Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (19)

IV

Не спрях пред вратата с надпис „Отдел «Убийства»“. Продължих по коридора към следващата — вратата към личния кабинет на инспектор Уебър — и почуках.

— Влез — чух гласа му.

Отворих и влязохме заедно с Джинкс.

Уебър седеше зад бюрото си, кисел както винаги. Мандън беше заел стола встрани от него. Рийс стоеше прав с гръб към прозореца и със скръстени ръце.

— Добро утро — поздравих тихо, за да не прозвучи нахално или предизвикателно — защо, по дяволите, да ги дразня, но от това Далай Лама като че ли стана още по-кисел.

Погледнах към Мандън и по очите му разбрах, че вече са го смъмрили и сега се опитва да ми каже безмълвно: „Надявам се, че сме на прав път“. Усмихнах му се окуражително и прекосих стаята до бюрото.

— Сега вече успокои ли се, инспекторе?

— Май ти съвсем си се успокоил. — За миг той не успя да сдържи грубостта си.

— Да. — Надвесих се над бюрото. — Намерих му цаката. Накарах Мейсън да наеме автомобиловоз. Ще го имаме още днес — тази сутрин.

— Какво е това автомобиловоз? — попита Уебър.

— Автомобиловоз е камион, който вози леки автомобили. Виждал си ги. На самия камион могат да се натоварят три автомобила, а има и платформа, която излиза малко над кабината на шофьора и върху нея се товарят още коли. Подкарват се нагоре по една желязна рампа, а накрая платформата се отделя от рампата и си готов за тръгване. Виждал си ги.

Той погледна към Рийс, а Мандън се наведе целият напред и ми стана ясно, че са разбрали идеята ми.

— Взимаме буика и го скриваме някъде до вечерта, а после към полунощ, когато няма много движение, го качваме на автомобиловоза и тръгваме.

— Тръгваме, ама накъде? — попита Рийс и се приближи.

— Към някой от мостовете на реката, този, който е най-вероятно да е безлюден. Може да се наложи да го блокираме от двете страни за няколко минути, но това е подробност. Обръщаме автомобиловоза със задницата към перилата и катурваме буика насред реката. Чисто и съвършено…

Уебър сведе поглед към бюрото, после отново вдигна очи.

— Ами ония четиримата? — попита той.

— Мислех, че снощи приключихме с този въпрос.

— И все пак…

— За равновесието в природата няма място за чувства — казах аз. — Не си ли виждал например как кръжи ястреб и как се спуска над яребица?

Те се спогледаха, но никой не проговори. Уебър се извърна, но не напусна мястото си зад бюрото. Заявих им:

— Не искам да излезе, че се изтъквам, но според мен това е страхотна идея.

Уебър каза дълбокомъдрено:

— Това означава, че ще трябва да застреляте ония четиримата веднага след обира.

— Естествено.

— Кога ще стане това? По кое време?

— Към три и половина, четири часа. Трябва да ги оставя да си свършат работата. Инак няма смисъл.

— И смяташ да се отървеш от буика към полунощ, така ли?

— Да.

— Значи цели осем или девет часа ще имаме на главата си автомобил, пълен с трупове. Къде ще скриеш колата?

— Ще решим с Джинкс, след като си тръгнем оттук. Той познава района, нали го познаваш? — Джинкс кимна. Продължих: — Не е проблем да се намери къде да скрием колата. Проблемът е да се намерят полицейски униформи, които да са ни по мярка, на мен и на Джинкс. Това е проблемът.

— Идеята ти не ми харесва. Не можеш да закараш автомобил, пълен с трупове, на някой паркинг и да си спокоен след това — каза Уебър. — Четиримата ще изчезнат към четири часа, значи до пет вече ще се е вдигнала тревога, дявол да го вземе.

— Защо ще се е вдигнала? Роумър ще дойде най-напред при теб. Кой те кара да вдигаш тревога, дявол да го вземе.

Това не му беше минало през ума, боже мой, не му беше минало през ума. По тъпия израз на лицето му разбрах, че не му беше минало през ума. О, господи, докога ще трябва да мисля вместо всички?

— Хей, чакайте! — обади се Рийс. — Защо трябва да се притесняваме къде ще скрием колата или да я обръщаме през моста? На стария път към горичката има една изоставена кариера, дълбока е сто метра. Защо да не я използваме?

— Какво да я правим тази стара изоставена кариера?

— Ами вътре има вода, както и в реката — отвърна ми той. — При това е по-дълбоко. Къде по-безопасно е, отколкото да разкарваме из града автомобил, пълен с трупове, и после да го прекатурваме през моста.

Май Холидей беше права, може би той беше по-хитър, отколкото го мислех. Това беше хубаво. Ухилих му се. Направеше ли още едно подобно предложение, щях да го сложа на мястото на Уебър.

Погледнах към Уебър. За пръв път, откакто го познавах, го видях да пуска усмивка.