Такаши Мацуока
Облак врабчета (9)

7
Сатори

Не всяка битка се печели чрез настъпление. Не всяко отстъпление е загуба. Настъплението е стратегия. Отстъплението също е стратегия.

Отстъплението трябва да бъде методично. То невинаги трябва да изглежда методично. Отстъплението е стратегия. Какъв вид ще бъде придаден на отстъплението, също е стратегия.

Судзуме-но-кумо (1600)

— Джимбо не е истинското ти име — каза Генджи.

— Кое име е истинското? — попита Джимбо.

Генджи се разсмя.

— Ти си чужденец, но си обръснал главата си, нахлузил си роба на дзенбудистки монах и говориш със същите гатанки, които обичаше да използва старият абат Дзенген. Той ли те научи на нашия език?

— Не, господарю. Абат Дзенген спаси живота ми по време на епидемията от холера; децата от селото, които ме гледаха след това, ме научиха да разбирам и да говоря.

— Колко странно. Съмнявам се, че някой от тях може да прочете и една буква.

— Аз също не мога, господарю мой.

— Тогава лингвистичното ти постижение е още по-впечатляващо. Сред нас няма човек, който да е прекарал година в американската провинция сред неграмотни селяни и да е научил езика ви толкова добре.

— О, благодаря ви, господарю, от името на моите учители. Те заслужават всички похвали.

Зимен бриз за кратко развя плата на палатката над тях. Генджи се загледа в бледото зимно небе. Слънчевата светлина вече избледняваше. Преди да мине часът на овена, те можеха да предприемат завръщането си в Йедо. Щяха да стигнат границата след полунощ и да прекосят враждебната територия на провинция Йошино по тъмно. Това им осигуряваше едно определено предимство: много по-малко вероятно бе да срещнат враждебни войски, отколкото през деня. Едно безсмислено клане за цялото пътуване беше повече от достатъчно.

Генджи каза:

— Когато си пристигнал в Япония, ти си бил християнски мисионер. Сега си дзенбудистки монах. После си се нарекъл Джеймс Боханън. Сега твърдиш, че си Джимбо. Кажи ми как е било името ти, преди да станеш Джеймс Боханън?

— Етан Круз — отговори Джимбо.

— А преди това?

— Преди това бях просто Етан.

— Предполагам, че тези промени нямат нищо общо с християнската религия.

— Вярно е, господарю мой.

— Нито с дзенбудизма.

— Това също е вярно, господарю мой.

— Тогава, защо?

Преди да отговори, Джимбо сведе поглед и пое дълбоко дъх, като задържа въздуха навътре в „тандена“, центъра на неговото същество. С издишването той освободи целия си страх, омраза и желание.

— Бягах — призна Джимбо.

— От кого?

— От себе си.

— Трудна задача — рече Генджи. — Мнозина са се опитвали. Никой от тези, които познавам, не е успял. А ти?

— Да, господарю — отвърна Джимбо. — Успях.

 

 

Том, Пек и Хейлоу яздеха преди с него. Бяха достатъчно надеждни на вид и никога не причиняваха проблеми с никоя работа, но Етан не ги харесваше, защото не им вярваше. Беше навик, който Етан бе придобил от стареца. Това бе добър навик, особено в неговия занаят, който беше грабежи, кражби и отмъкване на добитък.

Никога не харесвай човек, комуто не можеш да вярваш, казваше Круз. Можеш да си мислиш, че си умен, можеш да харесваш някого и въпреки това дръж очите си отворени. Но при харесването има нещо, което отклонява вниманието и аз не знам какво е то. Човек си позволява да харесва някого, на когото не вярва, и не след дълго се събужда и открива, че в тила му е забита брадва и се изпълва с някакво глупаво чувство на благодарност, че подозрението му се е потвърдило.

Етан предположи, че Круз говори от опит, тъй като имаше белег сякаш от брадва отзад на тила си — бяло продълговато петно, където косата му не бе израсла.

Точно толкова лошо е да харесваш ненадеждните, твърдеше Круз, да се опитваш да ги обичаш. Момче, говоря за жените. Никога не обичай жени, на които не можеш да вярваш. Не, недей да седиш и да се съгласяваш. Знам дяволски добре, че ще го правиш. Всички ние го правим. И знаеш ли защо? Няма жена, на която да може да се вярва. Всяка една от тях — от първата до последната, е лъжлива, измамна, невярна курва.

Общуването с Круз несъмнено повлия на мирогледа му. В крайна сметка сутеньорът прекарваше по-голямата част от времето си с курвите, а лъжите, измамите и изневерите бяха част от занаята на курвите, освен другото, това е.

Етан така и не разбра дали мъж или жена е забил брадвата в тила на Круз. Предполагаше, че е замесена жена, а после и мъж. Обикновено ставаше така. Круз обвиняваше главозамайващия си чар, юмруците при яростния гняв, белите петна в паметта и алкохолизма вследствие раната на главата.

Дори не мога да си спомня как се случи, твърдеше Круз. Костта зарасна навътре, под формата на острие на брадва. Там е, пронизва меката вътрешност на главата ми и ми напомня винаги и завинаги никога да не харесвам, още по-малко да обичам някого, на когото не мога да вярвам. Чуваш ли ме, момче? Имам предвид главно жените, но дръж изкъсо и мъжете, особено ако са замесени жени и пари. И знаеш ли какво? Всъщност винаги има замесени жени и пари. Ето защо светът е сцена на кражби. Жените са почитателки на парите.

В крайна сметка не любовта на жените към парите, нито брадва бе това, което довърши Круз. Това бе курва на име Мери Ан. Не беше нищо специално, по-стара от другите, с две малки момичета, които трябваше да храни и облича, твърде малки деца, за да търгуват със собствената си плът, тъй като Круз не понасяше педофилите и педерастите. Никой не може да люби деца под дванайсет години в моето владение, казваше той и наистина бе така. В деня, в който Етан се запозна с него, той бе убил двама мъже, които се бяха опитали. По това време двамата мъже се бяха опитали да се любят с Етан. Не го правеха във владението на Круз, но Етан беше под дванайсет години, на практика под десет години, а в този момент се случи Круз да влиза в конюшнята, вниманието му бе привлечено от виковете на Етан, видя каквото видя и разшири територията на владението си достатъчно, за да неутрализира тези двама педерасти завинаги.

Родителите ти не са направили добре, като са те обявили за голям, момче, каза Круз. На теб ти трябват повече грижи, отколкото са ти осигурили. Може би трябва да поговоря с тях за това.

Етан го помоли да му съобщи кои са родителите му, когато Круз ги намери.

Значи си сирак, така ли?

Какво означава сирак?

Круз също бе сирак. Той отведе Етан обратно в своя публичен дом, накара Бетси да го измие и му даде работа да чисти стаите, да мие подовете, да налива уиски и да храни с помия прасетата отвън. В миризмата на прасетата има нещо, което кара мъжа да желае да се люби с жена, и то непрекъснато, твърдеше Круз. Прасетата са подходящи за търговия. Етан му каза, че не харесва миризмата на прасета. Ще промениш отношението си, щом поседиш малко тук, момче. Какъв е този свят, в който едно момче е в по-голяма безопасност в публичен дом, отколкото в конюшня? Но ние сме тук, нали така?

Как се казваш, момче?

Етан.

Етан чий?

Просто Етан. А ти как се казваш?

Мануал Круз.

Мануел Круз.

Не, по дяволите. Мануал, като мануален труд. А не Мануел, като шибан оцеляващ мексикански черноработник. Приличам ли ти на шибан черноработник? Той посочи безупречното си облекло. Приличам ли ти на оцеляващ? Той потупа изпъкналия си корем. Приличам ли ти на шибан мексиканец?

На този въпрос бе по-трудно да се намери точен отговор, тъй като Круз беше мексиканец. Придържайки се към онова, което бе работил досега, Етан отново поклати глава.

Круз се засмя и весело го шляпна по тила. По-добре да изглеждам като шибан мексиканец, какъвто съм. Но аз не оцелявам и не съм черноработник. Родителите ми бяха такива и си отидоха преждевременно.

Круз също умря преждевременно и това бе причината, поради която Етан Круз седеше край огъня на хълмовете северно от Остин с Том и Пек и чакаше Хейлоу да се върне с вест, както и стана, и вестта бе, че е открил скривалището на Матю Старк.

— Малко ранчо на двайсет, двайсет и пет мили на север. Той обаче не е там. — Хейлоу слезе от изтощения кон. Трябваше скоро да си открадне нов кон, тъй като конете не издържаха дълго под яздещия продължително време сто трийсет и пет килограмов мъж. — Говори се, че е тръгнал към територията Аризона, за да получи назначение от губернатора като аризонски рейнджър. Какво има за ядене?

Том рече:

— Мислех, че единствените рейнджъри са тексаските.

— И аз също. — Хейлоу набута в устата си бобени зърна направо от паницата. — Но така се говори в града.

— Наемат убийци за рейнджъри в Аризона? — попита Пек.

— Да, навсякъде наемат такива защитници на закона напоследък. — Хейлоу приключи с боба и пъхна ръка в пакета със сушено месо. — За тази работа се иска опит.

— Е, тогава нека отидем там и също вземем разрешителни — предложи Том. — Ние сме убийци.

— Само по случайност — оспори думите му Хейлоу. — Те искат целенасочен опит.

— Кой е в ранчото? — поинтересува се Етан.

— Само курвата и двете й малки кучки — отговори Хейлоу.

Етан стана и хвърли седлото си на коня. Другите трима го настигнаха преди изгрев-слънце по хълма над ранчото на Старк.

— Що го причакаме ли? — попита Пек. — От засада, когато се прибира?

— Говори се, че може да се върне всеки момент — каза Хейлоу. — Идеята може да се окаже добра.

— Обича ли курвата? — поинтересува се Етан.

— Дойде и я взе — отвърна Хейлоу. — Трябва да има обич.

— Обича ли я? — настоя Етан.

— Кой освен него би могъл да знае? — попита Хейлоу.

От комина на къщата в ранчото излезе първото кълбо дим. Имаше някой буден. Етан ръгна коня си с пети и препусна надолу по хълма.

Когато свършиха, Етан нямаше голямо желание да чака завръщането на Старк. Не усещаше нищо друго, освен повдигане в стомаха. Нямаше смисъл да се връща в Ел Пасо. Публичният дом беше на мястото си, но Круз беше мъртъв и това беше просто публичен дом, а Етан така и не хареса миризмата на свинете.

Подкараха малкото стадо на Старк през границата и го продадоха в Хуарес на половин цена. Не бяха сигурни дали Старк ще тръгне след тях, но предполагаха, че ще го направи.

— Аз съм сигурен — твърдеше Пек.

— Аз пък не. Не и заради една курва — твърдеше Том.

— Ами двете малки кучки? — попита Хейлоу. Откакто бяха минали през ранчото на Старк, апетитът му бе нараснал. Вече тежеше близо сто и осемдесет килограма. Конят му — нов, който бяха купили в Хуарес, вече издаваше стенания.

Том и Пек не казаха нищо, но и двамата погледнаха през рамо, което бе повече от отговор. Хейлоу също погледна през рамо.

Накрая разбраха, че Старк ги издирва, защото понякога влизаха в някой град два или три дни след като той бе минал оттам. Нито те, нито той пътуваха по права линия. Криволичейки, в крайна сметка те щяха да се натъкнат един на друг.

— Приключих с тази гадост — отсече Хейлоу. — Прибирам се вкъщи.

— Защо? — попита Пек. — Мислиш, че няма да те открие в Ел Пасо?

— Не отивам в Ел Пасо. А на Хаваите. — Истинското име на Хейлоу имаше хавайско звучене — Хеелоа.

— И какво имаш там? — не се даваше Том. — Ти ни каза, че семейството ти, градът ти, целият ти народ е измрял от сифилис.

— Планините все още са там. Реките са там. Океанът е там. Напоследък всичко това ми липсва.

Останаха заедно, докато не стигнаха Сиудад де лос Анхелес. Пек каза, по дяволите, ако иска да ме намери, нека ме намери тук. Том остана в Сакраменто, където чичо му имаше бар и му предложи работа — да надзирава курвите. Всъщност не съм направил нищо толкова лошо, твърдеше Том. Може да се съжали над мен и да се размина само с бой. Хейлоу продължи с Етан до Сан Франциско, откъдето възнамеряваше да вземе кораб до Хаваите, но когато видя океана, размисли. Огромният мъж, който вече бе надхвърлил двеста и трийсет килограма и вместо седло използваше карета с два коня, седеше и плачеше, докато вълните се разбиваха във вълнолома. У дома има твърде много гробове, обясни той.

Етан също остана в Сан Франциско. Докато един ден на излизане от бара до него не достигна гласът на уличен проповедник. Не съм дошъл да призовавам праведните, казваше проповедникът, а призовавам грешниците към покаяние. Когато някой от близкостоящите каза „Амин“, нещо тласна Етан да отиде при проповедника, да падне на колене и да заридае безутешно. Същата нощ той бе приютен в „Светлината на Правдивото слово на пророците на Христос, нашия Бог“. Месец по-късно новият мисионер — Джеймс Боханън, пое към Япония.

Етан прие ново име, защото се почувства възроден като напълно нов човек. Ала това се случи едва след като той и още десетина мисионери стигнаха село Кобаяши в провинция Ямакава, мястото на тяхната нова мисия. В деня, в който пристигнаха, избухна епидемия от холера. След месец Етан бе единственият от новопристигналите, който оцеля. Селяните също умираха и обясняваха епидемията с пристигането на мисионерите. Етан бе единственият оцелял, защото абатът на съседния манастир Мушиндо, възрастен мъж на име Дзенген, го взе при себе си и се погрижи за него. Изглежда, бе влиятелен човек, защото селяните не след дълго промениха мнението си. Започнаха да му носят храна, да преобличат дрехите му и да го къпят. Децата бяха сред най-постоянните му посетители, любопитството им бе провокирано от странния му външен вид. Преди никога не бяха виждали чужденец.

Някак си, докато още бълнуваше, всички бариери паднаха. Когато го хвана треската, той вече разбираше до голяма степен детския речник и дори можеше да каже няколко думи. А веднага след като се изправи на крака, започна да води разговори с Дзенген.

Един ден Дзенген го попита: Какво беше лицето ти, преди родителите ти да се родят?

Тъкмо се готвеше да каже на Дзенген, че никога не е познавал родителите си, когато за него горе и долу и вътре и вън изчезнаха.

Оттогава Джимбо носеше роби на Буда вместо костюм на християнски мисионер. Това беше повече от всичко друго от уважение за Дзенген. Облеклото беше като името. То нямаше реално значение за тях.

Джимбо беше Джеймс Боханън и Етан Круз и все още бе така. В същото време за тях той беше никой.

 

 

Джимбо не беше разказал тези събития на Генджи. Тъкмо се готвеше да го направи, когато владетелят се усмихна и каза:

— Наистина? Успял си да избягаш от себе си? Тогава трябва да си споделил просветлението на самия Гаутама Буда.

— Просветлението е дума, чието значение не знам — отговори Джимбо. — С всяко свое вдишване разбирам значението на все по-малко думи. Скоро единственото разумно нещо, което ще съм способен да изрека, ще бъде нищо.

Генджи се засмя и се обърна към Сохаку.

— Той е по-подходящ приемник на Дзенген, отколкото си ти. Няма нищо лошо ти да напуснеш, а той да остане.

— Не беше ли той чужденецът, когото чакахте, господарю?

— Не мисля. Онзи в момента е в двореца „Спокоен жерав“.

— Посрещнали сте още чужденци? — Сохаку се намръщи, неспособен да скрие раздразнението си.

— Напоследък политиката на покойния ни господар беше да предлага гостоприемството си на мисионери от Правдивото слово. Аз само продължавам делото му. — Генджи се обърна към Джимбо. — Затова сте тук, нали така?

— Да, господарю.

— Ще бъдем заедно с тях за кратко — рече Генджи. — Те дойдоха да помогнат за построяването на мисията. Но това ще е трудна задача. Вашите спътници загинаха, а от тримата, които дойдоха сега, вероятно само двама са още живи.

— Единият е болен ли, господарю?

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но той случайно бе поразен от куршум на убиец, предназначен за мен. Може би ви е приятел. Зефаная Кромуел.

— Не го познавам, господарю. Трябва да е пристигнал в Сан Франциско, след като аз съм отпътувал.

— Срамно е да стигнеш толкова далеч и да умреш от безсмислена смърт. Нужно ли ви е нещо, Джимбо?

— Не, господине. Абат Сохаку е заредил храма добре.

— Какво ще правите, когато пристигнат хората, с които преди сте принадлежали към една религия?

— Ще им помогна да изградят мисията — отвърна Джимбо. — Онези, които не могат да чуят думите на Буда, могат да чуят думите на Христос и да стигнат до същото спасение.

— Трезво разсъждение. Пожелавам ви всичко добро, Джимбо. Или предпочитате Джеймс? Или Етан?

— Името е просто име. Всяко върши същата работа като никакво.

Генджи се разсмя.

— Ако повече от нас се чувстваха по същия начин, историята на Япония нямаше да е толкова кървава, колкото е била. И ще бъде.

Генджи се изправи. Насъбралите се самураи се поклониха и останаха приведени, докато владетелят не напусна палатката, придружен от Шигеру, за да се подготви за заминаване.

Сохаку попита:

— Добре ли ще сте сам тук?

— Да, абате, добре ще бъда — отговори Джимбо. — А и невинаги ще бъда сам. Децата няма да го допуснат.

— Вече не съм абат — продължи Сохаку. — Сега ти си абат. Извършвай ритуалите. Поддържай графика за медитиране. Задоволявай духовните потребности на селяните от раждането до смъртта им, скърбите и празниците им. Можеш ли да направиш това?

— Да, господарю, мога.

— Тогава наистина е голямо щастие, че си сред нас, Джимбо, и си станал такъв, какъвто си. Иначе след смъртта на Дзенген и моето отпътуване този храм щеше да опустее. Никога не е хубаво да се изоставя храм. Винаги следва лоша карма.

Сохаку и Джимбо размениха поклони и командирът на кавалерията се изправи.

— Рецитирай вместо мен и сутрите^[1]. Влизам в период на големи опасности и е по-вероятно да се проваля и да загина, отколкото да успея и да остана жив.

— И онези, които успяват, и онези, които се провалят, са обречени да умрат — отбеляза Джимбо. — Въпреки това всеки ден ще рецитирам сутри вместо теб.

— Много благодаря за тези правдиви думи — рече Сохаку. Той се поклони отново и тръгна.

Джимбо продължи да седи на мястото си. Изглежда, бе изпаднал в медитация, без да знае, защото следващата му съзнателна мисъл беше, че е сам и е обгърнат от пълна тъмнина. Крясъкът на самотна птица в нощта отмина край него.

Над него зимните звезди се движеха по небето в орбитите си.

 

 

Въпреки че вратите бяха отворени, за да допуснат да влезе въздух, зловонието продължаваше да изпълва стаята. Двете прислужници Ханако и Юкико седяха, без да помръднат, в края на помещението. Преди два дни бяха поискали разрешение да носят ароматизирани шалове през лицата си, но Сайки не им позволи.

— След като чужденката може да издържи, ще можете и вие. Ще бъдем засрамени, ако излезете по-слаби от нея.

— Да, господарю.

Но кога за последен път Сайки бе посетил този дишащ труп?

Ханако и Юкико наблюдаваха как чужденката разговаря с изпадналия в безсъзнание мъж. Тя седеше съвсем близо до източника на отвратителната миризма и не показваше никакви признаци на гадене. Дали трябваше да й се възхищават за самодисциплината, или да я съжаляват за отчаянието, което я бе обзело? Тя бе толкова отблъскваща, смятаха Ханако и Юкико, че трябва да се е отчаяла, защото никога не би могла да си намери друг съпруг. Кой би отрекъл, че страховете й са напълно основателни? Сигурно затова се бе вкопчила така силно в мъжа, който вече фактически бе мъртъв.

— Ами другият? — попита Ханако. — Няма ли той да й предложи, след като този умре?

— Не — отвърна Юкико. — Той не се заглежда по жени.

— Да не би да предпочита собствения си пол?

— Той не се заглежда също в мъже и момчета. Не и по този начин. Вярвам, че е истински монах на тяхната религия. Той търси само души, които да спасява, а не телесни удоволствия.

Другият погледна жената и умиращия мъж. Ханако не си спомняше да е виждала страст в очите му. Юкико бе права. Той бе отдаден на друга цел. След известно време той излезе, може би за да се моли или да изучава тяхната свещена книга.

Хейко коленичи до двете прислужници.

— Боже, боже. Тази миризма наистина е изпитание за решителността.

— Да, госпожо Хейко — призна Ханако. — Ужасна е.

— Би трябвало някой от нашите смели самураи да стои тук и да укрепва волята си — рече Хейко, — а всъщност са оставили сами едни слаби жени.

Двете прислужници скриха устата си с ръце и се закикотиха.

— Точно така — каза Юкико.

— Можете да тръгвате сега — рече им Хейко. — Върнете се в края на часа.

— Господарят Сайки ни поръча да останем — с неохота отбеляза Ханако.

— Ако ви се скара, кажете му, че аз съм ви помолила да си тръгнете, за да мога пълноценно да изпълня заповедите на владетеля Генджи да осигуря най-добра обстановка за чужденците.

— Да, госпожо Хейко. — Двете прислужници се поклониха с благодарност и се оттеглиха.

Хейко заключи сетивото си за миризма. Можеше да го направи, защото от дете бе обучавана да може да контролира баланса на сетивата си. Как се справя Емили, зачуди се тя. Поклони й се и зае съседния стол. Ако седнеше на самия му край, би могла да докосне пода с връхчетата на пръстите си.

— Как е той? — поинтересува се Хейко.

— Брат Матю смята, че по някое време днес Зефаная ще заспи и няма да се събуди повече.

— Съжалявам.

— Благодаря — отвърна Емили. — И аз съжалявам.

Кромуел отвори внезапно очи. Погледът му мина край Емили, през тавана на стаята и се зарея някъде далеч. Пое дълбоко дъх и се надигна леко от леглото.

— „И да умрат вече не могат, понеже са равни на Ангели и, бидейки синове на възкресението, са синове Божии.“^[2] — Блажена усмивка озари лицето му. — „Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си?“^[3]

— Амин — Емили се приведе напред, за да се опита да го успокои.

А стаята експлодира от нажежената до бяло светкавица и последвалия гръм.

Силата на взрива издигна Кромуел от леглото и го изхвърли през отделилия се от постройката покрив.

Както сам бе пророкувал, той не умря от огнестрелната рана.

 

 

— Сега изглежда напълно нормален — убедително твърдеше Таро.

— Три дни спокойно поведение не доказват нищо — не отстъпваше абат Сохаку. — Дори лудият човек е в състояние да се въздържа в продължение на три дни.

Малката група си пробиваше път през Йедо към двореца „Спокоен жерав“. Таро и Сохаку вървяха отзад. Хиде и Шимода водеха, а Генджи и Шигеру бяха в средата. Не носеха гербове, нито флагове, бяха прикрили лицата си с големи, приличащи на кошница шапки от тръстика. Според правилата на придвижването инкогнито това означаваше, че са неразпознаваеми, затова тълпата по улицата не бе длъжна да прекратява дейността си и да се просва на земята, както бе задължително при появата на велик владетел. Минувачите просто се покланяха както на обикновен самурай.

— Никога не съм го виждал толкова спокоен — рече Таро. — Може би присъствието на владетеля Генджи има лечебен ефект върху него.

— Не вярваш на тези истории, нали? — попита го Сохаку.

— На кои? — отговори с въпрос Таро. — Те са много.

Сохаку изсумтя.

— Че нашият господар имал магически сили. Способност да контролира мислите на другите.

— Може би не на всеки — не се отказваше Таро, — но погледни Шигеру. Не можеш да отречеш, че се е променил, откакто е с господаря Генджи.

— Три дни спокойствие не доказват нищо — рече отново Сохаку. Той отново погледна натам, където Генджи и Шигеру яздеха заедно, достатъчно отделени от останалите, за да могат да разговарят необезпокоявани. Сякаш имаше значение какво казват. Дрънканици, помисли си Сохаку, главно безсмислени дрънканици.

— Както предсказа, Хиде избра за свой заместник Шимода — говореше Шигеру. — А Таро ще е следващият избран, така ли?

— Това не беше такова предсказание — каза Генджи. — Хиде е ясен като бистра вода. Това не е непременно дефект, когато става дума за охранител. Просто предположих, че той ще направи най-естественото нещо — да избере най-добрия си приятел.

— Не биваше да му позволяваш да назначава Таро. Той е пряк васал на Сохаку. Баща му и Сохаку са били бойни другари по време на селските въстания. Той самият получаваше всичките си заповеди от Сохаку. Не бива да му имаш доверие.

— След като Хиде му вярва, и аз му вярвам — отговори Генджи. — Важно е да се знае кога да делегираш права.

— Грешка е да приемаш за чиста монета първото си пророчество — каза Шигеру. — Защото през следващите десет години можеш да останеш в кома вследствие нападение от Таро, а после като се събудиш, да бъдеш убит на онова място, което си предсказал.

— Давам си сметка за това.

— Така ли? Тогава защо с лекота отхвърляш възможността Джимбо да е чужденецът, за когото владетелят Киори те е предупредил? Възможно е той да е този, който ще спаси живота ти.

— Чужденецът, когото срещнах през Новата година, вече ми спаси живота.

— Само ако ти наистина си бил обект на нападението — настояваше Шигеру, — а и още не е Нова година.

— За чужденците е. Съмняваш се, че аз съм бил жертвата?

— Сигурен съм, че не си бил.

— О? Ти не беше там, откъде знаеш? Може би чрез собствените си видения?

— Не, господарю. — Шигеру отговаряше на дразнещите подхвърляния на Генджи все по-церемониално. — Убеден съм заради естеството на нападението. Ти си вървял съвсем открит, а ударът е нанесен по паланкина, не по човека, който е вървял до него.

— Ние, японците, още не разполагаме с добри огнестрелни оръжия, но ги използваме, въпреки че лъкът може да е по-ефективно оръжие. Вече сме били лесна плячка за внесените от чужбина приумици.

— Убиецът не само не е бил заловен, но и е изчезнал, без да бъде видян.

— Той е бил на значително разстояние. Докато преследвачите стигнат там, той е бил изчезнал. В това няма нищо чудно.

— По всичко личи работата на нинджа — отбеляза Шигеру. — Той е стрелял по когото е възнамерявал да стреля. Водача на мисионерите.

— За да причини размирици и да предизвика нарастващо подозрение?

— Точно.

— Възможно е. Може би ще разгледам тази възможност.

По-нататъшният разговор беше осуетен от силни шумове, които идваха откъм залива Йедо. Сякаш три огромни дървета се прекършиха на две. После бреговата линия пред тях експлодира.

— Канонада! — извика Шигеру. — Корабите стрелят по дворците!

Генджи пришпори коня си през изпадналата в паника тълпа и се устреми в галоп към „Спокоен жерав“.

— Чакайте!

— Господарю!

Генджи не им обръщаше внимание. Шигеру, Хиде и Шимода също пришпориха конете си и го последваха. Таро погледна Сохаку за заповеди.

— Това ли е най-доброто, което можем да направим? — попита Сохаку. — Да хукнем към дулата на оръдията на чужденците?

— Господарю! — Таро с мъка обуздаваше коня си, който нямаше търпение да последва галопиращите си другари.

— Нашите водачи тръгнаха в грешната посока — отбеляза Сохаку.

— Господарю, на вашите заповеди! — Таро нямаше търпение да тръгне, подобно на коня си. Шестте месеца преструвки като монах не го бяха направили духовно лице.

Сохаку кимна.

Таро освободи натрупалото се напрежение от сдържането и конят му хукна напред. Таро се носеше бързо, монах с два несъответстващи на вида му меча, запасани в пояса, стойката му на седлото беше като на кавалерист.

Сохаку беше сам на улицата. Населението се беше прибрало вкъщи. Мъдра реакция, когато войната се водеше с мечове и стрели. Но сега бе потенциално самоубийствена. Почти толкова самоубийствена колкото и ездата срещу оръдейния огън. Сохаку пришпори коня си и последва своя господар.

 

 

Старк не бе стрелял с оръжие повече от година. След като се присъедини към мисията на „Правдивото слово“ в Сан Франциско, той каза на Емили и Кромуел, че е хвърлил оръжието си в Тихия океан. Това сложи край на упражненията с мишена. След като не можеше да стреля, той се съсредоточи върху бързото вадене на оръжието. Правеше го в стаята си в мисията и по време на пътуването в каютата си на борда на „Витлеемска звезда“. Целта му вероятно бе вече доста далечна. За да запази точността на стрелбата си, имаше само един начин и той беше да изстрелва истински бойни патрони. Да чувства отката на оръжието, когато барутът експлодира и оловото продължава полета си. Да не допуска движение или шум, нито светкавица, мирис или дим да го разсеят. Беше сигурен, че все още може да улучи човек в гърдите от десет стъпки. Двайсет могат да се окажат много. Скоростта му обаче се беше увеличила. Беше един или два пъти по-бърз, отколкото преди, когато известно време беше прочут в Западен Тексас.

През петте дни, които прекараха в двореца на владетеля Генджи, той изобщо не бе докосвал оръжията си. Половината от стените бяха направени буквално от хартия, наоколо непрекъснато имаше хора. Единственото място, където можеше да е сигурен, че никой няма да го види, беше собственият му ум. Ето защо тренираше там.

Измъкни.

Запъни ударника.

Гледай в сърцето.

Натисни спусъка.

Освободи и запъни ударника.

Гледай в сърцето.

Натисни спусъка.

Това му даваше предимство. Умът му беше преносима стая, той можеше да тренира навсякъде, по всяко време.

Самураят, който го наблюдаваше, мислеше, че той е ангажиран с молитви или медитиране, че общува със своя Господ или позволява на съвестта си да освободи всички мисли, като тихо реди мантри, подобно на последователите на Амида Буда, или просто се рее като дзенбудистите. Каквото и да правеше, това го поддържаше неподвижен за дълго време. Досега самураят не бе виждал толкова спокоен чужденец. Той беше почти толкова притихнал, колкото големите камъни в градината, сред които седеше.

Измъкни, запъни ударника, погледни, стреляй. Отново и отново, и отново. Старк бе посветил изцяло мислите си на стрелбата, когато до ушите му достигна остро свистене. Той не чу експлозията.

Когато отвори очи, се озова в пълна тишина. Беше нощ. Стоеше на прага и гледаше спалнята. Мери Ан люлееше двете деца в ръцете си. Беки и Луиз бяха все още малки момиченца, но не толкова малки, колкото бяха до неотдавна. Беше време момичетата да си отидат в собствените си легла и да му дадат възможност той да си легне в неговото. Но майката и дъщерите изглеждаха толкова спокойни, както бяха заспали, че на него му беше жал да ги буди. Това бяха трите му красиви фантазии.

Клепките на Мери Ан се отвориха. Видя го и му се усмихна, после нежно каза:

— Обичам те.

Преди той да й е отговорил, следващата експлозия го повали и същевременно го събуди. Просна се по гръб. В бърза последователност се чу още свистене и взривове. Шрапнели и отломки прорязваха въздуха.

Кървав дъжд плисна на земята зад него. Старк погледна. Горната половина от тялото на самурая, който го наблюдаваше, беше се заплела в клоните на върбата. Долната му половина беше останала коленичила на лакираната дървена пътека.

Най-умното, което можеше да направи, беше да се прикрие и да остане на място. Нямаше смисъл да се опитва да избяга. Кое беше по-безопасно? Старк обаче не мислеше за това. Той скочи и се втурна към стаята на Кромуел. Беше оставил Емили там само преди минути, натам се бе запътила и Хейко, когато двамата се разминаха в коридора. Емили бе единственият останал човек на света, когото той можеше да нарече свой познат. Без нея оставаше абсолютно сам. А защо се тревожеше и за Хейко, изобщо нямаше представа.

Една от четирите сгради, които бяха разположени в двора, бе разрушена, втората гореше в пламъци и от нея хвърчаха парченца дърво, докато Старк изтича край тях.

Намери цялото крило за гости на двореца смазано и горящо. Някой бе стигнал преди него тук, едър мъж търсеше оцелели.

Кума, това бе мъжът, когото Старк бе видял, се интересуваше само от четирима души. Хейко, за да я спаси, ако може. И тримата чужденци, за да ги довърши. Обстрелът му даваше възможност да влезе в двореца, където при друг случай не би могъл да припари. Не знаеше чии оръдия бяха причинили щетите, но беше сигурен, че не бяха шогунските. Лепкавото око, Каваками, би му казал предварително, ако беше така. Е, тогава кой би дръзнал да извърши подобен военен акт без знанието и позволението на шогуна. Кума лениво разсъждаваше над това, докато разравяше отломките. Може би най-сетне бе започнала гражданската война, която всички очакваха от толкова отдавна. Странно обаче, че тя започваше тук, от дворците на великите владетели в Йедо, вместо с нападения срещу замъци, ключови проходи и двете национални магистрали — Токайдо по морското крайбрежие и Накасендо, която пресичаше центъра на страната. Експлозиите се изместваха на изток, поразявайки дворците както на поддръжниците, така и на опонентите на шогуна. Какво объркано време да се живее. Кума вдигна една паднала греда. А, ето я.

— Хей-чан — повика я Кума. Хейко отвори очи и примигна. Цветът на лицето й бе добър. Бърза проверка показа, че основните кости са на мястото си, нямаше и кървене. Вероятно просто бе замаяна. — Не си ранена, нали?

— Не мисля — отвърна Хейко.

Кума не си даваше сметка какво напрежение се е натрупало в тялото му, докато раменете му не се отпуснаха успокоено след думите на Хейко. Беше неотлъчно до нея по заповед на Лепкавото око, откакто я бяха довели в селото, когато беше тригодишна. Тогава това беше работа. С течение на годините стана друго. Преди време беше решил, че ако Лепкавото око му поръча да я убие, той по-скоро ще убие Лепкавото око. Наистина бе готов да убие всеки, който я застрашаваше. Генджи, Кудо, дори самия шогун. Признаваше, че тази позиция не беше нито професионална, нито лоялна, но какво трябваше да направи? Обичаше като свое най-мило дете тази млада жена, която не бе нищо повече от инструмент, за чието създаване той бе помогнал.

— Обезвреди ли тази бомба? — попита Хейко.

— Не. Това са оръдия. Струва ми се, откъм морето.

— Защо? Започна ли войната?

— Не знам. Не прави нищо. Аз ще те измъкна. — Той внимателно отмести тежката греда от нея. След като го направи, видя странна светла коса, разпиляна по ръцете на Хейко. Чужденката. Измъкна кинжала си. Един незабележим разрез на гърлото й и смъртта й щеше да е сигурна.

Старк беше все още на двайсет крачки от него, когато видя острието. Мъжът сякаш се готвеше да пререже някакво препятствие. После той се обърна към Старк и очите им се срещнаха. Старк познаваше този поглед. Очите се съсредоточаваха по този начин, когато гледаха бъчва барут.

Кума изпусна ножа, щом видя Старк. Протегна се да измъкне шурикен, нож за хвърляне с формата на звезда, скрит в пояса му. Двайсет крачки бяха малко повече от идеалния обсег, но ако пропуснеше с първия, щеше да успее с втория нож. Той се втурна към Старк, скъсявайки разстоянието между двамата, докато хвърляше ножа.

В същия миг Старк измъкна револвера си трийсет и втори калибър, скрит в ризата му отляво на кръста. Постоянните въображаеми престрелки бяха създали такъв модел в тялото му, че движенията се извършваха без мисъл. Той измъкна пистолета с дясна ръка и стреля по-малко от миг, преди шурикенът да напусне ръката на Кума. Отсъствието на реални тренировки си каза думата за точността. Куршумът му рикошира в камък вдясно от Кума.

Неочакваният огън разсея Кума достатъчно, за да нанесе също неуспешен удар. Първият му шурикен просвистя край лявото рамо на Старк. Все още движейки се към целта, той извади втория шурикен.

Кума бе практикувал уменията си много повече, отколкото Старк. Но му отне цяла секунда да прибере ръката си след първия удар, да измъкне друг шурикен от пояса си и да го хвърли към Старк. На Старк му отне половината време да презареди и да натисне спусъка.

Куршумът прониза гърдите на Кума и го отхвърли назад.

Шурикенът се издигна високо във въздуха и падна в останките от градината, без да причини нищо никому.

Старк се доближи до падналия мъж, готов да стреля отново. Ала когато се надвеси над него, Старк разбра, че не е необходимо да използва още един куршум. Сложи оръжието си настрани и се зае да освободи двете жени.

Обстрелът беше свършил. В наново настъпилата мъртва тишина Старк чу приближаващи стъпки. Почти щеше да се сблъска с двама самураи, когато видя кои са.

 

 

Генджи премина през мястото, където бе входната порта. Скочи от седлото и се втурна към руините в центъра на двореца. Преподобният Кромуел беше настанен в стаята, която граничеше с централната градина. Хейко вероятно трябва да е била наблизо.

Изненада се, че първата му мисъл бе за нея. Би трябвало да мисли за отбрана или евакуация. Такъв обсаден огън можеше лесно да бъде последван по суша от завоевателна сила. Или би трябвало да мисли за чужденците, особено за Матю Старк. Беше казал на Сохаку, че умиращият проповедник, Зефаная Кромуел, е онзи, чието пристигане бе предсказано от дядо му, но, разбира се, той изобщо не мислеше така. Щом видя Старк, Генджи разбра, че той не е мисионер. Той трябва да беше човекът, за когото говореше дядо му. Но претърсвайки руините на „Спокоен жерав“, Генджи не можеше да мисли за друго, освен за Хейко.

Какво би бил животът му без нея. Без да има нещо общо с предсказанията на дядо му и неговата собствена, макар и още непотвърдена, пророческа дарба, всеки друг, когото познаваше, беше отвратително предвидим. На тримата съветници, които бе наследил, Сайки, Кудо и Сохаку, винаги можеше да се разчита да подкрепят поне динамичния курс на действие. Сайки, най-възрастният, все още нямаше четирийсет, а тримата се държаха като възрастни мъже. А ако за мъжа трябваше да се съди по неговите врагове, както и по приятелите му, колко неадекватен би изглеждал той, след като главният му враг беше презреният некомпетент Лепкавото око Каваками, шпионин на шогуна? Каваками наистина ли вярваше, че Хейко може да влезе в леглото на Генджи, без да събуди подозрение, както и желание? Не му трябваше да я следи, за да разбере за кого работи. Не можеше да е друг. Що се отнася до любовта, е, най-красивата гейша в Йедо едва ли би допуснала да се влюби в него, освен ако няма скрит мотив. От шейсетте наистина големи Велики владетели най-малко петдесет бяха по-богати и по-мощни от Генджи.

Но ето го тук, дъх не му достигаше, сърцето му се бе вледенило, тялото му бе вкочанено, усещаше най-лошото — свят без Хейко. Как и кога се бе случило? Не бе забелязал. Най-важната личност в неговия живот беше жена, която несъмнено беше шпионин и почти сигурно беше и убийца.

— Господарю! — Сайки се препъваше в полусринатата стая, а от малък разрез на челото му течеше кръв. — Не бива да стоите тук. Врагът може всеки момент да възобнови обстрела.

— Къде е Хейко? — попита Генджи. Кръвта туптеше в ушите му толкова силно, все едно беше оръдеен огън. Той се затича към разрушеното крило за гости и започна да се катери по прекъснатата пътека тъкмо навреме, за да види пълния мъж и втория му изстрел.

— Това стрелба ли беше? — Сайки се покатери до него.

— Хайде — подкани го Генджи. — Мисля, че Старк я е намерил.

 

 

— Хей-чан — повика я Кума. Хейко отвори очи и примигна. Видя пред себе си успокояващото лице на Кума да я гледа. Зад него бе небето. — Не си ранена, нали?

— Не мисля — отвърна Хейко.

Кума се усмихна и започна да отмества отломките, попадали върху нея.

— Обезвреди ли тази бомба? — попита Хейко.

Нежността изчезна от очите на Кума. Усмивката му се стопи и той извади кинжала си.

Хейко разбра намеренията му незабавно. Усещаше главата на Емили върху рамото си.

— Не, Кума, недей.

Кума рязко се извърна настрани, пусна кинжала си и изскочи от полезрението на Хейко. Почти светкавично последваха два изстрела, после настъпи тишина, след което на мястото на Кума застана Матю Старк. Започна да я освобождава от отломките, без да каже и дума. После изведнъж спря и ръката му се плъзна отляво на кръста. Той е стрелял, даде си сметка Хейко, с оръжие, което е скрито в ризата му. Старк, изглежда, разпозна онзи, който идваше, защото остави оръжието си на място и поднови усилията си за спасяване на двете жени.

— Не я мести — нареди Генджи. — Сигурно е ранена. Чакай, докато пристигне доктор Одзава.

Хейко седна.

— Може би имам синини, господарю, нищо повече. Когато докторът пристигне, той ще е необходим на други места. — Тя чуваше виковете от болка, които идваха от всички страни, близки и далечни. Кума трябва да бе поставил повече от една бомба. Защо не я беше предупредил? Беше много нехарактерно за него. Всъщност това не бе характерно за него, някой друг трябваше да е отговорен. Кума никога не би изложил живота й на риск. Колкото и да изглеждаше невероятно, това, изглежда, в крайна сметка бе дело на оръдията. Щеше да го попита при следващата им среща. Кума бе добър лъжец, но не и с нея. Тя се изправи, за да изпробва краката си.

— Внимавайте, моля ви. — Генджи обви с ръка талията й, за да я подкрепи. — Възможно е да сте сериозно ранена и да не знаете. — Лицето му, което обикновено бе спокойно при най-мъчителни обстоятелства, беше напрегнато от притеснение. Бръчки прорязваха челото му. Леката, малко пренебрежителна усмивка, която винаги красеше устните му, бе изчезнала.

Неприкритата загриженост на Генджи изненада Хейко повече от експлозията, която взриви помещението. Внезапна радост нахлу в сърцето й и тя се усмихна, без да се замисли. Тогава Генджи я изненада още повече. Ръцете му я обвиха и той я прегърна здраво.

Позорното емоционално разголване на господаря му вцепени Сайки. Притеснен, той извърна глава и видя Хиде и Шимода да стоят с отворена уста и да гледат Генджи и Хейко.

— Защо стоите като двама глупаци? — сгълча ги Сайки. — Проверете наоколо. И се пригответе за атака.

— Корабите отплават — рече Хиде. — На брега няма никакви войски.

— Корабите?

— Да, господарю. В залива. Три бойни кораба под пара, с трикольорни флагове в червено, бяло и синьо. Обстрелваха целия район Цукиджи с оръдията си.

— Чужденците ли са сторили това? — гласът на Сайки потрепна от гняв.

— Да, господарю — потвърди Хиде.

— Каква бе формата на флаговете? Холандци, французи, англичани и американци използват бяло, синьо и червено.

— Мисля, че бяха с повече от три ленти — отвърна Хиде, — нали?

Шимода наклони глава неангажиращо.

— Мисля, че да, май е така.

— Колко си наблюдателен — отбеляза Сайки. — Сега единственото, което знаем със сигурност, е, че руснаците и германците не са замесени. Не е вероятно също така да са холандците. Така че са англичаните, французите или американците.

— Или може би всички те — предположи Шимода. — Може би е имало повече от един вид флаг.

— Помогнете — рече Старк.

Хиде и Шимода разбраха какво иска той, без да разбират езика му. Двамата се поклониха на Сайки и отидоха да помогнат на чужденеца.

— Бавно — нареди Старк. Заедно с двамата самураи той отмести тежката греда, която се бе стоварила върху гърба на Емили. По-голямата част от тежестта й падаше върху частично срутена стена. Ако бе ударила стената, преди да удари Емили, тя нямаше да бъде наранена толкова тежко. Все още не можеше да каже какво й е, защото тя лежеше с лице към земята и беше в безсъзнание. Не бе помръднала, откакто я бе открил. Той коленичи и прокара бавно ръката си по гърба й, за да опипа за счупвания. Когато доближи основата на гръбначния й стълб, очите й се отвориха внезапно и неистово. Тя пое кратко, рязко дъх, преобърна се и удари Старк в стомаха, а той падна от изненада на гръб. След миг скочи на крака, погледът й бе див и объркан, търсеше откъде да избяга.

— Емили, в безопасност сме. — Хейко се измъкна от прегръдката на Генджи. Тя тръгна бавно към уплашената жена. — Господарят Генджи и неговите самураи са тук. Никой не може да ни нарани.

— Хейко — погледът на Емили се проясни. Напрежението, което бе обзело тялото й, постепенно отслабна и тя се отпусна ридаейки, в ръцете на Хейко. — Мислех си… — Тя не довърши думите си, но Хейко разбра. Миналото я обсебваше. Така ставаше с много жени. Миналото, винаги миналото. Това, което беше непоправим факт.

— Нека всички Буди и богове ни спасят — промърмори Сайки. Той се обърна, за да не стане свидетел на още една възмутителна, неподходяща публична проява на емоции. Поведението на чужденката беше без последици. Тя беше варварка, като всяка друга чужденка. Но Хейко щеше да разбере. Усъвършенстваното изразяване на подходящо поведение беше същността на съществуването на гейшата. Ако досега Сайки не бе разбирал, сега едно нещо бе абсолютно ясно: чужденците бяха смъртоносна зараза, която трябваше да бъде напълно заличена от земята и колкото по-скоро, толкова по-добре. Самото им присъствие доведе до шокиращо бързо нарушаване на древната традиция. Пред очите му бе доказателството. Неговият собствен господар, наследник на един от най-старите родове в областта, да се притиска към жена като пияница в района за удоволствия Йошивара. Най-прочутата гейша на Йедо да прегръща чужденка, сякаш двете бяха неестествени любовници.

Всички Буди и всички богове може да не са достатъчни, за да ни спасят, помисли си Сайки. Ние сме предопределени да бъдем нация от богове. Ала допуснахме до такава степен да бъдем отслабени, че чужденците могат да разрушат дворците на великите владетели в столицата на шогуна, а ние не можем да направим нищо, за да се защитим. Ръката му тръгна към дръжката на меча в изблик на неовладяна ярост. Но той не го извади. Нямаше срещу кого. Усмихнат, Старк каза:

— Никога не съм предполагал, че юмрукът ти е толкова силен, Емили.

— Съжалявам, Матю. Бях объркана.

— Никой не е пострадал. — Той се наведе и вдигна кинжала, който Кума бе изпуснал.

Сайки незабавно извади меча си.

— Не е необходимо — каза му Генджи. После се обърна към Старк. — Кого се готвеше да убие? Хейко или Емили?

Старк и Генджи гледаха тялото на Кума. Старк поклати глава.

— Познавате ли го?

— Не — отговори Генджи. Обърна се към Хейко. — А вие?

Когато чу два изстрела и нищо повече, тя предположи, че Кума е избягал. През целия си живот винаги бе успявал. При вида на тялото му тя загуби контрол. Затвори очи и се облегна на Генджи, като допусна по-малката слабост да прикрие по-голямата, която бе отнела силата от краката й. Кума бе мъртъв!

— Не, господарю — рече Хейко.

Тогава се обади Сайки.

— Несъмнено, колкото и да са слаби, дори съветниците на шогуна няма да позволят обидата да мине ненаказана.

Генджи погледна към руините на „Спокоен жерав“.

— Няма никаква обида — каза той. — Бяхме заспали в продължение на три века и сънувахме съня на древния боец. Сега се събудихме. Това е всичко.