Джон Голсуърти
Рицарьтъ (6)

VI

— На следния день се върнахме обратно въ Лондонъ. Живѣехме съвсемъ близо до училището и следъ около петь-шесть дена Далтонъ дойде да вечеря у насъ. Той би идвалъ всѣки день, ако не бѣше отъ оня родъ хора, които не умѣятъ да си доставятъ удоволствия. По това време имахме повече ученици отъ всѣки другъ пѫть. Въ свободното си време учехъ жена си да фехтова. Никога не бѣхъ виждалъ толкова пъргавъ и бързъ човѣкъ или толкова красивъ, каквато бѣше тя въ своя фехтоваленъ костюмъ и съ своитѣ бродирани обувки.

Бѣхъ напълно щастливъ. Когато осѫществи своитѣ желания, човѣкъ става безгриженъ и самодоволенъ. Бѣхъ, обаче, бдителенъ, защото знаехъ, че съмъ естествено, себиченъ човѣкъ. Мѫчехъ се да си наредя така времето и да си пестя така паритѣ, че да й давамъ колкото е възможно повече удоволствия. Това, което по това време тя обичаше повече отъ всичко въ свѣта, бѣше ездата. Купихъ й единъ конь и вечерно време презъ пролѣтьта и лѣтото двамата ездѣхме заедно. Но когато деньтъ стана твърде кѫсъ и не можеше да се излиза късно на езда, тя ездѣше сама, на голѣми разстояния, а понѣкога прекарваше цѣлия день на седлото и се връщаше тъй уморена, че едва можеше да се изкачва по стълбитѣ — и азъ не мога да кажа, че това ми се харесваше. Това ме правѣше нервенъ, тя бѣше тъй своенравна, но не смѣтахъ, че е право да й се мѣся. Имахъ сума грижи за пари, защото, макаръ да работѣхъ усилено и да печелѣхъ повече отъ всѣки другъ пѫть, изглеждаше, че паритѣ никога не ми стигатъ. Разбира се, полагахъ грижи да спестя нѣщо, но ние нѣмахме дете, и това ми бѣше едно безспокойство. Тя ставаше по-красива отъ всѣкога и струва ми се, че бѣше щастлива.

Правило ли ви е впечатление нѣкога, че всѣки отъ насъ живѣе на рѫба на нѣкой вулканъ? Струва ми се, че нѣма човѣкъ, който да нѣма известна страсть или интересъ тъй силни, че да смѣта всичко останало за нищо. Разбира се, човѣкъ може да си изживѣе цѣлия животъ, безъ да открие това. Но нѣкои отъ насъ…! Азъ не се оплаквамъ; каквото е станало, станало е.

Той нахлупи по-низко надъ очитѣ си шапката си и вкопчи здраво рѫцетѣ си надъ дръжката на бастуна си. Той приличаше на човѣкъ, който пришпорва коня си къмъ нѣкаква безнадеждна цель, не желаейки да печели време отъ страхъ, че може да си счупи главата въ последния моментъ.

— Презъ пролѣтьта на седемдесеть и осма година при мене дойде единъ новъ ученикъ, единъ младъ човѣкъ на двадесеть и една година, който се готвѣше да постѫпи въ войската. Азъ го обикнахъ и направихъ всичко, каквото можехъ, за да го направя майсторъ на сабята. Но у него имаше нѣкакво извратено безразсѫдство; за нѣколко минути той напрѣгаше всичкото си внимание, сетне ставаше извънредно безгриженъ. „Франсизъ, — казвахъ азъ, — ако бѣхъ на ваше мѣсто, щѣхъ да се срамувамъ“. „Мистъръ Брюнъ, — отговаряше ми той, — защо трѣбва да се срамувамъ? Азъ не съмъ се създалъ самъ“. Богъ ми е свидетель, че искамъ да бѫда справедливъ къмъ него; той имаше добро сърдце. Единъ день той потегли съ кола нагоре и донесе въ нея своето бедно куче, което бѣше избѣгало^[1] и сега умираше. За половинъ часъ той се затвори съ неговия трупъ и ние можехме да го чуемъ какъ хълца като дете. Сетне той излѣзе съ съвсемъ зачервени очи и извика:

— Зная кѫде ще намѣря този звѣръ, който го е отвлѣкълъ^[2]!

И изкочи навънъ. Той имаше хубави италиански очи; лека фигура, не много висока; тъмна коса, малки, тъмни мустачки, а устнитѣ му бѣха винаги малко разтворени, — това именно, и неговата походка, и начинътъ, по който спущаше клепкитѣ си, му придаваха единъ особенъ, нѣженъ и гордъ видъ. Обичахъ да му казвамъ, че отъ него никога нѣма да излѣзе войникъ!

— О, — отговаряше той, — и това ще стане, когато му дойде времето!

Той вѣрваше въ нѣкакво особено щастие, което ще направи за него всичко, когато му дойде времето.

Единъ день той дойде при мене, когато давахъ урокъ на Ейли. Тогава за пръвъ пѫть тѣ се видѣха. Следъ това той започна да идва по-често и понѣкога оставаше да вечеря съ насъ. Не искамъ да отричамъ, съръ, че се радвахъ, когато той идваше; мислѣхъ, че това е хубаво за Ейли. Може ли да има нѣщо по-отвратително, — избухна той, — отъ една самодоволна слѣпота? Има хора, които казватъ: „Бедниятъ човѣкъ, той има такава вѣра!“ Вѣра, съръ! Заблуда! Азъ бѣхъ глупакъ — а на този свѣтъ човѣкъ плаща за глупоститѣ си…

Дойде лѣтото; и единъ сѫботенъ день рано презъ юний Ейли, азъ и Франсизъ — не искамъ да ви казвамъ другото му име — излѣзохме на езда. Презъ нощьта бѣше валѣло; нѣмаше прахъ, а ето че изгрѣ и слънцето — великолепенъ день! Ездихме дълго време. Около седемь часа потеглихме обратно — бавно, защото още бѣше горещо, а предъ насъ бѣше цѣлиятъ хладъ на нощьта.

Бѣше деветь часа, когато стигнахме въ Ричмондъ Паркъ. И въ този чудно-хубавъ полумракъ, когато сърнитѣ се движеха кротко, вие бихте могли да помислите, че тѣ сѫ привидения. Ние сѫщо бѣхме мълчаливи — голѣмитѣ дървета иматъ такова въздействие върху мене…

Кой може да каже кога ще дойде нѣкоя промѣна? Като полъхъ на вѣтъра старото отминава и новото се изпрѣчва предъ васъ. Сега ще ви разправя за такава една промѣна. Безъ никакъвъ предупредителенъ знакъ Ейли подкара коня си въ галопъ.

— Какво правишъ? — извикахъ.

Тя погледна назадъ съ усмивка, а следъ това и той се стрелна покрай мене. Каточе оса бѣше ожилила и двамата: тѣ галопираха надъ паднали дървета, подъ низко увиснали клони, изкачваха се и се спущаха по хълмоветѣ. И азъ трѣбваше да наблюдавамъ тази лудость! Моятъ конь не бѣше толкова бързъ. Азъ ездѣхъ като демонъ, но останахъ далечъ задъ тѣхъ.

Азъ не съмъ човѣкъ, който гледа спокойно на нѣщата. Когато най-сетне ги настигнахъ, отъ гнѣвъ не можехъ да говоря. Тѣ ездѣха редомъ, единъ до другъ, отпустнали юздитѣ на врата на конетѣ, и се гледаха единъ другъ въ лицето.

— Трѣбва да внимавашъ! — казахъ азъ.

— Да внимавамъ! — извика тя. — Животътъ не е само внимаване!

Гнѣвътъ ми се изпари. Азъ изостанахъ назадъ, както прислужникъ езди следъ господарката си… Ревность! Нѣма по-безкрайно или по-черно мѫчение… Презъ тия минути стотици работи ми дойдоха на умъ, — стотици спомени, вѣрни, невѣрни — но какво можехъ да направя? Душата ми бѣше отровена. Опитахъ се да намѣря оправдание предъ себе си. Абсурдно бѣше да се мислятъ такива нѣща! Това не приличаше на единъ мѫжъ… Дори ако всичко е вѣрно, човѣкъ би трѣбвало да се опита да бѫде джентлеменъ! Но на тази дума азъ започнахъ да се смѣя; да, съръ, смѣехъ се на тази дума.

Той говорѣше все по-бързо, сякашъ изливаше сърдцето си не предъ единъ живъ слушатель, а въ нощьта.

— Тази нощь не можахъ да спя. Да лежа до нея съ тѣзи мисли въ главата си бѣше невъзможно! Извинихъ се и останахъ да се занимавамъ съ нѣкакви книжа. Най-тежкото нѣщо въ живота е, да виждашъ какъ едно нѣщо идва, а ти не си въ състояние да направишъ нищо, за да го предотвратишъ. Какво можехъ да направя? Забелязвали ли сте какъ хората могатъ да се отчуждатъ напълно, безъ да кажатъ нито дума? За това е потрѣбна само една дума…

Още на следния день тя каза:

— Искамъ да ида у Люсини.

— Сама?

— Да.

По това време бѣхъ решилъ, че тя трѣбва да прави точно каквото си иска. Може би действувахъ погрѣшно; не зная какво би трѣбвало да прави човѣкъ въ такъвъ случай. Но преди тя да излѣзе, азъ й казахъ:

— Ейли, какво е това?

— Не зная, — отговори тя.

И азъ я цѣлунахъ — това бѣше всичко… Мина единъ месецъ; пишехъ й почти всѣки день и получавахъ кѫси писма отъ нея, въ които ми разправяше много малко за себе си. Далтонъ ми създаваше голѣма мѫка, защото не можехъ да му кажа; той имаше убеждението, че тя ще стане майка.

— Ахъ, Брюнъ, — казваше той, — моята бедна жена бѣше точно такава.

Животътъ, съръ, е нѣщо иронично!… Той, — за менъ е трудно да произнасямъ името му, — идваше въ училището два-три пѫти въ седмицата. Често пѫти мислѣхъ, че виждамъ нѣкаква промѣна, нѣкаква цель — каточе прозираше презъ неговото безразсѫдство; нѣкаква ярость изглеждаше да се заражда у него, сякашъ се чувствуваше нараненъ отъ моята шпага. Изпитвахъ нѣкаква особена радость при мисъльта, че съмъ майсторъ и че всѣка минута мога да сваля като сламка отъ рѫката му неговата шпага. Срамувахъ се — и все пакъ се гордѣехъ съ това. Ревностьта е низко нѣщо, съръ, — низко, долно нѣщо! Когато ме попита где е жена ми, азъ му казахъ, защото бѣхъ твърде гордъ, за да скрия това. Скоро следъ това той престана да идва вече въ училището.

Една сутринь, когато не можехъ повече да понасямъ това, писахъ и съобщихъ, че ще ида при нея. Не искахъ да й се натрапвамъ, затова я молѣхъ да излѣзе да се видимъ въ овощната градина на старата кѫща, която наричахме манастиръ. Молѣхъ я да бѫде тамъ въ четири часа. Винаги съмъ смѣталъ, че единъ мѫжъ не трѣбва нито да изпросва нѣщо отъ една жена, нито да го получава отъ нея съ насилие. Женитѣ сѫ великодушни — тѣ даватъ каквото могатъ да дадатъ. Запечатахъ писмото си и самъ го предадохъ въ пощата.

По цѣлия пѫть, като отивахъ къмъ овощната градина, азъ си мислѣхъ: „Тя трѣбва да дойде — тя сигурно ще дойде!“