Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (12)

II

В секундата, когато започнах да се пробуждам, още преди да съм отворил очи, усетих, че нещо не е наред. Тялото до мен в леглото беше тежко и противно, а стаята беше изпълнена с горчивата утайка на спарен въздух, който е бил вдишван хиляди пъти до изчерпване. Най-сетне се събудих и видях, че прозорецът е затворен, а също и вратата към всекидневната. Надигнах се, погледнах надолу и видях, че до мен в леглото е Джинкс. Станах, отидох до прозореца, завъртях дръжката, за да влезе през мрежата свежото топло утро, съпроводено от басовия тътен на екскаватора, който все още продължаваше да копае надолу по улицата, както и от крещящия контрапункт на уличните шумове. Върнах се до леглото и отвих Джинкс. Той се размърда, но не се събуди — просто се сви в ембрионално положение. Пернах го по лицето с опакото на ръката, надвесих се над него и го разтърсих; стреснат, той повдигна глава и от ъгълчетата на устата му се стече слюнка.

— Какво има… какво… — промърмори той.

— Колко пъти трябва да ти казвам да не затваряш прозорците. — Той седна в леглото и затърка лявото си око, за да отлепи клепача.

— Беше отворен, когато си легнах. Не съм го затварял. Може да се е блъснал от вятъра.

— Може да се с блъснал от вятъра, ама друг път. Дръжката беше завъртяна. Някой го е затворил нарочно.

— И така да е, не съм аз. Сигурно Холидей го е затворила.

— Сигурно. Такива евтини дребнави номера са точно в нейния стил. Такова й е мисленето. Тя ти каза да спиш тук, нали?

— Да. Точно така. Снощи много се ядоса, че никакъв те няма толкова до късно…

— Но сега вече не само тя е ядосана — казах и отидох във всекидневната.

Холидей лежеше по гръб на кушетката, покрита с одеяло, и пушеше; още като я погледнах, се зачудих какво ли я е прихванало и какво ли е намислила. Вече не беше ядосана — може да е била ядосана предната вечер, но не и сега. Усмихваше се ехидно и си личеше, че е будна от доста време (ако изобщо е заспивала) и ме чака да открия затворения прозорец и Джинкс до мене в леглото, чакаше ме да дойда при нея, както и бях направил. Изглеждаше почти нетърпелива, почти като ловец на патици призори, това си личеше отдалеч така ясно, че не можех да не го усетя, а щом го усетих, спрях, защото не бях сигурен къде стъпвам. Такова поведение не беше характерно за нея, а внезапно ми дойде наум, че и снощното й поведение не беше типично — да не ме събуди. Бях излязъл от квартирата, като им казах на двамата е Джинкс, че ще се върна след няколко минути, само ще се поразходя из околните улички, но бях отишъл до къщата на доктор Грийн, за да се срещна с онази кукла, и се появих едва след пет часа. Когато се прибрах, те не бяха тук, но не се разтревожих: легнах да спя с пълното съзнание, че когато дойде, тя ще ме събуди и ще вдигне голяма врява. Това очаквах, за това се бях приготвил и това щеше да бъде в стила й. Но тя не го беше направила. Защо? Защо беше необходим този театър? Не знаех, но едно ми беше ясно, от него не можех да се отърва — тя се опитваше да ме накара да й вдигна скандал. Добре, безсрамнице, казах й мислено, започваме.

— Добро утро… — поздравих приветливо.

— Добро утро… — отвърна тя, но поради приветливостта в гласа ми и колебанието ми, когато бях застанал пред кушетката, тя положи усилие тонът й да прозвучи неопределено, за да разбере дали жизнерадостта ми не е привидна и дали няма да се нахвърля върху нея.

— Как си? — попита ме тя със същия неопределен тон, готова за размяна на реплики.

— Отлично… — отговорих и се запитах защо е необходимо да се включвам в тази невротична игра, защо си губя времето, защо не пазя енергията си за по-важни неща, защо не я засегна там, където най-много ще я заболи, и после се изсмях вътрешно. Не се заблуждавах. Знаех защо. От перверзност. Dégénéré supérieur^[1], ето защо това беше обяснението. — Мисля да сваря кафе. Ти искаш ли?

По лицето й премина вълна на разочарование, която отнесе ехидната усмивка, тя отметна одеялото, стъпи на земята и скромно придърпа краищата на пеньоара, с който беше спала.

— Нека аз да го направя. Остави на мен.

— Мога да го приготвя. Нищо не ми струва… — Влязох в кухнята, а тя остана права, вторачена в мен и по челото й се появиха бръчици на нерешителност.

Налях вода в чайника и тъкмо насипвах кафето със стъклената лъжичка, когато я чух да влиза. Обърнах се — стоеше на прага, запалила нова цигара. Разпери ръце, изви гръбнак и се протегна лениво на всички страни. Попита ме:

— Добре ли спа?

— Спах чудесно — отговорих, поставих кафеника на печката и запалих газта. — Чудесно си починах… — добавих, докато регулирах пламъка.

— Не си ли понастинал? Не те ли понаболява гърлото?

— Мен?

— Да, теб.

— Не. — Поклатих глава. — Нямам никакви признаци на настинка, никакво възпалено гърло. Трябва ли да ми има нещо?

— Надявах се да ти се размине, изглежда съм затворила прозореца точно навреме. Към два часа задуха доста силен вятър. Страх ме беше да не настинеш.

— Права си, време ми е да настина. Не ми се е случвало от десет-дванайсет години…

— Много лесно можеш да настинеш. Лесно се настива, особено когато си изморен. Снощи ти беше много изморен. Не можеш да си представиш колко изморен беше.

— Мога да си представя. Не съм ви чул, когато сте се прибрали.

Тя се изсмя, но не високо.

— Ти не чу нищо и когато Джинкс дойде при теб в леглото. Не те интересуваше нищо на света.

— Сигурно е било така, щом не съм чул нищо. Ето ти най-категоричното потвърждение до каква степен не ме интересува нищо на света.

— На, виждаш ли, точно в такова състояние човек пипва какво ли не. И ако ти не се грижиш за себе си, някой друг трябва да го направи. Ще вземеш да настинеш, настинката ще се обърне в пневмония… Не искам да се разболееш от пневмония. Какво ще правя аз, ако се разболееш от пневмония?

— О, сигурен съм, че все някак си ще се оправиш…

— Аз не съм толкова сигурна… — Тя метна цигарата си в мивката и ехидната усмивка отново цъфна на лицето й. — Трябва да внимаваш. И що за идея да се разхождаш по улиците пет-шест часа, след като не си свикнал на такова усилие. Изобщо нямаше да те пусна да излезеш оттук, ако знаех какво ще правиш. Каза, че ще се върнеш след няколко минути…

— Забавих се.

— И как беше? — Вече започна да показва зъбите си.

— Много добре. „Големият хотел“. Първият филм, който гледам от три години насам.

— Страшен филм. Чувам, че тя имала кадилак.

Това било! Театърът беше дотук, двусмислените приказки свършиха, глупавите преструвки и фалшивата загриженост се изпариха. Значи затова я беше прихванало — заради другата. Естествено, беше получила информацията си от Джинкс, но какво можеше да й каже той, освен това, че съм се запознал с някаква кукла, която кара кадилак? Ако й беше казал, че снощи съм имал среща с Маргарет Добсън, това е било само догадка. Но аз бях внимавал да не отварям дума за нея, дори не бях споменавал името й пред него, и то точно поради тази причина. Така че те нищо не можеха да докажат.

— Тя ли? Коя тя? И какъв кадилак? За какво говориш?

— За оная смахнатата, с която сте се запознали оная вечер. Нали тя има кадилак?

— Не знам каква марка е колата й. Видях я един-единствен път. Нито името й знам, нито къде живее, нито как да я открия, дори да искам.

— За умник като тебе няма да е кой знае колко трудно да я открие. За голям ум като твоя. Била смахната и шикозна…

— Какво Джинкс смята за смахнато и шикозно и какво смятам аз, са две напълно различни неща, уверявам те. Казах ти, че снощи съм бил на кино. Не съм имал среща с никаква жена. Влязох да гледам един филм. — Устните й бяха свити подигравателно, а очите й щяха да изхвръкнат от злост. — Ако си толкова откачена и не можеш да повярваш на това, вярвай, на каквото си щеш…

— Мръсник, лъжец, негодник! — разфуча се тя, хвърли се срещу мен, замахна и събори кафеника от печката. Той падна на земята и се разля по линолеума, а тя спря газта и без да си дава сметка за сексуалния символ, който се криеше в това действие, угаси пламъка. Когато се обърна с лице към мен, устата й все още беше изкривена подигравателно, а очите й — присвити от злоба. — Ти да излизаш с разни мадами, а аз да седя тука и да умирам от притеснение, мръсник, фукльо, негодник… — Грабна от масата кутията с кафето и я запрати по мен, улучи ме по гърдите и целият се покрих с кафе. Сега вече скочих срещу нея, хванах я за раменете и от силата на сблъсъка тя отстъпи до страничната плоскост на мивката. Загуби равновесие. Политна върху нея, пеньоарът й се разтвори и гърдите й изскочиха навън. Хванах я за гърлото — двата ми палеца се събраха над адамовата й ябълка — и стиснах.

— Ходих на кино, чуваш ли, ходих на кино. — Тя се давеше и се отбраняваше, но аз бях заклещил краката й между моите, адамовата й ябълка все още беше затисната между палците ми и тя почти не можеше да мръдне. — Ходих на кино. Повтори го. Кажи ми, че съм бил на кино. — Поотпуснах малко натиска, за да може да говори.

— Ходил си на кино… — проговори тя.

— Това е вече друго. — Пуснах я и отстъпих назад; тя се изправи, събра полите на пеньоара си, вече без подигравателна усмивка, макар и все още със злост в очите; сега вече излязох…

Джинкс се показа от банята.

— Отсега нататък затваряй голямата си уста. Казал си на Холидей, че имам среща с оная мадама от снощи.

— Нищо подобно.

— Ами откъде тогава знае за кадилака?

— Аз й го казах, но нищо повече. Мандън измисли историята със срещата…

— Мандън ли? — изненадах се аз.

— Негова идея беше, не моя.

— Къде се срещнахте с Мандън?

— Тук. В квартирата.

— Какво правеше той тук?

— Тя го извика…

— Защо?

— Притесняваше се. Тревожеше се да не са те хванали…

— От това ще разбереш колко с глупава. Сега ченгетата няма да посмеят да ме пипнат.

— Да, но и Мандън се притесни. Отидохме да хапнем нещо към дванайсет часа и той каза, че ако не се появиш, преди да сме се върнали, ще тръгне да те търси. Но ти се появи…

— Естествено, че се появих. — Какво очаквахте, дявол да го вземе. — Само да си обърна гърба, и ви обзема паника. Знам какво правя, боже мой!

— Разбира се, че знаеш — каза той и излезе.

Пуснах крана за студената вода на мивката и в огледалото видях Холидей да влиза и да прави знак на Джинкс. Държеше сакото, което предната вечер бях опънал на облегалката на един стол във всекидневната, а тя го беше свалила и показваше нещо на Джинкс, без да си дава сметка, че пантомимата й се вижда в огледалото. Спрях крана и отидох при тях.

— Виж… — обърна тя сакото, за да видя няколко стръка класица и суха трева, полепнали по гърба. — Страшен филм… повтори иронично.

Върнах се в банята и затръшнах вратата… Пуснах докрай двата крана на ваната и двата крана на мивката, дръпнах и сифона на тоалетната, но дори целият този шум в тясното затворено помещение не можеше да заглуши смеха й — тих, но тържествуващ.