Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (14)

IV

Отпред на радиатора пишеше „Делаж“, автомобилът беше дълъг, нисък, черен, с червени дискове на колелата, тапициран с червена кожа на баклавички и беше паркиран пред къщата на доктор Дариус Грийн в редицата стари и евтини невзрачни коли, така че елегантността и достойнствата му изпъкваха дори на мъждивата светлина от уличните лампи. Знаех, че е неин, още преди да прочета регистрационното удостоверение, закрепено на кормилото: Маргарет Добсън, Уилоу Крийк Драйв 4100. Боже господи, си помислих, тая мадама е тъпкана с пари, направо тъпкана. Машината беше страхотна. Беше с десен волан, с две отделни седалки, отпред толкова ниски, че почти се сливаха с пода, а таблото беше цялото в скали, стрелки и лостчета, обозначени на френски. Ключът беше оставен на таблото.

Прехвърлих се отпред, като се промуших между двете седалки, настаних се зад волана и извадих ключа. Доста хора не прибират ключовете от колите си. Повечето просто забравят, но има и други, които го правят от чиста наглост — в нейния случай беше от чиста наглост. Майната му, си мислят, и хич не им пука: колата е застрахована и ако им я откраднат, няма да имат никакви неприятности, просто ще изпратят момчето да извади друга от гаража и да им я докара. Широкият край на ключа беше от злато, с дълбоко изрязани инициали М. Д. и заедно с други ключове, пак златни, беше захванат на голяма златна безопасна игла като ключодържател. На този ключодържател имаше и два предмета, които не бяха ключове. Единият беше златен медальон с образа на свети Христофор и името на собственицата, гравирано от обратната страна, а вторият беше някаква дрънкулка, каквато още не бях виждал. Беше малко по-голяма от еднодоларова монета и в крайна сметка разбрах, че е сгъваемо увеличително стъкло. Разтворих го и погледнах с него ключовете: злато, 14 карата. Бяха солидна изработка, както и голямата безопасна игла: на долното й лостче с много дребни буквички беше поставена Марката: Картие. Да, да, всичко беше издържано…

Мушнах ключа, завъртях го и се чу леко щракване. Врътнах го обратно и погледнах към къщата на доктор Грийн. Последователите му бяха още вътре и се опитваха слепешком да достигнат космическото съзнание. Трябваше вече да излизат, минаваше девет и половина по часовника на таблото, а тя ми беше казала да дойда по това време. Но по нищо не личеше, че сбирката е към края си. Не се чуваше никакъв шум, вътре всичко беше притихнало тайнствено. Може би имаше време да направя едно кръгче из квартала. Защо не, дявол да го вземе, си помислих и завъртях ключа. Проверих скоростите, издърпах смукача и натиснах газта. Двигателят веднага запали, толкова бързо, че ауспухът изрева и затрещя, преди да съм се опомнил. Стреснат, разтреперан, изгасих бързо двигателя, изскочих от колата и тръгнах по улицата. Повървях трийсетина метра и се ослушах внимателно, за да доловя признаците на тревога и суматоха, които очаквах да последват предизвикания от мен шум, но не се чу никакъв звук, като изключим собствените ми стъпки. Спрях, прикрих се зад едно дърво и погледнах назад. Всичко беше мирно и тихо, опустяло и изведнъж си дадох сметка, че Мандън беше прав: рефлексите на човека се нагаждат към условията. Моите бяха изострени от почти идентична ситуация, която се бе случила много отдавна — само че тогава автомобилът не беше делаж и ме бяха заловили (това се случи, преди да се усъвършенствам в тайните на моето изкуство). Глупаво беше да се реагира така, подобна реакция е характерна за нисшите животни, а след като го знаех и можех да си го обясня, се зарекох никога вече да не се държа по същия начин.

Тръгнах към колата, решен да я покарам малко из квартала, колкото и шум да вдига, сега дори ми се искаше да реве десет пъти по-силно.

Тъкмо стигнах до нея, когато вратата на къщата на доктор Грийн се отвори и последователите му започнаха да излизат. Е, нямаше значение, не беше необходимо да доказвам каквото и да било… Някои от последователите влязоха в скромните си автомобили и потеглиха, други тръгнаха пеш и улицата се изпълни със звуците на меланхолично или с тежест произнесено „лека нощ“ и превключване на скорости, след което утихна отново, и тогава Маргарет Добсън се появи на вратата и тръгна към мен по моравата, полюляващият й се силует се открои върху светлия фон на къщата, но едва когато се изправи пред мен и видях бялото й лице, все още така бяло, и черната й коса, все още така черна, болката в гърдите ми ме накара да осъзная, че съм затаил дъх.

— Е, какво има? Пак ли долови оня парфюм? — попита ме тя.

— Жестоко е от твоя страна — казах и вдишах дълбоко.

Тя се засмя:

— Или пък те е страх колата ми да не те ухапе? Защо изключи двигателя толкова бързо?

— Чула си…

— Дали съм го чула? Няма човек на километри оттук, който да не го е чул. Поначало доста шум вдига. Да си кажа правичката, никога не я използвам нощно време, освен ако искам да подразня някои хора, които не са ми симпатични. Карам по тяхната улица нагоре-надолу и давам газ…

— Тази вечер това ли ще правиш — ще дразниш приятелите си, така ли?

Вече го направих.

— Това е страхотна кола — продължих да говоря на същата тема, докато й помагах да седне на предната седалка. — Много ли вдига?

— Много…

— Няма да я имаш дълго, ако не внимаваш къде си оставяш ключа. — Затворих вратата й. Заобиколих отзад, влязох, седнах до нея, затворих и моята врата. — Точно хора като теб създават работа на крадците на коли…

— Аз нищо не заключвам…

— А как я караш — сменяш колите всеки ден, така ли?

— Горе-долу… — Завъртя ключа, запали мотора и ауспухът отново изрева. Тя ме погледна усмихната, превключи на скорост и потеглихме. Никога не бях чувал такъв ауспух — в движение вдигаше такъв грохот, какъвто и при потеглянето. Напрано от цилиндрите да излизаше, пак нямаше да е по-силен.

— Как мина сбирката ви?

— Както обикновено. А твоята среща?

— Беше много полезна. Не се каза нищо определено, но има големи перспективи.

— Радвам се за теб.

— Благодаря ти — отговорих и се наведох към нея — опитах се да доловя Huele de noche, но този път не успях. Вгледах се в профила на бялото й лице, в черната й коса и се опитах да накарам познатия аромат да се появи, но той просто не идваше. Не можех да си обясня защо е така…

Тя извъртя глава, хвана ме, че съм я зяпнал, и се позасмя.

— Не мога да си обясня… Защо не носиш грим?

— Защото не обичам. Всъщност ти имаш ли някакви планове за тази вечер?

— Само да съм с теб.

— Искам да отидем някъде и просто да си поговорим. Има много неща, за които искам да си поговорим. Много. Къде да отидем?

— Където и да е. Само да не е извън града.

— Мислех си, че обичаш природата.

— Така беше до снощи, когато погледнах дрехите си. Доста време изгубих, докато ги изчистя…

Тя намали скоростта, спря на светофар и ме погледна дяволито.

— Следващия път ще нося одеяло…

 

 

Всичко стана толкова бързо, че нямаше време да задам и един въпрос. Както покрай богаташките къщи на улица със сравнително по-слабо движение, и аз се бях отпуснал върху червената седалка на баклавички и си мислех колко далеч назад са останали планините Смоуки и колко по-далеч щях да стигна, преди да спра, изведнъж колата зави и през тротоара се спусна надолу към някакъв подземен гараж. Сърцето ми се преобърна. Помислих си, че това е пътят към подземието на Общинската палата, където бях видял полицейските коли, и че тя ми е скроила някакъв номер, но предницата на делажа се наклони още повече и се видяха две редици скъпи коли, от което разбрах, че това не може да бъде гараж на полицията, невъзможно е, след като вътре има такива големи, луксозни автомобили. Двама униформени служители се спуснаха да ни посрещнат и тя спря колата помежду им.

— Добър вечер, сър — каза този отляво. — Добър вечер, мис Добсън — поздрави другият отдясно.

— Добър вечер — отговори мис Добсън с подобаващо безразличие в гласа.

Служителят откъм нейната страна й отвори вратата, тя излезе и той бързо се придвижи да извика асансьора, но този откъм моята, чието задължение явно беше да прибере колата на мястото й, остана неподвижен, с ръка на отворената врата, и се опули срещу мен, а след като се изправих в цял ръст, така че да може да ме огледа добре, на лицето му се изписа почуда. Стори ми се, че ме е познал и затова се изненадва, но после проследих погледа му, вторачен в дрехите ми, сетих се изведнъж колко са евтини и компрометиращи (защо и точно с какво не си спомнях, но бяха евтини и компрометиращи) и едва тогава проумях, че на лицето му не се бе изписала почуда, а шок при вида на дрипльо като мен на такова място с такова момиче. Целият пламнах, изтръпнах и тръгнах към асансьора, като внимавах да не срещна очите на момчето, което го обслужваше, но знаех, че то не сваля поглед от мен. Външните врати на асансьора се отвориха, после се разделиха и вътрешните и ние влязохме.

— Лека нощ, мис Добсън — пожела й момчето от гаража.

— Добър вечер, мис Добсън — поздрави пиколото от асансьора и когато вратите се затваряха, аз се осмелих да вдигна очи, за да зърна лицето и на второто момче от гаража — уверих се, че и на него е изписана почуда.

Минах напред и се опитах да застана зад гърба на пиколото, да се скрия от погледа му, защото усетих, че се набивам в очи. Всъщност той беше на средна възраст и носеше бяла униформа; стори ми се, че и подовата настилка е бяла, че и стените на асансьора също са бели… Тя не му каза нищо, но той натисна копчето на петия етаж, отвори вратите и когато тя тръгна да излиза, каза:

— Лека нощ, мис Добсън.

— Лека нощ — отвърна тя, а аз излязох подир нея бързо, за да не му дам възможност да изживее същия шок, чух как вратите се затвориха, асансьорът тръгна надолу към гаража, където тримата лакеи щяха да клюкарстват за дрипльото, домъкнат от щерката на Добсънови…

Вече беше излишно да задавам въпроси. Знаех къде сме дошли — тя живееше тук. Казах й:

— Мислех, че живееш на Уилоу Крийк Драйв 4100.

— Какво те кара да мислиш така?

— Регистрационното удостоверение на колата ти. Прочетох го, докато те чаках.

— Аа… Ами понякога живея там, понякога живея тук.

— Тук е хубаво. Много е изискано. Винаги мога да преценя дали едно място е изискано по степента на изненада по лицата на лакеите, когато ме видят да влизам. Колкото по-изискано е мястото, толкова са по-изненадани.

Тя се засмя весело и спря пред една врата.

Завъртя топката и влязохме. Попаднахме в антре с боядисани в тъмнозелено стени.

— Остави шапката си тук…

Положих шапката си на масичката под пищно орнаментираното огледало, което висеше на стената, и се огледах, за да се убедя с какво точно и до каква степен дрехите ми изглеждаха евтини и компрометиращи — костюмът ми беше от оказионен магазин, негладен и не по мярка, бялата ми памучна риза беше почти мръсна, краищата на яката й се подвиваха неколосани, евтината вратовръзка, на която не можеше да се направи приличен възел, вече се бе изпомачкала от няколко връзвания. Трябваше да се подстрижа, лицето ми беше измършавяло като на човек, който не си дояжда. Нищо чудно, че лакеите се бяха учудили. Аз самият бях потресен. Изглеждах като дрипльо, а на това място, на това изискано място, изглеждах десет пъти по-жалък. Не можех да повярвам, че момиче, израснало в такава среда, няма да го забележи. Какво ставаше, дявол да го вземе?

На пода във всекидневната имаше бял килим от шенил, стените бяха в зелено, завесите бяха бели с червени ресни и бяха спуснати. Слава богу, съседите не можеха да ме видят. Всички мебели бяха покрити с памучна дамаска в червено и зелено, върху полицата над камината имаше медна съдина, от която пропълзяваше някакъв вид бръшлян, по масичките стояха зелени вази, приспособени за лампиони с големи абажури. Всичко беше луксозно и в приглушени тонове, блестеше от чистота и се връзваше добре с коли като делаж и кадилак, със златни ключове и ключодържатели от Картие и лакейско раболепие. Единственото, което не се връзваше с тях, бях аз…

— За мен най-хубавото на този апартамент е това, че е много удобен. В центъра е. Другата къща е извън града.

— Хубав е. Много изискан.

— Мис Добсън… — чу се женски глас.

Тя се обърна, аз също се обърнах малко стреснат. Една жена на около трийсет и пет, четиресет години беше застанала пред вратата, която водеше към останалите помещения, симпатична на вид жена, в черна рокля и бяла престилка като на прислужница.

— Обади се баща ви.

— Благодаря, Джулия. Има ли приготвен лед на бара?

— Да, мис Добсън. Поръча вие да му позвъните, ако обичате.

— Добре, Джулия. За тази вечер няма нищо друго…

— Добре, мис Добсън. Лека нощ — пожела Джулия и сега, когато нямаше какво повече да предава, можеше да ме огледа, и тя го направи. Нямаше къде да се скрия и се бях подготвил за това. Изразът, който се появи на лицето й, беше точно такъв, какъвто бях очаквал; тя се обърна и излезе.

— Искаш ли нещо за пиене?

— А ти?

— Да, ще ми се. Нека да отидем на бара.

Барът беше до дневната — малко помещение със стени в същия зелен цвят. Мебелите, високите столчета и самият бар бяха тапицирани с червена кожа. Зад плота имаше четири полици с бутилки, отразяващи се в огледала. Тя ми обясни:

— Това беше килер. Аз го направих на барче. — Вдигна подвижния плот и мина зад него. Засмя се: — Остава само да подновя разрешителното си за продажба на алкохол. Уиски?

— Коняк…

— Имаш ли предпочитания?

— Ами…

— Разполагам с пет-шест вида. Кой е любимият ти?

— Обикновено пия „Деламен“.

— „Деламен“ ли? — Тя огледа полиците. — Няма „Деламен“.

— Тогава „Реми Мартен“.

Тя пак огледа полиците.

— И „Реми Мартен“ няма…

— Тогава какъвто и да е. Без значение — казах с безразличие.

— „Отар“?

— „Отар“ ли? Чудесно.

Тя остави бутилка „Отар“ и чаша за коняк на бара и аз си налях, докато тя приготвяше питие за себе си.

— Аз пък обичам „Къти Сарк“. — Тя пусна кубчета лед в чашата си и я вдигна. — За какво да пием?

— За лакеите.

— Добре, за лакеите — съгласи се тя.

Отпихме, тя излезе иззад бара и отиде да седне в срещуположния край на стаята, а аз се извъртях така, че да я гледам. Пиеше на малки глътчици и ме изучаваше с поглед над ръба на чашата си. Направо се беше вторачила в мен. Зазяпах се в стените и отпих отново от коняка си, за да й дам възможност да отмести вперения си в мен поглед и да го замени с по-възпитан, но когато очите ми се спряха отново върху нея, опуленият й израз не се бе променил. Подхвърлих й:

— Е, струва ми се, че това място ще ти липсва.

— Ще ми липсва ли?

— Когато се изнесеш…

— Че аз няма да се изнасям…

— Още не го знаеш, миличка, но ще се изнесеш. Може да не е за дълго, но ще се изнесеш. Тя ще ти го съобщи утре.

— Тя ли? Коя „тя“ ще ми съобщи?

— Онази жена, прислужницата, Джулия. Не забеляза ли израза на лицето й, когато ме видя. Първата й работа утре сутринта ще бъде да дезинфекцира апартамента. Може да изгори и всичките ти дрехи.

Тя се разсмя и пак отпи.

— Имаш странно чувство за хумор.

— Нали? — Глътнах малко коняк и я погледнах. — Това какво беше — социален експеримент ли? Или нещо, свързано с космическото съзнание?

— За какво говориш?

— За нас двамата говоря. Защо трябваше да водиш такъв смачкан тип като мен на такова място?

— Аз живея тук. Исках да дойдеш при мен — отвърна разпалено тя.

— Не те ли интересува какво ще си помислят твоите лакси за гостите, които водиш?

— Разбира се, че не. Гостите са мои…

— Е, предполагам, че съм спечелил първото място. Убеден съм, че не си канила гост с по-дискредитираща външност.

— Какво ти има на външността?

— Би трябвало да знаеш. Седиш насреща ми и си ме зяпнала…

— Зяпнала ли бях?

— Спокойно можеш да продължиш. Давай, зяпай. И учените наблюдават така своите опитни зверчета. Нали са за това. Не се смята за невъзпитано.

Тя стана и се приближи до мен.

— Не съм искала да те притеснявам. Извинявай, ако съм те обидила. Просто те гледах. Не разбираш ли, че сега за пръв път имам възможност да те видя като хората. След всичко, което се случи между нас, не смяташ ли, че имам право да зная как изглеждаш?

— Боже мой, досега трябваше да сте го узнали — и ти, и твоите лакеи. Само под микроскоп не сте ме сложили.

Тя стисна устни.

— Прекалено много мислиш за впечатлението, което оставяш у другите.

— Снощи ти го обясних. Това е комплекс за малоценност. Виждаш го в действие. — Отпих от коняка. — Ужасно нещо…

— След като знаеш каква е причината, би трябвало да го преодолееш.

— Ще го преодолея, когато махна тези дрипи. Евтини долнокачествени дрехи за евтини долнокачествени хора. Типични за Америка. Обувки за два долара и деветдесет и осем цента и костюми фабрично производство. Ще го преодолея, когато започна да пазарувам от „Пийл“, „Айзодс“, „Милбанк“ и „Хаус“. Когато си купя пардесю от „Мийд“, летен костюм от „Джон Харди“, бельо от „Годшо“.

— И коняк „Деламен“… — тихичко се обади тя.

— И коняк „Деламен“. И знаеш ли какво ще ти кажа — вече бях ядосан, но се овладях, — можеш да събереш всички големи познавачи, за които си чувала, които уважаваш, но познавачи не е най-точната дума, липсва един малък нюанс, по-правилно е да се каже дегустатори, събери ги всичките някоя вечер, завържи ни очите и сложи пред нас десет вида коняк, тогава ще разбереш кой се изхвърля…

— Не съм казала, че се изхвърляш.

— На мадами като теб не им стиска да казват каквото мислят. Мадами като теб се задоволяват с по-малко — само дават да се разбере какво мислят.

— Започваш да се държиш по доста неприятен начин. — Тя се отдръпна малко от мен. — Не можем ли просто да си поговорим и да се държим като приятели? Искам да разговарям с теб за толкова много неща. Трябва да разговарям с теб. Ако престанеш да се държиш така грубо, можем да си изясним защо ти харесва да предизвикваш неприязън у хората.

— Глупости. — Обърнах се на другата страна, за да не я гледам, и пак отпих от коняка.

— Неудобно ли се чувстваш? — попита тя.

— Аха.

— Искаш ли да си отидеш веднага?

— Да, искам да си отида веднага. — Оставих чашата и слязох от столчето.

— Извинявай…

— Няма защо…

— Съжалявам, че не се получи като снощи.

— И аз…

— Всъщност пределно ясно е, че не би могло да бъде като снощи — каза тя тихо. — Такъв екстаз може да дойде само от Браманада, Браманада зависи от Съдбата. Снощи Съдбата направи всичко. Тази вечер аз — едно нищожество — се опитах да направя същото. — Тя са засмя невесело. — Обред като този не може да се извършва от нищожества, от любители, от дилетанти. Ето това съм аз — една дилетантка. — Тя вдигна чашата си. — Последният тост е за мен. За чирака на магьосника…

Когато заговори така, най-напред си помислих, че декламира същите глупости като другите кукли със свободно време в излишък, които висяха преди и след репетиции по полуосветените сцени на любителските театри, пиеха долнопробен джин и размишляваха що е късмет и що е съдба, и още какъв е истинският смисъл на Леопардовия живот без любов, какво е значението на Карл Ван Вехтен и какво е заслуженото място на Е. Петит в американската литература; кукли, които не представляваха проблем за отракани момчета като мен — изобщо прозвуча ми много познато. Но преди да свърши, си дадох сметка, че това няма нищо общо с познатия номер. Беше неподправено. Тя беше съвършено искрена. Предната вечер на тревистия склон под дъба ми се бе подчинила не от страст, а защото в очевидно странното ми поведение бе видяла някакво тотемно значение. Онова, което последва, за нея не беше физическо, а интелектуално изживяване, кабалистично приключение. Тя беше дилетантка, дилетантка в езотеричната философия на доктор Грийн и един господ знае чия още, а такива хора веднъж топнат ли се в дълбокото, колко му е да преплуват (ако изобщо могат да плуват) до окултното, до черната магия и диаболизма… Изчезвай оттук, нещастнико, си казах, изчезвай бързо, и точно в този миг си дадох сметка за нещо друго — бях се разтреперил. Треперех, но не от страх, треперех, защото внезапно бях проумял, че снощното преживяване и за мен се бе оказало интелектуално, и за мен то бе представлявало ритуал, бе приело формата на обред…

Отидох до стената, изключих осветлението и се върнах на мястото си. От дневната се отразяваше достатъчно светлина, така че виждах очертанията на тялото й и чашата с уиски, която бе поставила на бара. Приближих се. Очите й бяха затворени, тя стоеше неподвижно почти като в каталепсия, със стиснати юмруци и без да диша — точно в позата, която я бях помолил да заеме предния път, и отчаяно се опитваше да извика отново от своя собствен безкрай онова, което се бе появило снощи и я бе подготвило за екстаз.

Бяло-бялото й лице и черно-черната й коса изпълваха очите ми, после ме обляха талазите на Huele de noche.

 

 

Завладяваше ме едно старо усещане, останало от миоцена, онова безпогрешно усещане, което служи за оцеляването на човека, и започнах бързо да се разбуждам. Долових враждебна миризма, движение на тела и още преди да отворя очи, вече блъсках главата си, за да се ориентирам къде в чуждата тъмна стая се намира столът с моето сако, метнато върху облегалката — в джоба на сакото беше пистолетът ми; лампата на по-далечното нощно шкафче светна и до нея видях изправен един мъж. Беше едър, плешив, с аристократичен вид, около шейсетгодишен, носеше син костюм с папийонка и разтърсваше Маргарет, за да я събуди, а на мен не ми обръщаше никакво внимание. Сърцето ми прескочи, червеният пламък ме блъсна в стомаха, съзрях сакото си, метнато на гърба на един стол, и измъкнах крака изпод чаршафа, за да взема пистолета от джоба му.

— Чакай, синко — чух някакъв глас, но това не беше гласът на едрия мъж, не идеше от същото място.

Други двама мъже стояха до вратата — и двамата не бяха свалили шапките си и не прекрачваха по-навътре. Във вида им нямаше нищо аристократично. Бяха ченгета. Носеха цивилно облекло, но познах, че са ченгета. Стояха почти неподвижни.

— Мидж, мила, Мидж, мила… — повтаряше плешивият и изведнъж се досетих, че това може да бъде само баща й. — Мидж, мила…

Маргарет промърмори нещо неразбираемо в просъница, после очите й се отвориха и тя го видя. Изправи се бързо в леглото, като крепеше чаршафа под мишниците си, за да прикрие голотата си, и ме изгледа като полудяла. Но умопомрачението, което прозираше на лицето й, трая само миг, после тя дойде на себе си.

— Не бива да правиш такива неща, татко… — рече тя.

— Помислих си, че това може да е причината да не се обадиш, след като те потърсих — заговори той напрегнато. Вдигна пеньоара й от земята с намерението да й го подаде, но остана да го държи като параван пред нея.

Каза й: — Облечи го. — После нареди на ченгетата: — Изведете този човек оттук.

Те тръгнаха към мен.

— Недей, татко — обади се тя спокойно.

Те продължиха да се приближават, но предпазливо погледнаха към възрастния мъж.

— Изведете този човек оттук — повтори той.

Те спряха до мен. Започнах да се измъквам от леглото.

— Чакайте малко! — каза Маргарет на ченгетата. — Това е смешно! Татко — обърна се тя към възрастния мъж, — запознай се със съпруга ми, Пол Мърфи. Това е баща ми, Пол…

Боже мой, помислих си, свети боже!

Челюстта на Езра Добсън увисна и той ме изгледа с присвити очи.

— Съпруг ли? Омъжила ли си се? Омъжила ли си се! Кога? — попита той възмутен.

— Тази вечер, по-рано… — отговори му тя. — Щяхме да ти кажем на закуска, но…

— О, господи. Господи — измърмори унило възрастният мъж, явно сломен и отчаян, а на мен ми стана ясно, че тя го е възпряла. Почувствах се по-добре. Оттук нататък не знаех как ще се оправяме, но поне ми беше дала време да помисля.

— Ще бъдеш ли така добър да кажеш на частните си полицаи да си вървят? — попита го тя.

Той погледна към тях и им махна да излязат. Ченгетата свиха рамене и тръгнаха към вратата.

— Ех, и ти, татко — продължи Маргарет. — Понякога създаваш толкова неудобни положения. Пол има да се чуди що за семейство е това, в което е попаднал…

Тя ми се усмихна със съзнанието, че той я гледа, сякаш това беше един вид извинение за поведението му. Страхотна беше. Тази мадама не се предаваше току-тъй, мислеше бързо, а освен това знаеше къде да нанесе удар, за да заболи. Беше го нанесла точно навреме. Ченгетата имаха вид на здравеняци и макар да не знаех какво точно са ми намислили, бях много доволен, че ми се размина, не защото се страхувах какво могат да ми направят, а защото се опасявах какво мога аз да им направя. Сега не беше моментът да се убиват ченгета — мястото беше пренаселено, а общинската палата така хубаво се бе побрала в джоба ми.

— Знам, че не постъпихме правилно — говореше в това време Маргарет. — Трябваше да изчакаме. Постъпихме, без да мислим, под влияние на първия подтик и аз много съжалявам, но колкото и да крещиш, нещата няма да се променят.

Езра Добсън бавно отпусна пеньоара, с който я закриваше, и го остави да падне на леглото.

— Не мога да те разбера, не мога да те разбера. — Прегърбен, той се отдалечи към долния край на леглото и се вторачи в мен.

— Пол не е виновен. Вината с моя.

— И аз съм виновен.

— Кой друг знае какво сте направили? — попита възрастният мъж.

— Чиновникът, мировият съдия… — отвърна му тя.

— И жената на мировия съдия — включих се и аз. — Тя беше свидетелка.

— И никой друг ли?

— Никой — потвърди тя.

— Кога стана?

— Преди няколко часа.

— Къде?

— Веднага след като минеш границата на щата.

— Там разбраха ли коя си?

— Май не.

— Значи затова се подписа „М. Добсън“ — престорено се изненадах. — Не си искала да разберат коя си.

— Да…

— Позачудих се… — И аз бях страхотен, да…

Възрастният мъж отмести очи от нас, погледна към тавана и в същия миг тя ме смушка да продължа да говоря, за да й помогна да се справи. Но какво още можех да кажа, по дяволите? Единственото, което можех да направя, беше да седя като глупак, да играя по нейната свирка и да се чудя за какво ми трябваше да се забърквам в тази история и да мъдрувам как да се измъкна.

— Защо беше необходимо да отивате в друг щат, за да се ожените?

— Защото не искахме да чакаме три дни, както изискват тук.

— Какво са три дни, ако ще се жените? Какво са три дни? Откога познаваш този човек?

— Моля те, татко. Поставяш Пол в неудобно положение. Казах ти, че постъпихме, без да мислим, под влияние на първия подтик, и че съжалявам. Не можем ли да говорим за това утре сутринта? Тогава ще ти обясним всичко.

Той кимна мрачно.

— Да, можем да поговорим за това сутринта. А сега-засега ти идваш вкъщи с мен. Хайде, обличай се.

— Не си познал. Няма да дойда с теб.

— Идваш с мен, та ако ще Зъмбро и Скот насила да те изнесат. Не ме карай да ги викам обратно. Хайде, обличай се!

— Съветвам те да не ги викаш. Повярвай ми, по-добре е да не ги викаш.

Погледнах я изненадан. Това беше най-лесният начин за измъкване. Не го ли разбираше? Сега ли намери да се инати? Ако сега подхванеше разправия, не се знаеше как може да свърши.

— Мисля, че баща ти е прав — казах. — Иди си вкъщи с него. Можем да обсъдим всичко утре.

Тя ме изгледа с презрение. Изобщо не ме интересува какво мислиш за мен, отговорих й наум. Аз попаднах в този капан и затова искам само едно — да се измъкна. Върви по дяволите.

— Става въпрос за няколко часа, а животът е пред нас — продължих аз. — Можем да поговорим за всичко утре.

— Маргарет, ще се облечеш ли?

— Не! — почти му изкрещя тя. — Виж какво, татко, и друг път си искал да ми се налагаш, така че няма смисъл да се опитваш отново. Казах ти всичко, което смятах да ти кажа. Или прибери тия хора и си тръгни, или ги накарай да ме изнесат, но ще съжаляваш за това докато си жив. Мразиш сцените, нали, татко? Ще вдигна цялата сграда на главата си…

Очите му лъснаха, бузите му се издуха от гняв.

— Ще те чакам утре сутринта — каза той отсечено. Обърна се, тръгна към вратата, но после се спря и отново застана с лице към нас. — Ще бъдеш ли така добра да изпълниш едно дребно мое желание — да не споменаваш нищо за това, преди да сме го обсъдили? — попита той с леден тон.

— Да, татко.

Той излезе. Тя скочи от леглото, облече пеньоара си и се втурна след него. Не можах да разбера защо го прави, но не се и опитах… Станах, грабнах дрехите си, влязох в банята и заключих вратата. Започнах да се обличам светкавично и си обещах, че измъкна ли се веднъж от тази бъркотия, никога вече няма да дръзна да се заплитам с мъртвите, никога вече; след минута на вратата леко се почука.

— Вътре ли си? Всичко е наред. Тръгнаха си.

Взех останалите си дрехи, преметнах сакото през лявата си ръка, така че джобът с пистолета да е отгоре, и отворих вратата. Тя се разсмя. Бях по гащета, с два чорапа и една обувка.

— Какво си се разбързал?

— Ще се махна оттук.

— И двамата ще се махнем.

— Слава богу. По едно време стана доста напечено.

— Напечено стана само когато ти зае неговата страна. Когато предложи да се прибера с него. Това за малко да обърка всичко.

— Това ли щеше да го обърка? Откъде го измисли? Аз исках да изляза оттук без разправии, нищо повече. Не очаквах, че ще му се наложиш.

— Аз го знаех. Не си мисли, че не умея да се оправям с баща си…

— Сега ми е ясно.

— В, започвам да се обличам. Трябва да тръгваме.

 

 

— Трябва да тръгваме ли? — Номерата й дотук ми стигаха. — Къде ще ходим?

— Да се оженим. Казах на татко, че сме се оженили. Помниш, нали?

— Да, помня. На момента го измисли.

— А сега ще се наложи да го направим.

— Какво да направим?

— Да се оженим.

Изгледах я. Беше сериозна. Съвсем сериозно го казваше.

— Ще се оженим — друг път. Единственото, което искам, е да изляза оттук. Отсега нататък гимнастиката — на чист въздух. Много обичам природата. Повече няма да се оплаквам, че дрехите ми са се изцапали.

— А какво ще стане с мен, когато се появя пред баща ми без съпруг?

— Ти му мисли. Имаш цяла нощ да прецениш положението. Пък и както бързо ги съчиняваш, ще ти остане време и да поспиш.

— Трябва да се оженим.

Засмях се.

— Извинявай — рекох, като минавах покрай нея, за да вляза в спалнята. Пуснах дрехите си на земята и седнах на един стол, за да обуя и втората си обувка.

Тя дойде при мен.

— Поне няма ли да се опиташ да разбереш за какво става въпрос?

— Говориш като побъркана. Не знаеш нищо за мен — кой съм, откъде съм, накъде съм тръгнал, с какво се занимавам, изобщо не знаеш нищо.

— Сега това не е важно за мен.

— Ще се окаже много важно за баща ти. Богатите хора са особено придирчиви към тези неща… Какво можех да отговоря на въпросите му? Не можех да му кажа истината, трябваше да си служа с лъжи. Колко време щяха да издържат лъжите? Само докато копоите му не разкрият, че са лъжи. А какво щеше да стане, когато пусне копоите си? Пак трябваше да бягам…

— Налага се — каза тя. — В противен случай той ще си помисли, че съм някаква обикновена уличница, която спи, с когото зърне. По някои въпроси на морала при него няма прошка.

— Кое прощава той и кое не прощава, не е моя грижа.

— Ще стане, ако му кажа, че си ме прелъстил, като си ми обещал да се ожениш за мен, а после си се отказал… и си ме изоставил. Току-виж откриеш, че последствията могат да се окажат далеч по-неприятни от това да се ожениш за мен, особено ако имаш намерение да останеш в този град…

Засмях се вътрешно. Защо трябваше да се изненадвам толкова? Защо бях очаквал нещо по-различно от нея? Кадилаци, делажи, златни дрънкулки от Картие — това не променяше нищо, всичко си оставаше както обикновено. Хванат ли те натясно, това е, хванат си натясно.

— Да — казах. — Предполагам, че в този град баща ти може да направи доста труден живота на човек, когото не обича.

— И твърде много хора са го изпитали на гърба си.

И така, тя ме държеше в ръцете си, независимо дали щяхме да сключим брак, или не, тя ме държеше в ръцете си — при всяко положение щяха да пуснат копоите. Стомахът ме заболя, заболя ме само при мисълта да побягна отново, но си знаех, че така ми се пада, падаше ми се, по дяволите, задето бях толкова любопитен… Ето, сега трябваше да извадя Общинската палата от джоба си, да я върна в мизерното й обкръжение и да отправя прощален поглед към този блестящ небостъргач. Имаше и други градове с общински палати, всички градове имаха общински палати, които човек може да сложи в джоба си, стига да им хване цаката. Какво толкова, по дяволите, хванах цаката на един град, ще се оправя и на друго място. Млад съм, животът е пред мен. Призори щях да бъда на път за Аризона. Дилинджър, Кларк и Макли се намираха някъде там, макар че вече го нямаше оня размах. Защо пък да не се присъединя към тях, ако успея, докато подхвана самостоятелна работа отново. Или пък да отида до Калифорния. Нелсън и Ван Мечър бяха там — отрепки, но все пак можеха да ми помогнат да установя контакт с ченгетата. Можех да използвам Холидей като примамка, тя беше чудесна примамка, всичко си имаше…

— Защо трябва да рискуваш баща ми да се настрои срещу теб? — говореше ми Маргарет. — Един брак ще реши въпроса за всички ни: и за теб, и за мен, и за татко. Той смята, че сме извършили една глупава прибързана постъпка — пийнали сме си и двамата, и толкова. Тук няма нищо неморално, просто не съм преценила правилно нещата. Това той може да прости. Ще уреди да обявят брака за недействителен, и край.

— Недействителен ли…

Тя ме изгледа.

— Ами да. За него не е проблем.

— Не ми се занимава с такива работи.

— Не си въобразявай, ако обичаш, че ще трябва да живееш с мен. Няма да ти се наложи. Татко ще уреди да обявят брака за недействителен за няколко секунди. А и ти ще имаш полза от това. Баща ми е много богат човек. Какво ли не би могъл да си купиш… Малко пари няма да ти се отразят зле, нали?

Не ми беше известно, че един брак може да се обяви за недействителен. Никога не бях обмислял възможността да се спечелят пари по този начин.

— Парите никога не са ми излишни.

— Пък и аз имам малко свои пари. Малко…

— Какво значи „малко“ за теб?

— Е, десет хиляди. Двайсет и пет хиляди от татко…

— Трийсет и пет хиляди — казах. — Можеш ли да си го позволяваш всяка вечер от седмицата?

Изведнъж тя ми зашлеви една плесница. Причерня ми, мускулите на дясната ми ръка се свиха и почти замахнах да я ударя. Но не я ударих. Забелязах бяло-бялото й лице навреме и се възпрях.

— Къде ходиш да се жениш? Далече ли е?

Тя прехапа устни.

— На около сто и двайсет километра.

— Обличай се.