John Galsworthy
A Knight (4)

Джон Голсуърти
Рицарьтъ (4)

IV

“Time went on. There was no swordsman, or pistol-shot like me in London, they said. We had as many pupils as we liked—it was the only part of my life when I have been able to save money. I had no chance to spend it. We gave lessons all day, and in the evening were too tired to go out. That year I had the misfortune to lose my dear mother. I became a rich man—yes, sir, at that time I must have had not less than six hundred a year.

“It was a long time before I saw Eilie again. She went abroad to Dresden with her father’s sister to learn French and German. It was in the autumn of 1875 when she came back to us. She was seventeen then—a beautiful young creature.” He paused, as if to gather his forces for description, and went on.

“Tall, as a young tree, with eyes like the sky. I would not say she was perfect, but her imperfections were beautiful to me. What is it makes you love—ah! sir, that is very hidden and mysterious. She had never lost the trick of closing her lips tightly when she remembered her uneven tooth. You may say that was vanity, but in a young girl—and which of us is not vain, eh? ‘Old men and maidens, young men and children!’

“As I said, she came back to London to her little room, and in the evenings was always ready with our tea. You mustn’t suppose she was housewifely; there is something in me that never admired housewifeliness—a fine quality, no doubt, still—” He sighed.

“No,” he resumed, “Eilie was not like that, for she was never quite the same two days together. I told you her eyes were like the sky—that was true of all of her. In one thing, however, at that time, she always seemed the same—in love for her father. For me! I don’t know what I should have expected; but my presence seemed to have the effect of making her dumb; I would catch her looking at me with a frown, and then, as if to make up to her own nature—and a more loving nature never came into this world, that I shall maintain to my dying day—she would go to her father and kiss him. When I talked with him she pretended not to notice, but I could see her face grow cold and stubborn. I am not quick; and it was a long time before I understood that she was jealous, she wanted him all to herself. I’ve often wondered how she could be his daughter, for he was the very soul of justice and a slow man too—and she was as quick as a bird. For a long time after I saw her dislike of me, I refused to believe it—if one does not want to believe a thing there are always reasons why it should not seem true, at least so it is with me, and I suppose with all selfish men.

“I spent evening after evening there, when, if I had not thought only of myself, I should have kept away. But one day I could no longer be blind.

“It was a Sunday in February. I always had an invitation on Sundays to dine with them in the middle of the day. There was no one in the sitting-room; but the door of Eilie’s bedroom was open. I heard her voice: ‘That man, always that man!’ It was enough for me, I went down again without coming in, and walked about all day.

“For three weeks I kept away. To the school of course I came as usual, but not upstairs. I don’t know what I told Dalton—it did not signify what you told him, he always had a theory of his own, and was persuaded of its truth—a very single-minded man, sir.

“But now I come to the most wonderful days of my life. It was an early spring that year. I had fallen away already from my resolution, and used to slink up—seldom, it’s true—and spend the evening with them as before. One afternoon I came up to the sitting-room; the light was failing—it was warm, and the windows were open. In the air was that feeling which comes to you once a year, in the spring, no matter where you may be, in a crowded street, or alone in a forest; only once—a feeling like—but I cannot describe it.

“Eilie was sitting there. If you don’t know, sir, I can’t tell you what it means to be near the woman one loves. She was leaning on the windowsill, staring down into the street. It was as though she might be looking out for some one. I stood, hardly breathing. She turned her head, and saw me. Her eyes were strange. They seemed to ask me a question. But I couldn’t have spoken for the world. I can’t tell you what I felt—I dared not speak, or think, or hope. I have been in nineteen battles—several times in positions of some danger, when the lifting of a finger perhaps meant death; but I have never felt what I was feeling at that moment. I knew something was coming; and I was paralysed with terror lest it should not come!” He drew a long breath.

“The servant came in with a light and broke the spell. All that night I lay awake and thought of how she had looked at me, with the colour coming slowly up in her cheeks—

“It was three days before I plucked up courage to go again; and then I felt her eyes on me at once—she was making a ‘cat’s cradle’ with a bit of string, but I could see them stealing up from her hands to my face. And she went wandering about the room, fingering at everything. When her father called out: ‘What’s the matter with you, Elie?’ she stared at him like a child caught doing wrong. I looked straight at her then, she tried to look at me, but she couldn’t; and a minute later she went out of the room. God knows what sort of nonsense I talked—I was too happy.

“Then began our love. I can’t tell you of that time. Often and often Dalton said to me: ‘What’s come to the child? Nothing I can do pleases her.’ All the love she had given him was now for me; but he was too simple and straight to see what was going on. How many times haven’t I felt criminal towards him! But when you’re happy, with the tide in your favour, you become a coward at once....”

IV

— Времето течеше. Казваха, че въ Лондонъ нѣмало другъ, който да играе така добре съ шпагата или да стреля така добре съ пистолетъ. Ние имахме толкова ученици, колкото искахме да имаме — това бѣше едничкото време отъ моя животъ, когато бѣхъ въ състояние да пестя пари. Нѣмахъ възможность да ги харча. Давахме уроци презъ цѣлия день, — вечерь бѣхме твърде уморени и не можехме да излизаме. Тази година имахъ нещастието да изгубя своята мила майка. Станахъ богатъ човѣкъ — да, съръ, по това време трѣбва да съмъ ималъ не по-малко отъ шестотинъ лири годишно.

Мина дълго време, преди да видя пакъ Ейли. Тя замина въ чужбина, въ Дрезденъ, съ сестрата на баща си, за да учи френски и нѣмски. Бѣше презъ есеньта на 1875 година, когато се върна пакъ при насъ. Тогава бѣше на седемнадесеть години — едно хубаво младо създание.

Той спрѣ, сякашъ за да събере своитѣ разказвателни сили, и сетне продължи.

— Висока, като млада фиданка, съ очи като небето. Не бихъ казалъ, че бѣше съвършена, но нейнитѣ несъвършенства бѣха очарователни за мене. Какво е това, което кара човѣка да люби? Ахъ, съръ, това е нѣщо твърде скрито и тайнствено. Тя никога не забравяше да си стиска силно устнитѣ, когато си спомнѣше за своя неравенъ зѫбъ. Вие може да кажете, че това е било суетность, но у едно младо момиче… пъкъ и кой отъ насъ не е суетен, а?

Както казахъ, тя се върна обратно въ Лондонъ, въ своята малка стая, и вечерь бѣше винаги готова съ нашия чай. Не бива да предполагате, че е била кѫщовница; у менъ има нѣщо, което ме кара да не се възхищавамъ никога отъ кѫщовничество; това е едно хубаво качество, безъ съмнение, и все пакъ…

Той въздъхна.

— Да, — подкачи той, — Ейли не бѣше такава, защото никога не бѣше съвсемъ една и сѫща два дена едно следъ друго. Казахъ ви, че очитѣ й бѣха като небето — това бѣше вѣрно за цѣлата нея. Въ едно нѣщо, обаче, по това време тя изглеждаше винаги една и сѫща — въ любовьта си къмъ баща си. А къмъ мене! Не зная какво трѣбва да съмъ очаквалъ, но моето присѫтствие изглеждаше да има това въздействие, че я правѣше нѣма. Изненадвахъ я да ме гледа навѫсено и тогава, сякашъ стремейки се къмъ своята собствена природа, — а по-прелестно създание никога не е имало на този свѣтъ, това ще зная до последния си день, — тя отиваше при баща си и го цѣлуваше.

Когато говорѣхъ съ него, тя се правѣше каточе не забелязваше това, но можехъ да видя какъ лицето й ставаше студено и упорито. Азъ не съмъ бързосхватливъ и мина дълго време, преди да разбера, че тя бѣше ревнива, че искаше да го има само за себе си. Често съмъ се чудилъ какъ можеше тя да е негова дъщеря, защото той бѣше въплъщение на справедливостьта и сѫщо бавенъ човѣкъ — а тя бѣше бърза като птичка. Дълго време следъ като забелязахъ нейното неудоволствие отъ мене, азъ отказвахъ да вѣрвамъ въ него. Ако човѣкъ не иска да вѣрва нѣщо, винаги има причини, поради които то не изглежда вѣрно. Поне съ менъ е така и смѣтамъ, че съ всички себични хора е така.

Така прекарвахъ тамъ вечерь следъ вечерь, докато, ако не бѣхъ мислилъ само за себе си, трѣбваше да се махна отъ тамъ. Но единъ день азъ не можехъ повече да остана слѣпъ.

Бѣше единъ недѣленъ день презъ февруарий. Въ недѣлни дни винаги получавахъ покана да вечерямъ съ тѣхъ посрѣдъ день. Въ салона нѣмаше никой, но вратата на Ейлината спалня бѣше отворена. Азъ чухъ гласа й:

— Този човѣкъ, винаги този човѣкъ!

За мене това бѣше достатъчно. Азъ слѣзохъ пакъ долу, безъ да влѣза при тѣхъ, и презъ цѣлия день скитахъ насамъ-натамъ.

Три седмици се държахъ настрана. Въ училището, разбира се, отивахъ, както обикновено, но не се качвахъ горе. Не зная какво казвахъ на Далтонъ, — нѣмаше значение какво му казваше човѣкъ, той винаги си имаше своя собствена теория и бѣше убеденъ въ нейната правота — много своенравенъ човѣкъ бѣше той, съръ.

Но сега идвамъ до най-чуднитѣ дни на живота си. Пролѣтьта бѣше дошла рано тази година. Бѣхъ се отрекълъ вече отъ своето решение и бѣхъ започналъ да се прокрадвамъ горе, — рѣдко, наистина, — и прекарвахъ вечеритѣ съ тѣхъ, както по-рано.

Единъ следобѣдъ азъ се качихъ въ салона; лампата не бѣше запалена — бѣше топло и прозорцитѣ бѣха разтворени. Въ въздуха се носѣше онова чувство, което ви обвзема веднажъ въ годината, презъ пролѣтьта, безразлично где може да сте — въ нѣкоя многолюдна улица или самъ въ нѣкоя гора. Само веднажъ… едно чувство като… но азъ не мога да го опиша.

Ейли седѣше тамъ. Ако вие не знаете, съръ, азъ не мога да ви кажа какво значи да бѫдете близо до жената, която обичате. Тя се бѣше облегнала на корниза на прозореца, вперила погледъ надолу къмъ улицата, сякашъ очакваше да види нѣкого. Азъ застанахъ тамъ, едва поемайки си дъхъ. Тя извърна глава и ме видѣ. Очитѣ й бѣха странни. Тѣ изглеждаше да ми задаватъ нѣкакъвъ въпросъ, но азъ не бихъ могълъ да проговоря за нищо въ свѣта. Не мога да ви кажа какво чувствувахъ — азъ не смѣехъ да говоря, или да мисля, или да се надѣвамъ. Участвувалъ съмъ въ деветнадесеть сражения — понѣкога съмъ билъ на много опасни позиции, гдето вдигането на единъ пръстъ може да значи, може би, смърть. И все пакъ, никога не бѣхъ чувствувалъ това, което изпитвахъ въ оня моментъ. Знаехъ, че идѣше нѣщо и бѣхъ парализиранъ отъ ужасъ при мисъльта, че може да не дойде!

Той си пое дъхъ издълбоко.

— Слугинята влѣзе съ свѣщь и разтури магията. Презъ цѣлата тази нощь азъ лежахъ буденъ и мислѣхъ за това какъ ме бѣше погледнала тя и какъ руменина бавно покри бузитѣ й.

Минаха три дена, преди да събера куражъ да ида пакъ тамъ. И тогава почувствувахъ изведнажъ, че очитѣ й бѣха устремени къмъ мене — тя плетѣше рѫчна работа, но азъ можехъ да видя какъ очитѣ й се отплескваха отъ рѫцетѣ й и се устремяваха къмъ лицето ми. Сетне тя започна да се разхожда изъ стаята, опипвайки всичко. Когато баща й извика: „Какво става съ тебе, Ейли?“, тя устреми погледъ въ него като дете, което е било заловено да върши нѣщо лошо. Тогава азъ гледахъ право въ нея; тя се опитваше да гледа къмъ мене, но не можеше; и една минута по-късно тя излѣзе отъ стаята. Богъ знае какви ли глупости съмъ говорилъ — азъ бѣхъ много щастливъ.

Тогава започна нашата любовь. Не мога да ви разправя нищо за това време. Много често Далтонъ ми казваше:

— Какво е станало съ детето? Нищо, което мога да направя, не й се харесва.

Всичката любовь, която тя бѣше изпитвала къмъ него, сега бѣше за мене; но той бѣше твърде скроменъ и прямъ човѣкъ и не можеше да види какво става. Колко често съмъ се чувствувалъ като престѫпникъ спрямо него! Но когато е щастливъ, когато всичко се развива въ негова полза, човѣкъ изведнажъ става страхливъ…