Джон Голсуърти
Рицарьтъ (5)

V

— Както и да е, съръ, — продължи той, — ние се оженихме на нейния осемнадесети рожденъ день. Мина дълго време, преди Далтонъ да забележи нашата любовь. Но единъ день той ми каза съ много сериозенъ видъ:

— Ейли ми каза, Брюнъ. Азъ й забранихъ. Тя е твърде млада, а ти си… твърде старъ!

Тогава бѣхъ на четиридесеть и петь години, косата ми бѣше черна и гѫста като гарванови пера, азъ бѣхъ силенъ и деенъ. Отговорихъ му:

— Ще се оженимъ следъ единъ месецъ!

Раздѣлихме се сърдито. Бѣше майска нощь, и азъ излѣзохъ да се разходя надалечъ по полето. Нѣма другъ тъй хубавъ лѣкъ срещу гнѣва или срещу каквото и да било друго, наистина, какъвто е разходката. Веднажъ се спрѣхъ — бѣше въ една ливада, безъ кѫщи или свѣтлини наоколо, а звездитѣ блестѣха като скѫпоценни камъни. Бѣхъ се сгорещилъ отъ вървене, чувствувахъ какъ врѣше кръвьта въ венитѣ ми — и казахъ на себе си: — „Старче, ти ли си това?“ И се изсмѣхъ като лудъ. Бѣше ми дошла мисъльта, че ще я изгубя — азъ желаехъ да повѣрвамъ, че съмъ сърдитъ, но въ действителность се страхувахъ; страхътъ и гнѣвътъ у мене сѫ почти едно и сѫщо нѣщо. Единъ мой приятель, който падаше малко поетъ, съръ, веднажъ ги нарече „дветѣ черни крила на човѣшкото азъ“. И такива сѫ тѣ, такива сѫ!…

На следната сутринь отидохъ пакъ у Далтонови и нѣкакъ си го накарахъ да се съгласи. Азъ не съмъ философъ, но често ми се е струвало, че въ този животъ не можемъ да имаме никаква полза, ако въ замѣна на това не претърпимъ нѣкаква съответна на ползата загуба, — но спира ли ни това? Не, съръ, не често…

Вѣнчахме се на 30 юний 1876 година въ енорийската черква. Единственитѣ хора, които присѫтствуваха, бѣха Далтонъ, Люси и Люсиниятъ съпругъ — единъ едъръ, червеноликъ човѣкъ съ сини очи и златиста брада раздѣлена на две. Бѣше уговорено, че ще прекараме медения си месецъ долу въ тѣхната странноприемница на рѣката.

Жена ми, Далтонъ и азъ отидохме въ единъ ресторанъ на закуска. Тя бѣше облѣчена въ сиво, въ дрехи съ гълѫбово-сивъ цвѣтъ.

Той спрѣ, приведенъ надъ извитата дръжка на бастуна си, опивайки се, безъ съмнение, отъ тоя отдавнашенъ образъ на своята млада невѣста, облѣчена въ дрехи „съ гълѫбово-сивъ цвѣтъ“, съ нейнитѣ сини очи и жълта коса, съ малката бръчка между веждитѣ, съ нейнитѣ силно стиснати устни.

— По това време, съръ, — продължи той малко изведнажъ, — азъ бѣхъ донѣкѫде конте. Носѣхъ, спомнямъ си, синъ рединготъ съ бѣли панталони и сивъ цилиндъръ. Дори и сега азъ бихъ предпочелъ да бѫда винаги добре облѣченъ…

Получихме великолепна закуска и пихме „Вьовъ клико“, едно вино, каквото въ днешни дни не може да се получи! Далтонъ дойде съ насъ до желѣзопѫтната станция. Не мога да понасямъ раздѣли; и все пакъ, тѣ сѫ неизбѣжни.

Тази вечерь се разхождахме навънъ въ хладината подъ трепетликитѣ. Какво друго въ цѣлия си животъ би трѣбвало да запомня, ако не тази нощь — когато младитѣ юнци пръхтѣха около портитѣ — шипкитѣ бѣха нацъвтѣли навредъ около живия плетъ — луната бѣше съ сияние наоколо си — прилепи, сѫщо, сновѣха насамъ-натамъ между дънеритѣ — а сѣнкитѣ на колибитѣ бѣха черни и меки като морето долу подъ насъ.

Дълго време стояхме на брѣга на рѣката подъ едно липово дърво. Колко хубаво бѣше благоуханието на липовия цвѣтъ! Човѣкъ може да понесе само наполовина своитѣ радости, само наполовина своитѣ скърби. Люси и нейниятъ съпругъ, — продължаваше да разказва той въ този моментъ, — неговото име бѣше Францъ Торъ — единъ човѣкъ като нѣкой старъ викингъ, който не ядѣше нищо друго, освенъ млѣко, хлѣбъ и плодове, — колко много добри бѣха тѣ къмъ насъ! Като въ рая бѣше въ тази странноприемница, макаръ че снабдяването, — длъженъ съмъ да кажа това, — бѣше ограничено. Пълзящи растения се виеха около прозорцитѣ на нашата спалня; когато вѣтрецътъ вкарваше листата презъ отвора на прозореца, сякашъ ни заливаше вълна отъ благоухание.

Докато бѣхме тамъ, Ейли стана черна като циганка. Мисля, че никой не би могълъ да я обича повече, отколкото я обичахъ азъ. Но имаше моменти, когато сърдцето ми замираше; изглеждаше, че тя не разбираше, колко много я обичахъ.

Единъ день, спомнямъ си, тя ме придума да излѣземъ да лагеруваме на открито. Цѣлия следобѣдъ плувахме по течението на рѣката, а вечерьта се настанихме между тръстикитѣ, подъ клонитѣ на върбитѣ, и запалихме огънь, за да уври яденето, — макаръ че въ действителность нашитѣ провизии бѣха вече сварени, — но вие знаете какъ става това: цѣлата романтика е въ това, да имате истински огънь.

— Нѣма да му придирваме много, — казваше тя постоянно.

Докато ядѣхме вечерята си, единъ заякъ дойде предъ нашия лагеръ — единъ голѣмъ заякъ — и колко изненаданъ изглеждаше той! „Високиятъ заякъ“, наричаше го Ейли. Следъ това ние седѣхме предъ жаравата и наблюдавахме сѣнкитѣ, докато по едно време тя се отдѣли отъ мене.

Времето минаваше много бавно. Най-сетне азъ станахъ да ида да я търся. Слънцето бѣше вече залѣзло. Викахъ я непрестанно. Мина дълго време, докато я намѣря, — и тя бѣше като нѣкакво диво създание, сгорещена и зачервена, хубавата й рокля бѣше разкѫсана, лицето и рѫцетѣ й бѣха изподраскани, косата й бѣше разпусната като на нѣкаква красива горска обитателка. Когато човѣкъ обича, и дребнитѣ работи го засѣгатъ. Мисля, че тя не забеляза моята уплаха; но когато се върнахме при лодката, тя обви рѫцетѣ си около шията ми и каза:

— Никога вече нѣма да се отдѣлямъ отъ тебе.

Веднажъ презъ нощьта се събудихъ — една водна птица крещѣше, а друга прелиташе надъ насъ. О, колко чудно-хубава бѣше рѣката, колко чудно-хубави бѣха луната и дърветата, меката, свѣтла мъгла, тишината! Сякашъ бѣхме въ другъ нѣкакъвъ свѣтъ, изпълненъ съ миръ, очарование и много повече святость, отколкото нашиятъ свѣтъ. Това изглеждаше като нѣкакво видение, което се изпрѣчваше предъ погледа на човѣка — колко странно! — и изчезваше, ако речеше човѣкъ да посегне къмъ него. Вълшебство — поезия — святость!

Една минута той остана безмълвенъ, сетне продължи съ мечтателенъ гласъ:

— Гледахъ я какъ спѣше като дете, съ разпуснати коси, съ разтворени устни, и си мислѣхъ: „Богъ да ме накаже, ако й причиня нѣкога болка!“ Какъ можехъ да я разбера азъ? Да разбера таинственостьта и невинностьта на нейната душа? — Рѣката бѣше грабнала всичката ми свѣтлина и всичкия ми мракъ, най-щастливитѣ ми дни и часоветѣ, въ които се чувствувахъ отчаянъ; и азъ обичамъ да мисля за нея, защото, знаете, следъ време горчивитѣ спомени избледняватъ и оставатъ само хубавитѣ… Но и добритѣ иматъ своята специфична болка, една особена лоша страна, защото тѣ никога нѣма да се върнатъ. Съръ, — каза той, като се обърна къмъ мене съ слаба усмивка, — нѣма полза да викате, следъ като е изкипѣло млѣкото… Въ съседство съ странноприемницата на Люси, Роза и Глогина… — можете ли да си представите по-хубави имена? Азъ съмъ обиколилъ цѣлия свѣтъ, но никѫде не съмъ намиралъ тъй хубави имена, каквито има въ английскитѣ села. Тамъ, сѫщо, всѣко стръкче трева, всѣки цвѣтъ има своята гордость, защото знае, че за него ще се грижатъ, а всички пѫтища, улици и колиби изглежда да сѫ сигурни, че ще живѣятъ вѣчно… Но азъ искахъ да ви кажа следното: на половинъ миля отъ странноприемницата имаше една тиха, стара кѫща, която имахме обичай да наричаме „манастирътъ“ — макаръ че бѣше, струва ми се, чифлишка. Ние прекарвахме много следобѣди тамъ, като се промъквахме крадишкомъ въ овощната градина — Ейли много обичаше да се промъква крадишкомъ. Ако имаше нѣкой пѫть съ голѣми заобикалки, който минаваше презъ чужда собственость, тя винаги избираше този пѫть.

Последния си следобѣдъ прекарахме въ тази овощна градина, лежейки върху високата трева. Четѣхъ за пръвъ пѫть „Чайлдъ Харолдъ“ — една чудно-хубава, забележителна поема. Бѣхъ стигналъ до онова мѣсто — борбата съ бикове — спомняте ли си го?…

И той рецитира два стиха.

— Изведнажъ Ейли каза:

— Представи си, че престана да те обичамъ.

Струваше ми се, каточе нѣкой ме удари по лицето. Скочихъ и се опитахъ да я хвана въ пригръдкитѣ си, но тя ми се изплъзна; следъ това се върна и започна да се смѣе кротко. Азъ сѫщо се смѣхъ. Не зная защо…