Хауърд Лъвкрафт
Хърбърт Уест, съживителят на мъртвите (4)

Четвърта част
Вопълът на мъртвеца

След като чух вопъла на онзи мъртвец, започнах да изпитвам смъртен ужас от доктор Хърбърт Уест, който нарастваше с всяка следваща година. Няма нищо необичайно човек, дочул мъртвешки вик, да изпита боязън — това е събитие, което не се случва често, дори и да вземем предвид по погрешка погребаните живи хора, чиито пронизителни писъци ги спасяват от чудовищна смърт. Аз обаче бях привикнал към работата с трупове и не би трябвало да реагирам по този начин. Бих искал да уточня и че не самият мъртвец, надал зловещия си вопъл, вледени сърцето ми и смрази кръвта ми.

Интересите на Хърбърт Уест, чийто колега, приятел и помощник бях, излизаха далеч от рамките на обичайните за един провинциален лекар. Ето защо след като започнахме частната си практика в Болтън, двамата се нанесохме в една уединена къща, разположена недалеч от бедняшкото гробище. Всъщност единствената всепоглъщаща страст на Уест беше изследването на феномена на живота и смъртта, а главната му цел бе съживяването на мъртъвците с помощта на разтвори, активиращи отново замрелите физиологични и психически процеси. Заради тези зловещи експерименти постоянно имахме нужда от пресни човешки трупове — пресни, защото дори най-незначителният разпад на деликатните мозъчни тъкани причиняваше необратими увреждания на главния мозък, а човешки, понеже в хода на опитите си изяснихме, че за различните биологични видове са нужни различни разтвори. По време на проучванията си изтребихме несметен брой зайци и морски свинчета, но този път ни отведе до задънена улица. Хърбърт все не успяваше да постигне пълен успех, защото мъртъвците, над които експериментирахме, бяха недостатъчно пресни. Трябваха ни тела, които животът е напуснал съвсем скоро; тела с неувредени клетки и тъкани, способни след инжектирането на подходящ препарат да се върнат към онова динамично състояние, известно като „живот“. Отначало се надявахме, че с помощта на редовно впръскване на специалните ни разтвори ще съумеем да поддържаме вечно това второ, изкуствено съществуване, ала скоро открихме, че препаратите ни не действат на живи обекти. Можехме да ги използваме единствено върху мъртви, но максимално свежи организми.

Уест пристъпи към чудовищните си изследвания в Аркхам още като студент в Медицинския факултет на университета „Мискатоник“. По това време той вече не хранеше никакви съмнения, че животът има изцяло механистична природа. За отминалите оттогава седемнайсет години Хърбърт почти не се промени; остана си същия среден на ръст, винаги гладко избръснат блондин с очила, тих глас и сдържани маниери, и единствено блясъкът на студените му сини очи загатваше за засилващия се с времето фанатизъм на характера му. Двамата с него преживяхме наистина страшни моменти, понеже под въздействието на съживяващите разтвори вкочанените трупове се раздвижваха и нерядко извършваха лишени от смисъл, диви и нечовешки постъпки.

Един от опитните ни образци нададе смразяващ кръвта писък; друг скочи внезапно на крака и ни преби така, че изпаднахме в несвяст, след което започна да сее смърт из града, докато не го затвориха в психиатрична клиника, а трети — отвратително африканско чудовище — се изтръгна от гроба си и ни навести посред нощ, при което се наложи Хърбърт да го застреля. Заради това, че труповете не бяха достатъчно пресни, не ни се удаваше да запалим искрицата на разума в тях, а неволно пробуждахме за живот озверели изверги. Самата мисъл, че най-малко един, а може би и повече от тези кръвожадни изроди са живи, не беше никак приятна и непрестанно ни преследваше, докато най-накрая Уест не изчезна при ужасни обстоятелства. По времето, когато в разположената в сутерена на нашия дом лаборатория отекна вледеняващият сърцето вопъл, стремежът да се сдобие с максимално пресен труп беше взел връх над страха му от преследване, прераснал в истинска мания. Дори ми се струваше, че той хвърля алчни погледи на всеки човек в добро здраве, когото срещаше.

През юли 1910 година щастието най-сетне ни се усмихна. Това лято гостувах на родителите си в Илинойс, а щом се върнах в Болтън, заварих Хърбърт в приповдигнато състояние на духа. Явно му се удало, съобщи ми развълнувано той, да разреши проблема със съхранението на мъртъвците, прибягвайки до съвършено нов метод — изкуствено консервиране. Знаех, че колегата ми се труди над неразработван преди и доста необичаен балсамиращ препарат, ето защо не се изненадах от успеха му, ала докато не ми обясни всички тънкости, не можех да проумея защо изобщо му бе притрябвало това балсамиране, при положение че всички мъртъвци, с които експериментирахме, и бездруго престояваха достатъчно дълго време, докато стигнат до нас. Сега си давам сметка, че Уест е приготвял балсамиращия препарат не толкова за настояща, колкото за бъдеща употреба, надявайки се, че съдбата ще ни изпрати пресен, незасегнат от разложението труп, както преди години в Болтън ни подари онзи огромен негър, издъхнал в нелегалния боксов мач. И наистина фортуната се смили над нас — в тайната ни лаборатория се бе появил покойник без никакви признаци на разложение. Хърбърт обаче не се наемаше да предвиди резултатите от съживяването. Понеже този експеримент можеше да отбележи повратен момент в изследванията ни, той бе решил да запази мъртвеца до завръщането ми, за да можем, следвайки неписаната традиция, заедно да наблюдаваме случващото се.

Уест ми разказа откъде се бе взел въпросният труп. Преди две седмици този силен, добре облечен мъж дошъл в Болтън с влака по някакви търговски дела с тъкачната фабрика. Разстоянието от гарата до фабриката обаче се оказало по-голямо, отколкото очаквал непознатият, и когато се спрял пред къщата ни, за да попита за пътя, внезапно получил сърдечен пристъп. Той отказал да вземе предложеното му от Хърбърт лекарство и рухнал бездиханен на верандата ни. Както и можеше да се очаква, колегата ми възприел тази смърт като дар свише. Непознатият джентълмен му казал, че не познава никого в Болтън, а съдържанието на джобовете му свидетелствало, че починалият Робърт Лийвит от Сейнт Луис е неженен и едва ли някой ще тръгне да го издирва.

— Ако експериментът не сполучи — сподели ми Хърбърт Уест, — никой няма да узнае за него. Ще го погребем в гората до бедняшкото гробище, както постъпваме с другите мъртъвци. Успеем ли да го съживим обаче, веднага ще се превърнем в най-знаменитите лекари в човешката история.

Ето защо моят приятел без излишно бавене инжектирал във вените на китката на починалия доза от препарата, който трябвало да съхрани тялото свежо до момента на пристигането ми. Изглежда Хърбърт не се тревожеше особено от обстоятелството, че причината за внезапната смърт на Робърт Лийвит беше слабото сърце, докато според мен това можеше да постави на карта успеха на цялото начинание. Уест просто вярваше в мечтата си — да разпали в мъртвото тяло искрата на разума, като този път върне към живот не кръвожадно чудовище, а нормален човек.

И тъй, през нощта на 18 юли 1910 година двамата с Хърбърт Уест стояхме в подземната си лаборатория и наблюдавахме внимателно безмълвното бяло тяло, обляно от ослепителната светлина на дъговата лампа. Балсамиращият разтвор бе подействал изненадващо добре — не се забелязваха никакви следи от послесмъртно разложение, въпреки че мъртвецът бе престоял две седмици в сутерена. Не можах да се въздържа и попитах колегата си дали опитният ни образец наистина е мъртъв. Той ме увери чистосърдечно в това и ми напомни, че съживяващият препарат действа само в онези случаи, когато жизнените процеси в организма са угаснали напълно. Щом Хърбърт премина към подготвителния етап на експеримента, бях поразен от необичайната сложност на предварителните стъпки; те бяха толкова различни от процедурите, провеждани от нас преди, че нямаше нищо удивително в обстоятелството, че ми забрани да се докосвам до покойника. Отначало инжектира лекарство в китката му — в непосредствена близост до мястото, където бе впръскал балсамиращия препарат преди две седмици. Това, обясни ми той, се правело, за да се неутрализира действието на препарата и да се върне организма в изходно положение — в противен случай съживяващият разтвор нямало да подейства. Малко по-късно, когато мъртвешки бледите крайници на непознатия потръпнаха и измениха цвета си, приятелят ми притисна някакъв подобен на възглавница предмет към лицето на покойника и го държа така, докато тялото му не престана да се движи. Сега вече можеше да се пристъпи към съживяването. Пребледнелият от вълнение Уест огледа внимателно абсолютно безжизнения труп и явно остана доволен от видяното. Сетне впръска във вените на лявата му ръка перфектно изчислена доза от еликсира на живота, приготвена същия следобед с доста по-голяма прецизност от всичките ни досегашни опити. Трудно е да се предаде с думи с какво вълнение ние, затаили дъх, наблюдавахме този максимално свеж екземпляр — първият ни опитен образец, от когото можехме да очаквахме разумна реч, а защо не и разкази за онова, което е зърнал отвъд пределите на недостижимата бездна.

Бидейки материалист, Хърбърт Уест не вярваше в съществуването на така наречената душа. Всички проявления на съзнанието той си обясняваше с процеси от физиологичен и телесен характер, ето защо не очакваше никакви откровения за страшни тайни и невъобразими глъбини, съзрени отвъд преодолимата само в една посока преграда на смъртта. Теоретично и аз съм съгласен с голяма част от възгледите му, но в същото време бях запазил и остатъци от примитивната вяра на своите предци, поради което се взирах в бездиханното тяло пред мен със смесица от тревожно очакване и свръхестествен страх. Освен това не можех да забравя онзи кошмарен вой, проехтял в нощта на първия ни експеримент в изоставения Чапмънов дом в Аркхам.

Скоро забелязах първите признаци на успеха. В мъртвешки бледите бузи пламна едва доловима руменина, която започна постепенно да се разпростира по цялото лице, покрито с необичайно гъста сламеножълта брада. Уест, който държеше китката на мъртвия Робърт Лийвит, ми кимна многозначително и почти в същия миг огледалцето, поставено пред устните на покойника, се замъгли. Сетне по неподвижното до този миг тяло плъзнаха леки мускулни спазми, гръдният му кош взе да се повдига и спуска равномерно, а аз долових потрепване на склопените му клепачи. В следващата секунда те се вдигнаха и срещнах спокойния поглед на живо човешко същество, макар и лишено (навярно само засега) от интелигентност и любопитство.

Поддавайки се на странна фантазия, започнах да нашепвам в порозовяващото ухо въпроси за други светове, споменът за които навярно беше още жив в съзнанието на мъжа, лежащ пред нас. Паническият ужас, който не след дълго ме овладя, ги прогони от паметта ми, ала последния си въпрос не съм забравил и до днес: „Помните ли къде бяхте?“. И сега не мога да кажа дали получих отговор или не, понеже от добре очертаните устни не се изтръгна нито звук, но в онзи момент бях абсолютно сигурен, че устните на Робърт Лийвит помръднаха безмълвно и успях да разчета по движението им думите „само сега“. Този отговор (ако това наистина е било отговор, а не плод единствено на въображението ми) ми се стори доста неясен, ала отново повтарям — в този миг бях преизпълнен с гордост и вълнение от близостта на великата цел, която ми изглеждаше постигната; нали за първи път от началото на експериментите ни възвърнат към живота човек произнасяше разумна и смислена фраза. Триумфът бе опияняващ — разтворът бе дал изключителни резултати, връщайки на бездиханния труп живота и разума. Възторгът и радостта ми обаче мигновено бяха заменени от парализиращ ужас — и се чувствам длъжен да отбележа, че този ужас се дължеше не на казаното от мъртвеца, а на онова, което прозрях за човека, с когото бях свързал житейската и професионалната си съдба.

Когато нашият опитен екземпляр дойде на себе си, зениците му се разшириха от ужас при спомена за последните мигове от живота му. Той започна отчаяно да размахва ръце и крака в усилията си да напълни дробовете си със свеж въздух и преди да потъне отново — този път завинаги — в небитието, изкрещя думите, които и до ден-днешен отекват в изтерзаното ми съзнание:

— Помощ! Махай се от мен, белокос изрод! Разкарай дяволската си спринцовка от ръката ми!!!