Хауърд Лъвкрафт
Хърбърт Уест, съживителят на мъртвите (2)

Втора част
Демонът на епидемията

Никога няма да забравя онова ужасно лято отпреди шестнайсет години, когато, подобно на всепогубващ африт^[1], напуснал чертозите на Иблис^[2], в Аркхам вилнееше тифът. Въпреки че тези събития се случиха толкова отдавна, споменът за проклятието, надвиснало над града, е още жив, защото неизразим ужас бе разперил ципестите си криле над стълпотворението от ковчези в гробището на черквата на Исуса Христа… В моето съзнание обаче това лято се свързва и с още един, далеч по-страшен кошмар, за чиито корени сега, след като Хърбърт Уест изчезна вдън земя, зная само аз.

Двамата се бяхме записали на летните курсове във факултета, където Хърбърт Уест бе придобил печална известност заради експериментите си по съживяване на трупове. След като моят приятел принесе в жертва пред олтара на науката множество дребни животни, скептично настроеният към заниманията ни декан доктор Алън Халси му забрани всякакви по-нататъшни опити в тази област. Хърбърт обаче продължи тайно изследванията си в тази насока в скромната си стаичка в пансиона, а веднъж изкопа някакъв мъртвец от бедняшкото гробище и го занесе в една изоставена постройка зад Медоу Хил.

В този злополучен ден се намирах до Уест и видях с очите си как впръсква във вените на покойника от специално приготвения еликсир, който трябваше да възстанови физичните и химичните процеси в тялото му. Експериментът обаче имаше ужасни последици. И двамата изпитахме пристъп на панически ужас, който, както решихме впоследствие, навярно се дължеше на прекомерното нервно напрежение, на което бяхме подложени. Впоследствие Хърбърт така и не можа да се избави от натрапчивото усещане, че някой непрекъснато го следи и пристъпва крадешком подире му. Явно мъртвецът, върху когото експериментирахме, не бе достатъчно свеж; нормалната психическа дейност може да бъде възстановена само у съвсем скорошен труп. Отгоре на всичко, заради изгорялата Чапмънова къща не можехме и да заровим доказателството за неуспешния си опит.

След този случай Уест прекрати за известно време опитите си, но малко по малко научният му плам отново взе връх и той започна да досажда на ръководството на факултета с непрестанни молби да му бъде разрешен достъп до залата за дисекции и да му се отпускат образци за изследванията, които, както сам твърдеше, бяха от изключителна важност за университета и медицината. Доктор Халси обаче беше непреклонен, а и никой от останалите преподаватели не взе страната на Хърбърт. В дръзките теории на Уест те виждаха единствено налудничавите идеи на един незрял и неопитен ентусиаст. И човек едва ли можеше да ги съди за това, понеже момчешката фигура, светлите коси и скритите зад очилата сини очи по никакъв начин не издаваха, че собственикът им притежава изключителен, почти свръхестествен — дори бих казал демоничен — интелект. Затворя ли очи, образът му веднага изниква в съзнанието ми — такъв, какъвто беше през онези дни. Годините не заличиха младежкото му излъчване — чертите на лицето му станаха само по-сурови, — сякаш бе недосегаем за неумолимия ход на времето. Ала в крайна сметка след онзи инцидент в Сефтънската клиника за душевноболни Хърбърт Уест изчезна и оттогава нямам ни вест, ни кост от него.

В края на последния семестър между Хърбърт и доктор Халси се разпали ожесточен спор, в който многоуважаваният ни декан прояви доста по-голямо самообладание от приятеля ми, на когото му бе дошло до гуша от всевъзможните пречки, спъващи амбициозното му дело. Той бе твърдо решен да продължи изследователската си работа дори и при най-тежките условия, ала не разбираше защо не му даваха възможност да се възползва от великолепното университетско оборудване, при положение че редица други студенти с доста по-ниски интелектуални възможности от неговите имаха това право. Ограничеността на старшите колеги, които не искаха да признаят уникалните му постижения и упорито отричаха самата възможност за съживяване на обект, при когото смъртта доказано е настъпила, беше непонятна и противна на будния, необрасъл с условности, предразсъдъци и клишета логичен ум на младия Уест. Единствено зрелостта му помогна да разбере хроничната умствена недостатъчност на професорите и докторите, които, макар и да бяха уравновесени, благовъзпитани и добросърдечни потомци на почтени пуритани, често проявяваха тесногръдие и нетолерантност, робуваха сляпо на традициите и не виждаха по-далеч от носа си. Въпреки блестящите си научни постижения, Хърбърт Уест беше още млад и не се отнесе с нужното уважение към добрия доктор Халси и учените му колеги; той се чувстваше вътрешно неоценен и засегнат, ето защо стремежът му да докаже правотата на теориите си пред тези тесногръди знаменитости се разгоря с още по-голям плам. Поради това смятам, че нямаше нищо изненадващо в обстоятелството, че подобно на повечето млади хора Уест с упование лелееше мечти за отмъщение, триумф и великодушна прошка на финала.

Тогава от мрачните пещери на Тартара^[3] изпълзя смъртоносният тиф. Ние с Уест вече бяхме взели основните си изпити, но останахме за допълнителните занятия в рамките на летните курсове, така че когато епидемията връхлетя върху града с цялата си демонична сила, се намирахме в Аркхам. Въпреки че бяхме получили магистърски степени без право на частна лекарска практика, ние веднага се включихме в борбата с разпространяващата се със стремителни темпове зараза. Броят на жертвите растеше с всеки изминал ден и имаше опасност ситуацията да излезе извън контрол — смъртните случаи бяха толкова много, че местните гробари едва смогваха да се справят със задълженията си. Погребенията се правеха бързешката едно подир друго, труповете не се балсамираха и дори криптата в гробището на черквата на Исуса Христа бе запълнена с ковчези, в които лежаха небалсамирани покойници. Това обстоятелство не остана скрито за Хърбърт, който често размишляваше над тази ирония на съдбата — навсякъде около нас да има толкова много идеални за експериментите ни мъртъвци, а ние да не използваме нито един от тях по предназначение! Бяхме толкова претоварени с работа, че буквално падахме на земята от умора и навярно умственото и нервното напрежение бяха придали на мислите на приятеля ми болезнена окраска.

Научните опоненти на Уест бяха не по-малко изтощени от нас. Всъщност целият Медицински факултет на университета „Мискатоник“ бе закрит, понеже всички до един се сражаваха със смъртоносния тиф. Сред ръководните кадри на факултета особено се открояваше доктор Алън Халси — огромната му ерудиция и нестихваща енергия спасиха живота на мнозина болни, от които другите лекари бяха вдигнали ръце било поради опасения да не се заразят, било защото смятаха положението им за безнадеждно. За по-малко от месец безстрашният ни декан се превърна в образец на самопожертвователност и себеотрицание. В същото време сякаш изобщо не забелязваше славата си и продължаваше да се бори с тифа въпреки физическата преумора и нервното напрежение. Уест също питаеше най-искрено възхищение към силата на духа на противника си и именно поради тази причина реши да му докаже истинността на дръзките си теории. Като се възползва от безпорядъка, царящ във факултета и градската болница, той съумя да се сдобие с пресен труп, който пренесе тайно през нощта в университетската зала за дисекции. Там в мое присъствие вкара във вените му нова модификация на разтвора. Мъртвецът отвори широко очи, впери изпълнен с неизразим ужас поглед в тавана и отново потъна в небитието, откъдето вече никой и нищо не бяха в състояние да го върнат. Когато попитах Хърбърт как си обяснява тази реакция, той ми каза, че екземплярът е недостатъчно свеж и добави, че вероятно горещият летен въздух ускорява значително деструктивните процеси в мъртвите организми. Този път едва не ни завариха на местопрестъплението, ала в крайна сметка успяхме да изгорим опитния си образец; въпреки това Уест изказа съмнение по отношение на повторното използване на университетската лаборатория за специалните си изследвания.

Пикът на епидемията бе отбелязан през август. Двамата с Хърбърт бяхме полумъртви от изтощение, а доктор Алън Халси умря на четиринайсето число. Погребаха го набързо на следващия ден — всички студенти от Медицинския факултет присъстваха на печалната церемония, закупили с общи средства пищен траурен венец, който обаче бледнееше пред венците на заможните граждани и градската управа. Покойният декан бе извършил толкова добрини през живота си, че напълно закономерно на погребението му се бе стекло истинско стълпотворение от признателни и благодарни хора. След тъжното събитие отидохме да пийнем по едно в бара на Търговската палата, където Хърбърт, макар и потресен от кончината на доктор Халси, отново шокира колегите с нестандартните си теории. После повечето студенти се разотидоха по домовете си, но Уест ме убеди да остана, „за да отбележим по подобаващ начин това печално събитие“. Около два след полунощ хазяйката на приятеля ми (който вече бе напуснал пансиона) ни видя как се прибираме, поддържайки трети човек помежду ни и каза на мъжа си, че явно добре сме си подпийнали.

Според някои тази иначе възкисела и проклета жена се оказала съвсем права, защото в три през нощта цялата къща била разбудена от пронизителни викове, идващи от стаята на Уест и когато изплашените хазяи разбили вратата, ни заварили да лежим в несвяст върху изцапания с кръв килим — изподрани, насинени и с раздрани дрехи, а навсякъде около нас се валяли изпочупените останки от стъклениците и инструментите на моя приятел. Единствено разтвореният прозорец загатвал къде е изчезнал мъртвопияният ни събеседник, отплатил се по толкова груб начин за гостоприемството ни. Мнозина се удивляваха как изобщо е оцелял при скока си от втория етаж, защото на паважа пред къщата не бе намерено никакво тяло. Из цялата стая били разпилени странни дрехи и предмети, ала щом Хърбърт дойде в съзнание, заяви, че те нямат никакво отношение към непознатия, а са съдържали събран за бактериален анализ материал от заразноболни, настоявайки възможно най-скоро да бъдат изгорени в голямата камина. Пред полицията заявихме, че не познаваме нашия гост — Хърбърт разказа, че това бил просто някакъв приятен (както ни се сторило в началото) непознат, когото сме срещнали в един от баровете в центъра на града. Като взеха предвид обстоятелството, че и двамата с Уест сме били сериозно почерпени, органите на реда не ни разпитваха повече за тайнствения побойник и само ни посъветваха друг път да внимаваме какви хора каним в домовете си.

През същата нощ в Аркхам се случи второ ужасно събитие, засенчило според мен дори ужаса на епидемията. Гробището на черквата на Исуса Христа се превърна в арена на зверско убийство — тамошният пазач бил разкъсан от нечии нокти с такава жестокост, че всички се съмняваха дали извършителят на чудовищното престъпление изобщо е бил човек. За последен път клетникът бил видян жив малко след полунощ, а настъпващият ден разкрил отвратителното деяние в цялата му грозота. Полицията веднага разпитала собственика на един цирк в съседния Болтън, ала мъжът се заклел, че по това време всички опасни зверове били в клетките си. Открилите обезобразения труп на пазача забелязали кървава диря, водеща към криптата — на каменните плочи пред входа се чернеела локвичка съсирена кръв, — а от нея към гората се проточвала по-трудно различима следа, която скоро изчезвала напълно.

Следващата вечер по покривите на Аркхам танцуваха демони, а неистовите пориви на вятъра носеха безумие и ужас. Многострадалният град бе попаднал в плен на участ, която според мнозина беше по-страшна дори от епидемията. Някакво неназовимо същество бе проникнало в осем къщи, сеейки алена смърт подире си; иначе казано, седемнайсет ужасно обезобразени и безформени тела, разкъсани буквално на парчета. Неколцината жители на Аркхам, които го зърнали смътно в мрака, твърдяха, че чудовището имало бяла кожа и приличало на уродлива маймуна или човекоподобен демон. Когато го завладявал гладът, то не знаело пощада — четиринайсет души били убити на място, а другите трима издъхнали в болницата.

На третата нощ след тази кървава баня разярените отряди на преследвачите, предвождани от полицията, успяха да заловят неведомия звяр на Крейн Стрийт, близо до студентското градче. Доброволците организирали добре търсенето си, държейки връзка помежду си посредством избрани телефонни постове на ключови места в града и щом от Крейн Стрийт дошло съобщение, че нещо голямо драска по плътно затворения прозорец, кварталът мигновено бил отцепен и всички групи се насочили натам. Благодарение на предохранителните мерки и всеобщата бдителност през тази нощ загинали само двама души и цялата операция по залавянето на чудовището протекла сравнително успешно. Белокожата твар била повалена на земята от изстрел, макар и не фатален, и откарана в местната болница при всеобщо ликуване и отвращение.

В крайна сметка чудовището се оказало човек. В това не можело да има никакви съмнения, въпреки мътния му взор, маймуноподобния облик и дяволската свирепост. Санитарите превързали раните на създанието и то било изпратено под конвой в Сефтънската психиатрична клиника, където в продължение на шестнайсет години блъскало главата си в тапицираните стени на килията си, докато най-накрая избягало при обстоятелства, за които малцина се осмеляват да говорят. Трябва да се добави и че доброволците, заловили този кръвожаден човек-звяр, били потресени от едно отвратително обстоятелство — когато лицето на людоеда било почистено от мръсотията, то разкрило своята поразителна — дори може да се каже неприлична — прилика с ерудирания, благовъзпитан и самоотвержен доктор Алън Халси, издъхнал като мъченик в борбата с тифа и погребан само преди три дни; деканът на Медицинския факултет на университета „Мискатоник“ Алън Халси, който бе дълбоко уважаван от всички жители на Аркхам и чиито добрини едва ли могат да бъдат преброени.

Омерзението и ужасът, обхванали мен и Хърбърт Уест, бяха неизразими. Дори и сега потръпвам при спомена за случилото се тогава, а страхът, сковаващ сърцето ми, засенчва напълно потреса, който ме прониза онази сутрин, когато Хърбърт Уест изсъска през бинтовете, опасали лицето му:

— По дяволите, трупът не беше достатъчно пресен!