Томас Пинчън
V. (40)

IV

Същата вечер, 15 април, в реч по случай Деня на независимостта, Давид Бен Гурион^[1] предупреди своята страна, че Египет планира да унищожи Израел. Още от зимата в Близкия Изток назряваше криза. На 19 април влезе в сила прекратяване на военните действия между двете страни. Същият ден Грейс Кели^[2] сключи брак с принц Рение III на Монако. И тъй отминаваше бавно пролетта, пълноводни течения и малки въртопчета, отразявани по еднакъв начин във вестникарските заглавия. Хората четяха новините, които искаха да четат и, съобразно с това, всеки от тях строеше собствената си миша дупка от парцалите и сламките на историята. По груби пресмятания само в град Ню Йорк имаше пет милиона различни миши дупки. Едничък Бог знаеше какво става в умовете на министрите от кабинетите, на държавните глави и служителите в световните столици. Несъмнено техните индивидуални варианти на историята се проявяваха на дело. При условие, че преобладаваше нормалното разпределение^[3] на биологичните видове.

Стенсъл не се вместваше в шаблона. Държавен служител без ранг, по принуда архитект на интриги и заговори, той, подобно на своя баща, би трябвало да има склонност към активни действия. Но вместо това прекарваше дните си във вегетиране, разговори с Айгенвалю и очакване Паола да разкрие къде е нейното място в този внушителна готическа камара от заключения, която той усилено създаваше. Безспорно съществуваха и неговите лични „следи“, които Стенсъл търсеше, вече апатично, без да проявява особен интерес, сякаш имаше някаква друга, по-важна работа. Обаче с изключение на оформената известна представа за създадената от него основна V-структура, Стенсъл не знаеше нищо друго за същността на тази мисия, и поначало самият той не бе наясно защо се бе наложило да започне преследването на V. Усещаше само (както казваше той, „инстинктивно“) кога дадена информация е полезна и кога не: кога една следа трябва да бъде игнорирана, кога да бъде гонена до неизбежната крива пътека. Естествено при такива интектуализирани преследвания, като осъществяваните от Стенсъл, изобщо не можеше да става въпрос за инстинкт: разбира се, фиксидеята бе придобита, ала на кой етап от родословието, как, дявол да го вземе? Освен ако той не бе, както подчертаваше, просто човек на века, нещо, което не съществува в природата. Би било нормално, при разговор в стила на Ръждивата лъжица, да го наречеш съвременен човек, търсещ своята идентичност. Много от тях вече бяха решили, че това е неговият Проблем. Бедата бе единствено там, че Стенсъл притежаваше всичките идентичности, с които можеше лесно да се справи точно в този момент: той бе просто Човекът, Който Търси V. (и произтичащите от това всякакви други превъплъщения), а самата тя имаше толкова далечно отношение към неговата самоидентичност, колкото и душевния стоматолог Айгенвалю или който и да е член на Пасмината.

Което, обаче, изкарваше на преден план един интересен нюанс на полова неопределеност. Щеше да бъде доста весело, ако в края на това преследване Стенсъл застанеше лице в лице със собствената си самоличност, заразена от някакво подобие на душевен травестизъм. Пасмината ще се скъса от смях. Откровено казано, той не знаеше от какъв пол може да е V., нито дори от какъв биологически род и вид. Да продължава по-нататък, допускайки, че туристката Виктория и канализационната мишка Вероника представляват същата V., това съвсем не означаваше поставянето на въпроса за някакво душевно прераждане: само потвърждение, че неговото издирване е съгласувано с Голямото Търсене, с най-голямото съзаклятие на века, по същия начин, по който Виктория бе замесена в заговора за Вийсю, и Вероника имаше своето място в новия миши ред. Ако V. е исторически факт, значи тя продължава да действа сега, в този момент, защото върховният Безименен Заговор все още не е осъществен, въпреки че V. може да се окаже от женски род толкова, колкото и някоя лодка в морето или дадена нация.

В началото на май Айгенвалю запозна Стенсъл с „Гадния“ Чиклиц, президент на корпорацията „Йойодин“, притежаваща много разпръснати из цялата страна заводи и ангажирана с повече правителствени поръчки, отколкото би могла да изпълни. До към края на 40^-те години „Йойодин“ бе действувала спокойно под наименованието „Играчки Чиклиц“, с един малък независим магазин-цех за играчки в предградията на Нътли, щата Ню Джърси. Неизвестно по каква причина, по онова време американските деца били обхванати от едновременна и психопатична страст към простите жироскопи, задвижвани от конец, навит около въртяща се пръчица, нещо като пумпал. Чиклиц, който съзрял потенциални пазарни възможности в това, решил да разшири производството. Почти бил успял да завоюва монополна позиция в пазара на жироскопи-играчки, когато магазинът му бил посетен от група ученици-екскурзианти, които му подсказали, че тези играчки действуват на същия принцип като жирокомпасите. „Като ’кво?“, попитал Чиклиц. Те му обяснили принципа на действие на жирокомпасите, разяснили му също и туй-онуй за скоростта и свободното въртене. Чиклиц смътно си припомнил прочетеното в някакво търговско списание, че правителството непрекъснато търсело фирми, на които да възложи производството на такива неща. Използвали ги в корабите, самолетите и напоследък в ракетите. „Ами защо не?“, казал си той. По същото време възможностите за дребния бизнес в тази област били описвани като богати. Чиклиц започнал да изработва жирокомпаси за изпълнението на държавни поръчки. Много скоро след това се включил в производството на прецизни телеметрични съоръжения, компоненти за измерителни уреди, малогабаритни свързочни инсталации. Продължил да разширява производството, да купува, да слива своите предприятия с други фирми. Сега, седем-осем години по-късно, той вече бе създал една империя от взаимнообвързани фирми, контролираща производството на самолетни корпуси и двигатели, командни системи за насочване, оборудване за наземна поддръжка, системи за управление. Някакъв новоназначен инженер му пояснил, че „дин“ е измерителна единица за сила. И така, за да символизира скромното начало на империята Чиклиц и да внуши идеята за сила, предприемчивост, инженерни умения, а също и солидна индивидуалност, той бе нарекъл компанията „Йойодин“.

Стенсъл посети един от неговите заводи в Лонг Айланд. Сред военния инструментарий, мислеше той, може да изникне някаква следа от заговора. Така и стана. Стенсъл бе навлязъл в сектора на канцеларии, чертожни дъски и хелиографни копия. Скоро той откри някакъв леко плешив господин със свинска физиономия и костюм европейска кройка, седнал полускрит сред гора от картотечни шкафове и отпиващ от време на време кафе от картонена чаша, което при днешния инженер практически минава за съсловен знак. Инженерът се казваше Курт Мондауген, бе работил, да, в Пенемюнде^[4], и бе участвувал в проектирането на Vergeltungwaffe Eins и Zwei^[5]. Магическият инициал! Следобедът бързо отмина и Стенсъл уговори среща за подновяване на събеседването.

След около седмица, в една от уединените странични стаи на Ръждивата лъжица, над отвратителна имитация на мюнхенска бира, Мондауген разказа, за младите си години в Югозападна Африка.

Стенсъл слушаше внимателно. Самото описание и въпросите след него отнеха не повече от половин час. Обаче, следобедът на следващата сряда в кабинета на Айгенвалю, когато Стенсъл преразказваше историята, тя бе претърпяла значителна промяна: според израза на Айгенвалю, беше се „стенсълизирала“.