Томас Пинчън
V. (56)

VІ

Пренебрегвайки асансьора, полицаите Йонеш и Тен Айк изкачиха с маршово темпо два етажа по величественото стълбище и тръгнаха с бодра стъпка по коридора водещ към апартамента на Уинсъм. Няколко репортери от таблоиди, които бяха хванали асансьора, ги пресрещнаха по средата на коридора. Шумът от апартамента на Уинсъм се носеше по цялата „Ривърсайд Драйв“.

— Никога не се знае какви хора откарват в „Белвю“ — отбеляза Йонеш.

Двамата с неговия партньор бяха верни поклонници на полицейския телевизионен сериал „Хайка“^[1]. Бяха си изработили безизразни каменни физиономии, неизразителен равен говор и гласове без каквато и да е интонация. Единият бе висок и кльощав, другият беше нисък и дебел. Двамата вървяха в крак.

— Поговорих с доктора там — рече Тен Айк. — Младичък още, казва се Готшалк. Уинсъм им е разправил доста неща.

— Сега ще видим, Ал.

Йонеш и Тен Айк вежливо изчакаха пред вратата, докато единственият фотограф в групата провери светкавицата на камерата си. Иззад вратата долетя налудничаво радостен женски писък.

— Охо-о! — възкликна един репортер.

Полицаите почукаха.

— Влизай, влизай — извикаха едновременно три-четири пияни гласа.

— Полиция, госпожо.

— Не понасям ченгета — изръмжа някой отвътре.

Тен Айк изрита вратата, която бе само притворена. Струпаните зад вратата отстъпиха настрана и в полезрението на фотографа се озоваха Мафия, Каризма, Фу и компания, които играеха на „Музикално одеяло“. Фотоапаратът избръмча и щракна.

— Не става — въздъхна фотографът. — Не можем да публикуваме такава снимка.

Ван Айк си проби път до Мафия.

— Достатъчно, госпожо.

— Искате ли да поиграем? — Гласът й звучеше истерично.

— Говорихме със съпруга ви — с търпелива усмивка я уведоми полицаят.

— Трябва да ни придружите — добави Йонеш.

— Мисля, че Ал е прав, госпожо.

От време на време проблясъците на светкавицата озаряваха стаята, като мълнии. Тен Айк размахваше заповед за задържане.

— Всички сте арестувани, момчета — заяви той и се обърна към Йонеш: — Позвъни на лейтенанта, Стив.

— За какво? — разкрещяха се присъстващите.

Тен Айк умееше да избира подходящия момент за действие и съответно изчака няколко удара на сърцето.

— Нарушение на обществения порядък е напълно достатъчно като обвинение — поясни той.

Тази вечер може би единствените, чието спокойствие остана ненарушено, бяха Маклинтик и Паола. Малкият пъргав „триумф“ се носеше устремно край Хъдзън и прохладният насрещен ветрец издухваше последните частици от Нуева Йорк, които досега бяха задръствали устите, ноздрите и ушите им.

Паола направи откровени самопризнания и Маклинтик остана спокоен. Докато тя му обясняваше коя е в действителност и разказваше за Стенсъл и Фаусто, — дори включи в своята изповед кратък носталгичен пътепис за Малта, — Маклинтик внезапно осъзна нещо, което би трябвало да е проумял отдавна: че единственият изход от това превключване от равнодушие към налудничавост, очевидно е бавната, обезкуражаваща, тежка работа. Обичай, без да го обявяваш на всеослушание, помагай без прекаляване и престараване и без да го афишираш: бъди спокоен, ала не и равнодушен. Ако бе имал поне малко здрав разум, той би трябвало отдавна да е стигнал до тази мисъл. Тя не му бе хрумнала спонтанно като откровение, а бе възникнала само като признание, че за възприемането на някои неща е нужно известно време.

— Ясно — отбеляза след малко той, когато навлизаха в курортния район Бъркшайърс. — Знаеш ли, Паола, цялото това време аз съм свирукал някаква глупава темичка. Същински господин Благодушко, това съм аз. Мързелив и безрезервно вярващ, че все отнякъде ще се намери чудотворен лек, който ще изцели този град, а заедно с него и мен. Няма и никога няма да има такова вълшебно средство. Никой няма да слезе от небето и да заглади конфликта между Руни и жена му, или в Алабама или в Южна Африка или да ни сдобри с Русия. Вълшебни думички не съществуват. Дори „обичам те“ не е достатъчно силно като заклинание. Представяш ли си Айзенхауер да изпрати такова признание на Маленков или Хрушчов!^[2] Смехория направо.

— Човек трябва да бъде спокоен, ала не и равнодушен — продължи той след кратка пауза. Преди двайсетина километра бяха минали край прегазен на шосето скункс и вонята ги преследваше все още. — Ако майка ми беше жива, щях да я накарам да избродира на кърпичка тези думи.

— Ти нали знаеш… — започна тя — … че аз трябва да…

… се върнеш у дома. Знам, разбира се. Но седмицата още не е приключила. Давай го по-спокойно, момичето ми.

— Не мога. Как мога изобщо да бъда спокойна?

— Ще стоим далеч от всякакви музиканти — бе единственото, в което я увери Маклинтик. Знаеше ли той изобщо какво душевно състояние да й препоръча.

— Ези-тура — запя Маклинтик на масачузетските дървета — сега лекувам неврози с акупунктура…