Павел Вежинов
Прилепите летят нощем (4)

4

На гара Перник му провървя — със служебната карта на убития той лесно намери секцията, в която бе работил Дъбев. Началникът на секцията, дребен, изморен човек в овехтяла униформа, здравата се стресна, като чу новината.

— Евтим Дъбев? — възкликна той. — Не може да бъде. Та той беше най-кроткият ми работник! И най-съвестният…

— Познавате ли го добре?

— Ами колко добре — познавам го като работник. Доста години вече работи при мене. И досега никакъв инцидент и никакво провинение.

— Е да, но защо ще убият такъв кротък и безобиден човек. Може би все пак е имал някакви врагове…

— При нас — никакви. И за какво да се карат! Кой да вземе по-широка лопата ли?

— И никакви пороци? Никакви недостатъци? — попита Димов със съмнение.

Началникът даже не се замисли.

— Абе, другарю Димов, това са бедни хора, какви пороци… Пороците са там, където има пари.

— Знам аз къде има пороци! — възрази малко сопнато Димов. — В края на краищата и бедният дявол си е пак дявол. Например не пиеше ли?

— Кой не попийва! — отвърна обидено началникът. — Случвало се е да се почерпим заедно… Но пияница в никой случай не е, в това съм сигурен.

— Изобщо никакво ли свое предположение нямате за убийството?

— Никакво! — отвърна началникът озадачен. — Освен ако са го сбъркали с някой друг…

Димов се замисли.

— Моля ви, донесете ми служебното му досие.

— Добре — кимна началникът.

След малко той се върна с малка зелена папка. Сега лицето му изглеждаше много по-загрижено и уплашено, сякаш неприятната вест го бе засегнала със закъснение.

— Вечерта си е взел заплатата — заговори той още от прага. — И при това цяла заплата — към деветдесет лева. Да не са го убили заради парите?

— А защо цяла заплата?

— Ами нали ви казах, че го пуснах в домашен отпуск. Ето тук е парафирано — от понеделник. А по закон има право да си получи заплатата и за времето, когато е в отпуск…

Димов се замисли. Досега мисълта за грабеж му се беше виждала най-невероятна. Но сега стана ясно, че грабеж наистина имаше — в джоба му бяха намерили само стотинки. Разбира се, това все още не беше доказателство, че основна причина за убийството е грабежът. Сумата беше доста скромничка. А освен това откъде убиецът би могъл да знае, че Дъбев има в джоба си дори тия пари. Освен, разбира се, ако работят заедно, ако заедно са получили заплатите. Или ако Дъбев сам се е похвалил, че е взел през този ден цяла заплата. Хипотезата, че жертвата и убиецът са били познати още след първите стъпки, стоеше най-здраво в главата му.

— Моля, извикайте касиера — обади се Димов. — И нека да донесе ведомостта.

Началникът излезе и след малко се върна със също такъв дребен човечец като него и много по-изплашен.

— В колко часа дойде Евтим да си получи заплатата? — запита Димов.

— Чакайте да си спомня.

Касиерът така се напрегна, че Димов се уплаши да не получи апоплектичен удар.

— Малко след два часа.

— Имаше ли други хора с него?

— Май че имаше още един… Но не мога да си го спомня… А, да, Георги Кротев!

Димов помълча малко.

— А дали ще ви е удобно да съберете работниците от секцията? — обърна се той към началника.

— Ами щом се налага…

— В три да речем. А през това време аз ще прегледам досието.

След като началникът излезе, Димов забоде търпеливо нос в служебното досие на убития. Започна, разбира се, с неговата собственоръчно написана автобиография. Беше роден във Войниково в семейство на бедни селяни. През 1947 година станал член на РМС, а няколко години по-късно — на партията. През 1954 година постъпил на работа в железниците. Това беше всичко съществено, което се бе случило през късия му живот. Отлични бяха двете препоръки, дадени от влиятелни хора — единия от Войниково, другия от Перник. И двете го препоръчваха като крайно скромен, работлив и съзнателен младеж. Димов прочете добросъвестно всички други служебни документи, но не откри нищо, което да му обърне вниманието.

Той затвори досието и разгърна джобното тефтерче, което беше намерено в джоба на убития. Още от първия поглед му стана ясно, че това е всъщност неговата приходо-разходна книга, педантично водена по дати приблизително за седем месеца. В нея бяха грижливо нанесени и най-дребните разходи, включително и профсъюзния членски внос. Доколкото успя да прегледа бележника, никъде не откри пари, дадени за кино или за книги, дори за вестници. Само на няколко места намери „2 ра по сто“ и от цените беше ясно, че става дума за най-прости гроздови ракии. Последната дата не беше нанесена, очевидно Дъбев вписваше разходите си вечер, след като се прибереше вкъщи.

Още не беше дочел бележника, когато началникът на секцията се върна доста спокоен и поободрен.

— В три всички ще бъдат в салончето! — каза той.

— Много добре! — кимна Димов. — Искам да ми покажете Георги Кротев. Разбира се, много внимателно, без той да ви забележи.

Точно в три двамата влязоха в препълненото салонче и седнаха край застланата с червено сукно маса. Началникът се изправи, шумът поутихна.

— Другарят Димов е от милицията — каза той. — Ще ви направи едно съобщение.

— За съжаление много неприятно съобщение — започна Димов. — Снощи е бил убит зверски вашият колега Евтим Дъбев.

Той усети как залата ахна, хората стреснато се спогледаха.

— Бил е убит насред къра, като се е прибирал у дома. Убиецът е неизвестен. Аз ви моля, всеки, който го е видял след напускане на работа, да остане тук в залата. Другите са свободни да си вървят. Искам да ви предупредя, че и най-дребните на пръв поглед незначителни данни могат да се окажат много важни за следствието.

Димов седна на мястото си. Хората изглеждаха така стреснати от малкото думи, които им каза, че никой не помръдваше. До него стигна само оживеното бръмчене на техния разговор. Началникът на секцията се наведе над ухото му.

— Кротев го няма. Да питам ли къде е?

— Не, не сега! — отвърна тихо Димов. — Утре ще разучите служебно къде е бил.

В залата настана движение, хората започнаха да напускат салона по един, по двама още възбудени и стреснати от неочакваната новина. В помещението все пак останаха трима души със загрижени лица.

— Приближете се! — каза капитанът. — Или по-добре останете само вие — той посочи на посоки един от тримата. — А вие двамата почакайте вън.

Доста възрастен мъж с посивяла сплъстена коса притеснено седна на един от освободените столове. Димов грижливо записа трите му имена.

— Сега кажете какво знаете.

— Ами какво знам! — въздъхна човекът. — Кажи-речи нищо не знам. Срещнах Евтим към пет часа близо до пощата. Само си кимнахме и той замина. Както ми се стори, тръгна по улицата за гарата.

— Как ти се видя?

Работникът се почеса.

— Вие не го знаете — той беше мълчалив човек. Но сега нищо му нямаше, видя ми се даже доволен.

— Носеше ли нещо?

— Не знам. Май че носеше… Да, мрежа носеше някаква.

— Не забеляза ли какво имаше в нея?

— Не обърнах внимание! — той се напрегна. — Нещо червено беше — моркови ли, домати ли?

— Нещо да ти е направило впечатление през последните дни? Нещо да се е оплакал?

— Не беше от тия, дето се оплакват за щяло не щяло. Веднъж ми каза, че нещо го върти рамото… Значи, здраво го е въртяло.

— Да, добре, благодаря, свободен си.

Вторият беше мъж на средна възраст, голям, тромав, някак особено сглобен, като че ли всяка част от тялото му беше взета от най-различни хора. Лицето му бе смръщено, започна да говори веднага, без да чака да го разпитват.

— Ние с него бяхме кажи-речи приятели, другарю Димов. Много арен човек беше, но малцина го знаеха. Вчера ми каза, че се готви да отиде на бани, понеже го боляла ръката, каза какво било, но не запомних. И друг път ми се е оплаквал, че нещо го върти тук и тук… И щял с жена си да отиде, та дано и тя нещо да сполучи, че си нямаха деца като хората.

— Къде мислеше да отиде?

— На Сапарева баня, каза, не е далеч. Много му беше мъчно на Евтим, че си нямат деца, все се надаше от водата нещо да стане. Вчера ми се стори весел, радваше се, че ще замине да почине и той като хората.

— В колко часа напуснахте работа?

— Както винаги в четири. Той каза, че отива в града да купи месо. И после ще се видим на гарата.

— Видяхте ли се на гарата?

— Ами видяхме се — в бюфета.

— Колко преди да тръгне влакът?

— Има-няма двайсет минути. Нищо, пиеше си ракийката. Беше изпил вече сто грама и си поръча втора. Гроздовка. По нашия край ние гроздовка пием. Докато изпи втората ракия, стана време да тръгваме. Качихме се на влака, взехме места. После той слезе в Косер, пък аз продължих за Гулеш. Весел си беше човекът, де да знае, че ще го настигне по пътя чумавата…

— Помниш ли да е вадил тъй повечко пари, докато е плащал?

— А, не. Извади дребни пари, наброи ги на бюфетчика до стотинка. В сметките той беше много точен, не хвърляше пари за нищо. Рядко ще се отпусне да изпие по някоя и друга ракийка, и то когато получим заплата.

— Излиза, че туй му е било единственото слабо място — така ли?

— И то не беше дип слабо…

— Нещо по чужди булки да е поглеждал?

— Той ли? — работникът неочаквано се разсмя дрезгаво и нелепо. — Дума да не става, дори приказка за туй не отваряше. От него никога не съм чул ни масал, ни мръсна дума. Праведен си беше като бедния Йов, даже повече. Пък нали си имаше и жена бездетка, тя стига за три жени.

— А помниш ли какво носеше в мрежата?

— В коя мрежа?

— Ами нали каза, че е отишъл в града да купи месо.

— Да бе, вярно, имаше мрежа. Да, помня, че я беше помъкнал. Ами сигурно месо е имало, какво друго.

— Това ли е всичко?

— Ами това е.

— Благодарим и на това — каза Димов. — Сега си свободен.

Човекът стана от мястото си, по лицето му се мярна нещо като колебание.

— Искаш още нещо да кажеш?

— А, не — исках да питам… С какво са го претрепали, другарю Димов?

— Ударен е с дървен кол по главата.

Човекът се позамисли.

— Нашенски айдук ще е! — измърмори той с отвращение. — Ако бяха цигани, щяха да го цапнат с нещо желязно. Щом е с дървен кол — наш ще е. Открай време нашите с дървета се млатят, тъй са свикнали.

— Да, благодаря. А сега извикай последния.

Последният беше млад човек, жител на Перник.

— Видях Евтим Дъбев вчера към пет часа — започна той. — В града го видях. Беше се спрял с някакъв човек и си говореха. В ръката си държеше мрежа с продукти.

— Как изглеждаше тоя човек?

— С гръб към мене беше, не можех да го видя в лицето. Мотоциклетист. С кожено яке и с каска, но я държеше в ръката си.

— С какъв цвят?

— Якето беше черно. А каската не мога да си спомня, но май че беше жълта. Или нещо между жълто и оранжево…

— Спокойно ли разговаряха? Или се бяха нещо сдърпали?

— Сигурно са говорили спокойно. Изобщо не ми направиха впечатление. Щях да забележа, ако са се карали.

— И какво после?

— Нищо, отминах.

Димов зададе още няколко дребни въпроси, но беше очевидно, че следата е съвсем безплодна, не водеше към нищо съмнително. Той разбра, че трябва да прекрати разпита — от сега нататък можеше да внуши по-скоро някаква лъжа на младежа, отколкото да откопчи някаква забравена истина. Те останаха сами с началника в горещото и задушно помещение — потиснати и неудовлетворени. Разпитът несъмнено беше изяснил някои обстоятелства, но в същото време не им беше подсказал дори най-малката следа или посока. Абсурдът на убийството се налагаше все повече и повече. И понеже фактически то не можеше да бъде абсурдно, излизаше, че е далеч от всякаква истина. Димов се сбогува с началника на секцията и излезе без настроение на улицата. Проклетият ден не свършваше, а ръцете му бяха все така празни, както и в началото. И какво повече за днес? Може бюфетчикът на гарата? Преди да дойде в Перник, той доста разчиташе на тая среща, но сега се чувстваше обезсърчен.

Бюфетът беше затворен, но Димов все пак успя да открие бюфетчика в една малка задна стаичка до кухнята. Оказа се, че е софиянец — идвал сутрин, вечер се прибирал. С какво? Имал мотоциклет. Моторизираният бюфетчик, както можеше да се очаква, беше едър, тлъст мъжага с отекли очи. Той се надигна неохотно от късото като сандък легло, видът му ясно подсказваше, че разбира с кого си има работа. Без да бърза, той погледна враждебно служебната карта, после впи мъртъв поглед в лицето на капитана.

— С какво мога да ви услужа?

Димов веднага разбра, че ще се сблъска с непреодолима стена.

— Познавате ли Евтим Дъбев?

— Не го познавам! — отвърна бюфетчикът с безизразен глас.

Димов му показа служебната карта на убития.

— Вижте добре лицето му. Не може да не сте го виждали.

— Не съм го виждал — отвърна бюфетчикът, без да си даде труд да погледне внимателно снимката.

— След това да не съжалявате за лъжата… Той се отбивал често при вас…

— Може и да се отбивал. Но аз си гледам мерките и парите, нямам време да зяпам по всеки клиент.

— Не си бил винаги много изряден в това отношение! — каза сухо Димов. — Жалко, че не се разбрахме…

Бюфетчикът замълча с ледено изражение.

— Имаш ли предпазна каска за мотоциклета? — попита отново Димов.

— Имам.

— Какъв цвят.

— Жълт.

— Такъв един много ми трябва! — каза Димов отмъстително.

Той забеляза леката уплаха в погледа на бюфетчика. Не беше кой знае какво завоевание, човек като него надали би могъл да бъде с чиста съвест даже когато е на мотоциклета си. Димов излезе, без да каже нито дума. Сега не му оставаше нищо друго, освен да вземе протокола от аутопсията. Разбира се, не очакваше нищо повече от това, което бе научил, и все пак…

Доктор Станков не беше в кабинета си. Докато се чудеше къде да го търси, влезе една от лаборантките.

— Ах, извинете! — изчурулика тя още от прага. — Докторът каза да минете край тях. Той живее тук много наблизо.

Димов си записа адреса и тръгна неохотно нататък. Сградата беше нова, току-що завършена, все още миришеше на прясна боя. Не беше трудно да открие на втория етаж медната табелка с името му. Той малко сърдито позвъни. На прага се появи лекарят със запотени ръкави, изпотен и възбуден. Зад гърба му се чуваше глъчка от много гласове, смесена с дрезгавите крясъци на Джони Холидей.

— Заповядайте! — каза весело лекарят. — Ние вече започнахме празника.

— Не, няма да вляза! — каза решително Димов. — Имате гости, ще ви преча.

— Ама влизайте, де! — малко сопнато се обади лекарят. — Няма да пречите, ще отидем за малко в кухнята.

Димов дори не разбра как се е подчинил и след малко се озова в широката слънчева кухня, толкова неразтребена, че човек нямаше как да се добере поне до столовете. Лекарят ловко и бързо очисти малък терен на масата, пренесе стол.

— Веднага се връщам! — каза той.

И наистина веднага се върна с чиния сандвичи. Бяха най-прости сандвичи с руска салата или тарама хайвер, купени навярно от гастронома и наплескани пет за четири върху дебели филии хляб.

— Басирам се, че не сте обядвали — измърмори той, като тръсна чинията пред него.

След това погледна в гърлата на двете дамаджани и щедро напълни водна чаша с вино.

— Идеално кюстендилско розе! — каза той. — Десет градуса. Може да се пие направо от каната.

Димов така внезапно и силно усети глада, че веднага посегна към сандвичите. В общата залисия той наистина бе забравил, че не е обядвал. Лекарят седна срещу него и го зазяпа любопитно.

— Стомахът му беше празен като твоя сега — обади се той. — Ракийка и няколко доматчета. Но не е бил пиян, в това съм сигурен. Все пак е бил малко зашеметен, реакциите му са били по-бавни… И е станал лесна плячка на убиеца.

— Това ли е всичко?

— Това е. А вие намерихте ли колеца?

— Намерихме го — каза Димов с пълни уста.

— Това е вече работа. Аз си мислих как е носил той колеца? Надали го е размахвал като ниендерталския човек. Сигурно го е държал под мишницата си. А понеже колецът е грапав, не е чудно да открият някакви следи по него от дрехата.

— Изпратих го на изследване! — кимна Димов. — Заедно с фуражката. Намерихме и фуражката край колеца.

— Сериозно? — погледна го учуден лекарят. — Ще бъде много любезно от негова страна, ако си е оставил палеца върху козирката.

— Не ми се вярва.

— Знаете ли защо всъщност исках да поговоря с вас? Пак за този колец! Убиецът е носил със себе си много остра кама. А защо не си е послужил с нея? Защо е предпочел колеца? При това е рискувал да изплаши с тоя колец жертвата си. Мислих, мислих и стигнах до един отговор. Убиецът не е вярвал, че ще успее с камата. Той е бил сигурен именно в колеца. Но защо? Защото по всяка вероятност и друг път е опитвал такъв удар, убеден е бил в неговата ефикасност. Разбирате ли мисълта ми?

— Разбирам я много добре. Но там е работата, че нямаме подобен случай в района.

— И все пак поискайте по-сериозна справка в окръжното управление.

Димов отвори уста да благодари, но лекарят бе станал от мястото си и наливаше в чашата му розе. Когато се върна, и последният сандвич от чинията му липсваше.

— Ами вие наистина не сте обядвали! — каза лекарят учуден. — Сега ще ви донеса малко луканка.

— Дума да не става! — възпротиви се енергично Димов. — Моят ден още не е завършил, трябва да си вървя.

Доктор Станков му даде линейката, за да го откара до Н. Докато тежката машина пъплеше на втора скорост по стръмнините на градчето, Димов смътно мислеше, че пълните хора са много по-добродушни и по-незлопаметни от мършавите. Когато пристигнаха, часът минаваше шест, но градчето все още дремеше в своята следобедна запустялост. Само в участъка се чувстваше оживление, в стаята на началника се бяха събрали неколцина и спореха нещо оживено. Като го видя, Паргов побърза да му предложи стола си. Лицето му съвсем не подсказваше за някакви хубави новини.

И наистина нямаше. Служебното куче ги беше завело по дирята на убиеца до самата река. Но там следите се губеха. По всяка вероятност убиецът е влязъл в реката и е излязъл някъде на насрещния бряг. Къде точно — не са могли да открият ни с кучето, нито с обикновено наблюдение.

— Поне да бяхме разбрали в каква посока е тръгнал! — каза Паргов огорчено. — А сега иди го търси по всички села.

— Не са толкова много! — каза замислено Димов. — По всяка вероятност и убиецът е пътувал с влака. А това са няколко гари и села. Кога ще пратят резултатите от експертизата?

— Може би още тая вечер.

— Няма как, трябва да чакаме! — въздъхна Димов. — Или пък да отидем на реката за раци. Тъй времето ще мине по-бързо.

— Ами вървете, разведрете се! — съгласи се внезапно Дойчинов? — Тъкмо ще ви се поизбистри умът.

— Твоята пърпоретка може ли да вози двама души? — запита Димов.

— Като й дойде до главата — всичко може.

— Добре тогава. Вземи рачилата и да вървим. Искам да бъдем на Косер тъкмо когато пристига влакът. И да минем по същия път.

— Ами тогава да ви дам газката — каза Дойчинов.

— Не, по-добре с моторетката, да не стряскаме хората. Впрочем къде ще бъда на квартира?

— При мене — каза Дойчинов.

— Как при тебе? — запита Димов, неприятно засегнат.

Дойчинов усети тона му.

— Не бой се, ще бъде за седмица-две! — засмя се той. — Още не се е освободила квартирата, дето ти я наехме. Пък ако толкова ти е неудобно, може да те изпратим в хотела.

Мисълта за провинциалното хотелче беше толкова неприятна, че той побърза да каже.

— А, не, не! Въпросът е на вас да не създавам неудобство. Всъщност къде ми е куфарът?

— Вече замина! — обади се Дойчинов. — А сега ще минем оттам да ти покажа квартирата.