Джефри Арчър
Пръв между равни (14)

13.

Точно когато Реймънд бе решил да приключи с любовната история, Стефани започна да си оставя в неговия апартамент комплект дрехи за в съда. Независимо че бяха поели по собствени пътища след общото дело, те продължиха да се виждат два пъти седмично. Реймънд й направи резервни ключове, за да не губи време, когато има дебати, от които не можеше да отсъства.

Най-напред започна да я отбягва, но тя го откриваше. Когато все пак успяваше да се измъкне, я заварваше в апартамента. Помоли я да бъдат по-дискретни, но тя започна да го заплашва, в началото плахо, по-късно по-уверено.

Междувременно Реймънд води три големи дела. Всичките завършиха успешно и се отразиха добре на репутацията му. Чиновникът имаше задачата да не включва Стефани в тях. Единствената му грижа в момента беше как да приключи с отношенията им. Съвсем скоро си даде сметка, че е много по-трудно да се отърве от Стефани Арнолд, отколкото да я спечели.

 

 

Саймън дойде навреме за срещата със заместник-председателя на партията, който отговаряше за кандидатите, и му разкри проблема си.

— Какъв проклет късмет — каза сър Едуард Маунтджой. — Но може би ще мога да помогна. — Той отвори зелената папка пред себе си. Саймън видя, че гледа списък с имена. Отново се почувства като кандидат-студент, който се надява някой да е умрял. — Очертават се дванайсет места, които ще се овакантят след преразпределението и излизането на някои депутати в пенсия.

— Кое място бихте ми препоръчали?

— Литълхамптън.

— Къде е това? — попита Саймън.

— Това е ново място я ще ви бъде сигурно като собствения дом. Намира се в Съсекс, на границата с Хампшир. — Той разгледа прикрепената отзад карта. — Намира се до внушителния избирателен район на Чарлс Сеймор, който се запазва. Не мисля, че ще имате много конкуренти — каза сър Едуард. — Защо не поговорите с Чарлс? Той познава всички, които са свързани с вземане на решението.

— Няма ли някое друго място, което да ви изглежда обещаващо? — попита Саймън, защото усещаше, че Чарлс може да не му е особено полезен.

— Дай да видя. Не можем да залагаме само на една карта, нали? А, да — Редкорн в Нортъмбърланд. — Той отново погледна в картата. — На триста и двайсет мили от Лондон, най-близкото летище е на осемдесет мили. Мисля, че това място е само за в краен случай. Моят съвет е да поговорите с Чарлс Сеймор за Литълхамптън. Той сигурно знае каква е хавата там.

Колко лошо се изразява, помисли си Саймън. Да благодари на Бога, че не му се налага да държи речи.

— Сигурен съм, че имате право, сър Едуард — каза той.

— Комисията за следващите избори вече е съставена — продължи сър Едуард, — така че няма да се наложи да чакате дълго.

— Много ви благодаря за помощта — каза Саймън. — Бихте ли ме осведомили, ако междувременно излезе нещо.

— Разбира се, с удоволствие. Проблемът е, че ако някой от нашите депутати умре, не можете да изоставите сегашното си място, защото ще предизвикате допълнителни избори в два района. А ние не бихме желали допълнителни избори в Ковънтри Сентръл, защото ще ви обвинят в политически авантюризъм.

— Не ми напомняйте — каза Саймън.

 

 

Чарлс намали броя на противниците на Общия пазар от петдесет и девет на петдесет и един, но сега имаше работа с костелив орех, абсолютно неподатлив както на поощрения, така и на заплахи. Когато направи следващия отчет пред главния организатор, Чарлс го увери, че консерваторите, които ще гласуват срещу влизането в Общия пазар, са по-малко на брой от социалистите, които се обявяват в подкрепа на правителството. Главният организатор изглеждаше доволен, но го попита дали има напредък с Пимкин и последователите му.

— Искаш да кажеш дванайсетте дясноориентирани луди? — сърдито каза Чарлс. — Те твърдо са решили да следват Пимкин, дори и в смъртта. Опитах всичко, но са решили да гласуват срещу влизането в Европа независимо от последствията.

— Вбесяващо е, защото досадният Пимкин няма какво да губи — каза главният организатор. — Неговото място изчезва след преразпределението, а с крайните му възгледи едва ли някой ще успее да му намери район. Но дотогава ще е успял да навреди. — Главният организатор замълча. — Ако тези дванайсет се съгласят да се въздържат при гласуването, бих могъл да известя на министър-председателя сигурна победа.

— Проблемът е как да превърнем Пимкин в Юда, който да поведе дванайсетте към нашия лагер — каза Чарлс.

— Ако го постигнеш, сигурно ще успеем.

Когато се върна в кабинета си, Чарлс завари Саймън Кързлейк да го чака прав до бюрото.

— Минах при теб с надеждата да ми отделиш няколко минути — каза Саймън.

— Разбира се — отговори Чарлс, като се опитваше гласът му да звучи доброжелателно. — Заповядай, седни.

Саймън седна срещу него.

— Може би си разбрал, че моят район се закрива след преразпределението и Едуард Маунтджой ме посъветва да говоря с теб за Литълхамптън, новото място на границата с твоя район.

— Да, наистина — каза Чарлс, правейки се на изненадан. Той не беше мислил по преразпределението, защото неговият район се запазваше. Бързо се окопити. — Много хубаво, че Едуард те е насочил към мен, ще направя всичко възможно да помогна.

— Литълхамптън би било идеалното място за мен — още повече че болницата на жена ми е в Падингтън.

Чарлс повдигна изненадано вежди.

— Изглежда, не се познавате с Елизабет. Жена ми е гинеколог в „Сейнт Мери“ — обясни Саймън.

— Да, разбирам колко удобно би било. Защо не направим така, първо ще поговоря с Александър Далглиш, председателя на района, и тогава ще видим какво може да се направи.

— Добре.

— Ще му се обадя по телефона тази вечер и ще видя докъде са стигнали в подбирането на кандидати и тогава ще те осведомя за положението.

— Ще ти бъда много благодарен.

— Докато си тук, да ти дам програмата за следващата седмица. — Чарлс му подаде напечатан лист. Саймън го сгъна и го постави в джоба си. — Ще се обадя веднага щом разбера какво е положението.

Саймън си излезе зарадван и с известно чувство на вина за предубеждението си към Чарлс, който се отдалечаваше по посока на залата.

За дебатите по влизането в Общия пазар бяха отредени шест дни, най-дългото време, давано досега.

Чарлс се запъти към първите банки и зае мястото в края, за да следи изказванията. Обикновено слушаше съсредоточено, за да открие колебаещи се депутати, склонни да се присъединят към позицията на правителството, но този път не можа да прогони от главата си мисълта за Литълхамптън.

Андрю Фрейзър се изправи. Преди да потъне в своите мисли, Чарлс с удоволствие се съгласи с отметката срещу името му.

— Аз ще гласувам за влизането в Общия пазар — казваше Андрю. — Когато моята партия беше на власт, аз бях за влизането ни в Европа и сега, когато сме в опозиция, не виждам причини изведнъж рязко да променя мнението си. Принципите, които важеха преди две години, са валидни и сега. Не всеки от нас…

При тези думи Том Карсън скочи и поиска думата за реплика. Андрю седна на мястото си.

— Моят уважаем колега би ли защитил правата на селяците от Франция за сметка на интересите на овцевъдите от Нова Зеландия? — попита Карсън.

Андрю се изправи и обясни на колегата си, че той безспорно очаква гаранции за Нова Зеландия, но сега ще се разисква гласуване по принцип. Детайлите могат и би трябвало да се обсъждат в комисията. Освен това:

— Защо един противник на влизането в Общия пазар си позволява да нарече френските фермери селяци?

— Може би ти си селяк — извика Карсън от мястото си и с тези думи сам срина позицията си в защита на овцевъдите от Нова Зеландия.

Андрю не обърна внимание на подигравката и продължи да обяснява, че вярва в обединена Европа като гаранция срещу бъдеща Трета световна война. Той завърши с думите:

— Англия е писала своята история хиляда години и тя би могла да се нарича история на света. Нека с нашите гласове да решим дали нашите деца ще четат тази история, или ще продължат да я пишат.

Андрю седна, аплодиран от двете страни на залата. Докато той сядаше на мястото си, Чарлс си беше съставил план и напусна залата по време на изказването на свой колега, което обещаваше да бъде дълго, скучно и с предсказуем смисъл.

Вместо да се върне в кабинета, където едва ли щяха да го оставят на мира, той изчезна в една от телефонните кабини близо до гардероба. Провери номера в телефонното си тефтерче и започна да набира.

— Александър, обажда ти се Чарлс. Чарлс Сеймор.

— Радвам се да те чуя, Чарлс. Как си?

— Добре съм, ти как си?

— Не мога да се оплача. Какво мога да направя за зает като теб човек?

— Искам да поговорим за новия избирателен район на Съсекс. Как върви избирането на кандидат?

— Възложиха ми да направя шест предложения и да ги представя за одобрение от цялата комисия след десет дни.

— Мислил ли си да се кандидатираш самият ти?

— Много пъти — бе отговорът. — Но жена ми е против, също и банковата ми сметка. Ти имаш ли някого предвид?

— Може би ще мога да помогна. Защо не заповядаш на вечеря в началото на следващата седмица?

— С удоволствие, Чарлс.

— Радвам се, че ще се видим. Какво ще кажеш за следващия понеделник? Ще можеш ли?

— Разбира се.

— Добре, да кажем, в осем часа, на площад „Итън“ 27. — Чарлс затвори телефона и като се върна в кабинета записа срещата в бележника си.

 

 

Когато Чарлс седна на мястото си, Реймънд току-що приключваше изказването си по дебатите за Европейския съюз. Той изрази ясно становището си, че Англия трябва да остане настрана от другите шест европейски държави и да заздравява връзките вътре в Обединеното кралство, а също и с Америка. Той се съмняваше, че Англия може да поеме финансовото бреме за влизане в съюз, съществуващ от толкова дълго време. Ако страната се бе присъединила още в самото начало, може би е щяло да бъде различно. Но сега ще гласува против тази рискована и необоснована авантюра, която според него щяла да доведе само до увеличаване на безработицата. Когато той седна на мястото си, не получи одобрение, каквото получи Андрю. Още по-лошо — одобренията идваха от лявото крило на партията, която бе критикувал толкова упорито в книгата си. Чарлс постави кръстче срещу името Гулд.

Предадоха бележка на Гулд по един от служителите в парламента. В нея пишеше да се обади възможно най-бързо на председателя на адвокатската му колегия.

Реймънд излезе и отиде до най-близкия телефон. Свърза се веднага със сър Найджъл Хартуел.

— Искали сте да ви се обадя?

— Да — каза сър Найджъл. — Свободен ли сте в момента?

— Да — каза Реймънд. — Защо? Нещо спешно ли има?

— Не мога да говоря по телефона — каза сър Найджъл тайнствено.

Реймънд взе метрото от Уестминстър до Темпъл и след петнайсет минути беше в адвокатската колегия. Отиде направо в кабинета на сър Найджъл, настани се на удобен стол в ъгъла на обширното като клуб помещение и кръстоса крака. Сър Найджъл крачеше напред-назад из кабинета. Приличаше на човек, на когото предстои неприятен разговор и иска да го отхвърли.

— Реймънд, от отговорно място ми беше зададен въпросът, защо си назначен за старши адвокат. Казах, че много добре си се справил с четири дела. — На лицето на Реймънд се появи усмивка, но скоро изчезна. — Ще искам от теб да направиш нещо.

— Да направя нещо?

— Да — каза сър Найджъл. — Трябва да прекратиш тази глупава… връзка с член на колегията.

Той заобиколи Реймънд и застана пред него.

Реймънд почервеня, но преди да успее да каже нещо, председателят на колегията продължи.

— Искам да ми дадеш дума — настоя сър Найджъл, — че ще прекратиш тази връзка незабавно.

— Имаш я — обеща спокойно Реймънд.

— Не съм педант — каза Найджъл, подръпвайки нервно сакото си, — но ако искаш да имаш любовни афери, прави го по-далеч от работата, за бога, и ако послушаш съвета ми, да е далеч от парламента и Лийдс също. Светът е достатъчно голям и е пълен с жени.

Реймънд кимна с глава, не виждаше грешка в логиката на председателя на колегията. Сър Найджъл продължи, видимо затруднен.

— Имаме много неприятно дело за измама, което ще започне в понеделник. Клиентът ни е обвинен, че регистрираните от него няколко компании, специализирани в застраховка живот, не плащат предявените искове. Предполагам, че си спомняш колко шум се вдигна в пресата по случая. На госпожица Арнолд беше възложено да участва като младши адвокат. Казаха ми, че делото вероятно ще продължи няколко седмици.

— Тя ще се опита да се измъкне — мрачно се произнесе Реймънд.

— Тя вече се опита, но съвсем ясно й дадох да разбере, че ако мисли да не се заема с това дело, ще трябва да си търси друга работа.

Реймънд въздъхна облекчено.

— Благодаря — произнесе той.

— Съжалявам. Зная, че заслужаваш длъжността си, момче, но не мога да си позволя да задържам за сътрудници хора, които се излагат по такъв глупав начин. Благодаря, че ме разбра. Не бих могъл да кажа, че разговорът ми достави удоволствие.

 

 

— Имаш ли време да поговорим малко? — попита Чарлс.

— Губиш си времето, скъпи, ако искаш да промениш мнението ми по закона за Европа — каза Алек Пимкин. — Всичките дванайсет души ще гласуват против правителството. Това е окончателно.

— Не искам да обсъждам въпроса за Европа, Алек. Много по-сериозно е, отнася се лично за теб. Хайде да отидем на терасата и да пийнем по нещо.

Чарлс поръча питиетата и го поведе към далечния край на терасата. Спря, като се увери, че от това място няма да могат да ги чуват.

— Ако не е за Европа, какво е? — попита Пимкин, загледан в Темза.

— Истина ли е това, което чувам, че си губиш мястото?

Пимкин побледня и нервно заоправя връзката си.

— Тази отвратителна комисия! Глътнали са района ми и, изглежда, никой не иска да издигне кандидатурата ми.

— Какво би дал, ако ти подсигуря място до края на живота? — Пимкин погледна подозрително към Чарлс.

— Кажи-речи всичко освен живота си — допълни той с пресилена усмивка.

— Не, дотам няма да стигнем.

Пимкин си възвърна цвета на лицето.

— Каквото и да е. Можеш да разчиташ на мен, приятелю.

— Можеш ли да привлечеш съмишлениците си? — попита Чарлс.

Пимкин отново пребледня.

— Не и при гласуване в комисията — каза Чарлс, преди Пимкин да е успял да отговори. — Не при гласуване на клаузите, чак на второто четене. Можеш да убедиш последователите си да не изоставят партията в нужда, да не предизвикват излишно нови избори и неща от този сорт. Зная, че можеш да ги проагитираш, Алек.

Пимкин мълча продължително.

— Аз ти връчвам място, подплатено с пари, ти ми връчваш дванайсет гласа. Мисля, че можем да го наречем справедлива размяна.

— Какво ще кажеш, ако ги убедя да се въздържат при гласуването? — запита Пимкин.

Чарлс замълча. Види се, обмисляше предложението.

— Добре, приемам — съгласи се той, защото не бе очаквал нещо повече.

 

 

Александър Далглиш пристигна на площад „Итън“ след осем часа. Фиона го посрещна на входа и му каза, че Чарлс още не се е върнал от камарата.

— Очаквам го всеки момент — добави тя. — Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

Мина още половин час. Чарлс влетя вкъщи.

— Съжалявам за закъснението, Александър — извини се той, като се ръкуваше. — Мислех, че ще успея да те изпреваря. — Той целуна жена си по челото.

— Няма нищо — каза Александър. — Не бих си пожелал по-приятна компания.

— Какво ще пиеш, скъпи? — попита Фиона.

— Уиски, моля, можем ли да пристъпим веднага към вечерята? Трябва да се върна в говорилнята за гласуването в десет.

Чарлс поведе госта към столовата и го настани да седне, после отиде на мястото си под портрета на първия граф Бриджуотър от Холбайн, получен в наследство от дядо му. Фиона зае място срещу съпруга си. Почти през цялото време Чарлс разпитваше Александър какво е правил след последната им среща. Независимо че бяха прекарали като братя три години в гвардията, откакто Чарлс влезе в парламента, се виждаха рядко, освен на срещите на полка. Той не спомена нищо за повода на срещата, докато Фиона не им даде възможност, след като поднесе кафето.

— Зная, че имате много неща да си казвате, затова ви оставям сами.

— Благодаря за чудесната вечеря — каза Александър, вдигна поглед към Фиона и се усмихна.

Тя се усмихна в отговор и излезе.

— Виж, Чарлс — подхвана Александър, вдигайки папката, която беше оставил на пода до себе си. — Искам да ми кажеш мнението си.

— Продължавай, приятелю — подкани го Чарлс, доволен, че може да помогне.

— Сър Едуард Маунтджой ми изпрати доста дълъг списък на кандидати, между тях заместник-министър на вътрешните работи и двама-трима депутати, които губят местата си от преразпределянето. Кандидатурите трябва да се обсъдят. Какво ще кажеш за…

Далглиш отвори папката пред себе си, докато Чарлс му наля портвайн и му предложи пура от златна кутия, която взе от бюфета зад масата.

— Каква великолепна вещ — каза с възхищение Александър за кутията, украсена с фамилния герб и с гравирани върху капака инициали Ч. Г. С.

— Фамилна реликва — каза Чарлс. — Трябваше да я наследи брат ми Рупърт, но за мой късмет инициалите на капака съвпадат с моите.

Александър подаде обратно кутията и се върна към бележките си.

Чарлс мълчеше.

— Ще ми кажеш ли мнението си, Чарлс?

— Да.

— Какво ти е мнението за Кързлейк?

— Неофициално ли?

Далглиш кимна и замлъкна.

Чарлс пийна от портвайна.

— Много е добър — каза той.

— Говориш за Кързлейк, нали?

— Не, за портвайна. От 35-а година е. Страхувам се, че Кързлейк не е от същото качество. Трябва ли да обяснявам?

— О, не, разбрах те, но все пак съжалявам за Кързлейк. От написаното заключаваш, че е много добър.

— Едно е на хартия, съвсем друго е да ти бъде депутат двайсет години. Трябва ти човек, на когото да можеш да разчиташ. И съпругата му, както разбирам, никой не я е виждал в избирателния район. — Той се намръщи. — Мисля, че започнах да прекалявам.

— Не, не — каза Александър. — Получих представа. Следва Норман Ламонт.

— Първокласен, но страхувам се, че вече е избран за Кингтън — каза Чарлс.

Далглиш погледна папката си.

— Добре, какво ще кажеш за Пимкин?

— Бяхме заедно в колежа „Итън“. Държанието му не е в негова полза, както обичаше да се изразява баба ми, но е много разбран мъж и всеотдаен към избирателите си, това мога да кажа за него.

— Значи го препоръчаш?

— На твое място веднага го взимам, преди да ме е изпреварил някой друг.

— Толкова ли е популярен? — попита Александър. — Благодаря за съвета. Жалко за Кързлейк.

— Всичко това е само между нас — предупреди го Чарлс.

— Разбира се. Нито дума. Можеш да разчиташ на мен.

— Харесва ли ти пурата?

— Превъзходна е — каза Александър, — твоите преценки винаги ги бива. Човек като погледне Фиона, и веднага го разбира.

Чарлс се усмихна.

Голяма част от останалите имена, които Далглиш прочете, бяха или неизвестни, или неподходящи, или лесни за отхвърляне. Малко преди десет часа Александър си тръгна и Фиона попита Чарлс дали разговорът е резултатен.

— Да, мисля, че намерихме подходящ човек — беше отговорът.

 

 

Реймънд смени бравата на апартамента си още същия следобед. Излезе му по-скъпо, отколкото предполагаше, а и дърводелецът му поиска предплата.

Той се подсмихна, когато слагаше парите в джоба си.

— Правя състояние с тази работа, началник, повярвай ми. Поне един джентълмен на ден, винаги плащане в брой, без фактура. Ако не е жената, мога да изкарвам по един месец в Ибиза.

Реймънд се развесели, като си го представи. Погледна часовника и видя, че ще успее да вземе влака в седем и десет от Кингс Крос и да пристигне в десет часа в Лийдс.

 

 

Александър Далглиш телефонира на Чарлс след седмица. Каза му, че Пимкин е избран за кандидат, а Кързлейк е отхвърлен.

— Пимкин не се представи много добре пред комисията на интервюто.

— Сигурен съм — каза Чарлс. — Нали те предупредих. Външно не вдъхва доверие и от време на време го причисляват към дясноориентираните. Иначе няма грешка, разчитай на мен.

— Нямам друг избор, Чарлс, като отхвърлихме Кързлейк, отстранихме единствения му истински конкурент.

Чарлс затвори телефона и набра Министерството на вътрешните работи.

— Саймън Кързлейк, ако обичате?

— От чие име, моля?

— Чарлс Сеймор от канцеларията на главния организатор. — Веднага го свързаха.

— Саймън, Чарлс е на телефона. Исках да те поставя в течение на нещата за Литълхамптън.

— Много благодаря — каза Саймън.

— За съжаление нищо добро. Оказа се, че председателят иска да се кандидатира. Прави така, че комисията да интервюира само идиоти.

— Защо мислиш така?

— Видях списъка и Пимкин е единственият постоянен член на парламента, когото имат предвид.

— Не мога да го повярвам.

— И аз бях шокиран. Опитах се да настоявам за теб, но напразно. Не харесват отношението ти към смъртните присъди. Въпреки всичко мисля, че няма да имаш проблем да си намериш друго място.

— Надявам се, Чарлс, благодаря за усилията.

— Няма нищо. Обаждай се за всяко място, което излезе. Имам много приятели из цялата страна.

— Благодаря, Чарлс. Би ли се съгласил двамата да отсъстваме и да не гласуваме идния четвъртък?

 

 

Два дни по-късно Алек Пимкин бе поканен за разговор от консерваторите в Литълхамптън във връзка с подбиране на кандидат за новия район.

— Как да ти се отблагодаря? — попита той, като се срещнаха с Чарлс в един бар.

— Като си удържиш думата — и я потвърдиш писмено — отговори Чарлс.

— Какво искаш да кажеш?

— Да напишеш писмо до главния организатор, че си променил мнението си за влизането в Европа и с твоите дванайсет последователи се въздържите да гласувате в четвъртък.

Пимкин го погледна нахално.

— И какво ще стане, ако не ти играя по гайдата, скъпи?

— Още не си получил мястото, Алек. Мога да се обадя на Александър Далглиш и да му разкажа как се изложи с онова хубаво момче от Оксфорд.

Три дни по-късно главният организатор получи писмо от Пимкин. Той веднага осведоми Чарлс.

— Браво, Чарлс. Успя там, където всички се провалихме.

— Въпрос на лоялност — каза Чарлс. — Пимкин трябваше най-накрая да го разбере.

Последния ден от дебатите за влизане в Европа министър-председателят произнесе вълнуваща реч. Той се изправи, съпровождан от аплодисментите на двете страни. В десет часа депутатите се разделиха и гласуваха за влизане в Европа с мнозинство от 112 гласа. Шейсет и девет лейбъристи начело с Рой Дженкинс помогнаха да се получи това мнозинство.

Реймънд Гулд гласува против, поддържайки позицията. Андрю Фрейзър се присъедини към Саймън Кързлейк и Чарлс Сеймор в коридора на гласуващите с „да“. Алек Пимкин и неговите дванайсет съмишленици останаха по местата си в камарата, докато траеше гласуването.

Когато чу председателят да обявява крайния резултат, Чарлс тържествуваше, независимо че предстоеше разглеждане на въпроса в комисия. Имаше стотици клаузи и всяка от тях можеше да превърне закона във фарс. Въпреки всичко бе спечелил първия кръг.

Десет дни по-късно Алек Пимкин победи двамата си съперници — млад консерватор, току-що завършил Кеймбридж, и съветничка от местната община, и стана кандидат на консервативната партия в Литълхамптън.