John Galsworthy
A Knight (1)

Джон Голсуърти
Рицарьтъ (1)

I

At Monte Carlo, in the spring of the year 189-, I used to notice an old fellow in a grey suit and sunburnt straw hat with a black ribbon. Every morning at eleven o’clock, he would come down to the Place, followed by a brindled German boarhound, walk once or twice round it, and seat himself on a bench facing the casino. There he would remain in the sun, with his straw hat tilted forward, his thin legs apart, his brown hands crossed between them, and the dog’s nose resting on his knee. After an hour or more he would get up, and, stooping a little from the waist, walk slowly round the Place and return up hill. Just before three, he would come down again in the same clothes and go into the casino, leaving the dog outside.

One afternoon, moved by curiosity, I followed him. He passed through the hall without looking at the gambling-rooms, and went into the concert. It became my habit after that to watch for him. When he sat in the Place I could see him from the window of my room. The chief puzzle to me was the matter of his nationality.

His lean, short face had a skin so burnt that it looked like leather; his jaw was long and prominent, his chin pointed, and he had hollows in his cheeks. There were wrinkles across his forehead; his eyes were brown; and little white moustaches were brushed up from the corners of his lips. The back of his head bulged out above the lines of his lean neck and high, sharp shoulders; his grey hair was cropped quite close. In the Marseilles buffet, on the journey out, I had met an Englishman, almost his counterpart in features—but somehow very different! This old fellow had nothing of the other’s alert, autocratic self-sufficiency. He was quiet and undemonstrative, without looking, as it were, insulated against shocks and foreign substances. He was certainly no Frenchman. His eyes, indeed, were brown, but hazel-brown, and gentle—not the red-brown sensual eye of the Frenchman. An American? But was ever an American so passive? A German? His moustache was certainly brushed up, but in a modest, almost pathetic way, not in the least Teutonic. Nothing seemed to fit him. I gave him up, and named him “the Cosmopolitan.”

Leaving at the end of April, I forgot him altogether. In the same month, however, of the following year I was again at Monte Carlo, and going one day to the concert found myself seated next this same old fellow. The orchestra was playing Meyerbeer’s “Prophete,” and my neighbour was asleep, snoring softly. He was dressed in the same grey suit, with the same straw hat (or one exactly like it) on his knees, and his hands crossed above it. Sleep had not disfigured him—his little white moustache was still brushed up, his lips closed; a very good and gentle expression hovered on his face. A curved mark showed on his right temple, the scar of a cut on the side of his neck, and his left hand was covered by an old glove, the little finger of which was empty. He woke up when the march was over and brisked up his moustache.

The next thing on the programme was a little thing by Poise from Le joli Gilles, played by Mons. Corsanego on the violin. Happening to glance at my old neighbour, I saw a tear caught in the hollow of his cheek, and another just leaving the corner of his eye; there was a faint smile on his lips. Then came an interval; and while orchestra and audience were resting, I asked him if he were fond of music. He looked up without distrust, bowed, and answered in a thin, gentle voice: “Certainly. I know nothing about it, play no instrument, could never sing a note; but fond of it! Who would not be?” His English was correct enough, but with an emphasis not quite American nor quite foreign. I ventured to remark that he did not care for Meyerbeer. He smiled.

“Ah!” he said, “I was asleep? Too bad of me. He is a little noisy—I know so little about music. There is Bach, for instance. Would you believe it, he gives me no pleasure? A great misfortune to be no musician!” He shook his head.

I murmured, “Bach is too elevating for you perhaps.”

“To me,” he answered, “any music I like is elevating. People say some music has a bad effect on them. I never found any music that gave me a bad thought—no—no—quite the opposite; only sometimes, as you see, I go to sleep. But what a lovely instrument the violin!” A faint flush came on his parched cheeks. “The human soul that has left the body. A curious thing, distant bugles at night have given me the same feeling.” The orchestra was now coming back, and, folding his hands, my neighbour turned his eyes towards them. When the concert was over we came out together. Waiting at the entrance was his dog.

“You have a beautiful dog!”

“Ah! yes, Freda, mia cara, da su mano!” The dog squatted on her haunches, and lifted her paw in the vague, bored way of big dogs when requested to perform civilities. She was a lovely creature—the purest brindle, without a speck of white, and free from the unbalanced look of most dogs of her breed.

“Basta! basta!” He turned to me apologetically. “We have agreed to speak Italian; in that way I keep up the language; astonishing the number of things that dog will understand!” I was about to take my leave, when he asked if I would walk a little way with him—“If you are free, that is.” We went up the street with Freda on the far side of her master.

“Do you never ‘play’ here?” I asked him.

“Play? No. It must be very interesting; most exciting, but as a matter of fact, I can’t afford it. If one has very little, one is too nervous.”

He had stopped in front of a small hairdresser’s shop. “I live here,” he said, raising his hat again. “Au revoir!—unless I can offer you a glass of tea. It’s all ready. Come! I’ve brought you out of your way; give me the pleasure!”

I have never met a man so free from all self-consciousness, and yet so delicate and diffident the combination is a rare one. We went up a steep staircase to a room on the second floor. My companion threw the shutters open, setting all the flies buzzing. The top of a plane-tree was on a level with the window, and all its little brown balls were dancing, quite close, in the wind. As he had promised, an urn was hissing on a table; there was also a small brown teapot, some sugar, slices of lemon, and glasses. A bed, washstand, cupboard, tin trunk, two chairs, and a small rug were all the furniture. Above the bed a sword in a leather sheath was suspended from two nails. The photograph of a girl stood on the closed stove. My host went to the cupboard and produced a bottle, a glass, and a second spoon. When the cork was drawn, the scent of rum escaped into the air. He sniffed at it and dropped a teaspoonful into both glasses.

“This is a trick I learned from the Russians after Plevna; they had my little finger, so I deserved something in exchange.” He looked round; his eyes, his whole face, seemed to twinkle. “I assure you it was worth it—makes all the difference. Try!” He poured off the tea.

“Had you a sympathy with the Turks?”

“The weaker side—” He paused abruptly, then added: “But it was not that.” Over his face innumerable crow’s-feet had suddenly appeared, his eyes twitched; he went on hurriedly, “I had to find something to do just then—it was necessary.” He stared into his glass; and it was some time before I ventured to ask if he had seen much fighting.

“Yes,” he replied gravely, “nearly twenty years altogether; I was one of Garibaldi’s Mille in ’60.”

“Surely you are not Italian?”

He leaned forward with his hands on his knees. “I was in Genoa at that time learning banking; Garibaldi was a wonderful man! One could not help it.” He spoke quite simply. “You might say it was like seeing a little man stand up to a ring of great hulking fellows; I went, just as you would have gone, if you’d been there. I was not long with them—our war began; I had to go back home.” He said this as if there had been but one war since the world began. “In ’60,” he mused, “till ’65. Just think of it! The poor country. Why, in my State, South Carolina—I was through it all—nobody could be spared there—we were one to three.”

“I suppose you have a love of fighting?”

“H’m!” he said, as if considering the idea for the first time. “Sometimes I fought for a living, and sometimes—because I was obliged; one must try to be a gentleman. But won’t you have some more?”

I refused more tea and took my leave, carrying away with me a picture of the old fellow looking down from the top of the steep staircase, one hand pressed to his back, the other twisting up those little white moustaches, and murmuring, “Take care, my dear sir, there’s a step there at the corner.”

“To be a gentleman!” I repeated in the street, causing an old French lady to drop her parasol, so that for about two minutes we stood bowing and smiling to each other, then separated full of the best feeling.

I

Въ Монте Карло, презъ пролѣтьта на 189… година, често забелязвахъ единъ старъ човѣкъ въ сивъ костюмъ и съ изгорѣла отъ слънцето сламена шапка съ черна панделка. Всѣка сутринь въ единадесеть часа той слизаше на площада, следванъ отъ една пъстра германска хрътка, обикаляше го веднажъ или два пѫти и сѣдаше на една пейка срещу казиното. Той оставаше тамъ на слънце, нахлупилъ сламената си шапка напредъ, разкрачилъ тънкитѣ си крака, скръстилъ между тѣхъ мургавитѣ си рѫце, докато кучето облѣгаше муцуната си на колѣното му. Следъ единъ часъ или повече той ставаше, приведенъ малко въ кръста, обикаляше бавно площада и се връщаше пакъ горе на хълма. Точно преди три часа той пакъ слизаше долу, облѣченъ въ сѫщитѣ дрехи, и влизаше въ казиното, като оставяше кучето отвънъ.

Единъ следобѣдъ, подтикванъ отъ любопитство, азъ го последвахъ. Той мина презъ хола, безъ да поглежда къмъ игралнитѣ зали, и влѣзе въ концертната зала. Следъ това ми стана навикъ да го следя. Когато той седѣше на площада, азъ можехъ да го виждамъ отъ прозореца на стаята си. Главната загадка за менъ бѣше неговата националность.

Кожата на неговото сухо, слабо лице бѣше тъй обгорѣла, че приличаше на щавена кожа; челюститѣ му бѣха дълги и изпъкнали, брадичката — заострена, а бузитѣ му бѣха хлътнали. По челото му имаше бръчки; очитѣ му бѣха кестеняви; малки бѣли мустачки бѣха засукани нагоре откъмъ ѫглитѣ на устнитѣ му. Задната часть на главата му стърчеше надъ линията на неговата слаба шия и високи, остро очертани рамене; сивата му коса бѣше съвсемъ низко остригана.

Въ Марсилския бюфетъ, когато пѫтувахъ за насамъ, азъ бѣхъ срещналъ единъ англичанинъ, който по чертитѣ на лицето си бѣше почти негово копие — и все пакъ бѣше нѣкакъ си твърде различенъ! Този старъ човѣкъ нѣмаше у себе си нищо отъ будното, автократично самочувство на другия. Той бѣше спокоенъ и недемонстративенъ, безъ да изглежда, въ всѣки случай, неподатливъ на уплаха и чужди влияния. Той положително не бѣше френецъ. Очитѣ му, наистина, бѣха кестеняви, но лѣщниково-кестеняви и благородни — това не бѣха онѣзи червено-кестеняви чувствени очи на френцитѣ. Американецъ? Но нима единъ американецъ би могълъ изобщо да бѫде тъй пасивенъ? Германецъ? Неговитѣ мустаци бѣха, действително, засукани нагоре, но по нѣкакъвъ скроменъ, почти патетиченъ начинъ, съвсемъ не по тевтонски. Никоя народность не изглеждаше да подхожда за него. Престанахъ да се занимавамъ съ него и го наричахъ на присмѣхъ „космополитътъ“.

Когато заминавахъ въ края на априлъ, съвсемъ бѣхъ го забравилъ. Презъ сѫщия месецъ на следната година, обаче, азъ бѣхъ пакъ въ Монте Карло и като отидохъ единъ день на концерта, видѣхъ, че съмъ седналъ до сѫщия този старъ човѣкъ. Оркестърътъ свирѣше Майерберговия „Пророкъ“ и моятъ съседъ бѣше заспалъ и тихо хъркаше. Той бѣше облѣченъ въ сѫщитѣ сиви дрехи и на колѣната си бѣше сложилъ сѫщата сламена шапка (или съвсемъ подобна на нея), а рѫцетѣ му бѣха скръстени надъ нея. Съньтъ не бѣше промѣнилъ физиономията му — неговитѣ малки, бѣли мустачки все още бѣха засукани нагоре, устнитѣ му бѣха стистнати; единъ много добъръ и благороденъ изразъ бѣше изписанъ на лицето му. Единъ закривенъ белегъ личеше на дѣсното му слѣпо око, отъ страна на шията му имаше следа отъ порѣзване, а на лѣвата му рѫка бѣше надѣната една стара рѫкавица, малкиятъ пръстъ на която бѣше празенъ. Той се събуди, когато маршътъ се свърши и засука нагоре мустацитѣ си.

Следниятъ номеръ на програмата бѣше малка пиеска отъ Поазъ изъ „Хубавиятъ Жилъ“, свирена на цигулка отъ монсеньоръ Корсанего. Като хвърлихъ случайно погледъ къмъ своя старъ съседъ, видѣхъ една сълза, която се бѣше задържала на хлътналата му буза, а друга токущо напущаше ѫгъла на едното му око; на устнитѣ му имаше слаба усмивка. Сетне имаше пауза и докато оркестрътъ и публиката си почиваха, азъ го попитахъ дали обича музиката. Той вдигна погледъ безъ недовѣрчивость, приведенъ, и отговори съ слабъ, благороденъ гласъ:

— Разбира се! Азъ не разбирамъ нищо отъ музика, не свиря на никакъвъ инструментъ, не мога да изпѣя нито една нота, но — обичамъ я! Кой би могълъ да не я обича?

Неговиятъ английски езикъ бѣше достатъчно правиленъ, но съ единъ акцентъ не съвсемъ американски и не съвсемъ чужденски. Осмѣлихъ се да забележа, че той не е обръщалъ внимание на Майербергъ.

Той се усмихна.

— Ахъ, — каза той, — заспалъ ли бѣхъ? Това е много лошо у мене. Той е малко твърде шуменъ — азъ разбирамъ толкова малко отъ музика. Ето Бахъ, напримѣръ. Бихте ли повѣрвали, че той не ми доставя никакво удоволствие? Голѣмо нещастие е, да не си музикаленъ!

Азъ промълвихъ:

— Бахъ е много възвишенъ за васъ, може би.

— За мене, — отговори той, — всѣка музика, която обичамъ, е възвишена. Нѣкои хора казватъ, че нѣкои музикални парчета имъ действуватъ лошо. Азъ никога не съмъ чувалъ музика, която да ми е навѣвала лоши мисли — не — не — точно обратното; само понѣкога, както виждате, заспивамъ. Но какъвъ хубавъ инструментъ е цигулката! — Лека руменина се яви на неговитѣ сухи бузи. — Човѣшка душа, която е напустнала тѣлото. Странно нѣщо: далечни звуци отъ рогъ презъ нощьта будятъ у мене сѫщото чувство.

Оркестрътъ се връщаше вече и, като скръсти рѫцетѣ си, моятъ съседъ се обърна къмъ него.

Когато концертътъ се свърши, ние излѣзохме заедно. На входа чакаше кучето му.

— Вие имате хубаво куче!

— Ахъ, да! Фреда, миа кара, да су мано!

Кучето се изправи на заднитѣ си крака и вдигна едната си лапа съ оня неопредѣленъ, уморенъ жесть, който иматъ голѣмитѣ кучета, когато искатъ отъ тѣхъ да „служатъ“. Фреда бѣше мило създание — съвсемъ пъстра, но безъ нито едно бѣло петно и нѣмаше оня неспокоенъ погледъ, който иматъ повечето кучета отъ нейния родъ.

— Баста! Баста! — Стариятъ човѣкъ се обърна извинително къмъ мене: — Ние сме се споразумѣли да говоримъ италиански. По този начинъ азъ запазвамъ познанията си по езика. Удивително е, колко много нѣща разбира това куче!

Канѣхъ се вече да се сбогувамъ, когато той ме попита дали не бихъ се поразходилъ малко съ него.

— Ако сте свободенъ, разбира се…

Тръгнахме нагоре по улицата. Фреда вървѣше отстрана на господаря си.

— Никога ли не играете тука на рулетката? — попитахъ го азъ.

— Да играя? Не. Трѣбва да е много интересно, много любопитно, но фактъ е, че азъ не мога да издържамъ това. Когато има много малко, човѣкъ е твърде нервенъ.

Той се бѣше спрѣлъ предъ единъ малъкъ фризьорски магазинъ.

— Азъ живѣя тукъ, — каза той, като отложи пакъ шапката си. — О ревуаръ! — освенъ ако смѣя да ви предложа една чаша чай. Чаятъ е готовъ. Елате! Азъ ви отклонихъ отъ пѫтя ви. Доставете ми това удоволствие.

Никога дотогава не бѣхъ виждалъ човѣкъ толкова свободенъ отъ всѣко самосъзнание и все пакъ толкова деликатенъ и свѣнливъ — това е една рѣдка комбинация. Изкачихме се по една стръмна сълба и влѣзохме въ една стая на втория етажъ. Моятъ другарь разтвори капацитѣ на прозореца и всички мухи започнаха да бръмчатъ. Върхътъ на едно дърво стигаше до равнището на прозореца и съвсемъ близо до него върхаритѣ му танцуваха на вѣтъра. Както той бѣше обещалъ, единъ сѫдъ съ гореща вода шумѣше на масата; имаше и единъ малъкъ кафявъ чайникъ, малко захарь, рѣзанчета лимонъ и чаши. Едно легло, омивалникъ, бюфетъ, единъ малъкъ куфаръ, два стола и единъ малъкъ килимъ бѣха цѣлата мебелировка. Надъ леглото, на два пирона, висѣше единъ мечъ въ кожена ножница. Портретътъ на едно момиче стоеше на затворената печка. Моятъ домакинъ отиде при бюфета и извади една бутилка, една чаша и още една лъжица. Когато бѣ извадена тапата, въ въздуха се разнесе миризма на ромъ. Той помириса бутилката и налѣ отъ нея по една чайна лъжичка въ дветѣ чаши.

— Това е единъ трикъ, който научихъ отъ руситѣ следъ Плѣвенъ. Тѣ ми взеха малкия пръстъ, но затова пъкъ азъ научихъ нѣщо отъ тѣхъ. — Той се огледа наоколо си. Очитѣ му, цѣлото му лице сякашъ блѣскаше. — Увѣрявамъ ви, че това си струва — прави чая съвсемъ другъ. Опитайте!

Той налѣ чай.

— Симпатизирате ли на турцитѣ?

— По-слабата страна… — Той се спрѣ изведнажъ, сетне добави: — Но не бѣше това. — По лицето му се бѣха появили ненадейно безбройни бръчици, очитѣ му се свиха. Той продължи да говори бързо: — Точно по онова време трѣбваше да намѣря нѣщо да се занимавамъ — то бѣше необходимо.

Той се втренчи въ чашата си. Мина известно време, преди да се реша да попитамъ дали е участвувалъ въ много сражения.

— Да, — отговори той важно, — общо взето близо двадесеть години съмъ билъ воененъ; азъ бѣхъ единъ отъ Гарибалдиевата чета презъ шейсета година.

— Сигурно не сте италианецъ?

Той се приведе напредъ, подпрѣлъ рѫце на колѣнетѣ си.

— По това време бѣхъ въ Генуа, и се учехъ на банкерския занаятъ. Гарибалди бѣше чуденъ човѣкъ! Никой не би могълъ да устои. — Той говорѣше съвсемъ просто. — Човѣкъ би могълъ да каже, че това бѣше тогава каточе виждате нѣкой дребенъ човѣкъ да се възправя всрѣдъ крѫгъ отъ голѣми деца. Азъ отидохъ, точно както бихте отишли и вие, ако бѣхте тогава тамъ. Не бѣхъ дълго време съ него — защото започна нашата война. Трѣбваше да се върна обратно въ отечеството си. — Той каза това така, каточе откато свѣтъ свѣтува е имало само една война. — Презъ шейсеть и първа, — каза той замислено, — до шейсеть и пета. Помислете си само! Бедната страна! О, въ моя щатъ, Източна Каролайна, — азъ го бѣхъ пребродилъ цѣлъ, — никой не можеше да остане настрана — ние бѣхме единъ къмъ трима.

— Предполагамъ, че страстно обичате сраженията.

— Хм, — каза той, сякашъ за пръвъ пѫть сега се замисляше върху този въпросъ. — Понѣкога съмъ се сражавалъ, за да си осигуря живота, а понѣкога — защото съмъ билъ длъженъ. Човѣкъ трѣбва да се мѫчи да бѫде джентлеменъ. Но не искате ли още малко?

Отказахъ да взема още чай и се сбогувахъ, като отнесохъ съ себе си образа на стария човѣкъ както гледаше отъ върха на стръмната стълба надолу, сложилъ едната си рѫка на кръста си, а съ другата сучещъ своитѣ малки мустачки и мърморещъ:

— Внимавайте, драги ми съръ, долу на ѫгъла има още едно стѫпало.

„Човѣкъ трѣбва да се мѫчи да бѫде джентлеменъ!“ — повтаряхъ си азъ на улицата и станахъ причина една стара дама, французойка, да си изпустне слънчобрана, така че близо две минути ние се покланяхме и се усмихвахме единъ другиму и следъ това се раздѣлихме изпълнени съ най-добри чувства.