Хауърд Лъвкрафт
Хърбърт Уест, съживителят на мъртвите (5)

Пета част
Ужасът от сенките

За ужасите на световната война се разказват множество потресаващи истории, които така и не са били публикувани било във вестниците, било в книга. От някои от тях ми се завива свят, от други ми прилошава, а от трети ме побиват тръпки и започвам да се озъртам нервно в мрака. Колкото и страховити да са тези истории обаче, те не могат да се сравняват с онзи нечовешки, неведом и неописуем ужас от сенките.

През 1915 година бях назначен като военен лекар с чин младши лейтенант към един канадски полк във Фландрия. Бях един от многото американци, изпреварили правителството си в тази титанична колизия на световете. В интерес на истината обаче се озовах в армията не по своя воля, а заради човека, чийто верен помощник бях — знаменитият бостънски хирург доктор Хърбърт Уест. Да отиде на война, беше негова отколешна мечта и когато такава възможност се появи, той ми нареди да го придружа, без изобщо да се интересува от обстоятелството, че нямах никакво желание да го направя. По това време си имах своите основания да прекратя съвместната ни лекарска практика, защото тя придобиваше все по-тягостни и отблъскващи измерения, и тайно се надявах войната да ни раздели. Ала след като Хърбърт Уест се яви в Отава и благодарение на университетските си връзки получи майорско звание, просто нямаше как да се противопоставя на решението му.

Когато казвам, че доктор Уест мечтаеше да отиде на война, нямам предвид, че е изгарял от желание да воюва или е бил загрижен за съдбата на цивилизацията. През целия си живот той бе една хладна и пресметлива машина с младежко лице и дяволски интелект, скрит зад тази измамна фасада. Хърбърт винаги се отнасяше с насмешка и презрение към редките изблици на патриотизъм и боен дух, проявявани от мен, а негодуванието ми към неутралитета, принуждаващ ни да бездействаме, бе обект на всевъзможни подигравки от негова страна. Единственото, което го интересуваше сред полята на Фландрия, бяха труповете и за да получи достъп до тях, Уест бе готов дори да облече военна униформа.

Пресните трупове бяха необходими на Уест, защото целият му живот бе посветен на съживяването на мъртвите. Богатите парвенюта, които бързо се наредиха сред пациентите му в Бостън, не подозираха за тази негова страст и може би единственият човек, който знаеше за нея, бях аз — неговият най-близък приятел и верен помощник още от дните, когато и двамата бяхме първокурсници в университета „Мискатоник“. Именно тогава той започна ужасяващата си поредица от експерименти — първо със зайчета и морски свинчета, а после и с човешки трупове, с които се сдобиваше по най-отвратителни начини. Светлокосият ми колега инжектираше във вените им съживяващ разтвор и ако труповете бяха достатъчно пресни, резултатите от опитите бяха доста впечатляващи. Уест дълго време работеше над точната формула, понеже за всеки биологичен вид бе нужен различен препарат. Само споменът за неуспехите му — споменът за отвратителните твари, оживели вследствие на инжектираните във вените им разтвори — бе достатъчен, за да влее в душите и на двама ни парализиращ страх. И този страх бе напълно основателен, защото поне един или двама от експерименталните ни екземпляри бяха останали живи.

Скоро Уест разбра, че успехът на опитите му зависи от свежестта на използвания материал и именно тогава усвои гнусния и противоестествен занаят на похитител на трупове. През студентските ни години и по-късно, по време на медицинската ни практика в града на фабриките Болтън, се отнасях с благоговение към своя приятел, ала колкото по-дръзки и крайни ставаха експериментите му, толкова по-силно ме разяждаше страхът. Не ми харесваше начина, по който Хърбърт гледаше живите и здрави хора край себе си — досущ като вампир, жаден за девича кръв. После се случи онзи кошмарен инцидент в подземната ни лаборатория, при който разбрах, че човекът, лежащ на операционната маса, е попаднал жив в ръцете на колегата ми. Тогава Уест за първи път успя да провокира рационално мислене у покойник и този успех, макар и купен на чудовищна цена, окончателно го ожесточи и вкамени сърцето му.

За методите, използвани от него през последните пет години, не се решавам да говоря. Не го изоставих само заради страха си от него и това ме направи свидетел на сцени, които човешкият език не е в състояние да опише. Постепенно Хърбърт Уест започна да ми се струва далеч по-ужасяващ от експериментите си и аз си дадох сметка, че нормалното за един учен желание да удължи човешкия живот се е изродило в мрачно и кръвожадно любопитство, в тайна страст към гробищата, разложението и смъртта в най-отвратителните и скверни техни измерения. Любовта му към науката се превърна в жестока и извратена пристрастеност към всичко уродливо и противоестествено. Той невъзмутимо се наслаждаваше на най-гнусните и чудовищни гледки, способни да всеят панически ужас в душата на всеки здравомислещ човек. Зад лицето на бледия интелектуалец сякаш се криеше един перверзен Бодлер^[1] на физическия експеримент.

Опасностите не плашеха Уест и той извършваше съвсем хладнокръвно престъпление след престъпление. След като видя, че човешкият разум може да бъде върнат не само на теория, но и на практика, Хърбърт се хвърли да завоюва нови светове, експериментирайки над съживяването на отделни части от човешкия организъм. Той разви доста дръзки идеи за независимите жизнени свойства на клетките и нервните тъкани, изолирани от естествената си физиологична система. Резултатите не закъсняха — използвайки ембриони на някакво отвратително тропическо влечуго, Хърбърт Уест получи неумираща тъкан, чийто живот се поддържаше с помощта на изкуствено хранене. Той упорито търсеше отговор на два биологични въпроса, които го вълнуваха — първият беше дали е възможно някакво проявление на съзнанието без участието на главния мозък, като резултат единствено от функционирането на гръбначния мозък и няколко нервни центъра, а вторият — съществува ли безплътна, неосезаема връзка между отделните части на някога единния жив организъм. Изследователската работа, необходима за разплитането на тези загадки, изискваше огромно количество прясно накълцана и разчленена човешка плът и това бе основната причина, поради която многоуважаваният доктор Хърбърт Уест отиде на война.

Кошмарното, неописуемо събитие се случи в полунощ, в края на март 1915 година, в една военнополева болница, намираща се недалеч от Сен Елоа. И до днес не мога да се отърся от усещането, че всичко това ми се е присънило в ужасен сън. Бяха отпуснали на Уест помещение в източното крило на подобната на хамбар постройка, което той пригоди за своя лаборатория. Ръководните военни органи се отнасяха благосклонно към него, понеже вярваха, че прочутият бостънски лекар разработва нови методи за лечение на безнадеждно тежки травми и наранявания. Там, заобиколен от покрити със спечена кръв трупове, той се трудеше досущ като касапин, а аз така и не можах да свикна с лекотата, с която майор Хърбърт Уест отсичаше и сортираше различните телесни части. Бих искал да отбележа, че той правеше истински чудеса за пострадалите на фронта войници, ала най-големите му успехи нямаха този публичен и благотворителен характер. От лабораторията му често се разнасяха най-различни звуци, някои от които бяха доста странни дори за тази кървава вакханалия — например револверните изстрели, които бяха нещо обичайно за бойното поле, но едва ли бяха особено уместни за една лечебница. Подложените на съживяване опитни екземпляри не бяха предвидени за продължително съществувание или широка аудитория. Освен човешки тъкани, майор Уест използваше и субстанция, получена от ембриони на влечуги, която бе култивирал с необичаен успех. С помощта на този материал той се надяваше да поддържа живота в отделните части на човешкия организъм и именно над това бе концентрирал всичките си усилия в момента. В тъмните ъгли на лабораторията, над горелката с причудлива форма, изпълняваща ролята на инкубатор, Хърбърт държеше огромен затворен резервоар с клетъчна тъкан от рептилии, която, като се издуваше отвратително и издаваше влажни, премлясващи звуци, растеше с главоломна бързина.

През онази страховита нощ на наше разположение се оказа великолепен екземпляр — труп на здрав като камък и впечатляващо атлетичен млад мъж, притежаващ същевременно и блестящ ум, което свидетелстваше за наличие на чувствителна нервна система. Съдбата му бе погодила зла шега, понеже именно той бе ходатайствал Уест да получи военно звание. Нещо повече — в миналото бе изучавал тайно теорията на реанимацията под ръководството на Хърбърт. Сър Ерик Морланд Клапъм-Лий, майор и кавалер на ордена за безупречна служба, бе най-добрият хирург в дивизията ни и беше спешно разквартируван в сектор Сен Елоа след известието за тежките боеве, които се водеха тук. Той излетя с аероплан, зад щурвала на който седеше храбрият лейтенант Роналд Хил, ала самолетът бе свален непосредствено над мястото, където трябваше да се приземи. С ужас наблюдавахме падането му. От Хил не остана почти нищо, но трупът на големия хирург почти не бе пострадал, като се изключи полуоткъснатата му глава. Уест огледа алчно тялото на човека, който приживе бе негов приятел и колега, и аз с трепет наблюдавах как отряза главата му и я постави в дяволския си резервоар с пулсираща тъкан от рептилии, за да я съхрани за по-нататъшни експерименти. Сетне се доближи до вече обезглавения мъртвец, инжектира във вените му прясна кръв, съедини разкъсаните кръвоносни съдове на шията и закърпи ужасната рана с парче чужда кожа, което бе взел от неизвестен покойник в офицерска униформа. Знаех какво цели — да провери дали в това високо организирано тяло няма да се появят някакви признаци на умствената дейност, с която се отличаваше сър Ерик Морланд Клапъм-Лий. По зла ирония на съдбата, безмълвните останки на човека, изучавал някога теорията на реанимацията, сега трябваше да послужат в името на науката.

Пред очите ми и до днес гори ярката картина — под безжизнената светлина на електрическата лампа Хърбърт Уест инжектира съживяващ разтвор в ръката на обезглавения труп. Безсилен съм да опиша детайлите на тази сцена заради духа на безумието, витаещ в това помещение с лепкав от кръв под, осеяно с разчленени крайници от мъртъвци и всевъзможни обрезки човешка плът, където в далечния тъмен ъгъл над потрепващия синкавозеленикав пламък се вареше, пулсираше и бълбукаше гнусното месиво от тъкан на влечуги.

Екземплярът, лежащ на операционната маса, наистина притежаваше превъзходна нервна система. Когато крайниците му започнаха да потръпват, в очите на моя приятел пламна трескав интерес. Според мен той очакваше потвърждението на теорията си, съгласно която съзнанието, разумът и оформящите една личност елементи бяха способни да съществуват независимо от главния мозък. Хърбърт Уест отричаше съществуването на обединяващо, главно начало, наричано „душа“ или „дух“. Той твърдеше, че човек представлява просто един механизъм, изграден от нежна материя, всяка част от който притежава по-голяма или по-малка самостоятелност. Този блестящ експеримент трябваше да разобличи тайната на живота и да я сведе до равнището на един мит. Скоро по неподвижното тяло пробягаха тръпки и ние с ужас видяхме как то започна бавно да се надига, докато ръцете и краката му конвулсивно потрепваха, подир което обезглавеният труп протегна отчаяно ръка. Никога няма да забравя този жест и убедено твърдя, че той не бе никак случаен. Навярно нервите на майора бяха запомнили последните мигове от живота му, когато се е опитвал отчаяно да се измъкне от кабината на падащия самолет.

Никога не ще узная какво се случи после. Вероятно съм станал жертва на халюцинация, предизвикана от мощната експлозия на немски снаряд, врязал се в сградата, където се намирахме. Взривната вълна се оказа достатъчно силна, за да срути постройката и изпод руините изпълзяхме единствено аз и Хърбърт Уест. Преди да изчезне, моят колега обичаше да се връща често към спомена за случилото се и понякога и двамата се питахме: възможно ли е едновременно да получим една и съща халюцинация?

И аз, и Хърбърт сме сигурни, че въпросната халюцинация е имала слухов, а не зрителен характер. Шарейки с ръце, мъртвецът се надигна от операционната маса и в същия миг и двамата чухме нещо, от което косите ни настръхнаха. И най-ужасното не беше нито тембърът на зловещия глас, нито смисълът на онова, което изрече, а неговият източник. Гласът изкрещя: „Скачай, Роналд! За бога, скачай!“, и думите дойдоха от огромния резервоар в ъгъла, където се бяха стаили злокобни черни сенки.