Хауърд Лъвкрафт
Хърбърт Уест, съживителят на мъртвите (6)

Шеста част
Името им е Легион

Откакто доктор Хърбърт Уест изчезна безследно преди година, бостънската полиция ме разпита неведнъж и дваж. Те предполагаха, че крия нещо и не бих се учудил, ако са ме подозирали и за доста по-сериозни неща. Аз обаче не можех да им кажа истината, понеже така или иначе нямаше да ми повярват. Вероятно им е било известно, че изследванията на Уест са излизали извън общоприетите рамки, ала последната катастрофа, от която и досега не мога да се съвзема, беше толкова потресаваща и чудовищна, че продължавам да се съмнявам в реалността на видяното.

Аз бях най-близкият приятел и предан помощник на Хърбърт Уест. Запознахме се доста отдавна — още като студенти в Медицинския факултет на университета „Мискатоник“ — и оттогава участвах в ужасните му изследвания. Той неуморно се опитваше да усъвършенства разтвора, който инжектираше във вените на покойниците, но за тази цел непрекъснато се нуждаехме от пресни трупове, с които се сдобивахме по отвратителни начини. Експериментите ни често завършваха с ужасни последици — Уест пробуждаше противните късове мъртва плът към сляпо и безмозъчно съществувание — и постепенно стигнахме до идеята, че искрицата на разума може да бъде запалена само в максимално свеж труп, чиито мозъчни клетки не са засегнати от светкавично развиващите се процеси на разпад.

Всъщност именно необходимостта от пресни трупове погуби Уест. Понеже нямаше откъде да се сдобие с тях, един ужасен ден той посегна на живота на напълно здрав, изпълнен със сили човек. Борбата, инжекцията и силният алкалоид превърнаха клетника в идеално консервиран труп. Успехът на експеримента бе впечатляващ, но краткотраен. Уест излезе от него с опустошена, загрубяла душа и алчен взор, който често спираше върху здрави хора с особено чувствителен мозък и нервна система. С течение на времето започнах да се боя до смърт от своя приятел, понеже забелязах, че нерядко гледа и към мен по този начин. Не мисля, че хората са забелязали тези погледи, но усетиха страха ми, който послужи като извор на нелепи подозрения след изчезването на прочутия бостънски лекар.

Всъщност Уест се боеше доста повече от мен. Заради омерзителните си занятия той бе принуден да води живот на затворник и се плашеше от всяка сянка. Колегата ми се страхуваше както от полицията, така и от зловещите създания, на които бе вдъхнал живот и не бе успял да го отнеме. Обикновено Уест завършваше експериментите си с револверен изстрел, ала на няколко пъти не се оказа достатъчно бърз. Първият ни опитен екземпляр остави на повърхността на гроба си следи от ноктите си, а многоуважаваният декан на Медицинския факултет доктор Алън Халси се превърна в свиреп човекоядец, но бе заловен и затворен в Сефтънската психиатрична клиника, където в продължение на шестнайсет години блъскаше глава в тапицираните стени. За другите оцелели обекти на опитите ни е още по-трудно да се говори; през последните години научните интереси на Уест се изродиха в извратена мания и той насочи цялото си внимание към съживяване на отделни части на човешкото тяло, които понякога присъединяваше към чужда органична тъкан. Постепенно страстта на Уест придоби крайно отблъскваща и уродлива форма, а Световната война, в която и двамата служихме като хирурзи, само задълбочи скверните му интереси.

Когато говоря за страха на Хърбърт Уест от творенията му, бих искал да подчертая сложната природа на тези чувства. Отчасти този страх бе породен от мисълта за съществуването на безименните чудовища, сътворени от него, както и от възможността те да му причинят вреда при определени условия. Обстоятелството, че бяха изчезнали, придаваше допълнителна острота на ситуацията; ако не се брои стръвният човекоядец в болницата за душевноболни, Уест не знаеше нищо за съдбата на креатурите си. Към това се примесваше и един още по-неопределен страх, свързан с фантастичната халюцинация, явила се и на двама ни след един експеримент от 1915 година, когато служихме в канадската армия. В разгара на една от най-ожесточените битки Хърбърт Уест съживи сър Ерик Морланд Клапъм-Лий — наш колега и кавалер на ордена за безупречна служба. Той знаеше за опитите на бостънския доктор и бе способен да ги повтори. За да проучи възможностите за квази-интелигентни прояви на живот в трупа, моят приятел отряза главата на мъртвеца. Малко преди сградата, където работехме, да бъде срината до основи от немските снаряди, обезглавеното тяло извърши някои осмислени движения. Най-невероятното събитие обаче се заключаваше в това, че и двамата чухме зловещи членоразделни звуци, издавани от отрязаната и поставена в страховит резервоар глава в далечния ъгъл на лабораторията. Нито аз, нито Хърбърт узнахме дали само ние сме оцелели след обстрела и можехме само да гадаем на какво ли е способен обезглавен труп, владеещ изкуството да съживява мъртъвци.

През последните години Хърбърт живееше в разкошна къща близо до едно от най-старите бостънски гробища. Той бе избрал това място изцяло по естетически и символични съображения, понеже по-голямата част от гробовете датираха от колониалния период и, следователно, не представляваха никакъв интерес за учен, експериментиращ върху максимално свежи трупове. В подземната лаборатория, построена тайно от строители чужденци, имаше голяма електрическа пещ, с помощта на която Уест леко и бързо се избавяше от покойниците или отделните части на човешкото тяло, пришити към чужда органична тъкан, като мрачно свидетелство за кощунствените развлечения на собственика на къщата. Докато разкопаваха мазето, работниците се натъкнаха на древен подземен проход, който без съмнение отвеждал към старото гробище, но не се съединявал с нито една от известните гробници, понеже бил разположен твърде дълбоко. След поредица от изчисления Уест стигна до заключението, че тунелът отвежда до тайна камера, разположена под криптата на семейство Аверил, последното погребение в която било извършено през 1768 година. Заедно с Хърбърт разгледах проядените от времето влажни стени, открили се под ударите на лопатите и кирките, и вече предвкусвах мрачното удоволствие, което ще ни дари разбулването на старинните гробищни тайни, когато за първи път страхът у Уест надделя над любопитството му и моят приятел, обзет от пристъп на душевна слабост, нареди проходът да се зазида. До онази дяволска нощ, когато Хърбърт изчезна вдън земя, стената остана недокосната. Като говоря за слабост, искам да отбележа, че тя засягаше единствено душевното състояние на Уест и не се проявяваше външно. Той си беше същият както преди — спокоен, сдържан, светлокос и слабоват; зад стъклата на очилата проблясваха същите сини очи и младежкият му облик, независимо от годините и терзаещите го страхове, ни най-малко не се измени. Хърбърт изглеждаше спокоен дори тогава, когато си спомняше за следите от нокти върху онзи гроб в Аркхам и кръвожадното чудовище, гризящо със зъбите си решетките на килията си в Сефтънската психиатрична клиника.

Краят на Хърбърт Уест настъпи една вечер, когато и двамата се намирахме в общия си кабинет. Приятелят ми четеше вестник, разгръщайки лениво страниците, докато не попадна на странно заглавие, което пробуди тлеещия в продължение на шестнайсет години ужас в душата му. В Сефтънската клиника за душевноболни, намираща се на седемдесет-осемдесет километра от Бостън, се случило нещо ужасно и потресаващо. Инцидентът изплашил цялата околност и накарал полицията да вземе крути мерки. Малко преди зазоряване в болничното заведение нахълтали няколко души, чийто предводител разбудил надзирателите. Той имал застрашителния вид на военен и говорел, без да мърда устните си, а гласът му сякаш излизал от голяма черна кутия, която държал в ръцете си. Щом военният пристъпил напред и безизразното му, ослепително красиво лице било осветено от лампите, надзирателят едва се задържал на краката си; това било восъчна маска с очи от цветно стъкло. Явно този мъж бил преживял някакво чудовищно бедствие. Подире му пристъпял гигант със синкаво лице, чиято половина била разядена от неизвестна болест. Военният поискал ключа от килията, където бил затворен човекоядецът, докаран тук от Аркхам преди шестнайсет години. Когато разбрал, че желанието му няма да бъде изпълнено, предводителят на зловещата сбирщина дал знак на спътниците си и те започнали да раздират с нокти и да разкъсват със зъби всички, които не успели да се спасят с бягство. След като убили зверски четирима санитари, в края на краищата успели да освободят аркхамския людоед. Малцината оцелели свидетели на произшествието твърдят, че спътниците на мъжа с восъчното лице действали не като живи хора, а като автомати. Когато помощта най-накрая дошла, злодеите вече били успели да се скрият, взимайки със себе си кръвожадния човекоядец.

След като прочете това известие, Уест сякаш се вцепени и остана в това състояние чак до полунощ, когато камбанката над входната врата иззвъня. Този звук го хвърли в истеричен ужас и тъй като слугите спяха на горния етаж, аз отидох да отворя вратата. Както казах и на полицаите, на улицата не се виждаше нито карета, нито автомобил, а пред вратата стояха няколко души с извънредно странен вид. Те внесоха в преддверието голяма четвъртита кутия, а един от тях изхриптя с дрезгав глас:

— Пратката е доставена.

Сетне всички излязоха на улицата, а на мен ми хрумна странната мисъл, че се насочват към старото гробище, което се намираше зад къщата ни. Щом затворих вратата след тях, пребледнелият Хърбърт излезе от кабинета и погледна кутията. Тя беше дълга около шейсетина сантиметра, а на капака й бяха изписани пълното име и адресът на Уест. Малко по-надолу се виждаше и друг надпис: „От Ерик Морланд Клапъм-Лий, Сен Елоа, Фландрия“.

Приятелят ми обаче изглеждаше съвършено спокоен.

— Това е краят — промълви глухо той. — Дай да сложим край на всичко това… и да изгорим тази гнусна мерзост.

Отнесохме кутията в лабораторията и напъхахме отвратителната пратка в пещта. Не помня много подробности — можете да си представите състоянието, в което се намирах, — ала твърденията, че аз съм изгорил Уест, са гнусна клевета. Просто пъхнахме с общи усилия кутията в пещта, без дори да погледнем дали вътре имаше нещо, подир което затворихме вратичката и включихме тока. От кутията не се раздаде и звук.

Хърбърт пръв забеляза, че от стената на мястото, където се намираше древният проход, е паднала мазилката. Веднага се хвърлих натам, но Уест ме възпря. Тогава забелязах как в стената се появи малък черен отвор, откъдето повя гробищен хлад, а въздухът в лабораторията се изпълни с мирис на разложение. Цареше мъртвешка тишина. Електричеството угасна и едва успях да различа някакви тътрещи се с мъка същества, каквито единствено безумието — или Преизподнята — би могло да роди. Очертанията им бяха човешки, получовешки и плашещо нечовешки и постепенно — камък по камък — те разграждаха вековната стена. Когато отверстието стана достатъчно широко, кошмарните фигури една подир друга проникнаха в лабораторията. Начело на групата им се тътреше военен с восъчно лице, а веднага след него пристъпяше чудовището с безумен взор, което сграбчи Хърбърт Уест. Приятелят ми не се съпротивляваше и не издаде и звук. Тогава тези скверни твари се нахвърлиха отгоре му и го разкъсаха пред очите ми на парчета, които отнесоха заедно със себе си в отвратителната си подземна обител. Облеченият в униформа на канадски офицер предводител носеше главата на Уест. Тогава забелязах, че в безизразните сини очи на приятеля ми за първи път проблясва някаква емоция.

На сутринта слугите ме намерили, изпаднал в несвяст. От Хърбърт Уест нямало и следа, а в пещта била открита пепел с неизвестен произход. Детективите вече ме разпитваха десетки пъти, но какво мога да им кажа? Те не виждат никаква връзка между инцидента в Сефтънската психиатрична клиника и изчезването на прочутия бостънски лекар, нито пък вярват в съществуването на хората, донесли продълговатата кутия. Разказах им за подземния проход, ала те само ми се изсмяха и ми показаха невредимата стена. Ето защо отсега нататък нямам никакво намерение да им съобщавам каквото и да било. Те ме смятат за умопобъркан или дори за убиец — добре, може и безумец да съм, но даже и така да е, виновни за всичко са проклетите безмълвни мъртъвци.