Джон Голсуърти
Рицарьтъ (8)

VIII

На следния день трѣбваше да ида въ Ница и се върнахъ едвамъ по полунощь. Вратарьтъ ми каза, че Жюлъ льо Ферие билъ идвалъ да ме търси. На следната сутринь, докато бѣхъ още въ леглото, вратата се отвори и се яви Жюлъ. Лицето му бѣше много бледо, а въ момента, когато той застана на едно мѣсто, капки поть започнаха да се стичатъ по бузитѣ му.

— Жоржъ, — каза той, — той е умрѣлъ! Слушайте, слушайте! Какъ глупаво ме гледате! Моятъ прислужникъ стѣга багажа ми. Остава ми половинъ часъ до заминаването на влака; показанията си ще изпратя отъ Италия. Направихъ каквото бѣше мой дългъ, другото остава на васъ. Защо устроихте онази вечеря? Какъвъ Донъ Кихотъ бѣше той! Какъвъ идиотъ! Бедниятъ човѣкъ! Не се помърдвайте! Имате ли една пура? Слушайте! Когато вие тръгнахте следъ него, азъ тръгнахъ следъ другитѣ двама. Ахъ, това мое проклето любопитство! Можете ли да си представите по-голѣма глупость? И какъ бързо вървѣха тѣ, тѣзи двамата! И все си опипваха бузитѣ, каточе и двамата бѣха ударени съ рѫкавицата, знаете! Това бѣше смѣшно. Скоро тѣ ме видѣха, защото постоянно въртѣха очитѣ си на всички страни; на бузитѣ си тѣ имаха петно отъ една рѫкавица…

Руменина започна да покрива отново лицето на Жюлъ. Той рѫкомахаше съ пура въ рѫка и ставаше все по-драматиченъ.

— Тѣ се спрѣха да ме дочакатъ. „Tiens! — каза единиятъ отъ тѣхъ, — този господинъ бѣше съ него. Името на моя приятель е баронъ дьо… Оня, който го удари, бѣше нѣкакъвъ страненъ човѣкъ. Бихте ли били любезенъ да ми кажете дали моятъ приятель ще има възможность да се види съ него?“ О, — каза Жюлъ, — той се държа предизвикателно. Трѣбваше ли азъ да жертвувамъ нашето достоинство? „Разбира се, господине“, отговорихъ. „Въ такъвъ случай, — каза той, — моля дайте ми името и адреса му.“… Не можехъ да си спомня името му, а колкото до адреса му, никога не съмъ го и знаелъ!… Помислихъ. „Това, — казахъ, — не съмъ въ състояние да направя поради нѣкои особени съображения“. „А-ха, — каза той, — съображения, навѣрно, които ще ни попрѣчатъ да си премѣримъ силитѣ съ него“. „Напротивъ, — казахъ, — азъ ще му предамъ вашата молба. Мога да ви кажа, че чухъ, че той е най-добриятъ фехтовачъ и стрелецъ въ Европа. Лека нощь!“ Искахъ да ги накарамъ да си помислятъ малко, разбирате ме, нали?… Търпение, драги мой! Търпение! Тръгнахъ за у васъ, но си помислихъ, че ще ги оставя да преспятъ съ това — имаше достатъчно много време! Но вчера сутринь отидохъ на площада и той бѣше седналъ тамъ на една пейка, а до него имаше едно голѣмо куче. Увѣрявамъ ви, той се изчерви като младо момиче. „Съръ, — каза той, — надѣвахъ се, че ще ви видя. Снощи ви причинихъ голѣмо безпокойствие. Позволихъ си една непростима свобода“ — и той пъхна въ рѫката ми единъ пликъ. Приятелю мой, какво мислите, че съдържаше той? Единъ чифтъ рѫкавици! Сеньоръ Донъ Пунктилиозо, hein? Той бѣше истински дяволъ, този вашъ приятель; той ме очароваше съ своитѣ благи очи и съ своитѣ бѣли мустачки, съ своето смирение, съ своята разпаленость — бедниятъ човѣкъ!… Казахъ му, че съмъ билъ поканенъ да му предамъ покана за дуелъ. „Ако излѣзе нѣщо отъ това, — казахъ, — можете да разчитате на мене“. „Така ли? — каза той. — Много съмъ ви благодаренъ за вашето любезно предложение. Чакайте да видимъ — много отдавна не съмъ се билъ на дуелъ. Колкото по-скоро се свърши, толкова по-добре. Можете ли да наредите за утре сутриньта? Орѫжие? Добре, нека тѣ да избератъ!“… Видите ли, приятелю мой, тукъ не можеше да има вече връщане; nous voilà en train.

Жюлъ си извади часовника.

— Оставатъ ми шестнадесеть минути. Имате щастие, че вчера не бѣхте тукъ, иначе сега вие щѣхте да сте въ моето положение. Опредѣлихъ мѣстото, надѣсно отъ пѫтя за Рокбрюнъ, точно при пресѣчката на желѣзопѫтната линия, а времето — петь и половина сутриньта. Уговорено бѣше, азъ да ида да го взема. Отвратителенъ часъ; не бѣхъ ставалъ толкова рано, откато се бѣхъ дуелиралъ съ Жакъ Тирбо презъ осемдесеть и пета година. Въ петь часа го намѣрихъ готовъ. Пиеше чай съ ромъ — страненъ човѣкъ! Накара ме и азъ да сръбна малко — бррр! Бѣше избръснатъ и облѣченъ въ оня старъ рединготъ. Голѣмото му куче скочи въ файтона, но той му заповѣда да слѣзе, сложи лапитѣ му на раменетѣ си и му пошепна на ухото нѣколко италиански думи; сякашъ магия направи той — hein! — и то се върна обратно, подвило опашка между краката си. Карахме бавно, за да не се тресе рѫката му. Той бѣше по-веселъ отъ мене. По цѣлия пѫть ми говорѣше за васъ: колко благъ сте били къмъ него, колко добъръ сте били къмъ него! „Но вие не говорите за себе си! — казахъ. — Нѣмате ли приятели, нѣма ли да порѫчате нѣщо? Понѣкога ставатъ и нещастни случаи!“

„О, — отговори той, — нѣма опасность! Но ако по нѣкаква случайность… да, въ джоба ми има едно писмо.“ „Ами ако го убиете?“ — казахъ. „Но азъ нѣма да го убия! — отговори той лукаво. — Мислите ли, че ще стрелямъ срещу него? Не, не, той е твърде младъ.“ „Но, — казахъ азъ, — азъ не мога да се съглася на това!“ „Да, — отговори той, — азъ му дължа единъ изстрелъ; но нѣма никаква опасность — ни най-малка опасность.“ Бѣхме пристигнали; тѣ бѣха вече тамъ. Ахъ, да! Вие знаете прелиминариитѣ, вежливоститѣ — това дуелиране, знаете, това е абсурдно, въ края на краищата. Поставихме ги на двадесеть крачки. Мѣстностьта не е лоша. Има борове наоколо и скали; по това време бѣше хладно и сиво като въ черква. Подадохъ му пистолета. Какъ да ви го опиша — застаналъ тамъ и галещъ съ пръсти орѫжието! „Какво хубаво нѣщо е единъ добъръ пистолетъ! — каза той. — Само единъ глупакъ или лудъ човѣкъ жертвува живота си“, — каза той. „Разбира се, — отговорихъ азъ, — разбира се!“ „Но сега нѣма опасность“, — и той ме погледна, като засука нагоре мустачкитѣ си. И двамата застанаха тамъ, гърбомъ единъ къмъ другъ, насочили къмъ небето дулата на пистолетитѣ си. „Un! — извикахъ азъ, — deux! tirez!“ Тѣ се обърнаха, азъ видѣхъ какъ пушека на неговия изстрелъ се възнесе право нагоре, като молитва; неговиятъ пистолетъ падна. Затичахъ се къмъ него. Той гледаше изненаданъ, протегна рѫката си и падна на рѫцетѣ ми. Той бѣше мъртавъ. Онѣзи глупаци дойдоха тичешкомъ. „Какво има?“ — извика единиятъ. Направихъ му единъ поклонъ. „Както виждате, — казахъ, — дали сте единъ великолепенъ изстрелъ. Моятъ приятель стреля въ въздуха. Месийо, по-добре ще бѫде да бѣхте закусили въ Италия.“ Отнесохме го въ файтона и го покрихме съ едно килимче; другитѣ потеглиха за границата. Занесохъ го въ стаята му. Ето неговото писмо.

Жюлъ спрѣ. Сълзи се стичаха по лицето му.

— Той е мъртавъ; азъ му склопихъ очитѣ. Слушайте, знаете ли, ние всички сме еснафи — това си е по правило; но този случай… този случай, може би, бѣше изключение.

И безъ да каже нищо повече, той се втурна навънъ.

Навънъ, предъ жилището на стария човѣкъ, единъ слѣзълъ отъ файтона си cocher стоеше безутѣшенъ на слънцето.

— Отгде можехъ да зная, че отиватъ да се биятъ на дуелъ! — избухна той, като ме видѣ. — Той имаше бѣли коси — моля ви да ми бѫдете свидетель, че той имаше бѣли коси. Това е лошо за мене, ще ми отнематъ разрешението. О, ще видите, — това е лошо за мене!

Отскубнахъ се отъ него и се качихъ на горния етажъ. Стариятъ човѣкъ бѣше самъ, легналъ на леглото, нозетѣ му бѣха покрити съ едно килимче, каточе можеше да му е студено; очитѣ му бѣха затворени, но въ своя смъртенъ сънь той все още имаше оня видъ на слаба изненада. Изтегнала се въ цѣлата си дължина, наблюдаваща непрестанно леглото, Фреда лежеше, както е лежала нощно време, когато той наистина е билъ само заспалъ. Капацитѣ на прозорцитѣ бѣха полуотворени: стаята още миришеше леко на ромъ.

Стояхъ дълго време и гледахъ лицето му: малкитѣ бѣли мустачки, засукани нагоре дори въ смъртьта, хлътналитѣ му бузи, спокойствието на неговата фигура. Той бѣше като нѣкой старъ рицарь…

Кучето наруши омаята. То се възправи, положи лапитѣ си на леглото и започна да лиже лицето му. Слѣзохъ долу — не можехъ да понасямъ да го слушамъ какъ вие.

Ето неговото писмо до мене, написано съ готически почеркъ:

„Уважаемий съръ, когато ще четете това, азъ ще съмъ мъртавъ. Срамувамъ се, че ви създавамъ безпокойства — единъ мѫжъ наистина трѣбва да си нарежда така работитѣ, че да не създава безпокойства; и все пакъ, надѣвамъ се, че нѣма да ме смѣтате нахаленъ. Затова, ако желаете да приберете нѣщата на единъ старъ човѣкъ, моля наредете да бѫдатъ погребани съ мене сабята ми, приложеното тукъ писмо и портретътъ, който е поставенъ на печката. Завещанието ми и списъкътъ на вещитѣ ми се намиратъ между листата на съчиненията на Байронъ въ малкия ми куфаръ; тѣ трѣбва да бѫдатъ пратени на Люси Торъ — адресътъ е отгоре. Може би ще ми направите честьта да задържите за себе си нѣкои отъ моитѣ книги, които може да ви доставятъ удоволствие. Има и едно списание и въ него ще намѣрите нѣкои отлични рецепти за турско кафе, италиански и испански гостби, и за промиване на рани. Дъщерята на хазайката говори италиански и знае, че би искала да има Фреда; бедното куче ще чувствува отсѫтствието ми. Челъ съмъ, че стари индиански воини вземали съ себе си въ гроба своитѣ коне и кучета. И Фреда би дошла — благородни животни сѫ кучетата! Тя яде веднажъ на день — но трѣбва да има изобилно ядене — и иска много соль. Ако имате свои животни, съръ, не забравяйте, че всички животни искатъ много соль. Дългове нѣмамъ, слава Богу! Паритѣ въ джобоветѣ ми ще стигнатъ за прилично погребение — не може да има опасность за това. Срамувамъ се, че ви отекчавамъ съ подробности — това, което най-малко бива да прави единъ човѣкъ, е да не вдига шумъ — и все пакъ трѣбва да бѫде заваренъ готовъ. — Съ дълбока благодарность, съръ, Вашъ слуга,

Роджъръ Брюнъ.“

Всичко бѣше както той бѣше писалъ. Портретътъ върху печката представляваше една млада девойка на деветнадесеть или двадесеть години, облѣчена старомодно, съ коси прибрани отзадъ на кокъ. Очитѣ се взираха въ васъ съ слаба смръщеность, устнитѣ бѣха силно стиснати; изразътъ на лицето бѣше живъ, буденъ, своенравенъ и, преди всичко, младъ.

Въ малкиятъ куфаръ имаше нѣколко чифта дрехи, но много малко, и всички бѣха по-стари отъ тия, които той обикновено носѣше.

Но отъ всичко най-интересно ми се струваше да е единъ дневникъ, воденъ до миналата Коледа. Това бѣше единъ патетиченъ документъ, пъленъ съ смѣтки за ценитѣ на храната; съ решения да внимава за едно или за друго; съ съмнения дали не трѣбва да се откаже отъ пушенето; съ изрази на страхъ, че Фреда не е яла достатъчно. Изглеждаше, че се е мѫчилъ да живѣе съ деветнадесеть лири годишно и да праща другитѣ сто лири на Люси за детето; въ тѣзи усилия той никога не е успѣвалъ, понеже е трѣбвало да праща по-малко отъ тази сума — записванията показваха, че за него това е било истински кошмаръ. Последни думи, писани на връхъ Коледа, бѣха тѣзи: „Каква полза да водя този дневникъ, щомъ като той не издава нищо друго, освенъ неуспѣхи!“

Дъщерята на хазайката и азъ отидохме на погребението. Сѫщия день подиръ обѣдъ отидохъ въ концертната зала, гдето най-първо заговорихъ съ него. Когато излѣзохъ, Фреда лежеше предъ входа, гледаше въ лицата на всички, които минаваха и лениво душеше петитѣ имъ. Около нея се въртѣше дъщерята на хазайката съ бисквита въ рѫка и съ смутенъ, печаленъ погледъ…