Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- First Among Equals, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Мандаджиева, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Джефри Арчър
Заглавие: Пръв между равни
Преводач: Мария Мандаджиева
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: второ (не е указано)
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2002
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Коректор: Мария Трифонова
ISBN: 954-585-411-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13242
История
- — Добавяне
Книга първа
1964–1966
Бекбенчери[1]
1.
Четвъртък, 10 декември 1964
Председателят на Долната камара стана и огледа заседателната зала. Оправи дългата си черна копринена мантия, след това нервно извъртя бялата си дълга перука, която покриваше оплешивялата му глава: камарата беше почти извън контрол на днешното бурно заседание, посветено на питания към министър-председателя. Погледна часовника си и с удоволствие видя, че е три и половина — време да се премине към следващата точка от дневния ред.
Той стоеше изправен, пристъпваше от крак на крак и чакаше близо 500-те присъстващи да се успокоят. Сетне произнесе тържествено: „Депутати, желаещи да положат клетва“. Депутатите местеха погледи от него към далечния край на камарата като публика на тенис турнир. Изправен на преградата, стоеше победителят в първите допълнителни избори след вземането на властта от лейбъристката партия преди около два месеца.
Новият депутат, застанал между депутата, който го бе предложил, и депутата, подкрепящ кандидатурата му, направи четири крачки напред. Като добре тренирана почетна стража придружаващите го се спряха и се поклониха. Непознатият беше висок метър и деветдесет и три. Приличаше на човек, роден със самочувствие на тори[2], с глава на патриций върху аристократично телосложение и грижливо сресана руса грива. Облечен в тъмносив двуреден костюм, той още веднъж пристъпи към дългата маса пред стола на председателя. Намираше се между двете предни банки, обърнати с лице една към друга на около сабя разстояние.
Отдели се от поръчителите си, мина край местата на правителството, прекрачи нозете на министър-председателя и на министъра на външните работи, след което секретарят на камарата му подаде клетвата.
Държеше картичката с дясната ръка и произнасяше думите твърдо и тържествено като при брачна церемония.
— Аз, Чарлс Сеймор, се заклевам, че ще бъда верен и безрезервно подчинен на Нейно Величество кралица Елизабет, нейните наследници и приемници, както повелява законът, заклевам се.
— Браво, браво — надигаха се с възгласи депутатите от банките, когато новият член на парламента се наведе, за да подпише клетвения регистър — пергаментова хартия, надиплена във формата на книга.
Чарлс бе представен на председателя от секретаря. Той се приближи, спря и се поклони.
— Добре дошли в камарата, господин Сеймор — каза председателят, като стисна ръката му. — Надявам се, че ще служите още дълги години на това място.
— Благодаря — каза Чарлс и отново се поклони. После заобиколи креслото на председателя. Спазил бе церемонията точно така, както бе репетирал с главния партиен организатор на торите в дългия коридор пред кабинета му.
Зад креслото на председателя, скрит от погледите на другите депутати, го чакаше лидерът на опозицията, сър Алек Дъглас-Хюм, който също го поздрави топло и му стисна ръка.
— Поздравявам те за блестящия успех, Чарлс. Зная, че можеш да дадеш много на партията и на страната, разбира се.
— Благодаря — отговори новият член на парламента и като изчака сър Алек да се върне на мястото си на предната банка на опозицията, тръгна нагоре по стъпалата, за да си намери място на задния ред с дългите зелени банки.
През следващите два часа Чарлс Сеймор следеше заседанието със смесено чувство на благоговение и възбуда. За първи път в живота си получаваше нещо, което не му принадлежеше по право, нито пък бе положил усилия, за да го постигне. Погледна нагоре към галерията за посетители на Камарата на общините и видя жена си Фиона, баща си — четиринайсетия граф Бриджуотър, и брат си виконт Сеймор, взрял се с гордост в него. Чарлс се отпусна и незабележимо се усмихна: само допреди шест седмици се тревожеше, че ще минат много години, без да има дори надежда, че ще може да заеме място в Камарата на общините.
По време на общите избори преди около два месеца Чарлс се състезаваше за мястото в Южен Уелс, където лейбъристкото мнозинство изглеждаше непоклатимо: „Хубаво е за набиране на опит, да не говорим за удоволствието“ — му беше казал заместник-председателят, отговарящ за кандидатите в централното бюро на консервативната партия. Той се оказа прав и за двете неща, защото на Чарлс му хареса предизвикателството и свали лейбъристкото мнозинство от 22 300 на 20 100. Жена му съвсем уместно нарече резултата „пробив“, но този „пробив“ се оказа достатъчен за партията и го предложиха за кандидат на Съсекс Даунс след смъртта на сър Ерик Куупс, който почина от сърдечен удар само няколко дни след откриването на парламентарната сесия. Шест седмици по-късно Чарлс Сеймор седеше в Камарата на общините, след като бе спечелил мнозинство от 20 000 гласа.
Чарлс изслуша още една реч и напусна заседателната зала. Той застана сам във фоайето, без да знае накъде да тръгне. Един млад депутат решително се приближи.
— Разрешете да ви се представя — каза непознатият и гласът му прозвуча като на колега консерватор. — Казвам се Андрю Фрейзър. Лейбърист съм, представител на Единбург Карлтън, и се надявам да не сте двойка с някой от нашата партия.
Чарлс си призна, че досега не е направил нищо друго освен това да намери местонахождението на камарата. Главният партиен организатор на консервативната партия му беше обяснил вече, че повечето членове прибягват до тази тактика заради процедурата на гласуването и че ще е добре и той да я използва. Тя позволява при неособено важни дебати (когато съобщението е подчертано с две черти), двамата депутати да пропуснат гласуването и да се приберат при семействата си преди полунощ. Обаче на никой член на парламента не му се разрешава да отсъства, ако съобщението за дискусии е подчертано с три черти.
— За мен ще бъде удоволствие — прие Чарлс. — Трябва ли да направя някакви официални постъпки за това?
— Не — каза Андрю и го погледна, — само ще ви пусна писмо за потвърждаване на споразумението. Бихте ли били любезни да отговорите с няколко реда и да дадете телефоните, на които мога да ви намеря. Всеки път, когато решите да пропуснете някое гласуване, трябва само да ми се обадите.
— Звучи ми съвсем благоразумно — рече Чарлс и видя топчеста фигура в светлосив костюм с жилетка, синя риза и връзка на розови точки да се приближава към тях.
— Добре дошъл в клуба, Чарлс — му пожела Алек Пимкин. — Искаш ли да пийнем по нещо в пушалнята и да ти обясня как се работи на това проклето място?
— Благодаря — отзова се Чарлс, доволен, че вижда познато лице.
Андрю се усмихна, като чу какво добави Пимкин, когато двамата тори се отдалечаваха по посока към пушалнята.
— Все едно че си пак в училище, стари приятелю.
Андрю подозираше, че скоро Чарлс Сеймор ще покаже на „стария приятел“ как се работи на „проклетото място“.
Андрю също напусна фоайето, но не за да потърси нещо за пийване. Трябваше да присъства на среща на парламентарната група, на която щяха да се запознаят с работата за следващата седмица. Той се забърза за срещата.
Андрю бе избран навреме за кандидат на лейбъристката партия в Единбург Карлтън. Той продължи борбата и взе мястото от консерваторите с мнозинство от 3 419 гласа. Сър Дънкан, след като изкара мандата като кмет, продължи да представлява същия район в градската община. Само след шест седмици Андрю — бебето на камарата — си бе създал име и на много от старите депутати не им се вярваше, че това е първото му участие в парламента.
Когато отиде на събранието на парламентарната група на втория етаж на камарата, той намери свободно място в дъното на салона и седна. Главният правителствен организатор съобщаваше точките от дневния ред за следващата седмица. Той погледна листа пред себе си. Изглежда, всички съобщения за дебати пак бяха подчертани с три линии. Дебатите, насрочени за вторник, сряда и четвъртък, бяха подчертани с три дебели линии. Оставаха понеделник и петък, подчертани с две линии, и след споразумение с Чарлс Сеймор можеше да пропусне гласуването. Лейбъристката партия бе успяла да се върне на власт след тринайсет години, но с мнозинство само от четири гласа и с претоварена законодателна програма. Оказа се невъзможно депутатите да се прибират през седмицата по домовете си преди полунощ.
След като Андрю зае мястото си, пръв се изправи да говори депутатът на Ливърпул. Той започна с разгорещена тирада, хулейки правителството, обвинявайки го, че с всеки изминат ден то все повече започва да прилича на правителство от консерватори. Тихи забележки и покашляния съпътстваха изказването му и показваха каква слаба поддръжка получаваха неговите виждания. И Том Карсън си беше създал име, но с откритото критикуване на собствената си партия.
— Безотговорен човек — каза под носа си седналият вдясно от Андрю депутат.
— Не бих го определил със същите думи — тихо коментира Андрю. — Общо взето, много приказва. — Мъжът с рижавата къдрава коса му се усмихна, когато Карсън продължи с пустословието си.
Ако Реймънд Гулд бе постигнал някаква репутация през тези първи шест седмици, то тя беше репутация на интелектуалец и по тази причина по-старите членове на камарата станаха веднага подозрителни към него. Но много малко от тях се съмняваха, че той ще бъде един от първите повишени и ще мине на предните редове. За човек, избрал кариера в обществения живот, Реймънд беше твърде резервиран и твърде малко хора бяха имали възможността да го опознаят. Но като спечели мнозинство от 10 000 гласа в Лийдс, съдбата, изглежда, реши да му отреди дълга политическа кариера.
Северен Лийдс избра за свой представител Реймънд измежду трийсет и седем кандидати, защото доказа колко по-добре е информиран от местния профсъюзен деятел, когото вестниците смятаха за вероятен победител. Избирателите в Йоркшир искаха депутат, който живее сред тях, и Реймънд побърза да спомене с подчертан йоркширски акцент пред комитета за издигане на кандидатурите, че е получил образованието си в Раундхей в покрайнините на избирателния район. Всъщност най-много му помогна обстоятелството, че бе отказал стипендия в Кеймбридж и бе предпочел да продължи образованието си в Лийдс, както бе обяснил на комитета.
Преди да се премести в Лондон, за да изкара адвокатския си стаж в Линкълнс Ин, Реймънд бе получил научна степен по право в университета на Лийдс. В края на двегодишния стаж той постъпи в известна лондонска адвокатска кантора и стана много търсен адвокат. От този момент нататък рядко говореше за произхода си пред внимателно подбрания кръг приятели от графствата около Лондон. А тези, които си позволяваха да се обръщат към него с Рей, той поправяше остро за фамилиарниченето им, натъртвайки „Реймънд“.
След последния въпрос събранието бе закрито и Реймънд излезе заедно с Андрю от залата. Андрю забърза към малкия си кабинет на втория етаж, за да приключи с дневната поща, Реймънд — към камарата, защото се надяваше този ден да произнесе първата си реч. Той търпеливо чакаше подходящ момент, за да изложи вижданията си по въпроса за пенсиите на вдовиците и изплащането на военните бонове. Протичащите в момента дебати по икономически въпроси даваха очевидна възможност. Председателят му бе оставил бележка с молба преди обяд да му се обади.
Реймънд бе прекарал много часове в камарата, изучавайки внимателно прилаганите технически похвати. Независимо че се различаваха от тези в съдилищата, Ф. Е. Смит с право оприличаваше колегите си от камарата на шумна съдебна зала с над 600 съдебни заседатели и никаква следа от съдия. Реймънд се ужасяваше от предстоящото изпитание — първата му проява като оратор. Безпристрастната логика на неговите аргументи винаги се оказваше по-приемлива за съдиите, отколкото за съдебните заседатели.
Когато приближи камарата, един служител му предаде бележка от съпругата му Джойс. Тя току-що била пристигнала в камарата и намерила място в галерията за посетители, така че щяла да присъства на речта му. Той прочете бегло бележката, хвърли я в най-близкото кошче и забърза към залата.
На входа един от консерваторите, който излизаше, го изчака, като задържа за него вратата.
— Благодаря — каза Реймънд.
В отговор Саймън Кързлейк се усмихна и се опита напразно да си спомни името му. Саймън мина през фоайето за членове на парламента и провери таблото за съобщения. Лампичката под неговото име не светеше и той продължи през летящата врата в дъното вдясно, спусна се покрай галерията със сводовете и излезе на депутатския паркинг. Качи се на колата и се отправи към болница Сейнт Мери в Падингтън, за да вземе жена си. Те се виждаха рядко през изминалите шест седмици, затова мисълта, че ще прекара с нея вечерта, му се струваше още по-привлекателна. Саймън не виждаше никакви изгледи за намаляване на напрежението, освен ако след нови общи избори някоя от партиите не спечели по-чувствително, разумно работещо мнозинство. Но най-много се страхуваше да не би да не влезе в такова работещо мнозинство. Беше спечелил мястото си с незначителна разлика в гласовете и новите избори можеха да означават край на политическата му кариера. След толкова дълго управление на торите новото лейбъристко правителство изглеждаше свежо и уверено във възможността да увеличава привържениците след всяко пътуване на министър-председателя из страната.
Като стигна Хайд Парк, зави към Марбъл Арч и си припомни как беше станал депутат. Завърши Оксфордския университет, изкара военната си служба и се уволни като младши лейтенант. След кратка почивка постъпи в Би Би Си. Там работи пет години в предаванията театър, спорт, текущи новини и накрая стана водещ на „Панорама“. През тези първи години в Лондон той бе наел малък апартамент на „Ърлс Корт“, продължаваше да се интересува от политика и стана член на консервативната група Боу. Избран беше за секретар на групата, започна да помага при организиране на събрания, пишеше памфлети и произнасяше речи на конференциите през почивните дни. После го поканиха в централния клуб като личен асистент на председателя за кампанията през 1959 година.
Две години по-късно Саймън се запозна с Елизабет Дръмонд, която бе поканена за участие в „Панорама“ по едно проучване за националното здравеопазване. В предварителния разговор Елизабет даде на Саймън да разбере, че ненавижда медиите и политиката. Ожениха се година по-късно. Елизабет роди двама синове и след две кратки прекъсвания по майчинство продължи лекарската си професия.
През лятото на 1964 година му предложиха да защити несигурното място на Ковънтри Сентръл и Саймън незабавно напусна Би Би Си. Той успя да спечели изборите с мнозинство от 918 гласа.
Саймън пристигна пред входа на „Сейнт Мери“, погледна часовника си и видя, че има няколко минути до срещата. Отметна с привичен жест падналия върху челото му кичур коса и се замисли за предстоящата вечер. С Елизабет щяха да празнуват четвъртата годишнина от сватбата си и той беше приготвил една-две изненади за нея: вечеря в „Марио и Франко“, след което ще я заведе да потанцуват в „Естаблишмънт Клъб“ и ще се приберат заедно у дома за първи път от много седмици насам.
— Ммм — произнесе той, предвкусвайки удоволствието.
— Здравей, красавецо — каза младата жена, сядайки в колата, като го целуна нежно по бузата.
Саймън погледна жена си — усмихната щастливо, с дълга до раменете коса. Такава я видя за първи път в студиото на „Панорама“ преди около пет години и не можеше да престане да й се възхищава.
Той включи двигателя.
— Искаш ли да чуеш една хубава новина? — попита той и започна, преди да е дочакал отговор. — Тази вечер се включих в двойка. Което означава вечеря в „Марио и Франко“, танци в „Естаблишмънт Клъб“, прибиране у дома и…
— А ти искаш ли да чуеш една лоша новина? — каза тя и също не дочака отговор. — Персоналът не достига заради грипната епидемия. Ще трябва да се върна на работа в десет часа.
Саймън изключи двигателя.
— Добре, какво избираш? — попита той. — Вечеря, танци или направо да се приберем у дома?
Елизабет се засмя.
— Има още три часа — каза тя. — Може да ни остане време и за вечеря.