John Galsworthy
A Knight (5)

Джон Голсуърти
Рицарьтъ (5)

V

“Well, sir,” he went on, “we were married on her eighteenth birthday. It was a long time before Dalton became aware of our love. But one day he said to me with a very grave look:

“‘Eilie has told me, Brune; I forbid it. She’s too young, and you’re—too old!’ I was then forty-five, my hair as black and thick as a rook’s feathers, and I was strong and active. I answered him: ‘We shall be married within a month!’ We parted in anger. It was a May night, and I walked out far into the country. There’s no remedy for anger, or, indeed, for anything, so fine as walking. Once I stopped—it was on a common, without a house or light, and the stars shining like jewels. I was hot from walking, I could feel the blood boiling in my veins—I said to myself ‘Old, are you?’ And I laughed like a fool. It was the thought of losing her—I wished to believe myself angry, but really I was afraid; fear and anger in me are very much the same. A friend of mine, a bit of a poet, sir, once called them ‘the two black wings of self.’ And so they are, so they are...! The next morning I went to Dalton again, and somehow I made him yield. I’m not a philosopher, but it has often seemed to me that no benefit can come to us in this life without an equal loss somewhere, but does that stop us? No, sir, not often....

“We were married on the 30th of June 1876, in the parish church. The only people present were Dalton, Lucy, and Lucy’s husband—a big, red-faced fellow, with blue eyes and a golden beard parted in two. It had been arranged that we should spend the honeymoon down at their inn on the river. My wife, Dalton and I, went to a restaurant for lunch. She was dressed in grey, the colour of a pigeon’s feathers.” He paused, leaning forward over the crutch handle of his stick; trying to conjure up, no doubt, that long-ago image of his young bride in her dress “the colour of a pigeon’s feathers,” with her blue eyes and yellow hair, the little frown between her brows, the firmly shut red lips, opening to speak the words, “For better, for worse, for richer, for poorer, in sickness and in health.”

“At that time, sir,” he went on suddenly, “I was a bit of a dandy. I wore, I remember, a blue frock-coat, with white trousers, and a grey top hat. Even now I should always prefer to be well dressed....

“We had an excellent lunch, and drank Veuve Clicquot, a wine that you cannot get in these days! Dalton came with us to the railway station. I can’t bear partings; and yet, they must come.

“That evening we walked out in the cool under the aspen-trees. What should I remember in all my life if not that night—the young bullocks snuffling in the gateways—the campion flowers all lighted up along the hedges—the moon with a halo-bats, too, in and out among the stems, and the shadows of the cottages as black and soft as that sea down there. For a long time we stood on the river-bank beneath a lime-tree. The scent of the lime flowers! A man can only endure about half his joy; about half his sorrow. Lucy and her husband,” he went on, presently, “his name was Frank Tor—a man like an old Viking, who ate nothing but milk, bread, and fruit—were very good to us! It was like Paradise in that inn—though the commissariat, I am bound to say, was limited. The sweetbriar grew round our bedroom windows; when the breeze blew the leaves across the opening—it was like a bath of perfume. Eilie grew as brown as a gipsy while we were there. I don’t think any man could have loved her more than I did. But there were times when my heart stood still; it didn’t seem as if she understood how much I loved her. One day, I remember, she coaxed me to take her camping. We drifted down-stream all the afternoon, and in the evening pulled into the reeds under the willow-boughs and lit a fire for her to cook by—though, as a matter of fact, our provisions were cooked already—but you know how it is; all the romance was in having a real fire. ‘We won’t pretend,’ she kept saying. While we were eating our supper a hare came to our clearing—a big fellow—how surprised he looked! ‘The tall hare,’ Eilie called him. After that we sat by the ashes and watched the shadows, till at last she roamed away from me. The time went very slowly; I got up to look for her. It was past sundown. I called and called. It was a long time before I found her—and she was like a wild thing, hot and flushed, her pretty frock torn, her hands and face scratched, her hair down, like some beautiful creature of the woods. If one loves, a little thing will scare one. I didn’t think she had noticed my fright; but when we got back to the boat she threw her arms round my neck, and said, ‘I won’t ever leave you again!’

“Once in the night I woke—a water-hen was crying, and in the moonlight a kingfisher flew across. The wonder on the river—the wonder of the moon and trees, the soft bright mist, the stillness! It was like another world, peaceful, enchanted, far holier than ours. It seemed like a vision of the thoughts that come to one—how seldom! and go if one tries to grasp them. Magic—poetry-sacred!” He was silent a minute, then went on in a wistful voice: “I looked at her, sleeping like a child, with her hair loose, and her lips apart, and I thought: ‘God do so to me, if ever I bring her pain!’ How was I to understand her? the mystery and innocence of her soul! The river has had all my light and all my darkness, the happiest days, and the hours when I’ve despaired; and I like to think of it, for, you know, in time bitter memories fade, only the good remain.... Yet the good have their own pain, a different kind of aching, for we shall never get them back. Sir,” he said, turning to me with a faint smile, “it’s no use crying over spilt milk.... In the neighbourhood of Lucy’s inn, the Rose and Maybush—Can you imagine a prettier name? I have been all over the world, and nowhere found names so pretty as in the English country. There, too, every blade of grass; and flower, has a kind of pride about it; knows it will be cared for; and all the roads, trees, and cottages, seem to be certain that they will live for ever.... But I was going to tell you: Half a mile from the inn was a quiet old house which we used to call the ‘Convent’—though I believe it was a farm. We spent many afternoons there, trespassing in the orchard—Eilie was fond of trespassing; if there were a long way round across somebody else’s property, she would always take it. We spent our last afternoon in that orchard, lying in the long grass. I was reading Childe Harold for the first time—a wonderful, a memorable poem! I was at that passage—the bull-fight—you remember:

“‘Thrice sounds the clarion; lo! the signal falls,

The din expands, and expectation mute’

—“when suddenly Eilie said: ‘Suppose I were to leave off loving you?’ It was as if some one had struck me in the face. I jumped up, and tried to take her in my arms, but she slipped away; then she turned, and began laughing softly. I laughed too. I don’t know why....”

V

— Както и да е, съръ, — продължи той, — ние се оженихме на нейния осемнадесети рожденъ день. Мина дълго време, преди Далтонъ да забележи нашата любовь. Но единъ день той ми каза съ много сериозенъ видъ:

— Ейли ми каза, Брюнъ. Азъ й забранихъ. Тя е твърде млада, а ти си… твърде старъ!

Тогава бѣхъ на четиридесеть и петь години, косата ми бѣше черна и гѫста като гарванови пера, азъ бѣхъ силенъ и деенъ. Отговорихъ му:

— Ще се оженимъ следъ единъ месецъ!

Раздѣлихме се сърдито. Бѣше майска нощь, и азъ излѣзохъ да се разходя надалечъ по полето. Нѣма другъ тъй хубавъ лѣкъ срещу гнѣва или срещу каквото и да било друго, наистина, какъвто е разходката. Веднажъ се спрѣхъ — бѣше въ една ливада, безъ кѫщи или свѣтлини наоколо, а звездитѣ блестѣха като скѫпоценни камъни. Бѣхъ се сгорещилъ отъ вървене, чувствувахъ какъ врѣше кръвьта въ венитѣ ми — и казахъ на себе си: — „Старче, ти ли си това?“ И се изсмѣхъ като лудъ. Бѣше ми дошла мисъльта, че ще я изгубя — азъ желаехъ да повѣрвамъ, че съмъ сърдитъ, но въ действителность се страхувахъ; страхътъ и гнѣвътъ у мене сѫ почти едно и сѫщо нѣщо. Единъ мой приятель, който падаше малко поетъ, съръ, веднажъ ги нарече „дветѣ черни крила на човѣшкото азъ“. И такива сѫ тѣ, такива сѫ!…

На следната сутринь отидохъ пакъ у Далтонови и нѣкакъ си го накарахъ да се съгласи. Азъ не съмъ философъ, но често ми се е струвало, че въ този животъ не можемъ да имаме никаква полза, ако въ замѣна на това не претърпимъ нѣкаква съответна на ползата загуба, — но спира ли ни това? Не, съръ, не често…

Вѣнчахме се на 30 юний 1876 година въ енорийската черква. Единственитѣ хора, които присѫтствуваха, бѣха Далтонъ, Люси и Люсиниятъ съпругъ — единъ едъръ, червеноликъ човѣкъ съ сини очи и златиста брада раздѣлена на две. Бѣше уговорено, че ще прекараме медения си месецъ долу въ тѣхната странноприемница на рѣката.

Жена ми, Далтонъ и азъ отидохме въ единъ ресторанъ на закуска. Тя бѣше облѣчена въ сиво, въ дрехи съ гълѫбово-сивъ цвѣтъ.

Той спрѣ, приведенъ надъ извитата дръжка на бастуна си, опивайки се, безъ съмнение, отъ тоя отдавнашенъ образъ на своята млада невѣста, облѣчена въ дрехи „съ гълѫбово-сивъ цвѣтъ“, съ нейнитѣ сини очи и жълта коса, съ малката бръчка между веждитѣ, съ нейнитѣ силно стиснати устни.

— По това време, съръ, — продължи той малко изведнажъ, — азъ бѣхъ донѣкѫде конте. Носѣхъ, спомнямъ си, синъ рединготъ съ бѣли панталони и сивъ цилиндъръ. Дори и сега азъ бихъ предпочелъ да бѫда винаги добре облѣченъ…

Получихме великолепна закуска и пихме „Вьовъ клико“, едно вино, каквото въ днешни дни не може да се получи! Далтонъ дойде съ насъ до желѣзопѫтната станция. Не мога да понасямъ раздѣли; и все пакъ, тѣ сѫ неизбѣжни.

Тази вечерь се разхождахме навънъ въ хладината подъ трепетликитѣ. Какво друго въ цѣлия си животъ би трѣбвало да запомня, ако не тази нощь — когато младитѣ юнци пръхтѣха около портитѣ — шипкитѣ бѣха нацъвтѣли навредъ около живия плетъ — луната бѣше съ сияние наоколо си — прилепи, сѫщо, сновѣха насамъ-натамъ между дънеритѣ — а сѣнкитѣ на колибитѣ бѣха черни и меки като морето долу подъ насъ.

Дълго време стояхме на брѣга на рѣката подъ едно липово дърво. Колко хубаво бѣше благоуханието на липовия цвѣтъ! Човѣкъ може да понесе само наполовина своитѣ радости, само наполовина своитѣ скърби. Люси и нейниятъ съпругъ, — продължаваше да разказва той въ този моментъ, — неговото име бѣше Францъ Торъ — единъ човѣкъ като нѣкой старъ викингъ, който не ядѣше нищо друго, освенъ млѣко, хлѣбъ и плодове, — колко много добри бѣха тѣ къмъ насъ! Като въ рая бѣше въ тази странноприемница, макаръ че снабдяването, — длъженъ съмъ да кажа това, — бѣше ограничено. Пълзящи растения се виеха около прозорцитѣ на нашата спалня; когато вѣтрецътъ вкарваше листата презъ отвора на прозореца, сякашъ ни заливаше вълна отъ благоухание.

Докато бѣхме тамъ, Ейли стана черна като циганка. Мисля, че никой не би могълъ да я обича повече, отколкото я обичахъ азъ. Но имаше моменти, когато сърдцето ми замираше; изглеждаше, че тя не разбираше, колко много я обичахъ.

Единъ день, спомнямъ си, тя ме придума да излѣземъ да лагеруваме на открито. Цѣлия следобѣдъ плувахме по течението на рѣката, а вечерьта се настанихме между тръстикитѣ, подъ клонитѣ на върбитѣ, и запалихме огънь, за да уври яденето, — макаръ че въ действителность нашитѣ провизии бѣха вече сварени, — но вие знаете какъ става това: цѣлата романтика е въ това, да имате истински огънь.

— Нѣма да му придирваме много, — казваше тя постоянно.

Докато ядѣхме вечерята си, единъ заякъ дойде предъ нашия лагеръ — единъ голѣмъ заякъ — и колко изненаданъ изглеждаше той! „Високиятъ заякъ“, наричаше го Ейли. Следъ това ние седѣхме предъ жаравата и наблюдавахме сѣнкитѣ, докато по едно време тя се отдѣли отъ мене.

Времето минаваше много бавно. Най-сетне азъ станахъ да ида да я търся. Слънцето бѣше вече залѣзло. Викахъ я непрестанно. Мина дълго време, докато я намѣря, — и тя бѣше като нѣкакво диво създание, сгорещена и зачервена, хубавата й рокля бѣше разкѫсана, лицето и рѫцетѣ й бѣха изподраскани, косата й бѣше разпусната като на нѣкаква красива горска обитателка. Когато човѣкъ обича, и дребнитѣ работи го засѣгатъ. Мисля, че тя не забеляза моята уплаха; но когато се върнахме при лодката, тя обви рѫцетѣ си около шията ми и каза:

— Никога вече нѣма да се отдѣлямъ отъ тебе.

Веднажъ презъ нощьта се събудихъ — една водна птица крещѣше, а друга прелиташе надъ насъ. О, колко чудно-хубава бѣше рѣката, колко чудно-хубави бѣха луната и дърветата, меката, свѣтла мъгла, тишината! Сякашъ бѣхме въ другъ нѣкакъвъ свѣтъ, изпълненъ съ миръ, очарование и много повече святость, отколкото нашиятъ свѣтъ. Това изглеждаше като нѣкакво видение, което се изпрѣчваше предъ погледа на човѣка — колко странно! — и изчезваше, ако речеше човѣкъ да посегне къмъ него. Вълшебство — поезия — святость!

Една минута той остана безмълвенъ, сетне продължи съ мечтателенъ гласъ:

— Гледахъ я какъ спѣше като дете, съ разпуснати коси, съ разтворени устни, и си мислѣхъ: „Богъ да ме накаже, ако й причиня нѣкога болка!“ Какъ можехъ да я разбера азъ? Да разбера таинственостьта и невинностьта на нейната душа? — Рѣката бѣше грабнала всичката ми свѣтлина и всичкия ми мракъ, най-щастливитѣ ми дни и часоветѣ, въ които се чувствувахъ отчаянъ; и азъ обичамъ да мисля за нея, защото, знаете, следъ време горчивитѣ спомени избледняватъ и оставатъ само хубавитѣ… Но и добритѣ иматъ своята специфична болка, една особена лоша страна, защото тѣ никога нѣма да се върнатъ. Съръ, — каза той, като се обърна къмъ мене съ слаба усмивка, — нѣма полза да викате, следъ като е изкипѣло млѣкото… Въ съседство съ странноприемницата на Люси, Роза и Глогина… — можете ли да си представите по-хубави имена? Азъ съмъ обиколилъ цѣлия свѣтъ, но никѫде не съмъ намиралъ тъй хубави имена, каквито има въ английскитѣ села. Тамъ, сѫщо, всѣко стръкче трева, всѣки цвѣтъ има своята гордость, защото знае, че за него ще се грижатъ, а всички пѫтища, улици и колиби изглежда да сѫ сигурни, че ще живѣятъ вѣчно… Но азъ искахъ да ви кажа следното: на половинъ миля отъ странноприемницата имаше една тиха, стара кѫща, която имахме обичай да наричаме „манастирътъ“ — макаръ че бѣше, струва ми се, чифлишка. Ние прекарвахме много следобѣди тамъ, като се промъквахме крадишкомъ въ овощната градина — Ейли много обичаше да се промъква крадишкомъ. Ако имаше нѣкой пѫть съ голѣми заобикалки, който минаваше презъ чужда собственость, тя винаги избираше този пѫть.

Последния си следобѣдъ прекарахме въ тази овощна градина, лежейки върху високата трева. Четѣхъ за пръвъ пѫть „Чайлдъ Харолдъ“ — една чудно-хубава, забележителна поема. Бѣхъ стигналъ до онова мѣсто — борбата съ бикове — спомняте ли си го?…

И той рецитира два стиха.

— Изведнажъ Ейли каза:

— Представи си, че престана да те обичамъ.

Струваше ми се, каточе нѣкой ме удари по лицето. Скочихъ и се опитахъ да я хвана въ пригръдкитѣ си, но тя ми се изплъзна; следъ това се върна и започна да се смѣе кротко. Азъ сѫщо се смѣхъ. Не зная защо…