Том Шарп
Уилт (1)

1.

Когато Хенри Уилт извеждаше кучето на разходка, или по-точно, когато кучето извеждаше него, или още по-точно, когато госпожа Уилт нареждаше и на двамата да се ометат от къщи, за да си направи на спокойствие йогийските упражнения, винаги поемаше по един и същ маршрут. Всъщност маршрута избираше кучето, а Уилт просто го следваше. Минаваха до пощата, прекосяваха игрището, пресичаха под моста на железницата и излизаха на пътеката край реката. Вървяха около миля по брега, после пак под моста и обратно по улиците, където къщите бяха по-големи от дома на Уилт, където имаше огромни дървета и просторни градини, а паркираните коли бяха все роувъри и мерцедеси. Точно там чистокръвният лабрадор Клем си кършеше работата, очевидно чувствайки се съвсем на място — за разлика от стопанина му, който стърчеше и се оглеждаше смутено, с ясното съзнание, че този квартал не е за неговия ранг, колкото и да му се искаше да е обратното. Това всъщност бяха единствените мигове от разходката, когато осъзнаваше къде е. През останалото време разходката на Уилт бе вътрешна и следваше съвършено различен маршрут от онзи, по който се носеше физическото му тяло. Това бе пътуване в мечтите, странстване по пътеките на твърде смътни вероятности, които включваха безвъзвратното изчезване на госпожа Уилт, внезапното добиване на богатство и власт, делата, които ще извърши, когато го изберат за министър на образованието, или още по-добре — за премиер. Мисленото му пътешествие бе сглобено от поредица отчаяни планове и от неизречен диалог, тъй че ако някой се взреше в Уилт (а повечето хора не се взираха в него), щеше да види, че от време на време устните му се движат, а лицето му се озарява от нещо, което си представяше като сардонична усмивка, докато мислено разрешаваше спорни въпроси или парираше аргументи с унищожително остроумие. По време на такава разходка, докато крачеше под дъжда след един особено изтощителен ден в колежа, Уилт за пръв път осъзна, че би могъл да осъществи дремещите си заложби и да стане господар на живота си само ако жена му бъде сполетяна от някоя не изцяло случайна беда.

Като всичко останало в живота на Хенри Уилт и това решение не дойде внезапно. Той по начало не се отличаваше с решителност. Десетте години, прекарани като преподавател втора степен във Фенлъндския колеж за изкуства и технологии, достатъчно ясно го доказваха. Десет години преподаваше в катедрата за хуманитарна просвета на младежи, подготвящи се да бъдат в живота газопроводчици, мазачи, зидари и водопроводчици. Всъщност просто полагаше усилия да ги накара да пазят тишина. Цели десет години бе прекарвал дните си, минавайки от една класна стая в друга, нарамил по двайсетина екземпляра от „Синове и любовници“, есетата на Оруел, „Кандид“ или „Повелителят на мухите“, като се скъсваше от усилия да разшири чувствителността на въпросните чираци в свободния им от професионални занимания ден, при това със забележителна липса на успех.

„Пропиване с култура“, така наричаше тези действия господин Морис, ръководителят на катедрата, ала от гледна точка на самия Уилт по-скоро самият той се пропиваше с варварство — преживяване, несъмнено разрушително за идеалите и илюзиите, подкрепяли го на младини. Същото можеше да се каже и за дванайсетте години брачен живот е Ева.

Докато газопроводчиците се опитваха да минат през живота съвършено безразлични към емоционалната натовареност на описаните в „Синове и любовници“ междуличностни отношения и посрещаха с вулгарен хилеж дълбоките прозрения на Д. Х. Лорънс за сексуалната природа на битието, то за Ева Уилт подобно равнодушие бе напълно чуждо. Тя се втурваше във всякакви културни дейности и начинания за самоусъвършенстване с ентусиазъм, който дълбоко измъчваше Уилт. Нещо по-лошо представите й за култура се сменяха всяка седмица, като се насочваха ту към Барбара Картланд и Ан Сетън, ту към Успенски или Кенет Кларк, ала най-често се задоволяваха с инструктора от курса по грънчарство във вторник или с преподавателя по трансцендентална медитация в четвъртък, тъй че Уилт никога не знаеше какво го очаква у дома в добавка към набързо забърканата вечеря — дали Евините енергично изразени заключения относно неговата липса на амбиции, или някаква недоварена интелектуална каша, от която съвсем му присядаше.

За да избяга от спомена за газопроводчиците като хипотетични човешки същества и за Ева, седнала в поза лотос, Уилт крачеше край реката, потънал в мрачни мисли, допълнително помрачени от съзнанието, че вече пета поредна година молбата му за повишение до старши преподавател почти със сигурност ще бъде отхвърлена, и че ако не вземе своевременни мерки, ще е обречен на групите „Газопроводчици трета“ и „Мазачи втора“ — и на Ева — до края на живота си. Перспективата бе непоносима. Не, той ще действа решително, на всяка цена. По моста над главата му с тътен премина влак. Уилт остана загледан в отдалечаващите се светлини, мислейки за инциденти, свързани с минаване през прелези.

* * *

— Напоследък е станал много особен каза Ева Уилт. — Просто не проумявам какви го прихващат.

— О, аз съвсем вдигнах ръце от Патрик — обяви Мейвис Мотръм, оглеждайки критично на вазата на Ева. — Мисля да преместя тази лупина мъничко наляво. Тогава ще подчертае качествата на розата, които са същинска оратория. Перуниката пък ще дойде ето тук. Човек трябва да се опита да постигне ефект от контрастни цветове, който почти се чува. Контрапункт, така да се каже.

Ева кимна с въздишка.

— Преди беше толкова енергичен — рече тя, — а сега само се мотае из къщи и зяпа телевизия. Нищо не похваща, най-много да разходи кучето.

— Навярно тъгува за децата каза Мейвис. При Патрик е така.

— Така е, защото има деца, за които да тъгува — отвърна Ева Уилт с горчивина. — Хенри дори не можа да събере достатъчно енергия, за да ми направи дете.

— О, Ева, моля те за извинение. Просто забравих — каза Мейвис, нагласяйки лупината така, че да влезе в изразителен дисонанс с едно мушкато.

— Няма за какво да се извиняваш — рече Ева, в чиито недостатъци не влизаше самосъжалението. — Всъщност трябва да съм благодарна. Представяш ли си какво би било да имам деца като Хенри. Той е напълно лишен от творчески пориви, а и децата са тъй изтощителни, отнемат цялата творческа енергия.

Мейвис Мотръм се отдалечи, за да помогне на друг курсист по икебана да постигне контрапункт, този път с латинки и ружи в разлата виненочервена ваза. Ева неспокойно въртеше в ръце розата си. Мейвис беше такава късметлийка. Тя си имаше Патрик, а Патрик Мотръм бе много енергичен мъж. Въпреки внушителните си размери Ева отдаваше голямо значение на енергията и на творческия порив, тъй че и напълно здравомислещи хора, които не страдаха от прекалена впечатлителност, се чувстваха съвсем изтощени след десет минути, прекарани в нейната компания. Дори когато седеше в поза лотос в курса по йога, излъчваше енергия, а при опитите трансцендентално да медитира заприличваше на къкреща тенджера под налягане. Творческата енергия бе придружена и от ентусиазъм, от трескавия ентусиазъм на очевидно неосъществена жена, за която новият ден означава нова идея и обратното. Но понеже тези идеи бяха или тривиални, или неразбираеми и за нея, привързаността й към тях бе кратка и изобщо не успяваше да запълни празнотата, която неуспехите на Хенри Уилт оставяха в живота й. Докато той водеше бурен живот във въображението си, изцяло лишената от въображение Ева живееше бурно в действителността. Тя се втурваше в занимания, ситуации, нови познанства, групи и събития с безразсъдство, което прикриваше факта, че не притежава нужната емоционална стабилност, за да се установи някъде за повече от минута. В този миг, отстъпвайки, за да погледне вазата си от разстояние, тя изведнъж се блъсна в някого.

— Прощавайте — рече Ева и се обърна, за да озове срещу чифт тъмни очи.

— Няма нищо — отвърна жената с американски акцент. Беше стройна, а дрехите й се отличаваха със семпла небрежност, която надхвърляше скромните доходи на Ева Уилт.

— Аз съм Ева Уилт — рече Ева, която бе посещавала курс на тема „Как да се запознаваме“ в колежа на Оукрингтън вилидж. — Съпругът ми преподава в техническия колеж и живеем на „Парквю авеню“ № 34.

— Сали Прингсхайм — рече жената с усмивка. — Ние сме на „Роситър гроув“. Тази година мъжът ми е свободен от лекции. Гаскел е биохимик.

Ева Уилт отчете тънките разграничения и се поздрави за проницателността при преценката на джинсите и пуловера. Да живееш на „Роситър гроув“ бе по-престижно, отколкото на „Парквю авеню“, а съпрузите биохимици със свободна от лекции година очевидно преподаваха в университет. Светът на Ева Уилт бе изграден от такива нюанси.

— Знаете ли, не съм съвсем сигурна, че понасям рози, които са същинска оратория — каза Сали Прингсхайм. — Симфониите са нещо чудесно, когато са в зала, но във ваза са просто излишни.

Ева я изгледа със смесица от изненада и възхищение. Да критикуваш открито икебаните на Мейвис Мотръм бе все едно да изкрещиш богохулства на „Парквю авеню“.

— Знаете ли, и аз винаги съм искала да кажа същото — каза тя, обзета от внезапен прилив на топлота, — но все не ми стигаше кураж.

Сали Прингсхайм се усмихна.

— Смятам, че човек винаги трябва да казва каквото мисли. Истината е нещо толкова важно за всяка важна връзка. Винаги казвам на сладурчето Джи онова, което си мисля.

— Сладурчето Джи? — зачуди се Ева Уилт.

— Съпругът ми Гаскел — поясни Сали. — Не че наистина ми е съпруг. Просто имаме свободно споразумение да живеем заедно. Разбира се, женени сме си законно и тъй нататък, но според мен е важно човек да разполага със свободен избор в сексуално отношение. Не е ли така?

* * *

Когато Ева се прибра у дома, речникът й бе набъбнал с няколко нови думи. Тя завари Уилт в леглото да се преструва на заспал, събуди го и му разказа за Сали Прингсхайм. Уилт се обърна на другата страна и се опита отново да заспи, като страшно се надяваше тя да се вразуми и да си остане при контрапунктните икебани. Свободният сексуален избор бе последното нещо, което му трябваше в момента, а фактът, че тази теория идваше от съпругата на биохимик, който може да си позволи да живее на „Роситър гроув“, не вещаеше нищо добро Ева Уилт прекалено лесно се влияеше от богатството, интелектуалния статут и новите познанства, за да й се позволява да се среща с жена, според която оралната стимулация на клитора е важен съпътстващ елемент на всяка напълно еманципирана връзка, а унисексът все повече ще се утвърждава. Уилт си имаше достатъчно проблеми със своята мъжественост и без изискванията на Ева съпружеските й права да бъдат зачитани и орално. Той прекара една безсънна нощ, обзет от черни мисли за нещастни случаи, които включваха бързи влакове, прелези, техния форд ескорт и предпазния колан на Ева, а на сутринта стана рано и си приготви закуска. Тъкмо се канеше да излезе за лекцията, която трябваше да изнесе в девет часа на група „Автомонтьори трета“, когато Ева слезе от горния етаж със замечтано изражение.

— Току-що се сетих нещо, за което се канех да те питам снощи — рече тя. — Какво означава „транссексуална диверсификация“?

— Да пишеш стихове за педали — сприхаво отвърна Уилт и излезе да запали колата.

Подкара по „Парквю авеню“ и попадна в задръстване на околовръстното. Докато чакаше, проклинаше безмълвно. Беше на трийсет и четири години и пилееше дарбите си с „Автомонтьори трета“ и с една жена, чисто образование очевидно бе под всякаква норма. А най-лошото беше, че откриваше известна истина в постоянната критика на Ева относно неговото мъжество. „Ако беше мъж на място — вечно опяваше тя, — щеше да проявиш повече инициатива. Трябва да се утвърдиш по някакъв начин.“

Уилт се опита да се утвърди на околовръстното, като се впусна в кавга с един шофьор на микробус. Както обикновено, успя да завоюва второто място.

* * *

— Според мен проблемът при Уилт е, че му липсва хъс — каза ръководителят на английската катедра, самият той апатичен човек, склонен да внася в проблемите двусмисленост, която успешно прикриваше вродената му липса на увереност.

Комисията, която разглеждаше молбите за повишение, единодушно кимна в знак на съгласие, както ставаше вече пета година.

— Може и да му липсва хъс, но затова пък е всеотдаен — каза господин Морис, който винаги воюваше в защита на Уилт.

— Всеотдаен ли? — изсумтя ръководителят на отдела по снабдяване. — В какво е всеотдаен? В абортите, в марксизма или в промискуитета? Сигурно в някое от трите. Не съм срещал лектор по хуманитарна просвета, който да не е хахо, извратеняк или запален революционер, а обикновено и трите едновременно.

— Вярно е — рече ръководителят на катедрата по инженерство и механика, на чиито стругове един побъркан ученик веднъж бе изработил няколко бомбички.

Господин Морис се наежи.

— Признавам, че един-двама лектори наистина проявиха малко… ъъъ… прекалено политическо усърдие, но протестирам срещу намека, че…

— Хайде да оставим настрана обобщенията и да се върнем към Уилт — рече заместник-директорът. Значи според вас не му липсва всеотдайност.

— Просто трябва да го насърчим малко — каза господин Морис. — Дявол да го вземе, човекът е при нас вече цели десет години, а все още е преподавател втора степен.

— Точно това имах предвид, когато ви казах, че му липсва хъс — обади се ръководителят на английската катедра. — Ако заслужаваше да бъде повишен, досега да е станал старши преподавател.

— И аз съм на същото мнение — рече ръководителят на катедрата по география. — Всеки, който се задоволява да прекара десет години в занимания с газопроводчици и водопроводчици, очевидно е негоден да заема административна длъжност.

— Необходимо ли е винаги да даваме повишения единствено по административни причини? — уморено попита господин Морис. — Уилт е добър преподавател.

— Ако мога да изтъкна следното — намеси се доктор Мейфийлд, ръководител на катедрата по социология, — именно на този етап е жизненоважно да имаме предвид, че с оглед на предстоящото въвеждане на общата диплома за научен профил в областта на градските изследвания и средновековната поезия, условното одобрение на която диплома от Националната атестационна комисия имам удоволствието да оповестя поне по принцип, та с оглед на това трябва да поддържаме жизнеспособна позиция по отношение присъждането на звание старши преподавател, като отреждаме места за кандидати със специализирани познания…

— Ако мога да ви прекъсна само за миг, навреме или не — рече доктор Борд, ръководител на катедрата по съвременни езици, — да не би да твърдите, че трябва да присъждаме степени на висококвалифицирани специалисти, които не умеят да преподават, вместо да повишаваме преподаватели без докторати, които умеят?

— Ако доктор Борд ме бе оставил да продължа — рече доктор Мейфийлд, — щеше да разбере какво искам да кажа…

— Съмнявам се, че щях да разбера — отвърна доктор Борд, — и то не само заради вашия синтаксис…

И тъй, за пета поредна година повишението на Уилт бе отхвърлено. Фенлъндският колеж за изкуства и технологии се разрастваше. Нови курсове никнеха като гъби и все повече курсисти с все по-ниска квалификация се вливаха в тях, за да бъдат обучавани от все повече преподаватели с все по-висока квалификация, докато един ден колежът щеше да престане да бъде обикновен технически колеж и да се издигне до политехнически. Това бе мечтата на всеки ръководител на катедра и в процеса на нейното осъществяване самоуважението на Уилт и надеждите на Ева бяха пренебрегнати.

 

 

Уилт узна новината преди обеда в столовата.

— Съжалявам, Хенри рече господин Морис, докато се редяха на опашката с подносите си, за всичко е виновна проклетата икономическа принуда. Дори в катедрата за съвременни езици трябваше да затегнат колана. Имаше само две повишения.

Уилт кимна. Друго не беше и очаквал. Не бе сполучил нито в катедрата, нито в брака, нито в живота изобщо. Той занесе рибните си филенца на една маса в ъгъла и започна да се храни в усамотение. Край него други лектори обсъждаха разни отлични перспективи. Те преподаваха математика, икономика или английски, все предмети, които водеха до лесно повишение. А хуманитарната просвета никой не я зачиташе, тъй че за повишение и дума не можеше да става. Това бе положението, просто и ясно. Уилт довърши обеда си и отиде до библиотеката, за да провери какво пише за инсулина във фармацевтичния справочник. Беше останал с убеждението, че той е единственото средство да отровиш някого, без да оставиш следи.

* * *

В два без пет, ненаучил нищо ново, той слезе в стая 752, за да разшири чувствителността на петнайсет чираци касапи от група, означени в графика му като „Месо първа“. Както обикновено, те се явиха пияни и със закъснение.

— Поркахме за здравето на Бил — обявиха те, когато се довлякоха в два и десет.

— Нима? — рече Уилт, раздавайки на всеки от тях екземпляр от „Повелителят на мухите“. — И как е той?

— Много кофти — отвърна едно едро момче с надпис „Край на дрогата“, наплескан с боя на гърба на коженото му яке. — Направо си изповръща червата. Нали днеска има рожден ден и взе, че опъна четири водки и една…

— Стигнахме до онази част, където Прасчо е в гората — каза Уилт, мъчейки се да ги отклони от дискусията какво е изпил Бил на рождения си ден.

Той взе гъбата и изтри огромната диафрагма, нарисувана на черната дъска.

— Туй е запазената марка на господин Седжуик — обади се един от касапите. — Той все ни плямпа за противозачатъчни и разни такива. Много си пада по тия работи.

— Тия работи ли? — лоялно попита Уилт.

— Тъй де, по контрола на раждаемостта. Той нали е бил католик. Ама сега вече не е и гледа да си навакса — каза един дребен младеж с бледо лице, докато разкъсваше обвивката на шоколадче „Марс“.

— Някой трябва да го открехне за хапчетата — обади се друг младеж, вдигайки сънено глава от чина си. — С гума нищо не се усеща. С хапчетата има повече тръпка.

— Предполагам, че е така — каза Уилт, — но, доколкото ми е известно, има странични ефекти.

— Зависи от коя страна си — каза един момък с бакенбарди.

Уилт неохотно се върна към „Повелителят на мухите“. Вече бе чел тези редове поне двеста пъти.

— А сега Прасчо навлиза в гората… — поде той, но веднага бе прекъснат от друг касапин, който очевидно споделяше неговата неприязън към злочестините на Прасчо.

— С хапчетата е лошо само ако имат много естроген.

— Колко интересно — рече Уилт. — Естроген, така ли? Явно знаеш много неща за него.

— Оная старата кошница на нашата улица получи тромб в крака…

— Ама и тя си беше глупачка — обади се Шоколадчето „Марс“.

— Чуйте — намеси се Уилт. — Или ще изслушаме какво има да ни каже Питър за ефектите от хапчетата, или ще продължим да четем за Прасчо.

— Майната му на Прасчо — каза онзи с бакенбардите.

— Много добре — съгласи се Уилт охотно, — в такъв случай пазете тишина.

— Ами — подхвана Питър, — оная дърта чанта значи, е не беше чак толкоз стара де, май на трийсетак, та тя значи беше на хапчета и взе, че получи тоя тромб, и докторът казал на леля ми, че било от естрогена, та по-добре да пиела други хапчета, за всеки случай де, пък на дъртата чанта нейничкият трябваше да си направи вазектомия, за да не вземе да й стане и друг тромб.

— Да пукна, ако дам да ми направят вазектомия — обади се Шоколадчето „Марс“. — Искам да знам, че всичко си ми е на мястото.

— Всички имаме амбиции — рече Уилт.

— Ама на никой не давам да посяга с нож на топките ми — обяви собственикът на бакенбардите.

— Че кой ли пък се е засилил? — каза някой друг.

— А оня, дето му изтряска мадамата? — подхвърли Шоколадчето „Марс“. — Бас държа, че той няма да има нищо против.

Уилт отново прибягна до заплахата да говорят за Прасчо и ги върна към темата за вазектомия.

— То вече не е до гроб — каза Питър. — Могат да ти сложат едно златно кранче вътре и да си го пускаш, когато ти се прище да имаш дечурлига.

— Хайде де! Не е вярно!

— Е, в държавните болници не го правят, ама ако си платиш, става. Четох го в едно списание. В Америка вече са почнали експерименти.

— А какво става, ако нещо се запуши? — попита Шоколадчето „Марс“.

— Ами сигурно викат водопроводчик.

Уилт седеше и слушаше, докато „Месо първа“ обсъждаха надълго и нашироко вазектомията и спиралата, и индийците, които получавали безплатни транзистори, и самолета, който кацнал при Одли Енд с цяла тълпа нелегални имигранти, и какво бил казал за негрите нечий брат, полицай в Брикстън, и че ирландците били същата стока с техните бомби; после се върнаха на католиците и на контрола на раждаемостта, и се зачудиха кой ли луд ще отиде да живее в Ирландия, където дори не можеш да си купиш презерватив, та накрая стигнаха пак до темата за хапчетата. През цялото време в съзнанието му натрапчиво се въртяха всевъзможни начини и способи да се отърве от Ева. Ами ако я подложи на диета от противозачатъчни хапчета с високо съдържание на естроген? Ако ги счука на прах и ги смеси с настойката овалтин, която Ева пиеше преди лягане, имаше вероятност за нула време цялата да се задръсти с тромби. Уилт обаче пропъди тази идея. Една издута от тромби Ева би била прекалено непоносима гледка, пък и в края на краищата методът можеше да не подейства. Не, трябваше да избере нещо бързо, сигурно и безболезнено.

Уилт събра книгите и се отправи към стаята на персонала. Предстоеше му свободен час. Пътьом мина край мястото, където щеше да се издигне новият административен блок. Площадката беше разчистена и строителите пробиваха дълбоки дупки, в които щяха да напиват бетон за основите. Уилт спря и загледа как машините бавно се врязват в земята. Правеха широки дупки. Достатъчно широки, за да поберат човешко тяло.

— До каква дълбочина ще карате? — попита той един от работниците.

— Десет метра.

— Десет метра? — възкликна Уилт. — А кога ще наливате бетона?

— В понеделник, живот и здраве — отвърна човекът.

Уилт се отдалечи. Току-що му бе хрумнала нова и твърде зловеща идея.