Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (11)

I

Седях в колата й пред къщата, не точно отпред, а малко по-далеч по същата улица, под хлебното дърво, чиито клони излизаха доста над платното, слушах запис на Бериган и я чаках да излезе. Медитацията беше свършила преди около десетина минути и последователите се бяха разотишли, някои пеша, други с коли, но осветлението в къщата и над табелата в двора още не беше изгасено. Куклата с бялото лице и черната коса не се бе показала. Записът на Бериган свърши, започна друг и след изящно осемтактово въведение, което шептеше направо на паметта ми, някакъв идиот говорител се обади, че това било „Намерих си друга любов“ на Мъгси Спаниър, сякаш тези преходи на тромпета и това страхотно вибрато имаха нужда от допълнително представяне. Но защо, глупако, защо, кресливи тъпако, го наричаш хит на Мъгси, колкото и несравним да е той? Не чуваш ли фразите на Теч, които направо се хвърлят върху теб, ами гласа на безподобното банджо на Кондън, извивките на Мецовия тенор саксофон, импулсивни както винаги, и пианото на Съливан, Краля, снизходително отстъпил във фон? И кои други, кои други? Крупа беше единият и още някой, още някой — знаех го някога, но това беше отдавна, през двайсет и осма година. Пинки Лий беше открил тази плоча, Пинки Лий, който обичаше джаз и жокейски обувки от Спалдинг, а неговата стая в студентското общежитие, от задната страна на втория етаж се тресеше и се люлееше в ритъма й, докато един ден, убеден във възбуждащата й магия, я отмъкнах и я дадох на онова момиче, което сервираше в „Мека“, момичето от Моргантаун…

Осветлението в предната стая угасна, табелата на двора се изгуби в тъмнината. Това бях чакал досега, наведох се и спрях радиото по средата на безупречното соло на Съливан, а ехото от богатата хармония на пианото му се задържа още един кратък миг, увиснало над пода на колата. Точно тогава я видях да излиза от предната врата — затова бях дошъл, трябваше да задоволя любопитството си за онзи парфюм. Но в съзнанието ми все още се въртяха спомените за Пинки Лий и за гостите му, и за фонографа, който навивахме подред, и за момичето от Моргантаун — по дяволите това радио, не го бях пуснал, за да изслушам нещо специално, а само да убия времето, и ето какво чух. Ето какво изрови то от миналото. Махайте се от съзнанието ми, привидения. Ще си спомня за вас по-късно… — опитах се да не мисля повече за тия неща. Тя прекоси покрития вход, слезе по стълбите, тръгна по алеята към тротоара и оттук се запъти към колата — гологлава и без връхна дреха. Излязох и застанах до отворената врата. Бледото сияние на небето проникваше през клоните и листата на хлебното дърво и открояваше добре бялото й лице и черната й коса, а после до мен стигна и парфюмът й, мирисът на Huele de noche, който всъщност беше плод на въображението ми, халюцинация, но точно затова беше още по-реален, така че привиденията от студентството ми се сгърчиха и избледняха пред спомена, който беше по-стар и от тях…

— Мога ли да ви повозя донякъде? — чух собствения си глас.

— Не разбрах, че сте дошли — каза тя. — Защо не влязохте?

— Закъснях. Дойдох преди малко.

— Това ли е истинската причина?

— Смятате, че не е много убедителна ли?

— Ами след като имате принципни разногласия с Учителя…

— Това не би ме възпряло да вляза. Мисля, че не съм толкова тесногръд. Някоя вечер ще вляза. Имам желание да бъда убеждаван. Надявам се, че не ви попречих с идването си…

— Не ми попречихте.

— Щях да ви се обадя по телефона, но не знаех къде.

— Щях да ви кажа, но приятелят ви много държеше да ви отведе…

— Затова този път дойдох сам.

Тя се засмя и наклони глава към колата.

— Искате ли да покарате?

— Карайте си вие. — Отстъпих, тя влезе в колата и зае мястото зад кормилото. Качих се и аз, затворих вратата и тя запали двигателя.

— Къде да ви оставя тази вечер?

— Няма значение. Тази вечер няма да ходя никъде. Тази вечер съм сам. Отървах се от оня галфон — кой като мен!

Тя пак ми се усмихна, превключи на скорост и потегли.

— Той като че ли не ме хареса… — каза тя.

— Онази вечер мислеше за други неща. Причината не е у вас. Как премина медитацията ви?

— Добре. Бих искала и вие да дойдете с мен някой път. Може да се получи хубава дискусия, ако обсъдим вашата теория за четвъртото измерение.

Вдигнах очи към нея.

— Май ще трябва да ви призная нещо още отсега. Споменах го само за да става приказка. Не зная нищо за четвъртото измерение…

— Е-е… — измърмори тя, за да ми покаже, че не бива да съм толкова скромен.

— Честна дума — казах. — Просто го бях прочел някъде.

— Да, но прозвуча така, като че ли сте капацитет…

— На дядо си съм се метнал. Неговата специалност беше да бъде капацитет по въпроси, за които не знае нищо. Наследил съм неговия комплекс за малоценност. Говори на едро, дръж се, сякаш знаеш всичко… Просто се опитвах да изглеждам по-различен от средния мъж, когото срещате. Мислех, че като говоря за нещо така езотерично като четвъртото измерение, някак си ще се отлича от средния мъж.

Тя помълча умислена за момент и после попита:

— И за парфюма ли споменахте само за да става приказка?

— Да — засмях се аз. — Споменах за парфюма само за да става приказка. Не бях доловил никакъв парфюм. — Долавях го и сега.

— Вие сте страхотен актьор. Ще трябва да внимавам с вас…

— Само се опитвах да възбудя интереса ви…

— Успяхте, съвсем определено успяхте. Мислех, че всички начини на заговаряне вече са ми известни, но този беше чисто нов…

— Великолепно.

Минахме покрай дрогерията, където миналия път Джинкс пожела да слезе от колата, и едва сега, след едно тройно кръстовище, навлязохме в по-интензивно движение — повечето от колите се движеха към центъра, към пухкавите като памук облаци, чиито долни краища бяха обагрени от цветните светлини на търговската градска част точно под тях.

— Сигурна ли сте, че нямате какво да правите тази вечер?

— Сигурна съм.

— Кога трябва да се приберете?

— Отдавна мина времето, когато давах сметка за излизанията си. Вече ме смятат за голяма, имам си собствена стая и всичко останало. Къде искате да отидем?

— Аз не съм оттук. Оставям на вас.

— Добре, но какво искате да правим? Да идем на кино? Да изядем по един сандвич? Да послушаме музика? Искате ли да послушаме музика и да потанцуваме?

— Аз вече послушах малко музика. От вашето радио. Ето оттук… — посочих с пръст метрите на скалата. Хиляда и сто…

— Това е музикалната станция. Пускат плочи.

— Знам. Пуснаха една, която ми е позната. Някой ден ще отида да си направя презапис.

— Как се казва?

— Не вярвам да сте я слушали.

— Може и да я знам. Често пускам радиото…

— „Намерих си нова любов“, „Чикаго Ридъм Кингс“.

— Не съм я слушала — каза тя и спря на светофара. Погледна ме с подозрение, но й беше забавно. — Това пак ли е, за да става приказка?

— Май първото ви впечатление от мен не е никак хубаво.

— Няма такава плоча, нали?

— Няма.

— И освен това не сте слушали радио, нали?

— Не, не съм го докосвал.

— Знаете ли откъде знам?

— Разбрахте що за човек съм аз.

— По друга логика, далеч по-убедителна. — Тя се засмя. — Радиото ми не е в ред. Не свири. — Тя се протегна и го включи. Клаксоните зад нас й напомниха, че е светнало зелено, и тя натисна съединителя — обута беше в същите мокасини на бос крак. Лампичката от скалата на радиото светеше и се чуваше леко бръмчене, но нищо повече. Тя завъртя копчето, стрелката се плъзна по скалата, но радиото не ловеше. — Виждате ли?

— Виждам. — И аз се засмях. Беше страшно смешно. — Трябва да се погрижите да ви го поправят.

— Ще се погрижа. Вие сте изумителен. Вече не знам на какво да вярвам…

— Ами седим заедно в тази кола. На това можете да вярвате.

— Да. На това мога да вярвам.

— И гюрукът е смъкнат. На това можете да вярвате.

— Да.

— И е чудесно да се повози човек тази вечер. На това също можете да вярвате.

— Да. На това също мога да вярвам.

Свих рамене.

— Ами тогава защо да не оставите за утре всички неща, на които не можете да повярвате, да ги съберете заедно и тогава да се тревожите какво ще правите с тях?

— Това е добра идея. Да се повозим тогава. Къде…

— Не съм оттук. Оставям на вас.

— Тук има четири посоки — един вид местно явление. Изток, запад, север, юг. Имате ли предпочитания?

— Предпочитанията ми са към тази, по която няма движение.

Тя сви към дясното платно. Радиото все още бръмчеше и аз го изключих, преди да гръмне внезапно и тя да ме хване, че казвам истината. На следващия ъгъл зави надясно към тясна уличка с жилищни сгради, от двете страни, на която имаше нагъсто засадени дървета, клоните и листата им се преплитаха и създаваха усещането, че минаваш през тунел. Мяркаха се дискретно припламналите прозорци на някои къщи, а в един от дворовете беше пуснато дъждовално устройство и в светлината от предните фарове можех едва ли не да преброя капките вода, изхвърлени от единия оросител, когато стигаха върха на дъгата и започваха да падат надолу. След тях оставаха власинки влага във въздуха, които едва се усещаха, но ме накараха да си дам сметка, че освен Huele de noche на света има поне още една миризма.

— Хубаво — продумах.

— Да — съгласи се тя, но не знаеше какво имам предвид.

На първото кръстовище отново зави надясно, но тази улица беше широко открита нагоре към небето и през три пресечки напред можех да видя как примигва червеното на светофара и колите тръгват. Погледнах към нея, но не казах нищо.

— Опитвам се да изляза на булеварда, където няма толкова движение.

— Аха.

Стигнахме до булеварда — беше доста просторен и приличаше на булевард, май същият, който бяхме пресекли на тройното кръстовище, но имаше голямо движение. Тя спря колата на червения сигнал, а после бързо направи ляв завой. От двете страни се виждаха магазини и бензиностанции, където можеш да заредиш по-евтино, но след още километър-два рекламните светлини свършваха и започваше неовладяната природа, отвъд нямаше нищо друго — само необятно пространство.

— Още малко, и вече няма да има движение — отново проговори тя. — Това е шосето на запад.

Шосето на запад ли?

— Оттук ли минават автобусите на компанията „Грейхаунд“? Автобусите за Аризона?

— Това е единственият път. За Аризона ли ще пътувате?

— И това ми е минавало през ума, но промених намерението си.

— Сега тук ли живеете?

— Да.

— Къде?

— В центъра.

— В центъра ли? На хотел?

— На квартира.

— С какво се занимавате?

— Ами засега с нищо. Подхванал съм няколко работи…

Тя се обърна рязко, за да ме изгледа.

— От коя част на Юга сте?

— Какво ви кара да мислите, че съм от Юга?

— Акцентът ви.

— Акцентът ми ли? Аз нямам акцент.

— Досега не го бях забелязала. Но изведнъж ми направи впечатление. Когато казахте „няколко“…

Засмях се.

— Това е една от думите, които винаги ме издават. Ще трябва да внимавам повече.

— Срам ли ви е, че сте южняк?

— Не точно…

— Тогава защо се опитвате да го скриете?

— Знам ли…

— Не бива да го криете. Южняшкият акцент е приятен.

— Заради работата. Повечето хора свързват южняшкия акцент с мързел и безотговорност. Струва ми се, че затова се опитвам да се отърва от него.

— О, аз изобщо не мисля, че има нещо вярно в това.

— Според повечето делови хора е така. Искам да преуспея някой ден. Не ми се ще да допускам случайности по пътя си.

— Гледате на нещата по странен начин.

— Да, сигурно е така. Предполагам, че е някаква фобия…

— Но вие трябва да се опитате да го разберете. Фобиите могат да бъдат разгадани. Не го ли знаете?

— Зная, че някои от тях могат — отговорих, погледнах я право в лицето и отново видях дребната старица в ковчега. — Някои могат.

Тя потръпна и погледна на другата страна, аз също извърнах очи. Шосето вървеше право на запад, сребристочерно под пълната луна, почти без никакво движение. Нощта свиреше над предното стъкло и виеше покрай калниците, колата свистеше напред, чух едно тихо „хлоп“, погледнах надолу и видях, че стъпалото й притиска педала на газта към пода. Целта й явно беше да го чуя, натиснала бе педала докрай, за да привлече вниманието ми към това, което прави. Воят на нощта стана по-висок, чувах как цилиндрите всмукват с всички сили, за да поемат нашествието на бензиновите пари. Знаех какво е намислила, но не знаех защо го прави. Освен ако… Но това не беше възможно. Тя не можеше да чете мисли, а по лицето ми не би могла да разбере. Но явно беше видяла или беше усетила нещо, защото продължаваше да натиска газта. Опитваше се да ме стресне. Добре бе, сестро, си помислих, давай, стряскай ме. Доста ще се озориш, докато ме стреснеш. Отпуснах се назад, сведох поглед от предното стъкло към настилката на пода и си избрах една точка, в която да се концентрирам. Номерът да не се стряскаш се състои в това да не гледаш към нищо, чрез което можеш да прецениш скоростта. Единствено воят на нощта и свистенето на цилиндрите ми служеха за мерило, но след минута-две посвиквах със стенанието на мрака, цилиндрите най-сетне успяха да се справят с притока на бензин и си казах, че стига да успея да не поглеждам към спидометъра, ще мога да се овладея. Профучавахме покрай колите срещу нас и пред нас, разнасяше се рев, когато попадахме в тяхната въздушна струя, лимузината потреперваше под напора на вече завихрения въздух, зад нас пропищяваха разярени клаксони. Препускахме като понесени от мълния, но тя управляваше колата сигурно, стиснала кормилото с две ръце, както забелязах с едно бързо преместване на погледа от избраната преди малко точка в настилката към ръцете й, но без да го отклонявам към спидометъра. На три-четири места по предното стъкло се блъснаха насекоми и оставиха лепкави петна.

— Виж ги какви са тлъсти! — извика ми тя. — Тая година реколтата е добра.

Нищо не отговорих, само свърнах очи към точката на пода и си мислех, че се движим поне със сто и петдесет километра в час, а може би със сто и шейсет. Още нещо се размаза в предното стъкло, но този път не погледнах нагоре и тя остана разочарована. Разбрах, че е така, защото пусна чистачките и злобното им метрономно цъкане изпълни колата — правеше всичко, което можеше да измисли, за да ме накара да обърна внимание на скоростта. Все още не вдигах глава, но се борех със себе си, за да не погледна към спидометъра. Стори ми се, че за по-малко от секунда равновесието ми се нарушава и че се хлъзвам по кожената седалка към вратата. Погледнах инстинктивно нагоре. Шосето продължаваше да е абсолютно право, просто колата леко бе поднесла. Господи, помислих си, тая жена е луда. Погледнах навън. Равните угари от дясната ми страна минаваха като непрекъсната вълниста лента. Сигурно се движехме със сто и шейсет километра в час. При тази скорост всичко може да се случи. Извадих си цигара, тя пусна лявата си ръка от кормилото, най-лекомислено натисна запалката на таблото и продължи да я държи. Вледених се. Казах си: Сигурно не си с всичкия си, за да допускаш такова нещо. Вече не си студентче. Не си и изгладнялото музикантче, което беше тръгнало на безумно пътешествие от Роки Маунт до Голдсбъро с форд, модел Т, и се срамуваше да каже на оня наркоман на волана да кара по-бавно. Ти имаш бъдеще. По къде ще остане това бъдеще, ако се намериш в канавката.

Погледнах спидометъра. Стрелката беше на милиметри от сто и шейсет километра. Грабнах цигарата от устата си и я метнах през прозореца. Изкрещях й:

— Много бързо караш!

— Спидометърът не показва вярно — извика ми тя в отговор. — И той е развален.

— Не ме интересува спидометърът. Прекалено бързо караш. По дяволите, наистина е прекалено бързо.

Тя постави и лявата си ръка на кормилото, поотпусна газта и скоростта на лимузината взе да намалява. Стрелката се върна бавно към сто и петдесет, сто и четиресет, сто и трийсет, сто и двайсет, сто и десет, сто, деветдесет, осемдесет километра, свиренето и воят на нощта намаляха, седемдесет…

— Знаеш ли с колко караше? Със сто и шейсет километра в час…

— Спидометърът не показва вярно. Развален е.

— Какъвто и да е спидометърът, двигателят е прекалено мощен.

Тя вдигна крак от газта и скоростта на автомобила намаля още повече.

— Защо спираш? — попитах.

— За да си запалиш цигара — отвърна тя спокойно.

— О, господи, за това не е необходимо да спираш.

— Сега ти покарай — каза тя.

Погледнах я.

— Какво, по дяволите, се опитваш да докажеш?

— Да докажа ли? — невинно ме попита тя. — Не се опитвам да доказвам нищо. Просто искам ти да покараш.

— Добре, ще покарам. — Пресегнах се през нея и дръпнах ръчната спирачка, колата спря, излязох, заобиколих отпред и застанах до нея. — Премести се. — Тя се плъзна на другата седалка, аз отворих вратата и се настаних зад волана.

— Сега по-добре ли ти е? — попита тя.

— Да — отговорих и затворих вратата. Освободих спирачката, включих на скорост и отново излязохме на шосето.

— Може ли една цигара?

Измъкнах пакета от джоба си и й подадох да си вземе. Запали със запалката от таблото, но усещах, че не ме изпуска от погледа си.

— Май ми е по-приятно, когато караш ти — отбеляза тя.

— И на мен ми е по-приятно.

— Винаги съм неспокойна, когато кара някой друг. Но сега не съм неспокойна.

— И аз не съм.

Изведнъж тя сложи ръка на крака ми и ме погледна с изненада с широко отворените си очи.

— Сега разбирам. Ти си помислил… — Тя не довърши изречението и се разсмя. — О, не, невъзможно! Що за идея. Значи си мислиш, че нарочно съм искала да те изплаша?

— Хубава тема за разговор предлагаш, няма що.

— Глупаво е дори да говорим за това.

Извих в някакъв страничен път, тесен, но павиран, който водеше на север. Тя изобщо не реагира на това. След минута-две спрях плавно под един дъб и изгасих фаровете. Завъртях ключа и двигателят заглъхна — изведнъж светът притихна. Погледнах я. С цигара в уста, но избутана настрани, за да не й мирише, тя бе вдигнала двете си ръце нагоре и рошеше косата си, за да бухне.

— Защо го правиш?

— Кое?

— Знаеш кое.

— Че карам бързо ли?

— Да.

— Трябва ли да имам причина?

— За това, да.

— Не. Не е необходимо, ни най-малко. Често ми се иска да карам…

— Толкова бързо ли?

— Понякога и по-бързо.

— Не ми ги разправяй тия. Какво те изплаши?

— Мен да ме е изплашило? Това пък…

Взех цигарата от устата й, метнах я над главата й вън от колата и доближих лице до нейното.

— Какво те изплаши? — попитах отново.

— Не ме гледай така.

Прегърнах я и я целунах по полуразтворените устни — долових горещия й дъх по небцето си. Тя отново потръпна, измърмори нещо в гърлото ми, извъртя глава, но аз бях прилепил устните си към нейните и плувах в балсамово море от Huele de noche. След малко тя престана да се дърпа и да се боричка и аз отпуснах прегръдката си. Казах й:

— Излез.

Тя само ме изгледа, с това нейно бяло лице. Пресегнах се и отворих вратата от нейната страна, измъкнах се покрай нея и стъпих на земята. Повторих й:

— Излез.

Тя не се помръдна.

— По дяволите, излез!

Тя излезе и аз я хванах за ръка. Тръшнах вратата на автомобила и я поведох към подножието на дъба. Корените на дървото бяха оголени откъм тревистия склон, седнах върху тях и я придърпах до себе си. Все още нямаше никакъв отклик от нейна страна, никакво вълнение, никакъв страх, никакво любопитство — нищо.

— Легни по гръб.

Тя се излегна на склона и скръсти ръце на гърдите си. Разтворих ръцете й и ги сложих покрай тялото й.

— Затвори си очите. Не мърдай. Дори недей да дишаш.

Тя престана да диша, гръдният й кош престана да се издига и потъва. Отдалечавах и приближавах глава, опитвах се в мрака да докарам на фокус белотата на лицето й там, където беше най-бяло, и чернотата на косата й там, където беше най-черна. Открих кое е най-подходящото разстояние и задържах главата си неподвижно, втренчил поглед в нея, отдаден напълно на стария спомен, който ме връщаше… Господи, истина беше! Това е било през цялото време. Но то беше невъзможно. Опитах се да си внуша, че това е невъзможно. Тогава не съм ги разбирал тези неща. Бил съм само на четири години…

Изведнъж около нас стана светло, тя се стресна и се изправи, напълно съживена, а аз се извъртях, както бях на колене, и видях, че към нас са насочени два фара. На шосето два мотоциклета, обърнати към нас, бръмчаха на празен ход. Тя се надигна, за да скочи на крака, но аз я хванах и издърпах надолу, шепнейки: „Шшт“. Можеха да бъдат само ченгета от пътната полиция. Лежах по очи на тревистия склон и я придържах до себе си, но усещах, че иска да стане и да избяга. Прекарах леко пръсти по лицето й, за да я накарам да замълчи и да не мърда. Светлината на фаровете вече не кръжеше около нас, а се събра около колата. Чух как изключиха двигателите на мотоциклетите. Настъпи кратко затишие и разбрах, че ченгетата са застанали до колата, прекарах бавно дясната си ръка по земята към задния ми джоб, за да извадя пистолета.

Едното ченге каза:

— Тази е колата, същата е. И номерът е същият.

Второто добави:

— Радиаторът пари като огън.

— И гумите. Току-що е паркирана.

— Мислиш, че…

— Знам ли? Нека да огледаме…

— Имат късмет, че не са си счупили главите.

— Ами, ще вярваш на хорските приказки! Сто и шейсет километра в час!

Чух как се отваря вратата на колата и едното ченге подсвирна.

— Хей, Ник… — чу се гласът на второто ченге. — Виж…

Сега Ник също подсвирна.

Куклата изсумтя, скочи, преди да успея да я задържа, спусна се към колата и се разкрещя:

— Къде се намирате! Да не сте пипнали колата ми.

О, господи, помолих се наум. Извадих пистолета от джоба си, изкатерих се приведен по склона и се свих зад дъба.

— Как смеете! — продължи тя да им вика. Надзърнах иззад дървото и я видях да върви осветена от джобните им фенерчета.

— Махайте тия светлини от очите ми!

— Маргарет Добсън ли се казвате? — попита Ник.

— Покажете шофьорската си книжка — каза второто ченге и отклони лъча на фенерчето от лицето й.

— Нищо няма да ви покажа — сряза ги тя. — Качвайте се на моторите и да ви няма…

— Виж какво — каза Ник, — да не се налага да те прибираме…

— Кой е номерът на служебната ти значка? — попита го тя хладно.

— Ако обичате, не по тоя начин… — Той обърна светлината към значката си. — Вижте го сама.

Тя се наведе и каза:

— Хиляда осемстотин двайсет и две.

— Попитах ви нещо — не се отказваше Ник. — Маргарет Добсън ли се казвате?

— Това вашата кола ли е? — попита второто ченге.

— Да, точно така се казвам. Естествено, че колата е моя. Вие чия мислите, че е?

— Вижте какво, мис Добсън — рече Ник, — нямаме желание да ви прибираме. Просто проверяваме. Пет-шест човека зад вас казаха, че сте карали със сто и шейсет километра в час. Можете да се убиете при такава скорост. Никак не искаме дъщерята на Езра Добсън да се убие на нашия участък. Нали така, Деймън?

— Тъй… — потвърди Деймън.

Едва не припаднах. Ченгетата се извиняваха. Тя беше човек, от когото те се страхуваха. Сега вече разбрах защо се опитваше да стане, когато я притисках надолу да се крие.

— И още нещо, мис Добсън — продължи Ник. — Не бива да идвате на такива места нощно време. Време е да се прибирате…

— Ще се прибера, когато поискам — сопнато отговори тя.

— Добре, но все пак трябва да се приберете… — настоя Ник и размаха фенерчето към дървото, за да види с кого е била. Бързо свих глава между раменете си.

— Всичко е наред, абсолютно всичко. Няма ли да си тръгнете най-после?

— Разбира се, мис Добсън, разбира се — каза Деймън. — Поздравете баща си от мен. Казвам се Стиър. Няма друг със същото име в нашата служба. А пък за номера на колегата, забравете го, ако обичате, мис Добсън.

— Колкото по-бързо се изпарите оттук, толкова по-лесно ще го забравя.

— Тръгваме си. Лека нощ — каза Ник.

Тя не отговори.

Джобните фенерчета изгаснаха, мотоциклетите бяха освободени от подпорите си, ченгетата ги яхнаха и се отдалечиха. Тя остана загледана в тях, докато свиха от павирания път и се върнаха на шосето. Явно превключиха на по-висока скорост, защото ревът от мотоциклетите им стана по-силен. Прибрах пистолета в задния си джоб и се показах иззад дървото, щом тя тръгна към мен. Казах й:

— Ако се случи пак да излизам с теб, ще си взема резервен комплект нерви.

— Извинявай.

— За какво? Беше великолепно. Точно така трябва да се държи човек с тия копелета. И все пак, коя си ти?

— Няма защо да се тревожиш за това.

— Любопитно ми е. Кой е баща ти? Да не е шеф на полицията или нещо друго такова?

— Не… — Тя погледна нагоре към склона и тръгна към старото ни място. Какво става, по дяволите, коя е тази мадама, какво означава всичко това? Обърнах се и я видях седнала отново на земята, на същото място.

Отидох при нея и седнах.

— Коя си ти?

— Не се занимавай с такива неща. Мисли за онова, за което мислеше преди малко. Виж… — Тя прилепи ръце до тялото си, затвори очи и престана да диша, съвсем неподвижна, като статуя, като…

Аз стоях и я гледах.

— Какво има? — попита ме тя тихо.

— Почакай малко, почакай. — Опитвах се да мисля за същото, за което бях мислил преди малко. Но не можех. Главата ми беше пълна с мотоциклети, ченгета от пътната полиция, фенерчета и един голям въпрос. — Почакай още съвсем малко. — С всички сили се стараех да си възстановя онзи най-стар спомен…