Кристоф Хохмут
Вертикален старт (3) (Курс към бога)

Глава 1
Копнежът на човека

Копнежът — кой не го познава? Той включва безброй желания, потребности, мечти и цели. Копнежът е силното желание за някого или нещо, което обичаме или искаме. Копнежът е жаждата за удовлетворение на нашите потребности и сбъдване на нашите мечти. Той е стремеж към пълнота и блаженство. Източникът на това блаженство не е вътре в човека, а извън него. Затова той го търси. Как може човек да утоли своите копнежи и да постигне пълноценен живот?

Опит за решение

Един от начините да се опитаме да задоволим своя копнеж е придобиването на материални блага. Това е разпространено преди всичко в по-богатите страни на нашия свят. Рекламната индустрия твърде успешно се възползва от този опит. Рекламата открива съществуващите копнежи и създава нови. Тя събужда желанието за продукти, които уж ги задоволяват. Например производителят на автомобили продава не просто превозно средство, с което човек се придвижва от едно място на друго. Той обвързва притежанието на автомобила с ценности като сила, сигурност, естетика и престиж. Така производителят се възползва от по-дълбоки човешки потребности, за да повиши продажбите си. В рекламния бранш тази обичайна практика се нарича „психологическа полза“ — привидно се удовлетворяват копнежи.

Ако вещите, материалните неща, можеха наистина да удовлетворяват нашите копнежи, тогава много хора в западния свят щяха да имат пълноценен живот, защото ние имаме на разположение почти безкраен спектър от продукти. Палитрата обхваща дизайнерски облекла, прекрасни недвижими имоти, цифрови камери, продукти за здравословен живот, далечни пътувания, курсове за себереализация… Ние имаме всичко, а находчиви умове постоянно създават нови стоки, които би трябвало да направят живота ни по-богат, по-цветен, по-хубав. Наистина ли тези неща изпълняват обещанията си? Правят ли нашия живот по-пълноценен? Наистина ли се чувстваме по-добре, когато сме добре материално?

Според прогнози на Световната здравна организация депресиите, които сега са на четвърто място сред всички болести, след 20 години ще заемат второ място. Въпреки материалното богатство ние явно не сме се доближили до щастието. Изглежда не е това, за което сме копнели. Можем да си купим легло, но не и сън. Можем да си купим книги, но не и знание. Можем да си купим храна, но не и апетит. Можем да си купим лекарства, но не и здраве. Жан-Пол Сартър (1905–1980 г., френски философ и писател) е казал: „Чувствителният човек не страда заради това или онова, а само и единствено защото нищо на този свят не може да задоволи копнежа му.“ Пак стигаме до копнежа? Ако размислим за явното противоречие между голямото богатство и неутолените желания, ще видим, че истинският ни копнеж не може да бъде задоволен от материални неща.

Всичко, което си пожелаваме

За да се доближим до дълбоката същност на копнежа, трябва да си зададем следните въпроси: „Какво всъщност бихме желали да постигнем в своя живот? Кое е най-силното ни желание? Да построим къща? Щастлива връзка? Хора, които ни обичат? Успех и признание? Семейство?“

С голяма вероятност този списък съдържа копнежите на мнозина от нас. Всичко това са неща, за които ние мечтаем. Интересно обаче защо ги желаем. Каква е всъщност целта? Какъв е общият знаменател на всички тези копнежи? Какво търсим във всичко това? Доста примери от живота показват, че дори когато някои от тези цели се постигат, копнежът по същинското не бива задоволен. И хора с професионални успехи, с щастливо семейство, с обществено признание, пак са неудовлетворени. Винаги си остава един меланхоличен остатъчен копнеж, който не можем да утолим.

Защо е така? Защо искаме неща, които не могат да удовлетворят трайно копнежа ни? Дали е възможно жаждата, която се крие зад това, да е жаждата за самия живот? Ние копнеем за самия живот. Защото нашето съществуване не е самият живот. От деня на раждането си ние носим в себе си зародиша на смъртта. Преходни сме, не можем да задържим нищо — нито красота, нито здраве, нито богатство, нито притежания, нито хора. Ние чезнем — а копнежът по живота остава.

Този същностен, най-дълбок копнеж е насочен към вечното и непреходното. Той е насочен към нашия първоизточник, към Бога. Ние носим у себе си инстинктивния усет за своя Творец. И не можем трайно да изместим този копнеж чрез вещи, преживявания или скъпи за нас хора. В някои моменти от живота копнежът ни завладява. Блез Паскал, великият математик и физик, определя този копнеж като вакуум, който само Бог може да запълни, вакуум, който Бог е вложил в сърцата ни, за да ни привлече към себе си. Бог е далнината, за която сме създадени, и всичко друго ни е тясно. Той е красотата, към която се стремим, той е пълнотата на щастието, истината, Вечният.

Августин пише:

„За себе си си ни създал и сърцето ни няма покой, докато в теб не намери покой.“

Августин, „Изповеди“, книга първа

Ние не намираме пълнота в нещата, защото не сме създадени за нещата, а за Твореца на всички неща. Бог е ключът към истинското удовлетворение, ключът към вечния живот. В него се изпълва нашият копнеж за ценност и смисъл в живота.

В тази връзка особено важен е въпросът за нашата ценност. Колко ценни сме ние и какво всъщност ни придава стойност?

В пазарното стопанство стойността на човека се изчислява според неговата производителност и неговите притежания. Допълнителна стойност в рамките на обществото се получава от особените неща, които е преживял. Например ваканция на Малдивите, някое ексцентрично хоби или пребиваване в чужбина правят човека да изглежда по-интересен и по-ценен. Такива неща го открояват от другите и го правят изключителен. Но всичко това си има и обратна страна на медала. Ако човекът се оценява според неговата производителност, притежания и преживявания, тогава стойността му неумолимо спада с времето. При тази сметка старите, болни, умиращи, увредени, безработни или бедни хора нямат стойност. Те не допринасят с нищо за произвеждащото общество, не преживяват нищо, което бихме счели за интересно, а често нямат дори и собственост (която може да се наследи). Изводът е, че всеки индивид естествено се движи към към пълна загуба на стойността си. Ако оценката се извършва според горните критерии, животът се превръща в банално пресмятане на съотношението между полза и разходи. Без по-дълбок, всеобщ смисъл, без Бог, нашата ценност стремително спада.

Затова, ако търсим пълноценен живот, първо трябва да си зададем въпроса за неговия смисъл. Какво придава смисъл на нашия живот? Под „смисъл на живота“ разбираме нещо, което поставя нашето съществуване в по-широк ценностен контекст, който надхвърля рамката на ежедневния живот. Иначе въпросът за смисъла би бил абсурден и би могъл да се решава само конкретно за даден период от живота. Например, целта на моя живот е да уча. За какво уча? За да си намеря работа! А за какво работя? За да мога да живея и да осигуря образование на децата си. За какво трябва децата ми да учат? За да си намерят един ден работа. Така смисълът на живота изглежда като въртележка на хамстер, която се движи неуморно и поддържа един и същ кръговрат.

Достатъчно ли е това? По тази причина много хора не виждат особен смисъл в своя живот. В добри времена животът ни е удовлетворителен и ние го приемаме за смислен. Но колко е трайно това? Какъв е смисълът на любовта, приятелството и успеха, когато вече отминат? Не копнеем ли за по-дълбок, по-траен смисъл?

Нашият копнеж за ценност и смисъл в крайна сметка се насочва към Бога. Бог придава на нашия живот и двете. Той ни прави пълноценни. Библията ни представя човека като уникално Божие творение. Бог е искал човека, за да общува с него, за да му бъде партньор, който му съответства. За целта той ни е дал интелектуални, естетически, творчески и морални способности. В очите на Бога всеки отделен човек притежава изключителна стойност, защото тя произтича от него, Твореца. За един любящ баща неговото дете е неизмеримо ценно и тази му стойност не зависи от това, как външният свят възприема детето. Обективно погледнато, друго дете може да е по-интелигентно, по-сръчно или по-привлекателно. Това обаче е без значение за любовта на бащата. Не постиженията са от значение, а единствено фактът, че това е неговото дете. Ние сме неизразимо ценни не защото постигаме някакви успехи, а защото произхождаме от този, от когото започва всичко, и към когото е насочено всичко.

Бог ни е поставил в един смислов контекст. Той е първоизточникът и целта на живота и той има план за нас. Създал ни е с определено предназначение. В Библията се казва, че ние сме създадени, за да общуваме с Бога във вечността. Самият той е целта, за която сме замислени. Който вярва в Бога, знае, че Бог го обича лично, и вижда, че Бог има специално място за него. Вакуумът в сърцето му е запълнен. Още в този живот той има връзка с Бога. Но може би някой ще попита: „Добре, а какво ще стане с мен, ако съм далеч от Бога?“

Обратно към Бога

Много хора копнеят за смисъл и стойност, и въпреки това изключват Бога от живота си. Това е така, понеже в нашия материалистичен светоглед вече няма място за Бога — признава се само това, което науката е доказала. В нашето време е трудно да се вярва в Бога. Затова много хора живеят така, като че ли Бог не съществува. И това е дилемата на човека — от една страна той е създаден за Бога, а от друга страна го изключва от живота си. Посланието на Евангелието е отправено точно към тази ситуация. То ни обяснява, че Бог е създал мост към нас, като в личността на Иисус ни се явява едновременно като Бог и като човек. Животът на Иисус показва на мислещия и изпитващ човек кой и какъв е Бог. Това не става автоматично. Необходимо е да отворим сърцето си за Бога, да осъзнаем, че се нуждаем от него, че сме зависими от него, и че е нужно да се обърнем. Понятието „обръщане“ означава, че човек трябва да поеме нова посока в живота си. Тогава целта вече не е собствената гордост, собствената изгода, краткосрочното удовлетворяване на отделните копнежи, а целта е Бог. Обръщането е процес, който не непременно трябва да се извърши от днес за утре. Но решението за него може да се вземе още днес. Иисус, единственият, който някога е видял Бога, разказва една история — притчата за блудния син. Тя съдържа поука за всички нас. Ето съдържанието й (за оригиналния текст виж Лука 15:11–24):

Живял едно време един заможен баща с двамата си сина. Той им осигурявал всичко, от което се нуждаели, но единият от синовете бил себичен и неблагодарен. Противно на всякакви традиции той поискал от баща си своето наследство още докато баща му бил жив. В едно време, когато семейните връзки се смятали за свещени, такава постъпка била равносилна на ужасен и непростим позор. Младежът изоставил баща си и брат си и тръгнал по широкия свят, където пропилял наследството си в разпуснат и прахоснически живот. Отначало изглеждало, че свободният и независим живот му давал радостта и изобилието, за които толкова мечтаел. Скоро обаче парите свършили и социалният упадък започнал. Доскоро закриляният и обгрижван син в крайна сметка се оказал в положението да пасе свине. За труда си не получавал дори храната, предназначена за свинете. По онова време свинете били презрени животни. Изгубил богатството си, изгубил и човешкото си достойнство, той осъзнал грешката си. Той, който някога празнувал в пищно изобилие, сега се оказал самотен, беден и дрипав. Едва след като паднал толкова ниско, разбрал колко добре му е било при баща му. Тъй като знаел, че баща му се отнасял към работниците си по-добре, отколкото сегашният му господар, той решил да се върне. Искал да помоли за прошка и за работно място като надничар. Сигурно се връщал с голям страх при баща си, когото бил оскърбил, опозорил и напуснал. Смятал, че е загубил всякакво право на любов и грижа от негова страна. Съзнавал простъпката си така ясно, както може само човек, изправен на ръба на пропастта. Когато доближил бащиния си дом, баща му го познал още отдалеч, въпреки че бил дрипав и окаян. Той го чакал. Изпълнен със съчувствие, се затичал към своя син и го прегърнал независимо от състоянието, в което се намирал. Нямало нито упрек, нито огорчение — само радост, че изгубеният син се е завърнал. И така, бащата организирал голямо празненство за сина си:

„А синът му каза: Тате, съгреших против небето и пред теб; не съм вече достоен да се наричам твой син. Но бащата каза на слугите си: Бързо изнесете най-хубавата премяна и го облечете, сложете пръстен на ръката му и сандали на краката му; и докарайте угоеното теле и го заколете; и нека ядем и се веселим, защото този мой син беше мъртъв и оживя, изгубен беше и се намери. И започнаха да се веселят.“

Иисус разказва тази история неслучайно. С това той казва, че всички ние, които сме изключили Бога от живота си, сме изгубени за Него. Бащата в тази притча символизира Бога. А синът търси реализация и щастие. Той смята, че може да намери тази пълнота само далеч от баща си, а не при него. Баща му го пуска да си отиде, оставя го на свободната му воля. И синът се впуска в опияняващо пътуване по върхове и низини, което в крайна сметка свършва в калта.

Много хора имат същото отношение към Бога, както този син — към баща си. Животът с Бога често им изглежда като непривлекателна система от правила, която не допуска изживяване на собствените потребности. Смятат, че Бог не допуска забавления, ограничава свободата и разваля всякакво удоволствие. Тази погрешна представа води хората до желанието да живеят без Бога.

Бащата обаче не забравя своя син, а го чака и се надява на неговото завръщане. Това е изумително, защото обществото по времето на Иисус без изключение би отхвърлило човек като този син. Но вместо да отблъсне сина си, той дори се затичва към него — недопустимо поведение за почитан мъж по онова време. В древния свят уважаваните хора никога не са тичали, по каквато и да било причина. Тичането се е смятало за недостойно. Затова фактът, че бащата се затичва към сина си, е крайно удивително поведение. С това Иисус изразява, че бащата се е унижил. Той не остава в дома си, обвит в достолепие и непристъпност, да изчака своя каещ се син, а се затичва към него. Според тогавашните разбирания той се е унижил, за да приеме недостойния и да му дари закрила и пълнота.

Апостол Павел пише: „Бог иска всички хора да се спасят и да познаят истината.“ Той не иска нито един човек да бъде изгубен. Като бащата в притчата, Бог чака всеки човек да се върне при Него. Той предлага много. Той запълва вакуума в нашите сърца, Той е единственият източник на трайната пълнота, за която сърцето ни копнее. Крачката към Бога е най-важната и решаваща в нашия живот. Това не е лека крачка, защото изисква и ние, като блудния син, откровено да осъдим себе си и да се явим пред Бога със смирена молба. Тя изисква да си поставим нова цел в живота си — самия Бог. Изисква да превъзмогнем гордостта си. Но ако го направим, Иисус обещава: „Казвам ви, че също така ще има повече радост на небето за един грешник, който се кае, отколкото за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние.“ (Лука 15:7)