Джефри Арчър
Пръв между равни (23)

22.

Второто пътуване на Реймънд до Щатите бе за съвещанието на Международния валутен фонд във връзка с отпуснатия заем на Англия през миналия ноември. Държавните служители прегледаха заедно с него много пъти предварително приготвената реч и подчертаха колко голяма отговорност е поел на раменете си. Бяха се консултирали дори с президента на Английската банка.

— Ще имаш възможност да направиш впечатление и извън Лийдс — подхвърли Кейт.

Изказването на Реймънд бе планирано за сряда. Той пристигна във Вашингтон в неделя, а в понеделник и вторник слуша проблемите на финансовите министри от другите страни и успя да свикне с ужасните слушалки и гласа на преводачката.

В конференцията участваха представители на повечето водещи индустриални страни. Английският посланик, сър Питър Рамзбодам, каза на Реймънд по време на вечерята в посолството, че тук имат реален шанс да убедят твърдоглавите банкери, че Англия е загрижена за икономическите реалности и заслужава финансова подкрепа.

Реймънд съвсем скоро разбра, че за да убеди такава аудитория, е необходим много по-различен подход от този при радиорекламите по ъглите на Лийдс или при изказване от трибуната на парламента. Радваше се, че речта му не бе планирана за деня на откриването. По време на спокойните обеди успя да възстанови познанствата си от предишното посещение и да завърже нови.

През нощта преди изказването Реймънд почти не спа. Той продължи да репетира всяка важна фраза и да повтаря характерните пунктове, на които трябваше да наблегне, докато ги запомни почти наизуст. В три часа през нощта се обади на Кейт, за да си поговорят, преди да е тръгнала за работа.

— С удоволствие бих слушала речта ти на конференцията — му каза тя. — Въпреки че едва ли ще е различна от трийсетте пъти, когато я слушах в спалнята.

Казаха си довиждане, той затвори телефона и почти моментално заспа. На сутринта прочете още веднъж словото си и тръгна за заседанието.

Целият упорит труд и подготовка си струваха усилията. До последната страница не беше сигурен колко убедителни са доводите му, но знаеше, че е най-добрата му реч досега. Когато вдигна глава, усмивките около овалната маса му показаха, че речта е приета добре. Когато си тръгваше, посланикът каза, че такива прояви на емоции на подобни съвещания са нещо непознато. Чувствал, че заемът ще бъде подновен.

Последваха още две изказвания и прекъснаха за обяд. Като завърши следобедната сесия, Реймънд излезе на чист въздух и реши да отиде пеша до посолството. Беше възбуден от успешното си представяне. Купи си един от вечерните вестници и прочете в статия, посветена на конференцията, че той ще бъде следващият лейбъристки министър на финансите. Усмихна се. Оставаше още един ден, след това официален банкет и връщане у дома.

На входа на посолството му направиха двойна проверка — не бяха свикнали министри да пристигат пеша и без охрана. Реймънд продължи по алеята с дървета от двете страни към голямата сграда на посолството. Погледна нагоре и видя наполовина спуснатото английско знаме и помисли „Кой ли виден американец е починал?“.

— Кой е починал? — попита той облечения във фрак иконом, който му отвори вратата.

— Министърът на външните работи, сър.

— Антъни Кросланд? Знаех, че е в болница, но… — по-скоро на себе си каза Реймънд. Той бързо влезе в посолството, бръмчащо от телекси и закодирани съобщения. Реймънд остана сам няколко часа в дневната на апартамента си и по-късно, за ужас на охраната, отиде сам на вечеря със сенатора Харт в хотел „Мейфлауър“.

На следващата сутрин на съвещанието в девет часа изслуша френския министър на търговията за подновяване на фондовете. Реймънд вече се настройваше за удоволствието от предстоящия официален банкет в Белия дом, когато сър Питър Рамзбодам го потупа леко по рамото и му направи знак с показалец върху устните, че трябва да говорят насаме.

— Министър-председателят иска да се върнете с обедния конкорд — каза сър Питър. — Самолетът тръгва след час. Като пристигнете в Лондон, трябва веднага да отидете на „Даунинг стрийт“.

— За какво е всичко това?

— Нямам представа, тава са единствените инструкции, които получих от номер 10 — призна посланикът.

Реймънд се върна, за да се извини на председателя на конференцията. След това го закараха направо на летището — „Багажът ви ще пристигне със следващия самолет“ — увериха го в последния момент.

След закъснение от три часа и четирийсет и една минути стъпи на английска земя, малко след седем и половина. Той слезе пръв от самолета и се качи в колата, която го чакаше, и се отправи към „Даунинг стрийт“. Реймънд влезе точно когато министър-председателят отиваше на вечеря с възрастен африкански държавник, който си вееше с ветрило.

— Добре дошъл, Рей — каза министър-председателят и остави за миг африканския лидер. — Щях да те поканя, но както виждаш, забавлявам президента на Малави. Да отидем за малко в кабинета.

Реймънд седна и господин Калахан му каза, без да губи време:

— След трагичната смърт на Тони трябваше да направя някои размествания, включително и преместване на министъра на търговията. Надявам се, че ще се съгласиш да заемеш мястото му.

Реймънд седеше изпънат на стола.

— Ще бъде чест за мен, министър-председателю.

— Добре. Ти си заслужи повишението. Освен това разбрах, че си защитил честта ни в Америка, много сме горди, много.

— Благодаря ви.

— Ще бъдеш незабавно назначен в личния съвет на кралицата и първото ти участие в съвещание на кабинета е утре в десет. Сега, извини ме, но трябва да се занимая с африканския гост.

Реймънд остана в хола.

Той помоли шофьора да го закара до апартамента му. Искаше да съобщи новината на Кейт. Когато пристигна, намери апартамента празен, спомни си, че тя не го очаква днес. Телефонира у тях, но след двайсет продължителни позвънявания, се примири с факта, че е излязла.

— По дяволите — каза гласно и след като известно време се разхожда напред-назад, позвъни на Джойс. Пак никой не вдигна телефона.

Той отиде в кухнята и провери какво има в хладилника — парче бекон и три яйца. Реймънд се сети за изпуснатия банкет в Белия дом.

Достопочтеният Реймънд Гулд, член на парламента, таен съветник, министър на търговията на Нейно Величество кралицата на Великобритания, седна на кухненски стол, отвори консерва със зрял боб и започна да яде.

 

 

Чарлс затвори папката. Отне му месец, за да събере всички необходими доказателства. Албърт Крудик, частен детектив, когото избра от „жълтите страници“, взимаше доста, но беше дискретен. Датите, часовете, местата на срещите, всичко бе хронологично подредено. Единственото име, което се споменаваше, бе Александър Далглиш, същите срещи, обеди в „Прунърс“, после в хотел „Стафорд“. Не бяха развили въображението на господин Албърт Крудик, но поне си спести унижението да ги следи един-два пъти седмично.

Успя някак си да издържи един месец, без да се издаде. Водеше си отделно бележки за дати и часове, когато Фиона казваше, че отива в избирателния район. Обаждаше се на застъпника си в Съсекс Даунс и със завоалирани въпроси извличаше отговори, които съвпадаха със заключенията на Албърт Крудик.

Чарлс се виждаше възможно най-рядко с Фиона през този месец, оправдавайки се, че финансовият закон заема цялото му време. Неговата лъжа беше поне външно правдоподобна, защото работеше неуморно върху останалите членове и до момента, в който разводнения проектозакон стана закон, се реваншира за конфузното положение с член сто и десет.

Чарлс остави папката на масичката до себе си и търпеливо зачака обаждането по телефона. Той знаеше със сигурност къде е Фиона и му се гадеше. Телефонът иззвъня.

— Обектът тръгна преди пет минути — кара гласът.

— Благодаря ви — каза Чарлс и затвори. Знаеше, че ще й трябват двайсет минути, за да се прибере.

— Защо мислите, че се връща пеша, вместо да вземе такси? — попита той веднъж господин Крудик.

— За да изчезнат всякакви миризми — отговори естествено господин Крудик.

Чарлс потръпна.

— Ами той? Какво прави той? — Чарлс никога не го назоваваше по име.

— Той отива в Лансдаун Клъб, плува десет дължини в басейна или играе скуош. И в двата случая решава проблема — каза весело господин Крудик.

Чу превъртането на ключа. Чарлс се стегна и взе папката. Фиона влезе направо в хола и видимо се сепна, като го видя, седнал на креслото с куфар до себе си.

Тя бързо се съвзе, приближи и го целуна по бузата.

— Защо си толкова рано у дома, скъпи? Да не би социалистите да са си дали почивка? — Тя се засмя нервно на шегата си.

— Ето за това — изправи се той й подаде папката.

Тя си свали палтото и го метна на канапето. След това отвори кожената папка и започна да чете. Той наблюдаваше как първо пребледня, след това краката й не издържаха и се свлече на канапето. Накрая започна да хълца.

— Не е вярно, нищо от това тук не е вярно — запротестира тя.

— Много добре знаеш, че всеки детайл е точен.

— Чарлс, аз те обичам, не ме е грижа за него, трябва да ми повярваш.

— Не ти вярвам — каза Чарлс. — Не мога да живея повече с теб.

— Да живееш с мен? Аз живея сама, откакто си влязъл в парламента.

— Сигурно щях да идвам по-често, ако бе проявила малко интерес да създадем семейство.

— И да не мислиш, че аз съм виновна за това — каза тя.

Чарлс не обърна внимание на намека и продължи:

— След малко отивам в клуба и ще прекарам нощта там. Очаквам да се изнесеш до седем дни. Когато се върна, искам да няма и следа от теб и вещите ти.

— Къде да отида? — изплака тя.

— Можеш да опиташ първо при любовника си, но без съмнение жена му ще е против. Ако не успееш там, ще лагеруваш в бащиния си дом.

— Ами ако откажа? — предизвикателно каза Фиона.

— Ще те изхвърля, както се изхвърля проститутка, и ще въвлека Александър Далглиш в много мръсно бракоразводно дело.

— Дай ми още един шанс. Няма да го погледна вече — помоли Фиона и заплака отново.

— Много добре си спомням същите думи, които каза първия път и аз ти дадох още един шанс. Резултатът е очевиден. — Той посочи папката, която беше паднала на пода.

Фиона спря да плаче, като видя, че Чарлс не се трогва.

— Повече няма да те виждам. Ще живеем разделени най-малко две години и тогава ще минем през безболезнен развод, доколко това е възможно при тези обстоятелства. Ако ми причиниш и най-малко неудобство, ще опозоря и двама ви. Повярвай ми.

— Ще съжаляваш за решението си, Чарлс. Обещавам ти. Не можеш толкова лесно да се отървеш от мен.

 

 

— Какво е станало? — попита Джойс.

— Двама комунисти са се кандидатирали за комитета — каза Фред Паджет.

— Само през трупа ми. — Тонът на Джойс бе необичайно остър.

— Предполагах, че така ще реагирате — каза Фред.

Джойс посегна за лист и молив, които обикновено стояха на масата до телефона.

— Кога е събранието? — попита тя.

— Следващия четвъртък.

— Имаме ли сигурни хора, които да се опълчат?

— Разбира се — каза Фред, — съветникът Редж Илингуърт и Джени Симпкинс.

— Те и двамата са разумни, нищо че не мелят брашно помежду си.

— Да се обадя ли на Реймънд и да му кажа да дойде на събранието?

— Не — каза Джойс. — Има си достатъчно грижи, откакто е в кабинета, за да го товарим с неприятности в Лийдс. Остави на мен.

Тя затвори телефона и седна да си събере мислите. След няколко минути отиде до бюрото и го претършува за списъка на комитета. Внимателно провери шестнайсетте имена. Разбираше, че ако двамата комунисти бъдат избрани, след пет години ще могат да контролират комитета и дори да махнат Реймънд. Тя знаеше как работят тези хора. Ако им натрият носовете сега, може и да офейкат в друг район.

Провери още веднъж шестнайсетте имена и си обу удобни обувки. През следващите четири дни обиколи доста домове. „Само минавах“, каза тя на девет жени, чиито мъже бяха в комитета. Четиримата, които изобщо не слушаха жените си, Джойс посети след работа. Останалите трима не обичаха Реймънд и тя ги остави на спокойствие.

До четвъртък следобед тринайсет души знаеха твърде добре какво се очаква от тях. Джойс седна сама, надявайки се Реймънд да се обади. Беше си приготвила телешко задушено, но едва чопна от него, след това заспа пред телевизора, докато се опитваше да изгледа последната серия на „Корени“. Телефонът я събуди в единайсет и пет.

— Реймънд?

— Дано не съм ви събудил — каза Фред.

— Не, не — каза Джойс, нетърпелива да чуе резултата. — Какво стана?

— Редж и Джени свършиха работа. Само трима гласуваха за тези копелета.

— Браво — каза Джойс.

— Аз нищо не съм направил — отговори Фред, — само дето преброих гласовете. Да разкажа ли на Реймънд какво стана?

— Не — каза Джойс. — Няма нужда да знае, че сме имали неприятности.

Джойс се облегна на стола до телефона, изхлузи обувките и заспа.

 

 

Тя реши да планира цялата операция така, че съпругът й изобщо да не разбере. Измисли няколко варианта. След часове непродуктивен умствен труд накрая идеята светна в главата й. Премисли няколко пъти проблемите и последствията, докато се убеди, че нищо лошо няма да се случи. След това прелисти „Жълтите страници“ и си определи среща за следващата сутрин.

Продавачката й помогна да пробва няколко перуки, но само една беше сносна.

— Мисля, че прави мадам много елегантна.

Тя знаеше, че не е вярно — правеше мадам ужасна — но се надяваше перуката да изпълни предназначението си.

Сложи си грим и червило, което бе купила от „Хародс“. Извади от дъното на гардероба рокля на цветя, която не харесваше и почти не бе носила. Застана пред огледалото, за да провери как изглежда. Разбира се, че никой няма да я познае в Съсекс и се помоли, ако той разбере, да й прости.

Качи се на колата и се насочи към покрайнините на Лондон. Как ще се оправдае, ако я хванат? Когато стигна до избирателния район, паркира колата в една пресечка и тръгна по главната улица. Нямаше признаци, че някой я е познал, и това й даде увереност да пристъпи към изпълнение на плана. В този момент го видя.

Мислеше, че е в Сити тази сутрин. Притаи дъх, когато я приближи. Като се разминаваха, тя поздрави: — „Добро утро“. Той се обърна, усмихна се и каза: — „Добро утро“ — както би отговорил на всеки. Пулсът й се нормализира и тя се върна при колата.

Подкара, абсолютно сигурна, че ще успее. Премисли още веднъж какво да каже и пристигна много бързо. Паркира пред отсрещната къща, слезе от колата и уверено тръгна по пътеката.

 

 

Докато чакаше в коридора за съвещанието на кабинета, към Реймънд се приближиха няколко колеги и го поздравиха. Министър-председателят дойде точно в десет, поздрави и седна на мястото си начело на продълговата маса, останалите двайсет и един членове на кабинета влязоха след него и заеха местата си. Водачът на парламентарната група, Майкъл Фут, седна отляво, министърът на външните работи и министърът на финансите седнаха срещу него. Заведоха Реймънд на място в края на масата, между министъра на Уелс и министъра на просветата.

— Бих искал да открия съвещанието — започна министър-председателят, — като най-напред поздравим с добре дошли Дейвид Оуен, министър на външните работи, и Реймънд Гулд, министър на търговията.

Останалите деветнайсет души от кабинета тихо промърмориха: „Да! Да!“ — дискретно, с консервативен маниер. Дейвид Оуен се усмихна леко, докато Реймънд почувства, че се изчервява.

— Първият въпрос, който трябва детайлно да обсъдим, е предлаганият пакт с либералите…

Реймънд се облегна и реши на това съвещание само да слуша.

 

 

Андрю седеше в малкия кабинет и слушаше внимателно мнението на специалиста. Луиз се беше възстановила почти напълно с изключение на говора. Тя редовно четеше и дори беше започнала да пише кратки бележки в отговор на въпросите му. Лекарят смяташе, че тя има нужда от някакво странично занимание, което да й отвлече вниманието от Робърт. Беше минало повече от една година и тя продължаваше да стои с часове пред снимката на Робърт.

— Аз успях да се свържа с доктор Кързлейк — каза специалистът — и съм съгласен с нейното мнение, че ще бъде много неразумно да планирате нова бременност. Но доктор Кързлейк се съгласи с моето мнение да помислите за осиновяване.

— Аз вече съм мислил, дори разговарях с баща си — отговори Андрю. — Но и двамата смятаме, че Луиз няма да се съгласи.

— Наистина е рисковано, като се имат предвид обстоятелствата — каза лекарят. — Но не трябва да забравяме, че е изминала цяла година. Освен това знаем, че госпожа Фрейзър обича деца, и ако не е съгласна, сега е в състояние да ви го каже.

— Ако Луиз покаже и най-малък признак, че иска да осиновим дете, аз съм готов да опитаме. Но при всички случаи ще зависи единствено от нея.

— Добре. Разберете какво мисли — каза лекарят — и ако решите, ще ви уредя среща с местните власти. — Той се изправи зад бюрото. — Сигурен съм, че няма да е трудно да ви намерим подходящо дете.

— Ако е възможно, нека бъде от шотландски дом за сираци. Бих бил много благодарен.

 

 

Когато се върна у дома, Чарлс разбра, че Фиона си е заминала. Веднага почувства облекчение. След седмица, прекарана в клуба, беше доволен, че криеницата е свършила и настъпва чиста, безвъзвратна почивка. Бавно отиде в дневната и се спря — нещо бе променено. След няколко мига разбра: Фиона бе взела всички семейни картини.

Нямаше го Уелингтън над камината, нямаше я Виктория до канапето, останали бяха само мръсните очертания, които показваха големината на картините. Той отиде в библиотеката — липсваха Ван Дайк, Мюрило и две малки картини на Рембранд. Чарлс се спусна към столовата. Не е възможно, помисли той, като отваряше вратата на столовата. Възможно беше. Той гледаше празното място, където преди седмица висеше портретът на първия граф Бриджуотър, нарисуван от Холбайн.

Чарлс изрови от вътрешния си джоб бележника с телефоните и започна трескаво да набира. Албърт Крудик търпеливо изслуша историята на Чарлс.

— Като имам предвид колко сте чувствителен към секретността, господин Сеймор, има два възможни подхода към проблема — започна той със спокоен, невъзмутим тон. — Можете да отминете всичко с усмивка или да постъпим, както неведнъж съм постъпвал в такива случаи.

 

 

Поради голямата си заетост Реймънд все по-рядко виждаше Кейт, а Джойс виждаше на две седмици, когато имаше приемен ден в Лийдс. Той работеше сутрин от осем, вечер — докато заспи.

— И всяка минута ти доставя страхотно удоволствие — напомняше му Кейт, когато й се оплакваше.

Реймънд забелязваше настъпилите едва доловими промени в живота му, откакто бе станал член на кабинета, начина по който се отнасяха с него, колко бързо се изпълняваха прищевките му, как се сипеха ласкателства от почти всяка уста. Той беше започнал да се наслаждава на тази промяна, въпреки че Кейт постоянно му напомняше, че само кралицата може да си позволи да свикне с такова отношение.

На конференцията на лейбъристите тази година той даде съгласие да бъде включен в кандидатите за изпълнителния комитет. Независимо че не го избраха, успя да се класира пред няколко други министри от кабинета само с няколко гласа по-малко от Нийл Кинок, любимеца на избирателната колегия.

Андрю Фрейзър гледаше сега на Реймънд като на човек, на когото може да се довери. Отидоха да обядват заедно и Андрю му разказа за неприятностите си с левите сили в партията.

— Ако някои от резолюциите за отбраната минат, животът ми ще стане невъзможен — каза той, докато опитваше да отреже парче от твърдия стек.

— Лудите глави винаги предлагат резолюции, които предизвикват символична дискусия.

— Символична дискусия. Някои от откачените им идеи започнаха да печелят доверие, което преведено означава, че може да се превърнат в партийна политика.

— Коя резолюция те тревожи по-специално? — попита Реймънд.

— Последната на Тони Бен, кандидатите да се преподбират преди общи избори. Това е неговата идея за демокрация и отговорност.

— Защо се страхуваш от това?

— Ако в твоя комитет има половин дузина троцкисти, те могат да отхвърлят решение, взето от 50 000 избиратели.

— Преувеличаваш, Андрю.

— Реймънд, ако изгубим на следващите избори, виждам разцепление в партията, което може да е толкова голямо, че изобщо да не можем да се възстановим.

— Така се говори, откакто партията съществува.

— Дано си прав, но се страхувам, че времената са други — каза Андрю. — Не беше отдавна, когато ти ми завиждаше.

— Може отново да стане. — Реймънд изостави стека и поръча два големи коняка.

 

 

Чарлс вдигна слушалката и набра номера, който много добре помнеше. Отговори му новата прислужничка, португалка.

— Може ли да се обади лейди Фиона?

— Лейди не у дома, сър.

— Знаете ли къде е? — попита Чарлс, бавно и ясно.

— Отиде разходка в провинция, очаква обратно шест часа. Съобщение, моля?

— Не, благодаря — каза Чарлс. — Ще се обадя по-късно вечерта. — Той затвори телефона.

Както винаги господин Крудик знаеше къде се намира жена му. Чарлс му се обади веднага. Разбраха се да се срещнат след двайсет минути, както беше по плана.

Той пристигна в Болтънс, паркира в края на улицата на няколко метра от дома на тъста си и зачака.

След няколко минути от ъгъла се показа голям фургон за пренасяне на мебели и спря пред номер 24. Крудик изскочи от шофьорското място. Беше облечен с кафява работна престилка и кепе. Придружаваше го млад работник, който отключи фургона отзад. Господин Крудик кимна на Чарлс, преди да продължи към входа.

Той натисна звънеца и след малко прислужничката отвори вратата.

— Дойдохме да закараме картините на лейди Сеймор.

— Не разбира — каза прислужничката.

Крудик измъкна от вътрешния си джоб напечатано на машина писмо върху бланка на лейди Сеймор. Португалката не разбираше написаното, но веднага разпозна знака на бланката и подписа отдолу. С него работодателката й даваше съгласието си да бъде президент на Хърлингамския крикет клуб.

Тя кимна и им отвори вратата. Внимателно обмисления от Крудик план влизаше в действие.

Господин Крудик докосна кепето си, знак за господин Сеймор да приближи. Чарлс излезе от колата, огледа улицата в двете посоки и пресече. Той се чувстваше неудобно с кафявата работна престилка и кепето, с които господин Крудик го беше снабдил. Кепето му беше малко и Чарлс разбираше, че изглежда странно, но португалката, изглежда, не забеляза явното несъответствие между аристократичната му осанка и работното облекло. Не им отне много време да открият картините. Повечето бяха струпани до стената в хола и само две-три бяха окачени.

За четирийсет и пет минути тримата откриха и натовариха във фургона всички картини с изключение на една — портретът на първия граф Бриджуотър от Холбайн.

— Трябва да тръгваме — нервно подканяше Крудик, но Чарлс не се предаваше. Още трийсет и пет минути господин Крудик потупва нервно волана, докато накрая Чарлс отстъпи и се съгласи, че картината сигурно е на друго място. Крудик кимна за довиждане на прислужничката, докато помощникът му заключваше фургона.

— Много ли е ценна картината? — попита той.

— Наследствена е и на разпродажба би донесла два милиона — делово отговори Чарлс и се отправи към своята кола.

— Глупав въпрос, Албърт — каза на себе си Крудик, докато се изтегляше от бордюра и подкара към „Итън“. Докато пристигнат, ключарят бе сменил и трите секрета на входната врата и нетърпеливо чакаше в горния край на стълбището.

— В брой, началство. Без разписка. Така мога да водя жената в Ибиза всяка година.

Докато Фиона се върна от разходката в Съсекс, всяка картина застана на мястото си, с изключение на портрета на първия граф Бриджуотър от Холбайн. Господин Крудик получи чек за доста голяма сума и каза, че съжалява за липсващата картина, но загубата трябва да се понесе стоически.

 

 

— Възхитен съм — каза Саймън, като чу новината. — И то в Централната болница на Пъкълбридж.

— Да, прочетох обява в „Лансет“, че има вакантно място за консултант в детско отделение.

— Сигурно името ти е помогнало?

— Не, разбира се — остро протестира Елизабет.

— Как така?

— Аз не кандидатствах като доктор Кързлейк. Попълних формуляра с бащиното си име Дръмонд.

Саймън замълча за момент.

— Но те са те познали — продължи той.

— Възползвах се от пълната лицева обработка на Исти Лаудер, за да съм сигурна, че няма да ме познаят. Ефектът заблуди дори теб.

— Не преувеличавай — каза Саймън.

— Минах покрай теб на главната улица и ти казах „Добро утро“. Ти отговори, без да ме познаеш.

Саймън я гледаше с недоверие.

— Но какво ще стане, като разберат?

— Те вече знаят — свенливо призна Елизабет. — Щом ми предложиха длъжността, отидох при старши консултанта и му казах истината. Сигурно още разказва какво съм направила.

— Не се ли ядоса?

— Ами, напротив. Каза ми, че за малко да не ме приемат, защото мислел, че нямам надежден вид, а да не говорим за това, че още не съм женена.

 

 

Андрю хвана Луиз за ръка, когато наближиха входа на детската болница „Грънчан“ в покрайнините на Единбург.

Старшата сестра ги чакаше на току-що измитото стълбище.

— Добро утро, господин министър — каза тя. — За нас е чест, че сте избрали нашия дом.

Андрю и Луиз се усмихнаха.

— Бихте ли ме последвали? — Тя ги поведе надолу по слабо осветения коридор към кабинета си, колосаната й синя униформа шумолеше като вървеше. — Всички деца играят на двора в момента, но вие ще можете да ги видите през прозореца. — Андрю беше видял вече документите и снимките на всички сираци, направи му впечатление поразителната прилика на едно от момчетата с Робърт.

И двамата гледаха няколко минути през прозореца, но Луиз не прояви интерес към нито едно от децата. Когато момченцето, което приличаше на Робърт, се затича към прозореца, тя се обърна и отиде да седне в ъгъла.

Андрю направи отрицателен знак с глава и старшата сестра се намръщи.

Кафето и бисквитите пристигнаха след малко и докато пиеха, Андрю опита още веднъж:

— Скъпа, искаш ли сестрата да доведе някое от децата? — Луиз отказа с поклащане на глава. Андрю се проклинаше, че я е подложил на това изпитание.

— Всички деца ли видяхме? — попита той, търсейки извинение да тръгнат по-скоро.

— Да, сър — каза тя и остави чашата си на масичката. — Ами, има още едно момиченце, с което решихме да не ви занимаваме.

— Защо? — полюбопитства Андрю.

— Вижте, тя е негърче.

Андрю се стегна.

— И освен това — продължи старшата — ние изобщо не знаем нищо за родителите. Намерихме я оставена пред входа. Не е дете за министерско семейство.

Андрю беше толкова ядосан, че изобщо забрави да се консултира с Луиз, която седеше тихо в ъгъла.

— Бих искал да я видя — настоя той.

— Щом настоявате — отстъпи изненадана сестрата. — Страхувам се, че не е облечена добре — прибави тя, преди да излезе.

Андрю започна да крачи нервно напред-назад. Ако не беше Луиз, сигурно щеше да вдигне скандал на сестрата. Тя се върна след няколко минути с момиченцето, което беше толкова слабичко, че рокличката му висеше като на закачалка. Андрю не виждаше личицето, защото то бе навело глава.

— Погледни нагоре, дете — изкомандва сестрата.

Момиченцето повдигна бавно главичка. Имаше най-милото овално личице на света, маслинено блестяща кожа, проницателни черни очи и усмивка, която разтапяше сърцето.

— Как се казваш? — попита тихо той.

— Клариса — отговори момиченцето и наведе главичка.

Той толкова много искаше да й помогне, че се почувства виновен, задето я подлага на това безумно изпитание.

Матроната все още изглеждаше обидена и презрително каза:

— Можеш да си вървиш, момиче. — Клариса се обърна и тръгна към вратата. Поглеждайки Луиз, тя добави: — Сигурна съм, че сте съгласна с мен, госпожо Фрейзър, момичето изобщо не е подходящо.

И двамата погледнаха Луиз. Лицето й бе светнало, очите й блестяха така, както не беше ги виждал след смъртта на Робърт. Тя се изправи и бързо отиде при момиченцето, преди да е достигнало вратата. Погледна го в очите.

— Ти си много красива — каза Луиз — и много бих искала да дойдеш да живееш с нас.