Павел Вежинов
Прилепите летят нощем (11)

11

Но следният ден беше горещ и празен, отникъде не идваше никаква новина. Колкото и внимателно да промиваха рудата, диамантът не се показваше — нищо, освен пясък и камъни. Най-сетне освободиха Георги Кротев, който едва ли не бежешком се запъти към най-близката кръчма. Паргов беше заминал сутринта за Войниково и Гулеш и не се върна до обед. Неговата задача беше тоя ден да проучи как стоят работите в производителната кооперация, какви са вътрешните отношения, какво представлява тоя бай Спиридон. В себе си не очакваше да се получат там някакви изненади, но все пак се чувстваше длъжен да направи проверката.

И следобедът беше все така пуст и горещ, потънал в бездънната провинциална глухота. Само някъде в далечината едва се чуваше досадното потракване на кълвач, който старателно пощеше някакво кухо, изсъхнало дърво. Вратата се отвори, в стаята влезе Паргов и седна мълчаливо срещу него.

— Началство, лоша новина! — обади се той най-сетне. — Още едно убийство.

— Убийство? — трепна поразен Димов.

— Да, убийство, в Гулеш. Можеш ли да се сетиш кой?

Димов прехапа едва ли не до кръв устните си.

— Да, знам — каза Димов. — Славчо Кънев…

Паргов го погледна едва ли не със страх.

— Защо мислиш така? — попита той стреснато.

— Бил е убит, за да не издаде кому е дал плетената фланела.

— Ами щом си знаел, защо не…

— Мълчи! — прекъсна го нервно Димов. — Мислех си, че работите ще се развият по съвсем друг начин.

— А ето сега виждаш! На нашата съвест ще тежи това ново убийство. И на нашите колебания.

Димов все още нервно хапеше устните си.

— И как е станало това?

— Не, не искам нищо да ти разказвам! — отвърна Паргов. — Може да те поведа по крива пътека. Най-добре е сам да се запознаеш с фактите.

— Лошо! — въздъхна Димов. — Изчезна и последният жив свидетел. Но да вървим, да видим…

 

 

По пътя до Гулеш не размениха нито дума. Седнал до шофьора, Димов дори не се опитваше да размишлява, с празен поглед гледаше още по-празното и пусто поле. Едва като стигнаха в Гулеш той се посъживи и запали цигара. Газката спря пред селсъвета, те веднага отидоха в дежурната стая. Зад бюрото, запотен и унил, седеше Първан и някак гузно поглеждаше към тях. До отворения прозорец стоеше слабичък младеж с омаслен комбинезон, монтьор от ремонтната работилница. Именно той беше натоварен да наблюдава своя началник, да не го изпуска нито за миг от очите си. Макар и съвсем дребен, погледът му беше жив и умен. Димов веднага разбра, че не бяха направили лош избор.

— Добре, разказвай! — подкани го Димов. — Не бързай, интересуват ме дори и най-дребните подробности.

Младежът преглътна сухо.

— Ами трябва да беше към два и десет часът. Уж демонтирах някакъв радиатор, но то се знае — окото ми все натам. По едно време началникът излезе, поогледа се и взе велосипеда. Аз нищо, спотайвам се! Той дори не погледна към мен, макар че бях единственият човек наоколо. Но като излезе на пътя отново внимателно се огледа — и нагоре и надолу. И тогава се качи на велосипеда.

— А къде точно беше велосипедът?

— Пред вратата на канцеларията.

— Винаги ли го държи там?

— Не, друг път го оставяше под навеса.

— Добре, карай нататък.

— Качи се на велосипеда и потегли не към селото, а по пътя за Яснец. Тая работа бая ме учуди. Яснец е далеч, а друго по пътя няма. Ако е тръгнал за Яснец как ще тичам десет километра след него? Дума да не става, ще ми избяга. Но да го оставя току-тъй — и то не бива. Излязох на портата, но не посмях веднага да тръгна след него. Забелязах, че докато прашеше по шосето, още веднъж се обърна назад. Почаках да завие — там, ако си забелязал, шосето прави чупка, на завоя има дървета. Щом зави и аз хукнах. Щом стигнах на завоя, отново го видях — продължаваше си по пътя. И бая беше отминал.

— Бързо ли караше?

— Не много бързо. Обикновено.

— Имаше ли други хора по пътя?

— Никой, пустотия. И това беше най-лошото. Ако тръгна веднага след него и той се обърне — всякак ще ме види. Почаках да отмине още малко, после тръгнах и аз, но не по пътя — встрани, по канавката. Мислех си — тоя мръсен комбинезон е жив камуфлаж. И тъй излезе — той още два пъти се обърна да погледне назад, но и двата пъти не ме видя, аз го усещах и прикляквах. Тъй измина, да кажем, един километър, после внезапно сви наляво. Аз веднага се сетих къде е тръгнал — там има пряк черен път за Калково. Дори път не е, коловоз, само през лятото, на сухо, оттам ще мине някоя волска кола. Но за велосипед е добър, нищо не пречи. Дойде ми наум, че работата е дебела, ускорих крачките. След малко и аз бях на черния път. Още го виждах, но след малко изчезна — полето е хълмисто и нагънато, бавно се изкачва до Калковския хребет. Вървя след него и си мисля — ами ако изведнъж ми изскочи отнякъде? Ако ме е видял, да речем, и иска да ме изпъди? Намислих да го излъжа, че и аз съм тръгнал за Калково, уж имам там болна сестра.

— Имаш ли наистина?

— Имам, но не е болна. До едно време все ми се мяркаше, после съвсем изчезна. Вървя аз и се чудя да продължавам ли нататък или да се върна обратно. Къде ще го гониш, с велосипед е. Но си помислих — ако отива в Калково, може там да го срещна. Ще се прикрия някъде, ще гледам. Веднага включих на трета, но пътят не е дип за бързане. Колкото повече вървиш към хребета, по-стръмен става. Дойде ми наум, че и началникът — иска не иска — ще трябва и той да слезе и да бута колелото. Именно това ме окуражи…

— И никого ли не срещна по пътя?

— Никого — празен път е това, рядко се мяркат хора. Един овчар само видях, но беше доста настрани от пътя. Тъй изминах два километра, ако не и повече. След това пътят стана доста каменлив, пък и съвсем открит на всичко отгоре. До билото всичко се вижда като на длан, но началникът го нямаше. Значи, добре е карал, успял е да стигне до билото — помислих аз. А точно там хребетът е обрасъл с гъсто меше…

— Какво е това „меше“?

— Дъбова гора, но ниска, изродена. Дръвчетата от метър до два. Но е бая гъста и оплетена. Дотам имаше около километър. Стръмно не стръмно трябваше да натисна още газта. Бях изминал повече от половината път и изведнъж чувам изстрели. Спрях. Най-напред три един след друг, после четири.

— Погледна ли си часовника?

— Погледнах го — точно три без пет. Като стигнем с колата, ще ти кажа къде точно чух първия изстрел.

— Карай нататък.

— Забързах колкото сили имам, едва допълзях до върха. Там пътят върви известно време из горичката — пусто, никакви хора. Даже ме достраша. Ако ми светнат и на мене куршума, нито ще види някой, нито ще чуе. Вървя тихо и се оглеждам. Тъй стигнах на самия превал. От това място се вижда целият път — чак до Калково. И никъде никакъв велосипедист. Пък и стрелбата не ми излиза от ума… „Тоя път, Данчо, мисля си, хептен дебела стана!“ Да не са пречукали началника? Ако са го пречукали, убиецът няма да стои там и да чака, сигурно отдавна е офейкал. Насъбрах повече кураж, почнах да гледам в горичката ту вляво, ту вдясно, нищо не пропущам. И изведнъж го видях проснат, целия в кръв. Нито съм го приближил, нито съм го бутнал, плюх си на петите и право тук. Добре че Първан чакаше, след малко дойде и бай Паргов.

— Сега има ли човек при трупа? — запита Димов.

— Да, изпратих веднага Стоян с мотоциклета! — отвърна Паргов.

— Ти има ли какво да кажеш? — обърна се Димов към Първан.

— Как да няма! — погледна го младежът умърлушено. — Само че моята е много по-объркана. За Янко следеше един от нашите отрядници — той живее точно срещу тях. Точно в два без десет нашият отрядник ме намери в ресторантчето — тъкмо обядвах. Беше целият запъхтян и разтревожен. Точно в два без двайсет Янко извадил мотора на улицата и го запалил. Но там е работата, че той е извършил това доста скрито. Обикновено той излиза с мотоциклета на малката пряка улица, дето е официалният вход. През там минахме и ние, когато направихме обиска. Но откъм шосето има голяма двукрила порта, която стои винаги заключена. През нея той вкарва за гариране само леки коли. И тоя път Янко именно оттам извадил мотоциклета. Нашият отрядник съвсем случайно го зърнал, веднага изтичал да види какво става. Погледнал скрито през оградата — Янко минал край него и с голяма скорост отпрашил по шосето към Войниково и Перник. При подобен случай нашият отрядник няма задача да го преследва сам, а да ми се обади. Най-напред ме потърсил в дежурната стая, но аз вече бях отишъл да се храня в ресторанта. Все пак той се досетил, че съм там и ме намери.

— Бях наредил дежурната стая никога да не остава без човек — каза Димов сърдито.

Първан погледна виновно към Паргов.

— Няма какво да ме гледаш, говори истината! — обади се Паргов.

— Бях го помолил да ме замести, но и той излязъл за малко. Тъй или иначе бяхме загубили вече десетина минути. Те са и много, и малко. Поколебах се — да го подгоня ли моментално?! Мотоциклетът ми беше точно пред ресторанта. Но се разколебах. Ако той надуе здраво газта — я го стигна, я не го стигна. И току-виж, че сме го изпуснали.

— Ами ако не беше загубил тия десет минути? Какво щеше да правиш?

— Щях да го подгоня, разбира се. Но сега се отказах, отидох в дежурната на телефона, дадох му номера на телефона и описах как изглежда Янко.

— А как изглежда?

— С тъмен панталон, с кожено яке и жълта каска на главата си. И с предпазни очила, разбира се. Жечев ми каза да бъда спокоен — щом влезе в града, щели да го поемат.

— Да, това добре — кимна Димов. — И те го изпуснали.

— Откъде знаете? — малко объркано попита Първан.

— Толкова е близко до ума. Но нищо, продължавай.

— Всъщност аз съм виновен, че са го изпуснали — каза неохотно младежът. — Отрядникът ми каза, че Янко заминал с мотоциклета си, с червената Ява. Аз знаех номера и го дадох на майор Жечев. Но по-късно разбрахме, че мотоциклетът не бил негов, а на някакъв клиент, който го оставил на поправка. Тъй или иначе Янко минал през контролния пункт.

— В колко часа?

— В три без десет. Милиционерът, който бил на пост, видял, че номерът не е същият, пропуснал мотоциклета и дал знак на лейтенанта, изпратен от Жечев, както се били условили. Дълго чакали след това — нищо. Обадиха ми се по телефона от поста, че е минал човек, който външно отговаря на описанието, но с друг номер. Тогава направих допълнително проверката и разбрах каква фатална грешка съм направил.

— Милиционерът на пост взел ли е номера на мотоциклета, който минал край него?

— Не го е взел. Само разбрал, че не е същият, който му трябва.

— Съвсем ала-бала! — каза сърдито Димов. — Грешка до грешка. Но така или иначе ти си положил доста грижи да му създадеш добро алиби. Щом е бил в три без десет на контролния пункт, той не може да бъде убиецът на Кънев.

— Това не е алиби! — каза Първан неохотно.

— Защо мислиш така?

— Ами милиционерът не може да каже нищо определено. Дори номера не е взел. А този с жълтата каска може да е бил съвсем друг човек, който няма нищо общо с Янко. При това милиционерът не познава лично Несторов, никога преди това не го е виждал.

— Казваш го, ама не го вярваш — измърмори Димов. — В себе си вярваш, че с мотоциклета е бил именно Несторов.

Димов мина няколко пъти замислен из стаята, после отново седна на мястото си.

— Освен тая възможност, която Първан подсказа, има още две други. По-простата е следната: през контролния пункт е минал именно Несторов. Защо с чужд мотоциклет? Ами много просто — поправил го е, отишъл да го върне на клиента. В тоя случай той е невинен. Но има и втора възможност. Мотоциклетът е минал през контролния пост, но с него е бил друг човек, който само се е облякъл в неговите дрехи, нахлупил каската му. Защо? Естествено, за да създаде алиби на Несторов.

— Но откъде той може да знае, че ние ще го засечем на контролния пост? Или пък няма направо да го арестуваме?

— Да, възражението е правилно и е доста трудно да му се отговори. Но той не е глупак, сигурно знае, че е под наблюдение. И щом ви се е изплъзнал в Гулеш, близко до ума е, че вие ще го търсите на контролния пункт.

— Не, не е убедително! — обади се Паргов. — Първан е прав, не би се подложил на такъв риск. Ние наистина бихме могли да го арестуваме или поне да го разпознаем. Освен това защо така тайно се е измъкнал от дома си? Ако е търсил алиби на контролния пункт, ние би трябвало да знаем, че той е тръгнал. И не би се крил, даже напротив.

— Тъй е, тъй е! — кимна унило глава Димов. — Всичко това е така, както казвате. И все пак факт е, че е минал, без да го спрете. Казвате, че поради случайна грешка на Първан. Може и грешката да е предвидил.

— Мене не ми се вярва да е чак толкова умен.

— Искрено казано — и на мен не ми се вярва. И освен това кой може да бъде вторият човек? Излиза, че нямаме работа с индивидуален убиец, а с цяла банда. Именно тая хипотеза на мен ми се вижда крайно съмнителна.

И изведнъж той се досети.

— А къде е Манасиев?

Всички се спогледаха учудено. В общата залисия те съвсем бяха забравили монтьора.

— Ами сигурно е в ремонтната — каза Първан.

— Какво значи това „сигурно“ — погледна го учудено Димов. — Кой наблюдава Манасиев?

— На мен възложиха — обади се Данчо. — Но аз нали трябваше…

— Кога го видя за последен път?

Младежът се изчерви.

— Май че не помня… А, да, сетих се… Последен път го видях към един часа. Беше седнал под навеса, обядваше хляб и салам. След това съвсем го изпуснах от очи. Ами аз следях главно за началника, на Манасиев не обръщах много внимание.

— Е, хубаво сте го инструктирали! — обади се Димов сърдито. — Първан веднага да отиде в ремонтната. Ще трябва да установиш от другите работници къде е бил около три часа.

Първан скочи така енергично от мястото си, че Димов неволно се усмихна. Очевидно тоя път младият човек не гореше от желание да бъде близо до своя придирчив началник. Точно в тоя момент някъде под прозореца тежко избуча автомобилен мотор и угасна.

— Чакай! — каза Димов. — Това е навярно доктор Станков. Ще вървим заедно.

Наистина беше доктор Станков със своя хладилен вагон. Когато си подаде ръката, лицето му беше крайно озадачено.

— Ама ти наистина биеш всички рекорди. Такава серия от убийства в тоя край никога не е ставала.

— Сигурно аз съм кутсуз! — каза Димов мрачно.

Димов остави своя помощник в Гулеш, за да чака евентуално новини от Перник. В газката се качиха доктор Станков и Данчо, Първан отиде при шофьора на доктора. Керванът потегли мълчаливо в горещия следобед и скоро излезе от селото.

— Както вървят работите, следната жертва трябва да бъдеш ти! — обади се Станков. — Натам води логиката.

Димов не отвърна. Край ремонтната работилница свалиха Първан, двете коли продължиха нататък. След малко се отбиха по черния път — точно такъв, какъвто отрядникът го бе описал — два плитки коловоза върху изгорялата трева на полето. Двете коли намалиха хода, бавно се залюляха по неравната почва. Най-сетне Димов с няколко думи разказа на лекаря какво се бе случило. Отново настана мълчание. Колите все тъй се люлееха по коравата, изсушена земя. Полето тук беше съвсем пусто, никъде не виждаха ни хора, ни стада. Само от време на време жълти и едри като пъпеши папуняци прелитаха тежко през пътя и изчезваха в храстите.

— Това не е работа на Несторов! — обади се най-сетне лекарят. — Изобщо не е работа на местен човек. Не мога да си представя, че из тия глухи села може да се роди такъв ловък и опитен престъпник. Та той си работи спокойно под носа ни, без окото му да мигне.

— Не! — каза Димов твърдо. — Престъпникът е местен човек. Аз съм сигурен, че и трите жертви лично са го познавали. И то именно като миролюбив човек.

— Но защо върши това? — попита нервно лекарят. — Какъв е смисълът на цялата тая история?

— Ако знаех това, щях да знам всичко.

Полето около тях ставаше все по-ръждиво, почвата все по-червеникава. Сега вече не се мяркаха и отделни дървета, само на билото, на хребета, който отделяше Гулешкото от Калковското поле, се зеленееше дъбовата горичка. Най-после отрядникът се обади.

— Ето тук чух първия изстрел.

Димов погледна през прозореца — до горичката оставаха около триста метра.

— Докато стигнеш там, са нужни най-много десет минути — каза Димов. — И все пак те са достатъчно убиецът да офейка.

— Това хич не е трудно! — обади се Данчо. — Свие ли в гората — и толкоз. След това иди го търси.

Колите бавно се изкачиха на билото. Пътят тук беше много тесен, коловозите — изровени и дълбоки. Зелената стена от дървета дращеше с върха на коравите си клони торпедото на газката. Но след малко гората отстъпи назад, пред очите им се откриха малки, зелени полянки.

— Тук спрете! — обади се отрядникът.

И без това разбраха, че трябва да спрат тук. Стоян бе приседнал под една по-дебела сянка и търпеливо ги чакаше. Широкото му възграпавичко лице бе доста пребледняло.

— Ти си повръщал! — каза Димов.

Младият човек смутено се попипа по лицето.

— Ужасна работа, другарю Димов! — каза той с отвращение. — Цяла касапница.

Той ги поведе. Навлязоха в горичката и след десетина метра пред тях се показа нова, вътрешна полянка, около половин декар голяма. Тук тревата бе по-свежа, тук-таме се синееха сухички есенни цветя. Трупът наистина представляваше ужасна гледка. Беше проснат по гръб, с разперени ръце. По светлата, напоена с кръв риза ясно личаха пробоите на куршумите. Димов не за пръв път виждаше трупове, но сега нещо инстинктивно го накара да обърне гърба си.

— И същите пробои с остро оръжие в областта на стомаха! — обади се доктор Станков. — Това е отвратителен садист наистина.

— Ето една от гилзите — каза Стоян.

Не беше трудно да намерят и другите три. През това време доктор Станков мълчалив и съсредоточен както винаги, се бе заел с частичната аутопсия.

— Не е същата! — каза Димов. — Поне ударът върху капсулата не е същият.

— Дай да видя! — обади се лекарят.

Той разгледа внимателно потъмнялата гилза и поклати глава.

— Прав си — каза той. — И все пак няма гаранция, че оръжието не е същото. Това експертизата ще докаже.

Докато Димов правеше снимките на трупа, Стоян се обади.

— Едно не ми е ясно — къде е изчезнал велосипедът на убития.

— Наистина! — трепна Димов. — Ти потърси ли го?

— Търсих само наоколо. Но никъде не го видях.

Димов се изправи.

— Изглежда, че убиецът е дошъл пеша — каза той. — А е избягал с велосипеда на жертвата си.

— По пътя го нямаше — каза отрядникът. — Щях да го видя.

— Не е толкова глупав да тръгне по пътя. Навярно тук някъде из гората има пътечка.

— Не видях никаква пътечка — каза Стоян.

— Значи, не си потърсил добре! — каза хладно Димов. — Това е все пак велосипед, а не хеликоптер… Но очевидно убиецът добре познава местността.

— Не е чудно — каза Стоян. — Това е ловно поле. Тук идват през сезона много ловци.

— Янко ловец ли е?

— Не е ловец. Искаше да се запише в съюза, но не му разрешиха пушка.

— А Славчо?

— Да, той е ловец.

— Добре! Вървете да потърсим пътеката!

Не беше толкова трудно да я намерят. Беше доста широчка пътека, корава и песъчлива. Посоката й беше перпендикулярна на черния път, по който бяха дошли, общо взето, държеше билото. Но много сухата почва пречеше да се видят каквито и да било следи. Изминаха няколкостотин метра, докато най-сетне Стоян се обади.

— Ето тук!

Встрани от пътечката имаше тънка ивица мека почва и точно тук те видяха следата от велосипедна гума. Доколкото можеше да се съди на пръв поглед, изглеждаше съвсем прясна. Димов погледна часовника си.

— Стояне, давам ти един час за отиване и връщане. Искам да разбереш накъде водят тия следи.

Те се върнаха обратно на полянката, където доктор Станков довършваше своята работа. След малко лекарят се приближи до тях, лицето му беше много мрачно.

— Убиецът и жертвата му са били съвсем близо един до друг — започна той. — Казвам един до друг, а не един срещу друг. Да речем, те са вървели заедно и са приказвали. Убиецът е бил от дясната страна на убития. Той е изстрелял три куршума в гърдите му. Кънев е паднал възнак. Тогава той е изстрелял четвърти куршум в сляпото му око. След това разголил жертвата си и започнал да й нанася удари по стомаха с остро оръжие, с кама например. Ударите са точно същите, каквито бяха нанесени на Евтим Дъбев. Както и при Дъбев, убиецът е запушвал раните с оскубана трева и пръст. За мене няма никакво съмнение, че това е извършил един и същ човек. Съвпадение тук не е възможно.

Доктор Станков подаде на Димов един куршум.

— От парабелум — каза той. — Може би със същото оръжие е извършено и убийството на Кушев. Вярно е, че ударите върху капсулите не са идентични. Но при убийството на Кушев оръжието не е било изправно, убиецът е отстранил дефекта. Но това е въпрос на точна експертиза, ще я имаш още тая вечер.

— Значи, според теб убиецът и на тримата е едно и също лице?

— Поне за двамата съм сигурен.

— Та това е истински дюселдорфски убиец.

— Да, наистина — той е отвратителен психопат и садист. Не е чудно да е извършвал убийствата заради самите убийства.

— Не, това не е вярно! — каза убедено Димов. — Убийството на Кушев е извършено по крайна необходимост. Той е стрелял отвън, рискувал е да го видят. Според теб защо не е влязъл при самия Кушев?

— Защото Кушев е знаел какво го чака.

— Точно така. Но тогава остава открит въпросът: ако Кушев е подозирал, че ще бъде убит, както личи по историята със спестените пари, защо не е потърсил законна защита? Очевидно, защото и двамата са били намесени в нечиста история, която е извън законите. В дъното на цялата тая история лежи някаква тъмна афера.

— Може би — каза колебливо лекарят.

— Но каква е тук ролята на Кънев? Може би е съучастник? А може би изобщо не е подозирал с какви хора има работа. Но така или иначе Кънев и убиецът му са се познавали. Нещо повече, те са били навярно много близки, за да се яви Кънев на среща, насрочена в такова безлюдно и опасно място. Навярно той е могъл да се плаши за всичко, само не и за живота си.

— А може би е очаквал да види тук в горичката съвсем друг човек.

— Мислех и за това, но не го вярвам. Те са се срещнали по всяка вероятност на пътя. Известно време са вървели заедно и са разговаряли. И убиецът е стрелял едва когато е решил, че обстановката е подходяща.

— Но защо? — попита нервно лекарят.

— Това е толкова непонятно, както всичко друго. Аз също се питам — а защо е трябвало да се срещнат на такова пусто място, далеч от погледа на хората? Защо не са се срещнали в Гулеш например, както е естествено. Тоя въпрос също стои открит.

— Представи си, че убиецът е нелегален. И не може да влезе в селото.

— Мъчно мога да си го представя — поклати глава Димов. — Преди всичко това предполага, че Кънев е добре замаскиран вредител, което ми се вижда малко вероятно. Но дори да е така — много по-естествено е да се срещнат нощем в някоя квартира, дори в някой друг град. Колкото да е пусто това място — то е крайно неудобно за срещи. Пътят дотук е гол и открит. Всеки би могъл да ги види, като идват насам. Никога един нелегален не би направил посред бял ден такова опасно пътешествие.

— Да, всичко това е логично — въздъхна лекарят.

— И после защо един нелегален ще убива друг свой съмишленик? Ако съмишленикът с нещо се е провинил спрямо общото дело, той не би отишъл на срещата. Както виждаш, нещата са здраво вързани.

— Ами тогава?

— Просто не знам. Струва ми се, че ключът на загадката е много прост, но въпреки това далеч от ума ни. И все ми се струва, че на дъното на тая история стои бялата фланела.

Лекарят стана.

— Аз ще вървя! Ти сам си блъскай главата.

Двамата шофьори положиха трупа в походната носилка и го отнесоха в линейката. Полянката отново стана спокойна и тиха, жълтите цветя пламнаха на залеза като свещи. За пръв път през целия тоя задушен и кошмарен ден от запад лъхна ветрец и разклати коравите листа на дъбака. Най-сетне Стоян се зададе из горичката забързан и потен, и усмихнато се упъти към тях.

— Уморих се! — обади се той. — Не беше бързане като бързане…

— Май че не било за нищо…

— Да, има нещичко — каза Стоян, докато сядаше.

И разказа подробно. Пътеката била отначало доста тясна, след това се разширила и станала много по-удобна. И главно прашна, така че следите от гумите на велосипеда ясно личали. Като слязла от възвишението, пътеката се превърнала в черен коларски път. Тъй изминал още един километър, докато достигне Калковския язовир. Всъщност това било малко изворче, посещавано главно от рибари, особено през празнични дни. Пътят минавал малко настрана от язовира, но Стоян се отбил с надежда да види някой рибар. И наистина намерил двама, прикрити в храсталаците на язовирната стена. Стоян подробно ги разпитал. Единият от тях нищо не забелязал. Но вторият му казал, че към три часа по пътя наистина минал човек на велосипед. Направило му впечатление, че човекът карал така бързо, сякаш се надбягвал. Но мястото е такова, че който идва от горната страна на пътя, можеш да го видиш само откъм гърба. Велосипедистът му се сторил млад човек. Облечен бил в обикновени цивилни дрехи, тъмни на цвят. Без шапка. Косата му била по всяка вероятност тъмна. Скоро велосипедистът изчезнал по черния път.

— А къде води тоя път? Към селото?!

— Не, към шосето. Селото остава доста вдясно.

— Да, спомням си — кимна Димов. — Вляво то води за нашия град, вдясно през Калково се съединява с Кюстендилския главен път. Така ли беше?

— Точно така.

— Колко километра има от язовирчето до нашия град?

— Пет-шест километра.

— Значи, ако е поел посоката към нашия град, най-късно в три и половина той е бил там.

— Да, разбира се. И без да върти много бързо.

— А в колко тръгва влакът за Перник?

— В четири без десет.

— Може да е бързал за влака! — разсъди гласно Димов. — А може изобщо да е бързал. В негов интерес е да прекара колкото се може по-малко време на места, където може да го видят познати хора.

Те се качиха в газката и потеглиха за Гулеш. През цялото време Димов не проговори нито дума, напрегнатото му лице подсказваше, че мисли. И все пак във всички комбинации имаше нещо неестествено и невероятно. За Димов беше ясно, че основната истина все още му убягва.

 

 

В селсъвета той намери Паргов и Първан, видът им беше разтревожен.

— Манасиев е изчезнал — обади се веднага Паргов. — Няма го никакъв.

За последен път работниците от ремонтната са го видели към два часа — след това той се загубил от очите им. Имал моторетка, изчезнал заедно с моторетката си, но никой нито го видял, нито го чул. Направили обиск в квартирата му. Той живеел под наем, хазайката още не се била върнала от работа. Влезли как да е със свидетели, проверили стаята му. От Манасиев нямало нито помен, нищо, нищо, освен един мръсен стар комбинезон. Целият му багаж, който и бездруго се побирал в един куфар, също бил изчезнал. Явно Манасиев не е имал никакво намерение отново да се връща в Гулеш.

— Обадихте ли се някому?

— Да, на майор Жечев в Перник.

Димов се замисли за миг.

— Добре, свържете ме отново с Жечев — каза той.

Дадоха им веднага връзка. Димов поиска неговият пернишки колега да се свърже веднага със София.

— Трябва да се предупредят органите в цялата страна! — каза той. — И да задържат Манасиев, където го намерят. Изминало е малко време, той не е могъл да отиде много далеч…

Димов затвори слушалката и се обърна към Паргов.

— А сега да вървим при плетачката. Все ще има какво да ни каже.

Намериха я в нейната тясна, задушна стаичка. Беше възрастна жена с много сухи ръце, жълтият й иконостасен образ сякаш светеше в здрачината на стаята.

— Како Еленке, искам да си поговорим сериозно, без да се лъжем — започна Паргов. — Кога за последен път е идвал Славчо Кънев при тебе?

Женицата прежълтя съвсем, погледът й стана безпомощен като на дете.

— Ами… същия ден! — заекна тя.

— Кой същият?

— Когато и ти дойде. Само че той дойде привечер.

— И за какво пита?

— Пита ме защо сте идвали. И аз му разказах.

— Вие не я ли предупредихте? — прекъсна го Димов.

— Разбира се, че я предупредихме. И тя обеща на всичко отгоре.

— Како Еленке, бива ли така? — с насилен укор се обади Димов! — Ти като попа — едно говориш, друго вършиш…

— Ами как да не му кажа, той си е наше момче — заговори бързо плетачката. — Началник! Ако от него скрия, тогава на кого ще кажа.

— Пък са и роднина на всичко отгоре — измърмори Паргов.

Димов стана от мястото си.

— А той заръча ли ти нещо?

— Ами като вас — никому да не казвам. А мога ли аз никому да не кажа? Нали сте всички началници? Мислех, че за комшийките ми говорите.

— Добре, добре, хубаво си я оплескала! — въздъхна Димов. — Защо работиш на затворени прозорци? Ще се задушиш…

— Ами комшията се сърди. Казва, че му тракала много машината.

— Брей какъв нервен! А ти му кажи, че съм ти разрешил. От милицията му кажи…

Те излязоха на притъмнялата улица.

— Ами много ясно! — каза Димов, като едва сдържаше укора си. — Село е това, видели са ви, като влизате. Може ли тук нещо да се запази в тайна. От човек на човек, стигнало е до ушите на Славчо. Трябваше да предвидим това. На ваше място бих запрял кака Еленка за няколко дни в лечебницата, тъкмо да й проверят жлъчката.

А сега им оставаше най-тежката визита — да уведомят жената на Славчо Кънев за нещастието. Отидоха двамата с Паргов, Димов натисна звънеца. След малко се чу тропот на боси крака, после вратата се отвори и на прага застана девойката. Полувесели, полулукави отблясъци играеха в пъстрите й очи. Димов усети как сърцето му болезнено се сви.

— Тук ли е другарката Кънева? — запита той колкото се може по-официално.

Момичето като че ли се обиди.

— Кака е тук… Но батко още не си е дошъл.

— Но, искам да поговоря с вашата…

— … Етърва — подсети го Паргов.

Минаха през холчето, отрупано с дюли, и влязоха в дневната стая. Димов се учуди колко млада е жената — едва-едва се различаваше от момичето, което ги беше посрещнало. Беше тъничка, до суха, с много тясно лице — почти цялото профил. В ръцете си държеше притворена върху пръста си книга, гледаше ги очаквателно, без да ги покани да седнат. И Димов мълчеше, не откъсваше от нея тежкия си поглед.

— Ами седнете! — покани ги тя най-сетне.

Те седнаха на евтините столове, покрити с плетени вълнени подложки. Точно такива подложки той бе видял и в квартирата на Несторов. Двете къщи толкова много си приличаха, сякаш ги беше строил и обзавеждал един човек.

— Нося ви тежка новина! — каза Димов глухо. — Трябва да се приготвите.

Докато чувствителното възбудено лице на жената менеше тоновете си, Димов каза:

— Днес следобед са убили вашия съпруг.

— Убили! — изпищя тя.

Вратата се отвори, в стаята нахлу сестричката. Димов неясно помисли, че сигурно е подслушвала на прага. Истинският разговор можа да се възстанови десетина минути по-късно, когато двете жени криво-ляво бяха в състояние да отговарят на въпросите. Но отговорите съвсем малко им помогнаха.

— С подлост са го измъкнали от селото! — говореше тихо и бавно Димов. — Значи, е бил познат човек. Сигурен съм, че и вие го знаете.

Тя го гледаше втрещено.

— Отде мога да знам? Ако знаех, тъй ли щях да го оставя!

— Слушайте, успокойте се малко… Помислете, спомнете си. Та вие сте съпрузи най-сетне. Ако на вас не е казал какво му е на душата — на кого?

— Не, нищо не ми е казвал. Той си беше такъв — мъжките работи винаги пазеше в себе си, никога нищо не ми е казвал. Когато се кандидатира за изборите, аз последна научих…

— Не ви ли е казвал, че се бои от някого? Или от нещо?

За пръв път тя се замисли по-продължително.

— Нещо тревожен ми се виждаше през последната седмица. И все замислен. Миналата нощ се събудих по едно време — трябва към два часа да е било. Гледам го в тъмното до прозореца — пуши и мисли. „Какво ти е“ — рекох. Той: „Нищо, зъб ме боли.“ „Ами вземи аспирин!“ Той не отвърна, само изпъшка. После се прибра, легна си. „Ще ми се пръсне главата!“ — туй чух. На другия ден — нищо. Само ме накара да му извадя ловджийския голф и едни обуща, дето ходи с тях на лов. А днеска ми се видя по-спокоен.

— Къде обядва?

— У дома, към дванайсет… Друг път ще полегне за половин час, сега веднага замина.

— Кои му бяха приятелите на село?

— Ами Янко — повече от братя се имаха. Е, разбира се, и хората от селсъвета, с тях най-често биваше — главно по служба. Иначе не е по компаниите — него главно работата го интересува.

— Как се имаха с бай Кирил Кушев?

— Никак! Изобщо не го обичаше. Като го убиха, дето е грехота, но рече: „Отърваха света от една хитра гадина!“.

— Тъй ли рече — хитра?

— Много добре си спомням.

Изведнъж тя отвори очи срещу тях и почти кресна:

— Тоя Манаско, бог да го убие… Откакто дойде той, като че ли се разбърка селото. Манаско, Манаско — от него дойде всичкото зло.

— У вас идвал ли е?

— Няколко пъти. И все коняк носеше — екстра.

— Вашият мъж обичаше ли да си попийва?

— Вардеше се. Ставаше заядлив и зъл като пие, та не обичаше. Особено ракия. Вино как да е, но ракия избягваше.

Димов предпазливо погледна към Паргов.

— Ти помниш ли къде си държеше той пистолета? — започна помощникът му.

— Кой пистолет? — попита тя.

— Ами служебния…

„Да, добре!“ — помисли Димов бързо. Кънев нямаше служебен пистолет.

— Не знам — отвърна жената с недоумение. — Не ми е казвал, може да го е държал в ремонтната.

— А къде изчезна бялата му фланела?

— Фланелата ли? Ами каза ми, че я дал в Перник да я боядисват. Черна или синя, не помня. Май черна. А, не е Славчо такъв, дето ще носи шопска фланела. Той държеше да е облечен. И в нашето село пръв сложи найлон, другите се срамуваха, казваха, че е за жени работа.

 

 

През цялото време на разпита Янко скимтеше пискливо и безпомощно като малко кутренце. Най-сетне Димов не издържа.

— Достатъчно, Паргов, да си вървим!

Наистина беше повече от достатъчно — нямаше за какво да дразнят раната. Като излязоха вън в топлата и дъхава селска нощ, Паргов каза:

— А защо е искал голфа? И обувките? Сигурно е знаел, че го чака беда — готвел се е да бяга!

Димов поклати печално глава.

— Не ни върви, Паргов! — каза той с горчивина. — Или не ни върви, или тоя тип пипа от тънко по-тънко…

— Не ни върви! — въздъхна Паргов.

— И аз тъй мисля! Когато е дал фланелата, той сигурно не е знаел, че я дава на престъпник. Изобщо надали е имал някакво подозрение. И какво е пречело да каже на жена си тъй и тъй — дадох я на еди-кой си.

— Ами ако наистина е на боядисване? — запита Паргов.

— Не! — каза твърдо Димов. — Ако беше тъй, щеше да ни признае. Почти съм сигурен, че в първите два случая убиецът е бил с неговата фланела.

— Това е Несторов! — каза Паргов убедено. — Няма кой друг да бъде.

— Ако е Несторов, надали повече ще го видим. Такъв хитър тип винаги ще съумее да прехвърли коя да е граница.

Те замълчаха, защото в тъмното срещу тях се зададе група хора. Все така мълчаливо влязоха в селсъвета. В дежурната стая Първан ги чакаше със светнало лице.

— Заловили са Янко Несторов! — каза той тържествено. — На гарата в Перник са го заловили. Бил си взел билет за влака.

— За влака ли? — попита учудено Димов. — Та нали е бил с мотоциклет?

— Не знам подробности, още не са го разпитали…

— А къде е сега?

— Жечев каза, че към осем ще го доведат в нашия участък.

Димов погледна часовника си. Лицето му не изразяваше нищо — ни радост, ни вълнение. Паргов беше готов да се обзаложи, че изглежда по-скоро унило. Те излязоха мълчаливо и се качиха в газката. Едва като наближиха градчето, Димов се обади.

— А какво ще търси Несторов на гарата? Значи е виновен.

Паргов замълча. До тоя извод бе стигнал и сам той. Освен, разбира се, ако…