Такаши Мацуока
Облак врабчета (13)

11
Юки-то-Чи

От стратегическа гледна точка, разбира се, мога да съжалявам за загубата в тази битка. Поражението никога не се приема леко. Аз обаче не мога да се освободя от чувството, че от естетична гледна точка не е възможно да има по-красив резултат.

Бялото на леко падащия сняг. Червеното на пролятата кръв. Било ли е някога бялото по-бяло, а червеното — по-червено, снегът — по-студен, а кръвта — по-топла?

Судзуме-но-кумо (1515)

Кудо започна да се притеснява, когато вторият разузнавач не се завърна. След като третият също не можа да докладва, той се разпореди за отстъпление. Ретроспективно погледнато, той знаеше, че това е грешка. Самураят, който отстъпваше, не беше така уверен, както самураят, който атакува.

Един от мъжете, когото бе определил да върви най-отзад, се приближи галопиращ към него.

— Господарю, другите изчезнаха!

— Какво означава „изчезнаха“?

— В един момент бяха тук, в следващия ги нямаше. — Той погледна страхливо през рамо. — Някой ни преследва.

— Шигеру — каза някой друг.

— Върни се отзад — нареди Кудо. — Ти, ти и ти. Отидете с него. Хората не могат да се изпарят. Открийте ги.

Мъжете, които бе определил, седнаха на конете си и се спогледаха. Никой не направи жест на подчинение.

Кудо се готвеше да ги накаже сурово, когато ездачът най-отпред на колоната изкрещя. Ръцете му стискаха стрела, която стърчеше от орбитата на дясното му око.

 

 

Шигеру би предпочел да позволи на Кудо и хората му да продължат бавното преследване по-дълго. Така щеше да успее да убие половината от тях, докато напредваха, а останалите — докато отстъпваха. Несъмнено в това имаше приятна симетрия. За съжаление се налагаше да изостави тези естетически съображения.

Той погледна към голямата каменна структура, която прозираше зад дърветата. Масивни димни тръби изригваха воняща миризма към небето. Тъмна пепел падаше като сянка от мъртви снежинки и покриваше местността в черно. Покорни, безжизнени хора в широки сиви униформи, с подстригани почти до голо глави, изкарваха самозадвижващи се вагонетки извън сградата и ги подреждаха на правилни редици отвън. Земята под него вибрираше. Дали това не бе причинено от смеха на демони?

Неговите видения все още бяха мимолетни и ясни и поради това поносими. Но те все повече зачестяваха, бяха по-живи, по-гротескни и най-лошото — по-убедителни. Засега беше възможно да се направи разликата между бъдещите видения и настоящата реалност. Това нямаше да продължи много дълго. Беше разделен от Генджи само за два дни. При сегашното темпо на влошаване след още два дни щеше да се превърне пак в съвършения лунатик, какъвто беше в манастира Мушиндо. При тези обстоятелства търпението не бе достойнство. Достойнство бяха бързите и решителни действия.

Копитата на коня му почти не вдигаха шум, когато той стъпи на заснежената морава. Вчера Шигеру би се доверил на инстинктите на животното и би прелетял през образа на димния затвор и съсипаните му обитатели. Днес желанието да го направи се бе изпарило. Той го заобиколи.

Кудо бе шестнайсетият човек. Вероятно това бяха най-добрите стрелци, които можеше да събере. Може и да се целеха добре, ако имаше възможност да видят целта, преди да стрелят. Но дисциплината им беше лоша, а куражът беше изчерпан. Само четирима от тях бяха убити, но останалите се почувстваха победени и побягнаха панически от една-единствена невидима атака. Беше доволен, че никой от тях не е сред самураите, обучени от него.

Шигеру остави стрелата да лети към гърлото на самурая, който вървеше най-отпред. Не изчака, за да види дали е улучил целта или не. Сподавен вик и ответен огън му казаха, че е улучил. Изстрелваният от мускетите объл метал брулеше клоните и преминаваше със свистене през листата. Нямаше обаче нито едно попадение близо до мястото, където стоеше или където бе стоял. Умилително. Може би чужденците ще завладеят Япония по-скоро, отколкото бе мислил. Несъмнено щяха да го направят, ако това бе равнището на съпротива, което те можеха да очакват.

Той наблюдаваше как Кудо се опитва да събере хората си в отбранителен кръг при високите борове. Гледаше как стрелците на изменника продължават да стрелят в нищото. Шигеру тръгна по пътеката.

 

 

Кудо направо кипеше от гняв. Ситуацията бе буквално нелепа. Петнайсет мъже, въоръжени с мускети, заобиколени от някой, който почти със сигурност бе сам. Това, че противникът бе Шигеру, нямаше значение. Ако ставаше въпрос за мечове, тогава, разбира се, щеше да е напълно различно. Но те бяха съвременни воини с мускети срещу един архаичен лунатик. Можеха да го застрелят, преди да е стигнал достатъчно близо, за да заколи някого. Вярно бе, че Шигеру бе майстор на лъка. Пет трупа бяха достатъчно доказателство за това. Ала ако неговите хора спазваха дисциплината, те щяха да разберат местонахождението му по траекториите на стрелите.

Кудо задържа тази позиция в продължение на близо час, въпреки че вече нямаше непосредствена заплаха. Знаеше, че Шигеру отдавна си е тръгнал, вероятно да устрои друга засада. Той остана на място, за да даде време на хората си да се успокоят. Най-голямата опасност беше те да продължат да пропиляват численото и оръжейното си превъзходство заради безумния страх, който ги владееше.

— Трябва ли да се предадем? — попита той спокойно. — Мисля, че трябва. В края на краищата ние го превъзхождаме само петнайсет към едно, имаме само мускети да се противопоставим на неговия лък и сме обсадени. Или поне така си мисля. Как е възможно един мъж да обсади петнайсет? Моля ви, разкрийте ми тази загадка.

Мъжете се спогледаха смирено.

— Простете ни, господарю Кудо. Ние позволихме да паднем жертва на репутацията на Шигеру. Разбира се, че сте прав. Няма причина да се суетим като изплашени деца.

— Разбирам, че отново сте готови да бъдете самураи.

— Господарю. — Мъжете се поклониха.

Кудо раздели силите си на три групи от по пет души. Те щяха да се движат заедно, разделени, но така че да се виждат. В същото време щяха да са достатъчно отдалечени, че Шигеру да може да стреля само по една група, разкривайки позицията си, а това щеше да позволи на петнайсетте дула да стрелят.

Кудо им обясни:

— Дори да не успеем да го ударим от първия път, ще открием местоположението му. Трите групи ще го разиграят, ще го вкарат в капан и ще го застрелят.

— Да, господарю.

— Който даде фаталния изстрел, ще има честта да отреже главата му и да я предаде на абат Сохаку.

— Благодарим ви, господарю.

Кудо поведе най-изложените на опасност хора, онези, които бяха по нанадолнището на хълмовете, наляво. Надяваше се Шигеру да атакува първо тях. Щеше да е безмерно щастлив да прати куршум между очите на лудия мъж. Тъй като Шигеру винаги правеше неочакваното, беше най-вероятно да нападне центъра, където щеше да бъде изложен на най-концентриран огън. Това означаваше, че ще трябва да ги атакува отзад. Очите на Кудо погледнаха напред. Цялото му внимание бе насочено обаче отзад. По-скоро щеше да почувства, отколкото да види. Шигеру не бе единственият истински самурай в рода.

Кон без ездач се появи откъм дърветата вдясно.

Никой от мъжете не стреля.

Дали конят сам се бе отскубнал и побягнал, или Шигеру го бе пуснал, за да ги разсее? Нямаше значение. Тактиката, ако това беше тактика, не даде резултат. Никой не изпадна в паника. А сега Шигеру беше останал без кон. Така бързината и мобилността му бяха намалени значително. Увереността на Кудо започна да нараства.

Ниското зимно слънце премести плитката си арка към залез, а все още атака не бе осъществена. Шигеру чакаше в тъмнината да намали численото превъзходство на Кудо. Навън на открито, на три групи, те щяха да са лесна плячка. Но само ако продължаваха да следват досегашната си тактика, което Кудо нямаше намерение да прави.

Огледа местността. Несъмнена аксиома във войната беше, че онзи, който избира бойното поле, осигурява ключа към победата. Тук долината се разширяваше. В средата на малка равнина имаше нисък хълм — остров от седем бора се издигаше от снега. Ако те останеха на лагер там през нощта, щяха да си осигурят предимството да виждат ясно във всички посоки. Дори най-слабата светлина от новата луна щеше да изпъква на прясно падналия сняг. Шигеру щеше да бъде лишен от най-важното си умение — да се крие така, че да става невидим. Това бе идеално.

Именно затова пораждаше подозрения. Всичко, което той бе видял, без съмнение бе видял и Шигеру. Трябва да беше капан.

— Приближавайте се предпазливо. Гледайте внимателно в клоните на дърветата. Може да реши да ни нападне отгоре.

Движеха се напред, мускетите бяха в готовност. Когато приближиха подножието на хълма, Кудо изпрати седем души напред, по един за проучване на всяко дърво.

— Няма никой, господарю.

Нещо не беше както трябва. Инстинктите му на боец му го казваха. Той обиколи хълма. Нямаше място, където човек можеше да се скрие, дори човек толкова умел в криенето като Шигеру. Въпреки това изпитваше дълбоко безпокойство.

— Господарю?

Може би, след като е видял колко лесно разгадаеми са възможностите както за засада, така и за отбрана, Шигеру е продължил надолу по долината. Отдолу имаше тесен проход, който бе идеално място сам човек да атакува много противници. Може би ги чакаше там. Може би.

Накрая, след като не намери причина да отлага повече, Кудо каза:

— Ще направим бивак тук. Всяка група ще поеме за известно време дежурство, така че да си осигурим непрекъснато наблюдение.

— Да, господарю.

В подножието на хълма миризмата на борове ставаше още по-силна. Кудо се спря.

— Залегнете!

— Виждате ли го, господарю?

Кудо не го виждаше. Но бе сгрешил и си даде сметка точно навреме. Беше гледал нагоре. Не бе гледал обаче надолу. От боровите дървета падаха в изобилие иглички. Трите малки падини бяха пълни с тях.

Той извади меча си.

— Прикривайте ме.

Отиде до най-близката дупка и започна да ръга яростно меча в одеялото от борови иглички. Нищо. Резултатът от втората и третата дупка бе същият.

Шигеру не бе горе. Не бе и долу. Нямаше къде другаде да бъде. Не бе заложил капана си тук. Беше луд, но също бе интелигентен. И търпелив. Умението да се крие и търпението вървяха ръка за ръка.

— Осигурете конете. Ти. Покатери се на този висок бор. Наблюдавай.

Шигеру можеше да ги причака навсякъде. Вероятно бяха в безопасност за през нощта. Поне така му говореше разумът.

Кудо не можеше да заспи. Отиде отново до трите падини, пълни с борови иглички, и отново ги провери с меча си.

Часовият на дървото се обади:

— Господарю, приближава кон. Не виждам ездач.

Това бе бойният кон на Шигеру. Приближи на известно разстояние, изцвили и отстъпи, сякаш искаше да дойде по-близо, но се страхуваше.

— Иска да се присъедини към нашите коне — предположи часовият.

Колебливостта му беше необяснима. Бойните коне обикновено не вярваха на хора в отсъствието на своите господари.

Причината за желанието му да се приближи не беше толкова ясна. Наистина ли търсеше компанията на себеподобни? Това ли го привличаше към тях?

Постоянното безпокойство, което владееше Кудо, нарасна. В това имаше някаква уловка. Наведе се повече към дървото, за да вижда по-добре.

— Сигурен ли си, че с коня няма никого?

— На седлото няма никой, а и никой не се крие зад него.

— Може би под него?

Часовият се вгледа по-внимателно от разстояние.

— Не мисля, господарю. Силуетът на коня ми се струва нормален в профил.

— Залагаш ли живота си?

Отговорът на часовия дойде незабавно:

— Не, господарю.

— Застреляй коня.

— Да, господарю.

Кудо отдели ръка от бора, цялата изцапана със смола. Необикновено голямо количество се процеждаше от дълъг процеп в кората, където стволът бе частично разцепен. Старият бор беше отслабен от времето, болестите и бурите, после бе оцелял и от това нараняване. Когато часовият отгоре промени положението си, дървото проскърца обезпокоително. Този звук предизвика силно чувство за близост в Кудо. Дърветата и мъжете си приличаха в много отношения.

— По-добре слез и се покатери на друго — рече Кудо. Рикошетът от мускета можеше да се окаже фатален за нараненото дърво.

— Да, господарю.

Кудо разгледа процепа по-внимателно. Той вървеше по необичайна крива, почти като врата!

Стволът на дървото експлодира отвътре навън.

Кудо позна безумното, покрито със смола лице в момента, когато острието проникна в гръдния му кош и проби сърцето и гръбначния мозък. Ала не му остана достатъчно живот, за да се наслади на удовлетворението, че интуицията му не бе го подвела.

 

 

Прогизнал в кръвта на изменника, Шигеру съсичаше хора и демони с двата си меча. Едва дочуваше викове и изстрели. Почти не чуваше друго, освен силната вибрация на огромни метални водни кончета, които се носеха отгоре.

Очите им излъчваха заслепяващи лъчи светлина.

Кръглите им криле се въртяха безспир над тях.

Хайверът им, който произвеждаше отвратителни сегментирани стоманени червеи, се изстреля край него с висока скорост, сякаш по набелязана траектория. Въпреки зейналите пори той виждаше телата на хиляди обречени, които се мачкаха едно в друго.

Блестящите остриета на мечовете проблясваха в арки и кръгове.

Фонтани кръв се издигаха във въздуха. Тела и части от тях замърсиха снега. Мъже крещяха и умираха, докато не остана да крещи само един.

Шигеру крещя, докато дробовете му не се изпразниха и съзнанието не го напусна.

Едва тогава водните кончета отлетяха.

 

 

Той се събуди с видението за гъмжащо милионно множество. Хора, които се рояха като насекоми, докъдето стигаше погледът му. Към небето се издигаха стълбове от камък, стъкло и стомана с прозорци. Вътре в тях още хора се тъпчеха заедно като безкрили търтеи в кошер. Отдолу имаше още гнезда, пълчища с безжизнени очи преминаваха през врати и изчезваха под земята.

Той се спъна и падна върху трупа на кон. Заклани мъже и животни покриваха хълма. Собственият му кон стоеше малко по-нататък и го наблюдаваше подозрително.

Когато погледна нагоре, видението бе изчезнало. За колко дълго?

Отиде да разгледа мъртвите. Кудо лежеше с лице нагоре до разцепения ствол на паднал бор. Шигеру повдигна трупа, като го хвана за възела на косата и отряза главата. Когато се върнеше в „Облак врабчета“, щеше да я набие на копие и да я остави да изгние пред замъка.

— Няма да си сам — говореше Шигеру на главата. — Жената и децата ти ще бъдат там, до теб.

После му бяха необходими два часа, за да успокоява и увещава коня си отново да му позволи да го яхне. Шигеру се отправи на север колкото е възможно по-бързо. Молеше се да е достатъчно бързо.

 

 

Всичко около него беше в огън. Той беше в Йедо, Йедо гореше. Вместо с облаци небето бе изпълнено с крилати цилиндри. От тях падаха метални кутии, които се разпръсваха в нажежени въглени, които на свой ред избухваха в пламъци, щом удареха града.

Ветрове, родени от огнени бури, изсмукваха въздуха от дробовете му.

Полуовъглени хора се съвкупяваха в развалините, докато умираха.

Шигеру стисна юздите на коня си и го пришпори да продължава бързо напред.

Ако минеше още една нощ, преди да е видял племенника си, щеше да е твърде късно.

 

 

Когато видяха конника в далечината, седемте непретенциозно облечени мъже побягнаха да се скрият в близкия гъсталак. Носеха произволен набор оръжия — три пики, четири копия и старомоден двойно заострен дълъг меч, както и два кремъчни пистолета без кремък, барут и куршуми. Въпреки че бяха повече момчета, отколкото мъже, страхът и лишенията бяха белязали измъчените им лица със знака на старческата възраст. Четиринайсет очи бяха потънали в тъмните пусти дупки на очните ябълки; скулите и зъбите изпъкваха през почти безплътната кожа. Черепите им се очертаваха зад тънките маски на лицата им.

— Ако го убием, можем да изядем коня му — рече един от тях замечтано.

Най-близкият му спътник изсумтя насмешливо.

— Както изядохме другите два коня ли?

— Как можех да знам, че имат огнестрелно оръжие?

— И то какво — додаде друг. — То стреля многократно, без да бъде презаредено.

— Сигурен съм, че Ичиро и Санширо са впечатлени също, независимо дали са в Чистата земя или в някое демонско царство.

Кратко ридание се изтръгна от първия мъж.

— Ние бяхме от едно и също село. Израснахме заедно. Как ще се изправя пред родителите им? Или пред родителите на Шиничи?

— Шиничи е мъртъв отдавна. Защо се сети за него?

— Трябваше да дойде с нас в гората. Постъпи глупаво, като побягна по пътя.

— Ръката му беше отсечена.

— Черепът му бе разчленен на две.

Въпреки че седмиците минаваха, случилото се, се бе запечатало ясно в съзнанието на всеки. С това бе започнал сегашният им период на ужасно лош късмет. Излезли от селата, те вървяха дълго, за да се присъединят към главната армия на владетеля Гайхо на Вътрешно море, когато се натъкнаха на няколко самураи от друга провинция. Макар и малко, тези самураи бяха свирепи. В кратка схватка десетима от тях бяха убити, а отрядът бе разбит. След като всичките им офицери бяха мъртви, те не знаеха какво да правят. Затова побягнаха. Едва оцеляха, като се хранеха с трева, сякаш бяха елени и зайци. Те бяха селяни, а не ловци все пак. Всяко усилие да организират лов пропадаше печално. После, преди два дни, отчаяни от глад, те атакуваха самурай с женствен външен вид и неговия чуждестранен спътник заради конете им, а Ичиро и Санширо бяха застреляни.

Първият мъж сложи броеница от дървени молитвени топчета на врата си.

— Мислех да ги върна на майка му и да й се извиня, че съм жив, а той е мъртъв.

— Ти не искаш да видиш майка му. Искаш да видиш сестра му. Истинска красавица е.

— Никой от нас няма да вижда ничия майка или сестра, включително собствената си. Ние сме дезертьори, глупаци. Те ще бъдат екзекутирани за нашето престъпление заедно с останалите от нашите семейства или продадени в робство, ако вече не са.

— Благодаря ти. Това наистина звучи успокоително.

— Може би този няма оръжия.

— Той е самурай с два меча. Това е достатъчно неприятно.

— Може би не е. Погледнете. Ранен е.

Дрехите му бяха потъмнели от петна кръв. Засъхнала кръв покриваше лицето и косата му. Докато те го наблюдаваха, той рязко дръпна юздите и изведнъж спря коня си.

— Не, не — заговори самураят. — Не по този път. Прекалено много са.

— Какво ли вижда?

— Нещо, което го няма. Той е загубил много кръв. Мисля, че умира.

— Тогава най-сетне късметът ни проработи. Нека го хванем.

— Чакай. Той идва оттам. Можем да го заловим изненадващо.

— Зад тези кули — рече самураят. — Ще се промъкнем край тях. — Той дръпна коня си да не тръгва по чистата пътека пред него. Поглеждайки страхливо през рамо, той препусна към скалистия склон, където се криеха седемте мъже.

— Вече усещам вкуса му — каза единият мъж, на когото потекоха слюнки.

— Тихо. Мирно. Всички заедно. Сега!

 

 

Колан през скута му му пречеше да избяга от мястото, за което беше завързан. Неизвестна сила го притискаше назад. Слухът му се изпълваше от слабо, но постоянно хленчене, като звук на свистящ вятър, само че мъртъв, не жив. Стените се извиваха към ниския таван, малко по-висок от човешки бой. Стаята бе тясна и много дълга. Места като неговите имаше отпред, отзад и отдясно. На всяко едно, което виждаше, имаше по един затворник като него самия. Отляво се забелязваше малък прозорец със заоблени краища. Не искаше да гледа през него, но воля, по-силна от неговата, принуди главата му да се обърне.

Видя огромен град, огрян от светлина. Той падаше бързо надолу или потъваше в ямата на Ада, или отделението, в което се намираше, се издигаше много бързо от земята. Нито едно от двете не беше възможно.

Той все още не беше роб, но скоро щеше да бъде. Съзнанието му се намираше във все по-здравата хватка на демоните.

 

 

Виждаше света през кървава мъгла. С меч във всяка ръка той вече не си правеше труда да държи юздите. Нека конят върви накъдето иска. Той ще убива демони, докато може, после ще умре.

Вече не знаеше къде е. Навсякъде имаше камък и стомана. Тук-там — няколко дървета, огради, прораснали като нежелани бурени. В далечината вонящи газове се издигаха във въздуха от гигантски димни тръби. Безрадостни тълпи пълнеха улиците на безкрайния град, съсипани роби на невидими господари. Всеобхватна и сложна система от гладки каменни пътища отиваше в различни посоки. Това обаче не облекчаваше пътуването. Огромно множество метални превозни средства бяха струпани на всяко възможно пространство. Те се движеха мъчително бавно, като в същото време бълваха вредни изпарения от малки тръби отзад на всяко превозно средство. Несъмнено хората вътре умираха от бавна смърт. Слънчевата светлина едва проникваше през сивата мъгла. Дори купчина горящи трупове не би произвела по-гадна воня.

Ала никой друг сякаш не забелязваше. Хората седяха в превозните си средства и вървяха по улицата, вдишвайки отровата непрекъснато. Стояха покорно в редица на платформи, притиснати един в друг и чакаха да бъдат погълнати от метални червеи.

 

 

Шигеру спря. Стоеше потънал до пояс в снега. Някакъв звяр пръхтеше зад него. Той се завъртя бързо, мечовете му бяха готови да нанесат удар в очакване на поредната демонична атака. Вместо това той видя коня си на известно разстояние, следвайки пътеката. Шигеру заораваше снега със собственото си тяло. Огледа се наоколо. Беше на половината път нагоре по дефилето. Виждаше снежни навявания, дървета и нищо друго. Бяха ли си отишли виденията? Беше твърде много, за да се надява. Поне така изглеждаше. Чакай.

Нещо висеше от раменете му. Човешка глава. Не, не една. Осем.

— А-а-а!

Той започна яростно да се освобождава от главите, които се показваха от тялото му. Демоничното обладаване го превръщаше в отвратителна пародия на човешкия живот. Единственото спасение бе смъртта. Той изпусна своята катана и обърна лезвието на по-късия уакидзаши към гръдния си кош, а острието насочи право към сърцето.

Последната глава се изтърколи към малката купчина нападали клони, покрити със сняг. Лицето на мъртвеца се обърна към него. Беше Кудо. Шигеру снижи острието. След като бе обезглавил Кудо, той бе завързал главата към седлото. Не помнеше да я е премятал през рамо. Погледна към тялото си. Имаше няколко повърхностни рани, които си бе направил сам. Нищо повече. Не преживяваше никаква метаморфоза. Вдигна една от другите глави за косата. Нямаше възел. Не беше самурай. Изтощено лице, което не познаваше. Дори не помнеше, че го е убил. Другите шест глави също не му говореха почти нищо.

Шигеру погледна към небето. Беше ясносиньо, такова, каквото можеше да се види само през зимата в провинцията, далеч от населените места. Не виждаше чудовищни водни кончета. Не чуваше виенето на демоните. Виденията си бяха отишли окончателно. За първи път изпитваше спонтанно освобождение от толкова страшен епизод. Може би последния път не се е дължало на Генджи. Може би е бил някакъв загадъчен вътрешен механизъм, който периодично те освобождава от мъчението, след като си преживял всеки етап на лудостта достатъчно дълго. Този поврат на виденията беше кратък в сравнение с онези, които го бяха довели до заключването му в манастира Мушиндо. Може би те скоро щяха да спрат съвсем от само себе си.

Шигеру тръгна надолу по хълма, натам, където се търколи главата на Кудо.

В тази купчина сняг имаше нещо странно. Клоните стърчаха от нея прекалено неравно. Някой ги бе сложил там.

Шигеру остави главата. Извади меча си и приближи подозрителната форма. Беше приблизително триъгълна. Възможно бе някой точен стрелец да си е направил скривалище по такъв начин. Но защо тук? Той стоеше надалеч от възможната огнева линия и разравяше снега с върха на меча си. Парче падна вътре и се появи дупка.

Купчината бе куха.

В нея имаше два трупа.