Павел Вежинов
Прилепите летят нощем (6)

6

Въпреки тежкия ден, изпълнен с тягостни впечатления, тая нощ Димов спа отлично — без никакви сънища. Когато се събуди, стаята блестеше от слънце. Струваше му се, че никога през живота си не е виждал такава чиста стая. Подът, скован от обикновени небоядисани дъски, просто светеше в измитата си белота. Чаршафите, изпрани в синка, шумяха като колосани. Само възглавницата беше доста по-корава, отколкото бе свикнал в града, така че когато сутринта се пробуди, дясното му ухо го наболяваше като настъпено. Беше необикновено тихо, виделината на утрото струеше през отворения прозорец, студена и чиста като вода. Беше спал необикновено дълбоко, нищо не бе сънувал. Чувстваше се успокоен и чист като утрото, не му се искаше да мисли ни за трупове, ни за убийци. Пиеше му се обикновено топло мляко, преварено и гъсто, надробено в гледжосана паница с обикновен домашен хляб. Искаше му се да седне отново край реката, да не мисли за нищо, да слуша нейните тихи шумове. Но това трая само минути, той въздъхна и стана. Докато правеше утринната си гимнастика, той слушаше меки, плътни стъпки в приземния етаж. Навярно хазаите му бяха станали, можеше да слезе долу да се измие.

В кухнята го посрещна дребна, пълна жена, вече посивяла, но с гладка румена кожа, опъната като у двайсетгодишно момиче. Беше облечена в евтина басмена рокля и кафява жилетка, толкова степана от прането, че едва сдържаше напора на пълничката й фигура. Тя го гледаше засмяно и свойски се обади.

— Чу ли кучето нощес? По едно време се разлая като бясно. Рекох си — отиде сънят на човека.

— Нищо не съм чул.

— Не е наше куче, комшийско е. От време на време го прихваща — я пор ще усети, я къртица някаква. Добре че не си го чул. Когато дойдат софиянци, с топ не можеш да ги събудиш. Вие там май и не можете да спите като хората.

— Има нещо такова.

Тя погледна овехтелия несесер в ръцете му.

— Ще се бръснеш ли? Стоплила съм ти вода.

Димов винаги бе предпочитал несгодите пред прекалените грижи — вниманието го бе затруднявало повече от пълното невнимание. Той насапуниса кръглите си бузи, усърдно ги застърга с изхабеното ножче. Бедността през юношеските години го бе научила на спестовност, никога не хвърляше бръснарско ножче, с което можеше да се обръсне още половин път. Тия малки, безсмислени икономийки му бяха станали вече втора природа.

— Къде е подполковникът? — запита той.

— Полива цветята на двора.

Когато след малко Дойчинов влезе в кухнята, Димов остана с впечатление, че е поливал главно краката си.

— Хайде сега да закусим! — каза той в най-добро разположение на духа. — Пък после ще мислим за днешния ден.

Закусиха топло овче мляко в големи чаши, после заедно отидоха в участъка. Паргов беше заминал вече по своите задачи, но разузнавачите го чакаха в дежурната стая. Димов внимателно ги огледа. Единият беше доста изконтен за такова малко градче, но пъпчивото му лице не подсказваше за любовни успехи. Докато Димов им обясняваше подробно днешните задачи, той забеляза, че пъпчивият не го слуша особено внимателно.

— Ти май че Първан се казваше! — прекъсна той внезапно своите наставления.

— Първан, другарю капитан. Първан Мишев.

— Слушай, Първанчо, излез да се поразходиш — каза любезно Димов. — Тъкмо по това време гимназистките отиват на училище.

В стаята внезапно избухна неприлично висок смях — явно беше, че Димов е улучил съвсем точно целта. Първан все още седеше на мястото си и го гледаше с недоумение.

— Аз съвсем сериозно ти говоря! — тоя път по-строго се обади Димов. — Иди да се успокоиш по-напред, пък след това ще говорим.

Първан умърлушено се отправи към изхода. След като приключи със задачите, Димов взе едромащабната карта на района и внимателно я разгледа. Но все пак картата си е карта, друго беше да види всичко с очите си. Отсега нататък това щеше да бъде неговото малко бойно поле и той беше длъжен да го познава до най-малките му детайли. След малко той се отби при Дойчинов, за да поиска джипката. Подполковникът стоеше прав пред прозореца и разсеяно гледаше през прашното стъкло.

— Значи така с Първанчо? — усмихна се той и седна на мястото си.

— Той ли ви се оплака? — попита Димов внимателно.

— Как ще се оплаква, като си е виновен — той отново се усмихна. — Просто ми каза.

Димов се почеса притеснено, но нямаше как, трябваше да се върви напред.

— Ще прощавате, другарю подполковник, ама вие да не сте му нещо роднина?

— Какъв роднина? — погледна го любопитно Дойчинов.

— Ами какъв, да речем вуйчо?

— Даже по-лошо — чичо съм му! — разсмя се Дойчинов. — Интересно как позна?

— Ами кой се оплаква на началника си, когато сам е виновен. Естествено само роднината.

— Тъй е, разбира се! — кимна оживено Дойчинов. — И то се знае, че си прав. На него умът му е повече в момичетата, отколкото в службата. Но иначе не е глупаво момче.

— Какво образование има?

— Мислиш, че няма ли? Не, не е просто момчето, завърши гимназията с много хубава диплома. И все пак не му стигна за университета, там, изглежда, че влизат от лъв нагоре.

— Какво кандидатства?

— Литература.

— Хе, хе!

— Какво хе, хе?

— Просто ми стана смешно. Да не би да е писал стихове?

— Пишеше, и то хубави… за Спартак например…

— Да, разбирам. И за Червените ескадрони.

— Е, не ме занасяй, момче, все и ние нещо разбираме от литература. Ако искаш да знаеш, трийсет и втора година аз съм играл в „Сините блузи“.

Но тоя път беше ред на Димов да се изложи — дори не знаеше кои са тия със сините блузи. След кратка лекция той най-сетне получи джипката и излезе навън. В коридора се поколеба за миг, после влезе в дежурната. Първан седеше отпуснато зад една от масите, по нищо не се разбираше, че е бил преди малко засегнат.

— Ела с мене! — каза Димов кратко.

Първан доста енергично се повдигна от мястото си. Две от пъпките му бяха доста по-червени от другите, явно се беше опитвал да се разхубави чрез изстискване. Като по ирония на съдбата и шофьорът беше здравата пъпчив, и то с едри пъпки, които никнеха по врата му. Заобиколен от такава пъпчива компания, Димов явно не се чувстваше в много добро настроение. Дълго време и тримата мълчаха. Пътуваха по посока на Войниково, от двете им страни се разстилаше безлюдното есенно поле. Само на две-три места им се мярнаха малобройни овчи стада — това бе всичко. Най-сетне Димов отвори уста.

— А ти ходи ли да гледаш гимназистките?

Младежът го погледна предпазливо.

— Аз мислех, че това е заповед — отвърна той.

— Наистина беше заповед. И какви ти са впечатленията?

Първан притеснено се почеса — явно не можеше да разбере дали шефът му търси някакъв контакт или му слага нова примка.

— Тоя път не особено хубави — отвърна той.

— В смисъл?

— Как да ви кажа… По принцип нашите момичета си ги бива. Имат хубава бяла кожа, да се чудиш откъде са я взели. Но днеска ми се стори, че краката им са малко възслабички. Особено от коленете нагоре.

— Това пък как успя да забележиш?

— Нали са с минижуп…

— Гимназистките? — попита учудено Димов. — Зер учителите им разрешават?

— То се знае, че не им разрешават. Но тия дяволски момичета са усвоили някаква съвременна техника — щом пристигнат пред гимназията, роклите им стават отново нормални.

Джипът навлезе във Войниково. От двете страни на шосето се редяха спретнати къщички, жълто и синкаво боядисани, с еднообразни тъмнозелени черчевета на прозорците. Нямаше никакви хора по улиците — само тук-там някоя суха като метла бабичка прекосяваше пътя, без да погледне колата, но в устата й се усещаше стаеното проклятие. След това шосето се разшири в неголям площад. В центъра му се издигаше зидан паметник с група гърбави хора на върха, които в края на краищата се оказаха войници с раници. Колата спря, Димов се обърна към шофьора.

— Налей вода в радиатора.

— Имаме си вода.

— Изпълнявай каквото ти се нарежда! — каза троснато Димов.

Двамата се повъртяха лениво из площадчето, после влязоха в празната сладкарничка.

— Тия войниковци са особен чешит хора — обади се Първан. — Ни в сладкарница влизат, ни в кръчма. Каквото правят, у дома си го правят — и яденето, и пиенето. Или пък на общи софри.

Димов мълчеше.

— Сега например след погребението ще направят софра като на сватба — продължи младежът. — Сякаш само това са чакали. И нямаш представа какъв плач и какъв вой ще бъде, докато го заровят. Тукашните жени са най-добрите оплаквачки в целия окръг, па май и в цяла България. Идват през десет села с каруци и москвичи да ги канят на погребение. Нямате представа, другарю Димов, как умеят да вият и жални приказки да нареждат. Една да е, цяло село ще разплаче, честна дума ви казвам. А пък можете ли да си представите тук какво ще стане, като са най-малко двайсетина от най-първа категория. Паргов ще се върне съсипан, честна дума ви казвам.

— Но после нали хубаво ще си похапнат!

— И туй е вярно — отвърна Първан завистливо.

— Войниковци май не приличат на шопи.

— И не са — шоп на турчин никога не е слугувал. Нашите са крадливи, тия чуждо не пипат. Нашите налитат на бой за щяло и нещяло, тия глас не повдигат. Сигурен съм, че убиецът не е от това село. Войниковци са страшно сговорни, погаждат се повече от роднини. Да убият чужд човек как да е, но свой никога.

Тоя път Димов слушаше внимателно събеседника си. Макар никога да не се бе интересувал от демографска наука, разсъжденията на Първан му се видяха убедителни.

— Зер никога не са ставали убийства в селото?

— Да ви кажа право — не помня такова нещо. Чувал съм, че дори Девети септември минал у тях по-тихо, без да ударят един шамар някому. А селото е дало около десетина партизани…

Гулеш беше съвсем наблизо — едва излязоха от едното село и вече навлязоха в другото. Още от пръв поглед Димов се убеди колко различни могат да бъдат две съседни села. Преди всичко тук дворовете бяха доста просторни, в най-вътрешната им част се виждаха ниски, неугледни къщи. Над изронените зидове прехвърчаха кокошки, скокливи прасета тичаха с вирнати опашки пред колата им. Имаше и много деца, всичките дребни и руси. Но за разлика от Войниково площадът бе широк, украсен с две нови и модерни сгради. Сладкарница не видяха, но затова пък имаше не една, а две пивници. По-малката беше почти празна, тук-там се виждаше някой старец пенсионер, който дремеше над шишенце ментовка. Втората представляваше нещо като ресторант, с две отделения — предно и задно. Предното помещение беше съвсем празно и тихо, покривките на масите, току-що изпрани и изгладени, блестяха като колосани. Но задното беше претъпкано от посетители, които седяха на групи по масите и с ожесточение пляскаха карти. Видът на Първан, който небрежно надникна през прага, сякаш ги стресна, разговорите и кавгите спряха за миг, картите увиснаха в ръцете им. Първан побърза да се махне, но тишината зад гърба му си остана все така дълбока.

— Тебе тук всички ли те знаят? — измърмори Димов.

— Ами какво да се прави, това не е София?

— Комар ли играят?

— Комар. Но е мъчно да ги хванеш, плащат само навън — на четири очи. И изобщо трябва да ти кажа, че гулешани са комарджии от класа, открай време са известни с тия таланти.

Централната улица беше много оживена, приличаше на градче. Селото беше център на обединеното стопанство, тук бяха ремонтните работилници, счетоводствата, гаражите, централните служби и канцеларии. Освен това имаше маслодайна фабрика и работилница за тахан халва. Очевидно селото беше голямо и богато. Като се върнаха по обратния път, Първан продължи да развива своите местни теории.

— Открай време гулешани са предприемчиви хора. Техниката им идва отръки. Дядо ми е разказвал, че в старо време тук е било ковач до ковач, налбант до налбант, колар до колар. Всички керванджии, които са ходели из Сръбско и Македонско, тук са се спирали да стегнат колите и подковите на воловете. После, като минала границата, работата изведнъж западнала, еснафът останал с голите си ръце. Тогава пък тръгнали по гурбет. Тоя навик и досега им е останал, все си мислят, че навън от селото парите са повече. Или жените са по-хубави, знам ли. Всъщност тъй си е, жените им са малко мършави и мустакати, а видиш ли мустаката жена — да знаеш, че е проклета.

— Абе ти си бил догоре натъпкан с жизнен опит! — обади се Димов полуиронично, полусериозно.

— Ами нали ми е район, трябва да си зная хората. И да ти кажа право, с тях сме си имали най-големи неприятности. Крадливи са като свраки, и то тъй като че ли за спорт. Важното е да откраднат, пък дали ще им влезе в работа — изобщо не мислят. И даже не се оплакват — крадат се тайно, млатят се, всичко си остава между тях. И не обичат дип много науката — голямо село, а висшисти само няколко. Знаете ли, другарю Димов, какво е гулеш?

— Не съм чувал дори.

— Такава една рибка, дето никой не я яде. Малка, жилава като корен и бодлива на всичко отгоре. Дори не плува като другите, а лежи в пясъка и в треволяците край брега. И кой я знае дали яде нещо, досега не съм хващал гулеш на въдица. Само не знам дали рибата е наречена на тях или те на рибата. Трябва да питам баща ми или по-добре дядо ми. От дядо досега само една заръка съм чул: „Като се зажениш, сине, питай само да не е от Гулеш. Хем са кривокраки като паяци, хем са зли като оси!“. За краката не е дип прав, но иначе са опасни мъжкарани. Имахме една в гимназията, кара-вара накрая я оперираха и стана мъж. Сега е в Перник, лепи автомобилни гуми. А преди това веднъж на един волейболен мач, като не отбих една топка, ми залепи такъв шамар, че после цяла седмица ме боля ченето. Да не съм луд да се женя за гулешанка.

— Много не се заричай — усмихна се Димов. — Не бива да се предизвиква съдбата.

— Не го слушай, другарю капитан — обади се внезапно шофьорът. — Огън са нашите жени, честна дума ти казвам. Мъжете, вярно е, че са малко хайдуци, но жените са огън. Колкото деца искаш, толкова ще ти родят. И десет да роди, все си е стройна като момиче. Видял ли си у нашето село дебела жена бе! — обърна се той към Първан.

— Вярно бе, забравих, че си гулешанин! — измърмори Първан отегчено.

— А вашите, като родят по едно, заприличват на свински наденици! — додаде шофьорът.

— Хе! Че това да не е по-лошо от козята пастърма! — отвърна ехидно Първан.

Между тях избухна яростен и словесен двубой на остроумия и ругатни, на взаимни изобличения, на стари спомени, дори на лични обиди. Единствената полза от цялата история беше, че пристигнаха незабелязано в града. В участъка нямаше никакви нови сведения и от скука Димов отново отвори джобното тефтерче на Евтим Дъбев. През последните дни разходите му бяха съвсем дребни, рядко надхвърляха един лев. Имаше само една малко по-едра сума — „3 лв. за вел. на Ян“. Това сигурно означава за велосипеда на Янко. Сумата беше нормална за една дребна поправка, но не му беше ясно защо е платил парите предварително, щом велосипедът още не е готов. Може би капаро? Не се дава капаро, щом има достатъчно скъп предмет за залог. А може би беше взел велосипеда от поправка и го беше дал другиму? Тази история трябваше за всеки случай да се проучи. В края на краищата този „Ян“ е бил от хората, които са знаели, че Дъбев ще се прибере без велосипеда си.

След това започнаха да се връщат един по един разузнавачите, работните мравчици, които бяха свършили черната работа. Димов старателно изцеди от тях всичко, което бяха чули и видели, даже което бяха помислили и предположили. Последен се върна Паргов, наистина доста изтощен, но все пак с повишено настроение. Прочутите гулешки оплаквачки не бяха успели да го сломят ни най-малко.

— Трябва да изключим всякакви подбуди от любовен характер — започна той доклада си. — Рада си е Рада, истинска българка — здрава, спокойна, разумна, вярна. Всичко у нея е наредено като у селски зид — няма къде пръста си да провреш. Макар да беше съсипана от скръб, разрида се едва когато пуснаха ковчега в гроба… И никакви приказки, никакви предположения около убийството… Хората просто недоумяват как може точно на него да се случи тая работа.

— Разбра ли по чия вина е бездетството?

— По нейна, изглежда, макар че не са ходили при много добър специалист. Евтим си е бил мъж, както трябва, но верен на семейството си. Тя не помни да е закъснявал от работа, освен в някои случаи, когато е имало аварии по линията. Бил е много добър и търпелив с нея, въпреки бездетството. В понеделник се канели да ходят на Сапарева баня — той за плексита, тя да опита още веднъж да лекува бездетството. Заръчала му да купи два килограма кайма, шише с олио и малко домати, за да има какво да готвят през първите дни. Радвал се, че ще отидат с жена си на почивка. За сиромах човек това е голям празник.

— Какви спестявания имат?

— Да, поспестили са. И тя е работила в цеха за кукли като специалистка шивачка — припечелвала е кажи-речи колкото него. Събирали пари да си направят нова къща, Евтим се готвел и за мотоциклет. Спестовната книжка е, разбира се, на името на мъжа, но както си е у нас, ключа държала тя. Много дълго и внимателно разпитвах дали Евтим е имал някакви стари вражди. Според мен това трябва да се изключи.

— А велосипеда?

— Дал го е на един механик в Гулеш — Янко Несторов. Трябвало да му смени лагер и още нещо — забравих какво. Като отидох при Янко, велосипедът още не беше готов, пък и сега за какво ли му е.

— Това ли е всичко?

— Чакай, най-важното не съм ти казал. И все пак двама души са видели Евтим по шосето. А единият от тях навярно е видял и убиеца.

Димов трепна.

— Отблизо?

— Е, не отблизо, и то се знае — не го е познал, иначе с това щях да почна. Първият е срещнал Евтим, като е излизал от Косер. Вървял е сам, носел в ръка мрежата. Никакъв друг човек не видял около него. Но вторият го е срещнал много близо до мястото на убийството, близо до овощната градина. Само се поздравили и нищо повече, Евтим си заминал. На около стотина метра зад него вървял втори човек. Спас, нашият свидетел, го забелязал още отдалеч. Много го разпитвах как горе-долу изглеждал. Там е работата, че Спас не му обърнал внимание. Сторил му се млад човек, цивилно облечен. Нищо не помни за дрехите, мисли, че са били тъмни. Но всеки случай е сигурен, че не е бил със светла фланела.

— А може фланелата да е била под сакото.

— Може и тъй да е, макар че не е дип за вярване. Можеш ли да си представиш, че убиецът е мушнал кола под сакото си. Съвсем подозрително изглежда. Иначе можеш да държиш колец под мишница, за да се пазиш от кучета, да речем. Както и да е, двамата с Евтим се разминали, но Спас вече не видял втория човек, сякаш оня в земята потънал. И изобщо го забравил. Едва когато го разпитах подробно, той си спомни, че на шосето е имало и втори човек, сигурен е в това.

— Значи, е бил убиецът! — каза Димов озадачен. — Иначе за какво ще се крие? Но тогава никак не ми е ясна тая история с фланелата.

— И на мене не ми е ясна — призна си Паргов умърлушено. — И изобщо колкото повече подробности научаваме, толкова повече се объркваме. За Кротев нещо разбра ли?

— И неговата е малко тъмна! — каза Димов без настроение. — Според него, като си взел заплатата, той се отправил към гарата. А защо към гарата, а не към града? Защото на гарата отваряли най-рано бюфета. Седнал на една от страничните маси, поръчал си смес от мастика и гроздова. Твърди, че изобщо не е виждал на гарата Евтим Дъбев. Келнерът, който го е обслужвал, помни мястото му и питието, но не помни кога е напуснал — шест ли е било, седем ли — не знае. Изобщо не се наема да гарантира, че не е тръгнал с работническия влак.

— А Кротев какво казва?

Кротев казва, че нищо не помни. Едва си припомнил, че отишъл след това в ресторант „Нов гамбринус“ и седнал на маса с приятели. Намерили тия приятели, но и те не могат да кажат точно към колко часа е дошъл. Едни казват девет, други девет и половина. Но всички са единодушни, че бил много пиян. Поръчал, черпел, плащал, лигавил се. Неговите приятели едва го измъкнали към десет и половина и го завели у дома му.

— Значи фактически няма алиби! — казва Паргов намръщено.

— Няма наистина. Но цялото му поведение е било толкова пиянско и тъпо, че не допускам да е той.

— Слушай, мене по начало ми е минавала тая мисъл — само пиян човек може да извърши такова идиотско убийство. А тук се губят няколко часа. Как така не помни къде е бил?

— С алкохолици като него това често се случва.

— Кой го разследва?

— Ангел.

— Абе той е умно момче, ама знаеш ли? Може и да се е преструвал на пиян.

— Надали. И четиримата свидетели единодушно са потвърдили, че Кротев много бързо се напива — най-много след двеста-триста грама от тая идиотска смес. И като се напие — едва се държи на краката си. А келнерът в бюфета казва, че е изпил най-малко триста грама ракия. С толкова алкохол в главата надали е бил способен за сериозни физически усилия.

Димов бръкна в чекмеджето, извади оттам съвсем нова папка и я разгъна. В нея лежаха няколко изрядно подредени списъци.

— Аз не съм бюрократ, но сега точно в тия списъци ми е надеждата — каза той весело. — Те са всичко четири, общо със сто и шестнайсет имена. Това са хората, които пътуват с абонаментни карти до Косер, Войниково и Гулеш. По всяка вероятност през този ден всички или почти всички са пътували с влака. Това са хора от селата, познават се добре, пътуват обикновено заедно на групи, заедно вървят от гарата до домовете си. Както виждаш, задачата ни е много проста. Като изхождаме от хипотезата, че убиецът е бил във влака, мъчно може да се допусне, че някой от тия сто и шестнайсет души не го е видял или на бюфета, или в самия влак. Но естествено никой не би могъл да го види да слиза на гарата на Войниково и Гулеш, тъй като през това време тоя е бил на шосето за Войниково. По-трудно е положението с пътниците за Косер, които са и най-много. Всеки от тях би могъл да тръгне след Дъбев, без другите да го усетят. Но сигурно и там не можем да установим основните алибита.

— Да, ясно! — кимна Паргов.

— Този списък — четвъртият — съдържа трийсет и едно имена. Тия хора трябва да смятаме поне на първо време напълно доверени и вън от всяко съмнение като хора, като граждани, като трудови елементи. Най-напред ще се облегнем на тяхната помощ, пък после може да потърсим и други пътища.

— А може убиецът да е пътувал с билет.

— Това няма значение — с билет или без билет — той не е носел на главата си шапка-невидимка. Все пак някой го е срещнал, все някой го е видял. Но никой не го е видял да слиза на своята гара — там той е липсвал.

— Ами ако не е бил във влака?

— Ние сега проверяваме хипотезата, че е бил във влака — каза Димов малко нетърпеливо. — И че е бил познат човек, от близките села. Като изчерпим напълно всички възможности, тогава ще тръгнем по другите пътища. Но на първо време трябва да проверим естествено най-простите и най-естествените.

Паргов се усмихна.

— Началство, ще го пипнем! Има си хас пък да почнем общата работа с несполука. Ти си съвсем прав, той не е носил шапка-невидимка. Все някой някъде го е видял, няма къде да ни избяга. А сега, ако искаш, да те заведа до дома. Тия раци все някой трябва да ги яде.