Няма друг начин. Който и да я е хвърлил там долу, дяволски добре си е свършил работата. Все пак ще се постараем да не бие на очи.

През прозореца директорът виждаше четири полицейски коли, една пожарна и голям син фургон.

— Това наистина е твърде печално промърмори той.

— Убийството винаги е печално — рече инспекторът и се изправи. — Самото му естество е такова. Междувременно ще запечатаме обекта и ще бъдем благодарни, ако ни сътрудничите.

— На вашите услуги — отвърна директорът с въздишка.

* * *

Присъствието на толкова много униформени мъже, надничащи в някаква дупка, предизвика смесени реакции в стаята на персонала. Същото важеше и за десетината полицаи, които претърсваха строителния обект, като от време на време се спираха и внимателно примираха разни неща в пликове, ала все пак гвоздеят бе пристигането на тъмносиния фургон.

— Това е подвижен щаб на отдел „Убийства“ — обясни Питър Фенуик. — Очевидно някакъв маниак е хвърлил жена в една от дупките.

Новите леви, струпани в един ъгъл, обсъждайки вероятните последици от присъствието на толкова много парамилитаристични фашистки свине, изпуснаха въздишка на съжаление, задето нямаше да се увенчаят с мъченически ореол, ала все още изразяваха съмнения.

— Не, съвсем сериозно — рече Фенуик, — попитах един от тях какво правят там. Мислех, че става дума за бомбена заплаха.

Доктор Кокс, ръководителят на научната катедра, потвърди думите му. Неговият кабинет гледаше право на там.

— Толкова е страшно, само като си помислиш — промълви той. — Всеки път, като погледна натам, се питам колко ли се е мъчила.

— Според вас какво събират в онези пликове? — попита доктор Мейфийлд.

— Улики — отвърна доктор Борд с нескрито задоволство. — Косми. Късчета кожа и петна от кръв. Обичайните останки от едно жестоко престъпление.

Доктор Кокс побърза да излезе от стаята, а доктор Мейфийлд изглеждаше отвратен.

— Колко гнусно! — възкликна той. — А не е ли възможно да е станала някаква грешка? Искам да кажа, откъде на някой ще му хрумне да убие жена точно тук?

Доктор Борд сръбна от кафето си и го погледна с копнеж.

— Аз самият мога да измисля безброй причини — весело рече той. — В моя вечерен курс има поне десетина жени, които с радост бих пребил и хвърлил в някоя дупка. Например Силвия Суонсбек.

— Който и да го е направил, навярно е знаел, че днес ще изливат бетона — обади се Фенуик. — Мен ако питате, май е вътрешна работа.

— Може да е някой от нашите по-враждебни към обществото курсисти — подхвърли доктор Борд. — Предполагам, че още не са проверили дали не липсва някой от персонала.

— Вероятно ще се окаже, че няма нищо общо с колежа — обади се доктор Мейфийлд. — Просто някой маниак…

— Хайде, хайде, не си затваряйте очите — прекъсна го доктор Борд. — Очевидно има елемент на предумисъл. Който и да е… който и да е убиецът, вижда се, че много внимателно е планирал всичко. Недоумявам само защо не е затрупал с пръст клетата жена, тъй че да не бъде забелязана. Навярно е възнамерявал да го направи, но нещо му е попречило, една от онези малки съдбовни случайности.

Уилт седеше в ъгъла на стаята и пиеше кафе, съзнавайки, че единствен от присъстващите не наднича през прозореца. Какво, по дяволите, да направи? Най-разумно беше да отиде в полицията и да обясни, че се е опитал да се отърве от надуваема кукла, която някой му е дал. Но щяха ли да му повярват? Ако така стояха нещата, защо я бе пременил с дрехи и перука? И защо я бе оставил в напомпано състояние? Защо просто не я бе изхвърлил? Той тъкмо обмисляше всички доводи за и против тази идея, когато ръководителят на инженерната катедра влезе и обяви, че полицията възнамерява да изкопае друга дупка до първата, вместо да пробива бетона.

— Вероятно ще могат да видят стърчащи части от трупа — обясни той. — Очевидно едната й ръка е била протегната нагоре и има шанс, когато всичкият бетон се е излял отгоре й, същата тази ръка да е била притисната към страничната стена на дупката. По този начин ще я извадят много по-бързо.

— Лично аз не виждам защо трябва да се бърза — рече доктор Борд. — Според мен тя ще бъде доста добре запазена в бетона. Мумифицирана, бих казал.

Седнал в ъгъла, Уилт доста се съмняваше в това. С двайсет тона бетон отгоре й дори Джуди, извънредно издръжлива кукла, надали бе устояла. Несъмнено се бе спукала, това бе ясно като бял ден, и в този случай полицията щеше да намери само една празна пластмасова ръка на кукла. Едва ли щяха да си направят труда да изкопаят някаква си спукана кукла.

— Има и друго — продължи ръководителят на инженерната катедра, — ако се окаже, че ръката стърчи отстрани, вероятно ще могат веднага да вземат отпечатъци от пръстите.

Уилт скришом се усмихна. Отпечатъци никога нямаше да могат да вземат от Джуди. Малко поободрен, той допи кафето си и отиде на поредната лекция. Предстоеше му час с група старши секретарки. Завари ги оживено да обсъждал убийството.

— Смятате ли, че е сексуално престъпление? — попита едно дребно русо момиче на първия ред, докато Уилт им раздаваше екземпляри от „Този остров сега“.

Отдавна бе установил, че главата за превратностите на юношеството допада на старши секретарки. Там се обсъждаха въпроси, свързани със секса и насилието; сведенията в нея бяха излезли от мода още преди дванайсет години, но същото можеше да се каже и за секретарките. В този ден обаче книгата бе съвсем излишна.

— Не мисля, че изобщо е станало някакво престъпление — каза Уилт, сядайки зад бюрото си.

— О, как да не е станало. Видели са женски труп долу настоя дребната блондинка.

— Смятат, че са видели нещо, което им е заприличало на труп — рече Уилт. — Това съвсем не значи, че наистина е било такова. Въображението на хората понякога си прави лоши шеги с тях.

— Полицията не мисли така — обади се едно едро момиче, чийто баща май беше някаква важна клечка. — Ако не бяха сигурни, нямаше да си правят целия този труд. На нашето игрище за голф веднъж стана убийство и намериха само късчета от труп, накълцан и пуснат във водното препятствие на петнайсета позиция. Оказа се, че са престояли там шест месеца! Някой ударил лошо топката на дванайсета позиция и тя взела, че паднала в езерцето. Най-напред измъкнаха един крак. Целият подпухнал и позеленял…

На третия чин едно бледо момиче от Уилстантън припадна. Уилт й помогна да се свести и я заведе в медицинския кабинет, а когато се върна, групата вече бе стигнала до известните случаи с Крипън, Хей и Кристи. Уилт ги завари да обсъждат премахване на трупове чрез потапяне в киселина.

— … И нищичко не останало от нея, намерили само изкуствените й зъби и камъните от жлъчката.

— Май знаете много неща за убийствата — каза Уилт на едрото момиче.

— Татко играе бридж с началника на полицията — обясни тя. — Той често вечеря у нас и ни разказва жестоки истории. Според него трябвало да върнат бесенето.

— Не се и съмнявам — мрачно рече Уилт.

За старшите секретарки бе типично да познават полицейски началници, които са за връщането на смъртно наказание чрез бесене. Секретарките само това знаеха — мама, татко и разни врели-некипели.

— Тъй или иначе, от бесенето хич не боли — продължи едрото момиче. — Сър Франк казва, че един опитен палач може да изведе мъжа от килията, да му окачи примката и да дръпне лоста само за двайсет минути.

— Че защо да запазваме тази привилегия само за мъжете? — язвително попита Уилт. Групата го погледна с укор.

— Последната жена, която са обесили, е била Рут Елис — обади се блондинката от първия ред.

— Е, при жените е друго — рече едрото момиче.

— Защо? — неблагоразумие попита Уилт.

— Ами по-бавно е.

— По-бавно ли?

— Госпожа Томпсън например така се дърпала, че се наложило да я вържат за стол — намеси се блондинката. — Изобщо се държала твърде срамно.

— Вашите разсъждения ми се струват много странни — рече Уилт. — Несъмнено е срамно една жена да убие съпруга си. Но да окаже съпротива, когато дойдат да я екзекутират, това съвсем не ми се вижда срамно. Намирам, че е…

— Не е само това — прекъсна го едрото момиче, кого не се оставяше тъй лесно да му запушат устата.

— Кое не е?

— При жените е по-бавно, защото трябва да ги накарат да обуят непромокаеми гащи.

Уилт я зяпна отвратен.

— Непромокаеми какво? — попита той, без да се замисли.

— Непромокаеми гащи — повтори едрото момиче.

— Мили Боже! — възкликна Уилт.

— Нали разбирате, когато въжето се опъне, те се изпускат — продължи момичето неумолимо, нанасяйки последния удар.

Уилт я изгледа с безумен поглед и залитайки, излезе от стаята.

— Ама какво му стана? — рече момичето. — Сякаш казах нещо гадно.

В коридора Уилт се облегна на стената и почувства, че му се гади. Тия момичета бяха по-лоши и от газопроводчиците. Газопроводчиците поне не навлизаха в такива отвратителни анатомични подробности, а на всичко отгоре старшите секретарки бяха все от така наречените добри семейства. Когато се усети достатъчно силен, за да се изправи отново лице в лице с тях, часът свърши. Уилт плахо влезе в стаята и събра книгите.

* * *

— Името Уилт говори ли ви нещо? Хенри Уилт? — попита инспекторът.

— Уилт ли? — попита заместник-директорът, оставен да се справя с полицията, докато директорът прекарваше времето си по-ползотворно, мъчейки се да потули шума, предизвикана от отвратителната случка. — Да, разбира се. Той е един от нашите преподаватели по хуманитарна просвета. Защо? Има ли някаква…

— Ако нямате нищо против, сър, бих искал да разменя няколко думи с него. Насаме.

— Но Уилт е съвсем безобидна личност — каза заместник-директорът. — Сигурен съм, че изобщо не би могъл да ви помогне.

— Вероятно е така, но все пак…

— Нали дори за миг не намеквате, че Хенри Уилт има нещо общо с… — заместник-директорът изведнъж млъкна и се вгледа внимателно в изражението на инспектора.

То бе зловещо неутрално.

— Не бих искал да навлизам в подробности — каза инспектор Флинт, — пък и най-добре ще е да не вадим прибързани заключения.

Заместник-директорът вдигна телефонната слушалка.

— Държите ли той да дойде при вас във… ъъъ… фургона? — попита той.

Инспектор Флинт поклати глава.

— Искаме да поговорим колкото може по-дискретно. Някой празен кабинет ще свърши работа.

— Има един такъв кабинет точно до моя. Можете да използвате него.

* * *

Уилт беше в столовата и обядваше заедно с Питър Брейнтри, когато секретарката на заместник-директора му донесе една бележка.

— Не може ли тази работа малко да почака? — попита Уилт.

— Каза, че било спешно.

— Сигурно най-сетне са решили да те направят старши преподавател — бодро рече Брейнтри.

Уилт погълна остатъка от бърканите яйца и се изправи.

— Съмнявам се — каза той, излезе унило от столовата и пое нагоре по стълбите.

Имаше ужасното подозрение, че повишението е последното нещо, заради което заместник-директорът би искал да го види.

* * *

— Е, господине — рече инспекторът, когато се настаниха в кабинета, — казвам се Флинт. Инспектор Флинт, отдел „Убийства“, а вие сте господин Уилт, нали? Хенри Уилт?

— Да — каза Уилт.

— Е, господин Уилт, както навярно сте разбрали, разследваме предполагаемото убийство на жена, чието тяло вероятно е било хвърлено на дъното на една от дупките, пробити за основата на новата сграда. Мисля, че знаете за това — Уилт кимна. — И, разбира се, проявяваме интерес към всичко, което би могло да ни помогне по случая. Ще имате ли нещо против да хвърлите поглед на тези бележки.

Той подаде на Уилт лист хартия. В горната му част бе нахвърляно заглавието „Бележки върху насилието и разпадането на семейството“, а отдолу следваха редица подзаглавия.

1. Нарастващо прилагане на насилие в обществения живот, насочено към постигане на политически цели.

а. Бомбени атентати

б. Отвличания

в. Тероризъм

г. Политически убийства

2. Неефективност на полицейските методи за борба с насилието.

а. Негативен подход. Полицията е в състояние да реагира на престъпленията едва след като са били извършени.

б. Употреба на насилие от страна на сами те полицаи.

в. Ниско интелектуално равнище у средностатистическия полицай.

г. Нарастваща употреба на сложни методи от страна на престъпниците например различни тактики за отвличане на вниманието.

3. Влиянието на медиите. Телевизията внася в дома техники за извършване на престъпления.

Имаше и други неща. Много други неща. Уилт погледна списъка с чувство на обреченост.

— Разпознавате ли почерка? — попита инспекторът.

— Да — рече Уилт, възприемайки твърде рано лаконичния начин на изразяване, типичен за свидетелската банка.

— Признавате ли, че вие сте написали тези бележки? — инспекторът протегна ръка и взе записките обратно.

— Да.

— Те действително ли изразяват нашето мнение за методите на полицията?

Уилт се сепна.

— Това са записки, които бях нахвърлил за една лекция, предназначена за новобранци пожарникари — обясни той. — Просто идеи в съвсем суров вид. Разбира се, те трябва да се обработят…

— Но не отричате, че вие сте ги написани?

— Не, разбира се. Нали току-що ви казах, че са мои.

Инспекторът кимна и измъкна една книга.

— Това също ли е ваше?

Уилт погледна „Студеният дом“.

— Ами там е написано моето име, нали?

Инспектор Флинт разгърна първата страница.

— Точно тъй — рече той с нескрито удивление. — Точно тъй.

Уилт го погледна втренчено. Нямаше смисъл да се преструва повече. Щеше да е най-добре да приключи с въпроса колкото може по-бързо. Бяха намерили проклетата книга в коша на велосипеда, а бележките навярно бяха изпаднали от джоба му някъде в обекта.

— Вижте, инспекторе — рече той, — мога да ви обясня всичко. Наистина е много просто. Действително отидох на обекта…

Инспекторът се изправи.

— Господин Уилт, ако сте готов да направите изявление, трябва да ви предупредя, че…

* * *

Уилт се яви в подвижния щаб и направи изявление в присъствието на стенограф от полицията. Фактът, че влезе в синия фургон и повече не излезе оттам, бе забелязан с интерес, от курсистите в столовата и от двайсет и петима преподаватели, които зяпаха през прозореца на стаята на персонала.