Павел Вежинов
Прилепите летят нощем (10)

10

Сутринта към десет часа Димов получи пълната справка за Янко Несторов и я прочете внимателно два пъти — буква по буква. Оказа се, че Несторов не е роден в Гулеш, а във Войниково в доста бедно семейство. Там завършил прогимназия, след това работил като помощник-шофьор на един автобус, който обслужвал линията Войниково — Дупница. Като младеж не е имал никакви политически прояви — ни положителни, ни отрицателни. Бил взет след това войник в картечна рота — нямаше сведения за поведението му там. Като редовен войник е участвал в двете фази на Отечествената война, където се проявил добре и получил два ордена за храброст. След уволнението си се оженил за Цветанка Клисурска, жителка на Гулеш, и дошъл у дома на жена си като заврян зет. Бил член на земса, чиято организация в Гулеш била изцяло под влиянието на Никола Петков. Сам той по време на първите парламентарни избори бил застъпник на опозиционния кандидат. След разтурянето на опозиционните партии престанал да се занимава с политическа дейност. През 1953 година загиват при нещастен случай жена му и тъстът му. (Тук имаше отметка — „виж справката“.) Оженва се втори път за момиче от Войниково, довел я в дома на бившата си жена. По-късно си направил нова къща, потръгнала и частната му работа като монтьор. Държал се лоялно, дори благосклонно към местните мероприятия на властта. Има две живи сестри и брат, загинал през първата фаза на Отечествената война. Следваха имената на пет души негови близки приятели. На първо място беше сложено името на Славчо Кънев.

С особено внимание Димов прочете справката. Неговият тъст, Петър Клисурски, член на БКП, бивш боец, донесъл от фронта няколко английски сферични бомби и пистолет. Показвал ги на приятели. На 12 март 1953 година при някаква невнимателна манипулация бомбата избухнала в ръцете му и убила него и дъщеря му. Отношенията между Клисурски и Несторов били лоши. Но през цялата вечер Несторов бил с приятели в кръчмата и не бил я напускал нито за минутка. Там му съобщили за нещастието. Двете сферични бомби и пистолетът били иззети от милицията.

Това беше всичко. Димов помнеше наизуст целия си бележник, за да има нужда да прави справки. Опозиционният земс се споменаваше там само веднъж във връзка, с биографията на Кънев. Думата бомба се споменаваше във връзка с атентата върху лагера на бригадирите. Но в протокола, който Димов бе чел, не се споменаваше нищо от какъв тип е била бомбата, хвърлена в бригадирския лагер. И двете съвпадения бяха твърде общи и най-важното — твърде далечни. И при най-голямо напрежение на мисленето трудно беше да се предположи някаква връзка със сегашните събития. И все пак в бележника си той написа една нова точка.

6) Несторов е един от атентаторите в лагера на бригадирите. Сега той си разчиства пътя от волни и неволни свидетели.

Едва към три часа следобед се върна Ангел, който бе изпратен в София по проверката на Манаско. Той се наведе над своя бележник, изпълнен с криви драскулици, и зачете бавно.

„Манасиев не е отбелязал в своята автобиография всички места, където е работил. В един от гаражите намерих един от неговите бивши доста интимни приятели. Разказа ми за него всичко най-хубаво. И ми каза, че сега работел в сервиз «Витоша». Тоя сервиз не беше споменат в неговата биография и аз веднага се досетих, че това не е случайно. Там говорих с партийния секретар и още две свестни момчета. Оказа се, че Манасиев е бил уволнен дисциплинарно. И тримата твърдяха, че бил много опитен механик, но крайно лош работник. Идвал често пъти пиян на работа. Вземал пари от частни клиенти, за да ги вреди по-рано при сервизните услуги. Изобщо бил алчен за пари — всички твърдят това единодушно. Все пак го търпели, защото нямали опитни работници, затваряли си очите пред неговите безобразия. Най-сетне чашата преляла. Миналата година по това време се скарал пиян с един от своите колеги. И го ударил с щанга по главата.“

Ангел погледна шефа си и добави многозначително.

— Ударил го подло отзад. Монтьорът паднал като подкосен на земята в пълно безсъзнание. Отвели го веднага в „Бърза помощ“. Получил сътресение на мозъка, известно време имал парализа на лицевите мускули. Манасиев бил арестуван и съден. И все пак отървал затвора — осъдили го на шест месеца затвор условно и да плати 500 лева обезщетение за телесна повреда.

— Платил ли ги е?

— Ами, ще ги плати… Казват, че бил изчезнал. Аз не посмях да им кажа къде работи сега, исках по-напред да ви питам…

— Добре си направил! — отвърна Димов доволно. — Сега за сега той ни е нужен.

Нямаше повече време за губене в града, трябваше да замине на погребението в Перник. Шофьорът им имаше почивен ден, той седна сам зад волана. В Перник първата му работа беше да посети Държавна сигурност, но там не можаха да му дадат никакви подробности с каква бомба е било извършено нападението в бригадирския лагер, тъй като цялото разследване било водено от софийска група. Доктор Станков беше в окръжното управление, посрещна го, както винаги, приветливо.

— Срещнах се с братовчеда на Кушев — каза той. — Видя ми се симпатичен човек. И сега не носи името Кушев, а Стефанов, изглежда, срамува се от старото си име, иска да се забрави.

— Ще бъде ли на погребението?

— Да, разбира се, макар и без жена си. Ти знаеш, че процесии няма, ще трябва да отидеш направо в църквата.

— В църквата?

— Да, това е изричното желание на Замфирска.

— Каза ли на Стефанов, че ще получи наследство?

— Дума да не става, аз не се меся в чужди работи.

Димов се качи на газката и пое към гробищата. И макар да пристигна там десетина минути по-рано, за негово учудване опелото вече беше започнало. Той влезе в празната църква и в първия миг се почувства наистина неудобно. Край ковчега имаше само трима души — Замфирска, един добре облечен мъж на средна възраст, навярно адвокатът сродник, и един доста възрастен човек в грубички градски дрехи, който бършеше малките си зачервени очи с грамадна шарена кърпа. Без да се смущават от своята малобройна публика, двамата свещеници с упоение пееха „Место злачное“. Никой не вдигна очи да го погледне и възползван от това, Димов побърза да даде заден ход, сподирян от тъжната и приятна миризма на тамяна. „Упокойное“ долиташе до него мекият тенор на свещеника, смесен с нежния звън на кандилницата. Навън го намери един от неговите хора, явно отегчен от погребалната обстановка.

— Кой е този третият, възрастният човек? — попита Димов.

— Бай Спиридон, председателят на трудовопроизводителната кооперация. Той му даваше работа, но че са били приятели — не знаех.

— Имаш ли представа що за човек е?

— От ангел по̀ ангел! — засмя се сътрудникът. — То се знае, нищо не разбира ни от бакелит, ни от производство, но кооператорите го тачат и за друг председател не дават дума да се отвори. Бил справедлив! За справедлив, справедлив е, но някой друг по-отракан би повишил доходите на кооперацията.

Димов се замисли.

— Аз няма да дойда на гроба — каза той. — Но ти иди. След това, като свърши всичко, кажи на адвоката, че искам да говоря с него. Много любезно, разбира се, да не го стреснеш. Ще ви чакам ей на тая пейка — той посочи една овехтяла пейка, полускрита зад зажълтелите листа на японската акация.

Димов седна на пейката и извади вестника. Но не му се четеше, от няколко дни не можеше да намери в себе си търпение да прочете два реда. След малко гробарите изнесоха ковчега и малко грубичко го натикаха в катафалката. Привикнали, конете кротко потеглиха, колелетата заскърцаха, кандилницата меко отзвъня по сенчестата алея. „Место спокойное!“ — мислеше Димов с униние. Никой не можеше да оспори това единствено предимство на мъртъвците. След това стана тихо, слънцето силно климна на запад, сенките протегнаха черните си ръце към гробовете.

— Другарю Димов! — обади се някой.

Димов трепна така силно, сякаш беше заспал. Но не беше заспал, разбира се, просто беше изчезнал в своите мисли. Нима наистина бе минало толкова време? Пред него стоеше сродникът, доста по-тъжен, отколкото го бе оставил в църквата.

— Искам да поговоря с вас, другарю Стефанов.

Мъжът го погледна недоволно.

— Мислите ли, че тук е най-подходящото място? — запита той.

— Да, прав сте. Тогава да слезем в града.

Те тръгнаха с газката и скоро излязоха на пътя. Най-напред настигнаха бай Спиридон, който продължаваше упорито да бърше носа си. Доста солиден аванс пред него бе взела учителката, която вървеше изправена и стегната, с твърдата стъпка на човек, който не може лесно да бъде съкрушен. От някаква пряка улица излязоха два железни самосвала, целите оплескани с вар, и заляха всичко с жълтеникав прахоляк.

— Познавате ли тая жена? — запита Димов.

— Не, за пръв път я виждам — отвърна адвокатът. И като помисли малко, добави: — Винаги съм си представял моя братовчед с малко по-друг вкус.

Скоро влязоха в града, много оживен и шумен в тоя час. Димов спря край тротоара.

— Това кафене ми се вижда доста празно — каза той. — Мисля, че и за вас ще бъде тъй по-удобно.

— Да, благодаря — кимна адвокатът.

Тъкмо слязоха и един яростен сержант от КАТ връхлетя върху тях.

— Ти сляп ли си? — кресна той. — Не виждаш ли знака?

Трябваше да гарират колата в една малка странична улица и да се върнат пеша до кафенето.

— Хората тук не се отличават с голяма любезност — каза адвокатът. — Идвал съм по дела и винаги някой за нещо ще ми се скара.

И в кафенето им се скараха. Адвокатът се опита да си поръча отделно захарта и нескафето, отделно топлата вода. Келнерката го изгледа презрително.

— Не практикуваме — каза тя късо. — И изобщо нямаме нескафе.

— Ами нали преди малко казахте, че има…

— Бях забравила — отвърна нервно келнерката. — Ама пък хора!

— Тогава не искам кафе, дайте ми една плиска!

— И вие не знаете какво искате — каза мрачно келнерката и потътри бавно мощните си крака към бюфета.

— Всичко е от пушека! — въздъхна адвокатът. — Тоя пушек прави хората нервни. И с какво мога да ви бъда полезен?

— Вие май че сте партиен член — каза Димов.

— Отскоро — каза адвокатът. — Защо мислите така?

— Ами покойният ужасно се е дразнел, че вие ще бъдете негов единствен наследник.

Адвокатът едва забележимо се усмихна.

— Може би ще поискате от мене алиби? — попита той. — Понеже съм единствен наследник? Да, макар и случайно, имам абсолютно алиби.

— По-скоро ме интересуват вашите отношения…

— Бяха съвсем нормални — както между първи братовчеди, разбира се. Не сме се виждали много често. Но той ми имаше доверие, приказваше пред мене всичко открито.

— Искате да кажете, че спокойно си е показвал истинските политически убеждения?

— Точно така!

— И какви бяха те според вас?

Адвокатът се намръщи.

— Не е много възпитано да се говори така пред ковчега му. Но той беше краен реакционер.

— Фашист?

— Е, не точно това. Но нещо подобно!

— Да, наистина ви е имал доверие — кимна Димов. — Защото всички други го смятат едва ли не аполитичен.

— Той беше рядко умен човек — отвърна адвокатът. — И неговите крайни убеждения наистина не му подхождаха. И все пак истината си е истина — той беше точно такъв, какъвто казах. По-краен и по-бесен от него не съм виждал в живота си. Жена ми просто не можеше да го търпи.

— А понякога и от такива хора има полза! — каза Димов. — Знаете ли, че ще получите наследство?

— Да, знам. Има някаква къща, но не съм я виждал.

— Тя е една най-обикновена съборетина. Но той има доста пари и в спестовната си книжка. Около двайсет хиляди.

— Ха! — възкликна адвокатът озадачен. — Наистина?

— У нас е спестовната му книжка.

— Просто невероятно! — възкликна адвокатът. — Винаги съм смятал, че едва свързва двата края. Понякога сме ходили заедно на ресторант, винаги аз съм плащал сметките до стотинка.

— Изобщо говорил ли е някога с вас за сделки? Искал ли ви е адвокатски съвет?

— Не. Той познаваше законите не по-зле от мен…

Димов се облегна на стола и погледна внимателно своя събеседник.

— Няма да скрия от вас, че ние сме крайно озадачени от неговото убийство — каза той. — Какви могат да бъдат причините? Политически? Просто е нелепо. Властта и законите у нас са доста силни, за да има място за някакво лично възмездие. А техните? Ако е извършил някакво предателство, да речем. Или се е готвил да го извърши?

— Това пък аз не допускам.

— Тогава какво остава да мислим? Може би е измамил някого в някаква сделка. Някакво лично отмъщение? Или може би женска история. Говорил ли ви е някога нещо за жени?

— Не, в това отношение беше крайно въздържан. Още преди година ми беше казал, че е намислил да се жени. За много сериозна жена, както той каза. Навярно е ставало дума за тази дама, която беше днес на погребението.

— Предполагам, че е ставало дума за нея. Той искал малко преди убийството да прехвърли всичките си пари на нейно име. Но тя не се съгласила.

— Тя не се съгласила? — попита недоверчиво адвокатът. — На такава измишльотина никакъв адвокат няма да повярва.

— И все пак, изглежда, че е истина — вдигна рамене Димов. — Какъв интерес има да ни лъже!

— Впрочем… — адвокатът нерешително млъкна.

— Какво впрочем?

— Исках да кажа, че е възможно и да е истина. Тя например бе поела всички разноски по погребението. Исках да й върна парите — само ме изгледа презрително. Сега мисля да й ги пратя по пощата.

— Пак ще ви ги върне — каза Димов убедително. — Тя е един изключително честен и достоен човек.

— А може би е искал чисто и просто да съхрани тия пари в нея — каза адвокатът. — Ако ги е придобил по незаконен начин… Но там е работата, че аз не вярвам в това. Не беше такъв човек да рискува с дребни мошеничества. В него имаше и характер, и достойнство. Положително парите ги е придобил по честен начин. А освен това не е чудно да е укрил нещо и от баща си.

— Тогава все пак остава открит въпросът — защо, по дяволите, е искал да прехвърли сумата на името на своята приятелка?

 

 

Но адвокатът беше безпомощен да му помогне дори и с някакво далечно предположение. Когато се връщаше с газката към градчето, той все още блъскаше ума си с тая загадка. И все повече се уверяваше, че надали Кушев се е опитвал да скрие парите си в учителката. Навярно той е познавал Замфирска по-добре от всеки друг, имал е представа за нейната безукорна честност. Учителката никога не би укрила пари, ако узнаеше по някакъв начин, че са придобити по незаконен път.

В участъка нямаше никакви новини. Паргов го чакаше в кабинета му, кисел и без настроение, унило чоплеше с кибритена клечка едрите си конски зъби.

— Нищо и нищо! — каза той отегчено. — Като че ли преследваме духове.

— Ти всеки ден ли искаш да стават убийства?

— Искам да тръгнем по някакъв път. Не можем така да се лутаме като слепи.

— Ами като сме наистина слепи?

— Ти не си, ти нещо криеш от мен…

— Де да беше тъй! — въздъхна Димов.

Той му разказа всичко, което бе научил през последния ден. И все пак това беше нищо. Нещата ставаха все по-сложни и все по-заплетени.

— Това е положението! — каза Димов отегчено. — Не ни остана нищо друго, освен търпеливо да промиваме рудата. Щом диамантът е там, ще го намерим. Стига от много бързане да не го изхвърлим заедно с камъните и пясъка.

— А ако не е в тая руда? — попита скептично Паргов.

— Там е… Но ако не е, ще търсим нова руда.

— Ето ти тогава още една лопата — каза Паргов без настроение.

Това беше справката на Славчо Кънев. Когато привърши четенето, Димов разбра, че в тая руда няма почти нищо. Като младеж преди 9 септември Кънев се е държал добре, минавал за антифашист. Служил съкратен срок в армията, тъй като по това време и брат му бил войник. Като се върнал, станал член на земса, очевидно под влиянието на своя приятел Янко Несторов. Той помогнал на Янко и в парламентарните избори. Тук се затваряха тъмните страници, започваха светлите. Държал се много скромно, много лоялно, постепенно получил пълно доверие, особено като добросъвестен и честен работник. Отлично се справял със своята работа и в машинно-тракторната станция, където бил първенец механизатор. Получил е две високи трудови отличия. За тия му качества бил „издигнат“ от масите като кандидат за общински съветник и по-късно избран. Много добре се проявявал и като общински съветник — енергичен и инициативен. От две години изпълнявал длъжността началник на ремонтната работилница при обединеното стопанство. Миналата година неговата ремонтна получила преходното знаме „Окръжен първенец“.

— Имам чувство, че тая справка е писана от родния му брат! — каза Димов иронично.

— И брат му не е лошо момче.

— И сестра му не е лошо момиче, разбира се. И все пак тоя човек ни излъга. Излъга не нас, излъга държавната власт, на която уж толкова добросъвестно служи. А знаеше много добре за какво важно дело става дума.

— Да, прав си! — каза Паргов унило. — Но сигурен съм, че става дума за някакво недоразумение. Славчо е свястно момче, това личи от всяка негова стъпка.

— Все пак държа да бъде следен неотлъчно! — каза Димов твърдо. — Минута по минута. Проверихте ли показанията на Георги Кротев?

— Остана май още една дребна справка.

— Имам чувството, че нарочно не бързаш.

— Както и ти преди това, другарю капитан.

Димов погледна часовника си.

— Късно ли е за раци?

— Напротив, тъкмо време е.

— Ами тогава да вървим, Паргов. Нека ни се отпуснат малко нервите. С напрегнати нерви никаква свястна работа няма да свършим.

 

 

Реката тихичко шумеше, в шавара раците трудолюбиво работеха със своите щипци. Легнал по гръб на отъпканата трева, Димов разсеяно се взираше в трепкащото небесно мляко. И изведнъж много ясно забеляза това нещо, за което досега само бе чел и слушал.

— Паргов, виждал ли си летяща чиния?

— Каква летяща?

— Чиния, братле. Не си ли чувал?

— Май че съм чувал някакви измишльотини.

— А сега ще я видиш с очите си! — каза Димов весело и посочи с пръст. — Натам, малко по-вдясно. Лети и при това идеално.

— Наистина! — трепна Паргов. — Но не е чиния!

— А какво според теб?

— По-скоро мяза на пумпал.

— Може би виждаш по-добре от мен…

Те гледаха мълчаливо странния летящ предмет, който светеше като бензиново пламъче върху черното кадифе на небето.

— Наистина какво може да бъде това? — попита Паргов озадачено.

— Според мен космически кораб — отвърна Димов шеговито. — Не земен, разбира се.

— И какво правят там?

— Просто ни се чудят на ума. Да вадим ли?

В рачилото на Димов имаше грамаден рак — гигант, мрачен и апатичен, без желание за съпротива — може би затуй че бе загубил в някаква битка една от щипките си. Димов го пусна в чантата и вътре за миг настана такава суматоха, сякаш гигантът се сби едновременно с всичките си колеги.

— Ето това се казва рак! — възкликна Паргов с възхищение. — Това е добър знак, ще видиш.