Такаши Мацуока
Облак врабчета (17)

15
Ел Пасо

Думите могат да причиняват вреда. Тишината може да лекува. Да знаеш кога да говориш и кога да не говориш е мъдростта на умния.

Знанието може да е пречка. Невежеството — да освобождава. Да знаеш кога да знаеш и кога да не знаеш е мъдростта на пророците.

Без да бъде препятствано от думи, тишина, познание или невежество, острието реже гладко. Това е мъдростта на воините.

Судзуме-но-кумо (1434)

Джимбо огледа студоустойчивите зимни растения, за да се нахрани. Самият акт на гледането им, осъществен с благодарност и уважение, беше подхранващ организма. Старият абат Дзенген му бе разказвал за последователи на дзенбудизма, които стигнали толкова далеч, че повече не им се налагало да се хранят. Те живеели от въздуха, който дишали, от гледките, които виждали, от чистата медитация, която постигали. Тогава той не повярва. Сега не му изглеждаше толкова невероятно.

От време на време Джимбо спираше и си мислеше за Старк. Знаеше, че бившият му враг може евентуално да дойде. Не знаеше кога. Но не мислеше, че ще е след дълго време. Беше ли той в малката група самураи и чужденци, които минаха през манастира Мушиндо преди три седмици? Нямаше смисъл да разсъждава.

Две неща бяха сигурни. Старк ще дойде и ще се опита да го убие. Той не се притесняваше за собствения си живот. Това бе престанало да го тревожи отдавна. Или може би не толкова отдавна. Поне така изглеждаше. Онова, което го интересуваше, бе животът на Старк. Ако той убиеше Джимбо, мъката му нямаше да се стопи. Гладът за отмъщение го тласкаше от предишните убийства към следващото. Смъртта на Джимбо, причинена от него, само щеше да увеличи страданието му и товара му от лоша карма. Какво трябваше да се направи? Ако покажеше на Старк новия човек, в който се бе превърнал, човек с истински вътрешен мир, освободен от болката и страданието на омразата, дали и той щеше да види пътя? Джимбо щеше да застане пред него без страх и да поиска опрощение. Ако не го получеше, бе готов да умре.

Нямаше да се бие.

Нямаше да убива.

Никога повече нямаше да вдигне ръката си за насилие.

Леко движение на синапен лист привлече вниманието му. Той внимателно взе малкия бръмбар и го пусна на земята. Бръмбарът бързо побягна на шестте си крака, а двете му антени се движеха във всички посоки. Бръмбарът не го видя. Животът му, толкова енергичен, но и крехък, колкото и неговият, беше в други измерения. Поклони се почтително на съществото с човешки усещания и продължи да събира вечерята си.

Ниският храст зад него се раздвижи. Той позна леките, бързи движения. Беше Кими, малкото умно момиче от селото.

— О, Джимбо — каза Кими. — Толкова си безшумен, че не разбрах, че си тук. Едва не стъпих върху теб.

— Благодаря ти, че не го стори.

Кими се изкикоти.

— Толкова си смешен. Виждал ли си Горо? Отиде да те търси преди час. Страхувам се, че пак се е загубил.

Джимбо и Кими стояха спокойно. Те слушаха.

— Не го чувам да те вика — рече Кими. — Може би се лута в съседната долина.

— Моля те, намери го. Когато се загуби, той започва да се вълнува силно. А когато изпадне в това състояние, става невнимателен.

— И после се наранява — допълни Кими. — Ако го намеря преди вечерната ви медитация, ще го доведа да го видите.

— Би било добре.

— Довиждане, Джимбо. — Тя се поклони, сключила длани в „гашо“, будисткия жест за мир и уважение. Тя беше първото от селските деца, което имитираше Джимбо, а сега и останалите го правеха, след като се бяха научили от Кими, както обикновено.

— Довиждане, Кими — Джимбо отвърна на поклона и нейния гашо.

Джимбо стигна до портата на Мушиндо точно когато два галопиращи коня я приближаваха от запад. Той позна в първия ездач бившия монах Йоши. Вторият мъж, който бе паднал напред и едва се държеше на седлото, беше преподобният абат Сохаку.

 

 

И двамата мъже бяха лошо ранени. Сохаку — по-сериозно от Йоши.

— Помогни ми да го превържа — рече Йоши. — Бързо, иначе ще му изтече кръвта.

— Добре — отвърна Джимбо. — Ти се погрижи за себе си. Пронизан си, имаш порезна и огнестрелна рана.

— Това ли? — Йоши посочи раните си и се разсмя. — Повърхностни са.

Едрокалибрен куршум бе влязъл в гърдите на Сохаку отляво, бе преминал през белия дроб и бе отворил голяма дупка в гърба. Цяло чудо бе, че още бе жив.

— Е, Джимбо — заговори Сохаку, — какви мъдри думи ще кажеш за смъртта?

— Нищо конкретно. Всички умираме, нали?

Сохаку се изсмя кратко. Фонтан кръв плисна през устата му и спря смеха му. Успя да каже:

— С всеки изминал ден говориш все повече като абат Дзенген.

— Преподобни абате, трябва да легнете.

— Нямам време. Превържи ме. — Той се обърна към Йоши. — Отиди в оръжейницата. Намери ми друга броня.

— Да, преподобни абате.

Джимбо каза:

— Там, където отивате, няма да имате нужда от броня.

— Грешиш. Отивам да се бия. Ще имам нужда от броня, за да ме държи изправен, в противен случай никога няма да стигна там.

— Абат Сохаку, вие няма да се биете повече.

Сохаку се усмихна.

— Отказвам да бъда убит с куршум.

Джимбо превърза раната колкото можа по-добре с лапа от лечебни билки, после обви с копринен плат гърдите на Сохаку. Външното кървене бе спряно. Нищо не можеше да спре вътрешното кървене, освен смъртта.

Йоши помогна на Сохаку да облече новата броня, след което завърза здраво връзките й. Торсът му, слабините и бедрата сега бяха покрити с плочки от желязо, лакирано дърво и кожа. Той взе шлема, но отказа да сложи стоманената яка, която можеше да запази гърлото и врата му, и лакираната маска за лицето.

— Преподобни абате — обърна се към него Йоши, — рискувате да бъдете обезглавен.

— Според теб кой ни следи?

— Без съмнение господарят Шигеру — отговори Йоши.

— В най-добрия случай, дори вятърът и светлината да са от моя полза и всеки бог да ми се усмихва, бих ли могъл да го победя?

— При изброените условия, може би.

— А както съм ранен, какви са шансовете ми?

— Никакви, преподобни абате.

— Точно така. Затова предпочитам да му дам възможността да нанесе чисто удара си.

Джимбо се намеси:

— Независимо дали отидете, или останете, резултатът ще е смъртта. Затова останете и умрете в мир.

— В края на краищата всичките ми дългове се сведоха само до един. Онова, което дължа на владетеля Генджи, онова, което дължа на моите предци, онова, което дължа на себе си, е едно и също. Смърт в битката.

Сохаку сгъна крака си под ъгъла, който щеше да заеме, когато седнеше на седлото. Йоши го завърза в тази поза с кожени връзки. Той помогна на Сохаку да се качи на коня и го настани на седлото.

— Как стана така, че поведохте борба срещу господаря Генджи? — попита Джимбо.

— Предполагаемите му пророчества водят рода към унищожение. Мислех, че ще го спася, като го сваля от власт. Провалих се. Сега трябва да се извиня.

Джимбо не каза нищо.

Сохаку се усмихна.

— Мислиш, че ритуалното самоубийство е обичайната форма. Точно така. Този конкретен случай изисква битка. Много по-удовлетворително е да убиеш бунтовник, отколкото да го откриеш самоубил се. Искреността на моето извинение изисква да направя най-доброто, което ще се хареса на онези, на които искам да се извиня.

— Разбирам — отговори Джимбо, — въпреки че не съм съгласен. Ако трябва да умрете, тогава е по-добре да го направите, без да вдигате ръката си в насилие. Кармата ви няма да е толкова тежка.

— Грешиш, Джимбо. Моята карма изисква битката. — Сохаку се поклони. Усилието го накара да сгърчи лицето си от болка. — Припомни за мен на твоя Бог или на Буда, когато отидеш при него. Ако изобщо го има.

 

 

— Защо отиваш да медитираш в планината? — попита го Кими. — Мислех, че за това имаш зала за медитация.

— Джимбо — каза Горо и се усмихна щастливо.

— За известно време трябва да съм далеч от всеки и всичко — рече Джимбо.

— Дълго ли няма да те има?

— Джимбо, Джимбо, Джимбо.

— Не, не дълго.

— Ще те чакаме тук.

— Ще липсваш на родителите си.

Кими се разсмя.

— Моите родители имат единайсет деца, глупако.

— Тогава ще се видим, когато се върна — обеща Джимбо. Той се поклони, ръцете му бяха сключени в гашо. Кими направи същото.

— Джимбо, Джимбо, Джимбо — викаше Горо.

 

 

Планинската колиба, която Джимбо използваше за медитация в уединение, бе по-скоро предположение, отколкото истинска постройка. Беше направена от стари клони, сплетени хлабаво. Отгоре се виждаше повече небе, отколкото покрив, стените едва прикриваха гледката към околните дървета и изобщо не бяха сериозна преграда пред вятъра или лошото време. Колибата бе направена от стария абат Дзенген. Много приличаше на схематичните му рисунки на планини, животни и хора. Онова, което липсваше, описваше изображението много по-живо, отколкото това, което беше там.

Думите на Сохаку тегнеха на Джимбо.

Кармата ми изисква битка, бе казал той.

Това да не би да беше също и кармата на Джимбо?

Той не бе човекът, който беше някога. В това беше сигурен. По-малко ясно беше дали напълно бе освободил себе си от миналото. Дали бе изоставил цялото усещане за себе си, както смяташе, и по този начин дали действаше самостоятелно, за да насочи Старк към собственото си освобождение от мъките? Или измамността на по-изкусната и изтънчена гордост го обвързваше все по-силно за заблудата?

Дишането на Джимбо стана по-дълбоко и се задълбочи още повече. Вдишванията и издишванията ставаха все по-незабележими. Съдържанието на ума му и на света бяха неразличими. Той навлезе в огромната празнота в същия момент, в който тя влезе в него.

 

 

Мери Ан излезе от къщурката с блеснала на лицето усмивка, тъй като очакваше да види Старк. Когато видя Круз, тя се обърна и изтича вътре.

Круз я сграбчи, преди да е успяла да насочи оръжието срещу него, и я удари в слепоочието с барабана на пистолета си. Двете малки момичета започнаха да викат и се сгушиха едно в друго.

Когато Том, Пек и Хейлоу влязоха, Круз вече бе съблякъл Мери Ан гола.

— Ами малките кучки? — попита Том.

— По-добре ги изведи навън — рече Хейлоу. — Не бива да гледат това.

— Съблечи и тях — заповяда Круз. Мери Ан не беше съвсем на себе си. Той я изправи до стената, вдигна ръцете й над главата, събра дланите и прокара ножа си през тях, като по този начин я прикова. Тя дойде на себе си с крясъци.

— Исусе, Богородице, Йосифе — възкликна Пек, — всички благословени светци, майко Божия и Света Троице.

— Етан — повика го Том.

Хейлоу закри малките момичета и ги притисна към едрото си тяло.

— Казах да ги съблечеш — повтори Круз.

— Не и тях — възпротиви се Том. — Те не са сторили нищо.

— Били са родени — настоя Круз. — Ще направиш ли каквото ти казах или не?

Том и Пек се спогледаха. После погледнаха Круз. Раменете му бяха отпуснати, а ръката му бе съвсем близо до пистолета. Пек каза:

— Винаги правим това, което казваш, Етан, ти го знаеш.

— Не виждам да го правите.

Лицето на Хейлоу беше мокро от сълзи. Той не каза нищо. Не издаде и звук. Удари с юмрук в челюстта по-голямото момиче, после и по-малкото. И двете момичета подскочиха от пода от силните удари на мъжа и после се стовариха тежко. Може и да бяха живи. Бяха обаче неподвижни като мъртви. Той разсъблече по-малкото внимателно, а Том и Пек, следвайки примера му, направиха същото с по-голямото.

— Не, не, не! — крещеше безнадеждно Мери Ан.

Круз вдигна по-голямата за косата и набута лицето й на няколко сантиметра от Мери Ан.

— Как се казва?

Мери Ан крещеше и плачеше. Круз каза на Пек:

— Дай ми ножа си.

Пек му го даде. Круз го насочи към гърлото на момичето:

— Попитах, как се казва?

— Беки — отвърна Мери Ан. — Беки. Моля, моля…

Круз заби ножа в корема на момичето и го разпори до сърцето. Хвърли малкия труп в краката на крещящата жена и отиде за по-малкото момиче.

Том избяга навън от къщата.

Пек падна на пода и започна да отстъпва назад по дупе. Когато удари в стената и нямаше накъде повече да бяга, се обърна и повърна, после спазмите на стомаха му продължиха, въпреки че нямаше какво повече да повръща.

Хейлоу стоеше и плачеше.

— Как е нейното име? — попита Круз.

— О, Боже, о, Боже — стенеше Мери Ан.

Круз сложи детето на масата и взе брадвата зад печката.

— Луиз! — изкрещя Мери Ан, сякаш името можеше да спаси живота й. — Луиз?

Круз удари толкова силно, че разполови масата под тялото на момичето. Отсечената глава тупна на пода и се търкулна пред леглото. Той погледна Мери Ан и каза много тихо:

— А сега е твой ред.

Тя не би могла да чуе гласа, тъй като го заглушаваше звукът от крясъците й.

 

 

Джимбо не знаеше колко дълго е медитирал. Когато отвори очи, светлината беше същата, както когато ги затвори. Колко време бе минало — миг или дни. Когато се раздвижи, влагата, замръзнала в дрехите му, изпука. Коленете му — сковани, тъй като бяха прегънати дълго време, го заболяха, след като освободи краката си от позата лотос. Повече от момент. Поне два-три дни.

Той напусна колибата и отиде до купчината камъни до коритото на потока. По време на наводненията, които идваха на всеки десет години, тези камъни също ставаха част от коритото. Сега бяха сухи. Джимбо махна няколко от тях, докато видя промазана тъкан. Протегна се и измъкна пакета. Къде да го разопакова? Тук, на открито? Или в Мушиндо? Не, той знаеше идеалното място. Върна се обратно в колибата.

Като конструкция тя по-скоро не бе колиба, отколкото колиба, мъжът, който по-скоро нямаше нищо общо с Етан Круз, отколкото бе Етан Круз, придоби вида на това, което бе някога.

Ето, тук бе шапката му, смачкана, изгубила всякаква форма. Той направи калъп от клони и я намокри със снега, който се топеше в ръцете му. До утре сутринта щеше да изглежда чудесно. Във всеки случай достатъчно добре.

Ето, тук бяха ризата му, панталонът, сакото и ботушите. Миришеха на застояла пот и мухъл. Той ги облече.

Ето, тук бяха барабаните и прикладът на неговата двуцевка. Той събра частите и ги монтира. В отделна промазана кърпа имаше шест патрона. Той зареди двуцевката и изхвърли празните гилзи. Нямаше да има нужда от презареждане.

Ето, тук беше и кобурът му, а в него револвер „Колт“ трийсет и шести калибър, който Мануал Круз му бе дал много отдавна.

Каза ми, че пасеш добитък, момче.

Да, господине. Така казах и това правя.

А-ха. С това се занимаваш, както чух, и с още неща. Възможно ли е да си пропуснал някоя подробност за пашата на добитък?

Не съм сигурен какво искате да кажете, господине.

Не е необходимо да ми казваш „господине“, Етан. Подробността, която имам предвид и ти знаеш, е, че се занимаваш с паша на животни, придобити със средства, които могат да те доведат до бесилото.

Могат да ме обесят само веднъж. Грабежите по пътищата също се наказват с бесило и ако ме искат, те все едно ще ме хванат достатъчно скоро. А в актива ми са и онези двама глупаци, които застрелях там. За тях също могат да ме обесят.

Защо, да не би да си израсъл, за да бъдеш крадец на добитък, разбойник по пътищата и бърз стрелец, а, момче?

Етан чакаше, очакваше да му изнесат лекция.

Караше ме да се гордея с теб, каза Круз. Караше ме да изпитвам чувството, че животът ми все пак има някакъв смисъл. Защото, нека ти кажа, в търговията с курви няма особен смисъл.

Круз му подаде ръка.

Аз съм бащата на Етан Круз. Е, пастрокът. Почти същото е. По дяволите. Понякога в крайна сметка нещата се развиват добре.

Същата нощ Круз свали от кръста си „Колт“ трийсет и шести калибър и го даде на Етан.

Мнозина предпочитат модела „Арми“, четирийсет и четвърти калибър. По-тежък куршум, по-сигурно попадение, смятат те. Но трийсет и шести калибър има едно достойнство за човек, който разполага с възможността да прецизира целта си. Той е с двеста и трийсет грама по-лек от четирийсет и четвърти калибър. Можеш да го измъкнеш много по-бързо. Някой ден, когато противникът ти умира на земята, ще си спомниш за мен с чувство на обич.

Етан усети, че нещо стяга гърдите му. Искаше да каже на Круз, че го помни с обич, независимо дали му беше дал „Колт“ трийсет и шести калибър, или не, но не го направи. Етан не беше многословен. Затова единственото, което каза, беше: Ами ако ти потрябва? Няма да имаш полза, ако виси на моя колан.

Етан можеше да види усмивката на лицето на Круз и влагата, която се появи в очите му, защото бе разбрал какво иска да му каже, без да го е казал. Круз беше многословен, за разлика от Етан, но в този случай той не каза нищо, въпреки че би могъл. Всъщност той замълча за известно време. Просто седеше и се усмихваше.

После каза: За какво ми е? Няма да влизам в стълкновения с оръжие. Круз му показа своя едрокалибрен пистолет. Това е повече от достатъчно за този стар комарджия, търговец на курви. Каквато и стрелба да има, тя ще стане от толкова близко разстояние, че това изобщо няма да е разстояние.

 

 

Когато Джимбо се върна в манастира, по-голямата част от него бе разрушен. Обгорените останки очертаваха голяма яма, където преди това беше залата за медитации. Навсякъде бе посипана пепел от погребалните купчини. Единственото, което бе останало непокътнато, бяха външните стени, банята, стаята за индивидуална медитация на абата и временната затворническа колиба, която хората на Сохаку бяха построили за Шигеру.

Като че ли по-голямата част от децата от селото бяха тук и играеха в руините, фантазирайки върху парчетата и късовете, които намираха.

— Виж. Това е нечия лакътна кост.

— Не, не е. Това е парче дърво.

— Ръка е. Виждаш ли? Накрая има топче.

— Ужасно. Изхвърли я.

— Внимавай. Идва някакъв чужденец.

— Това е онзи, който беше с господаря Генджи. С двата пистолета.

— Не е той. Друг е.

— Бягай! Ще ни убие!

— Джимбо — рече Горо, усмихна се и тръгна напред. — Джимбо, Джимбо.

— Не, Горо, недей. Не е Джимбо. Бягай бързо.

Кими обаче каза:

— Джимбо е. — Тя изтича до него, бе разширила очи от изненада. — Защо си облечен така?

— Трябва да направя нещо, което не мога да направя с другите дрехи. — Той погледна ямата. Сякаш всичкият барут от съседната оръжейница бе избухнал наведнъж. — Какво се е случило?

— Имаше голяма битка, докато ти отсъстваше…

— Умряха стотици самураи…

— Господарят Генджи попадна в капан…

— Джимбо, Джимбо, Джимбо…

— … главата на Шигеру в кутия…

— … мускети на манастирската стена…

— … самураи на коне нападнаха…

— … покрит с кръв от главата до петите…

Не всичко от плетеницата с информация беше ясно. Беше чул достатъчно, за да разбере, че чужденецът с господаря Генджи се казва Су-та-ку и е оцелял в битката. Щом сражението е свършило, той претърсил руините на Мушиндо за Джимбо. Жена с невероятна красота, очевидно известна гейша, попитала Кими дали знае къде е Джимбо и Кими отговорила на госпожата, че той е отишъл в планината да медитира. Тогава госпожата казала нещо на Су-та-ку на неговия език. Кими не знаеше какво му е казала.

В отговор на настояванията на децата той им разказа за продължителната си медитация, за влагата по дрехите си, превърнала се в лед, за посещението на трите ангела, изпратени от Майтрея, Буда на бъдещите времена, които възвестили вечно щастие за децата от селото, защото те всички ще бъдат преродени в Сухавати, Чистата земя на Амида, Буда на състрадателната светлина.

Същата нощ, след като децата си тръгнаха, той вървеше през променения терен на манастира. Старк беше тук. Щеше да се върне. Дали Джимбо бе по-добър стрелец от Старк? Някога може би. Не и сега. Той не бе практикувал, а Старк със сигурност беше. Старк щеше да го свали, преди да е извадил оръжието си от кобура.

Така би било прекалено лесно. Джимбо щеше да го причака из засада. Старк бе прекалено гневен и обзет от мъка, за да внимава колкото бе необходимо. Засадата щеше да свърши работа.

 

 

След завръщането им в Йедо минаха няколко дни, преди Емили да се възстанови достатъчно, за да може Старк да потегли. Процесът бе ускорен, след като Генджи я насърчи да участва активно в изграждането на черквата във възстановения дворец „Спокоен жерав“. Под очите й все още имаше тъмни кръгове, а духът й още не се бе възстановил. Щеше да отнеме повече време. Шокиращата касапница, която бе наблюдавала толкова отблизо, не можеше да се забрави лесно. Но все пак тя отново се усмихваше.

— Трябва ли да се върнеш в манастира толкова скоро?

— Да, Емили, трябва.

Тя погледна четирийсет и четирикалибровия на хълбока му и трийсет и две калибровия, втъкнат в колана му, и не зададе повече въпроси.

— Ще се върнеш ли?

— Поне така възнамерявам.

Внезапно Емили го обви с ръце и го прегърна силно. Той усети сълзите й на врата си.

— Внимавай, Матю. Обещай ми, че ще се пазиш.

— Обещавам.

Генджи изпрати Таро и петима самураи да ескортират Старк. Те знаеха, че трябва да позволят на Старк да продължи за Мушиндо сам, след като стигнеха селото. Той не говореше японски, а те не знаеха английски. Пътуваха в мълчание.

Старк мислеше, че мълчанието ще му бъде добре дошло, но не стана така. Нападнаха го спомени. Не можеше да се освободи от тях. Омразата му към Круз не беше толкова силна, колкото любовта му към Мери Ан.

Мери Ан му каза: Това е най-щастливият ден в живота ми, Матю, кълна се.

И за мен, отвърна той.

Стоеше с Мери Ан, Беки и Луиз под сянката на дърветата на земята, която владееше законно. Мисля да построя нашата къщичка тук. Хей там да има градина. Цветя и зеленчуци. Добитъкът ще е на това място.

Беки попита: А къде ще са прасетата?

Няма да има прасета, отговори Старк.

Беки примигна с недоверие.

Няма да има прасета, каза тя на Луиз.

Няма прасета, повтори Луиз.

Мери Ан погледна Старк.

Това са първите думички, които каза.

Няма прасета? — попита Старк.

Мери Ан кимна. Няма прасета, потвърди тя.

Няма прасета, рече Луиз.

Няма прасета, каза Беки и се засмя.

Скоро всички те се смееха. Смяха се толкова, че не можеха да се спрат. По-късно всички седнаха под дърветата и само се усмихваха и усмихваха.

За Луиз изобщо не можеше да се каже, че е бъбрива. Това бе специалитет на Беки. Но след това тя казваше от време на време по някоя думичка. Понякога я провокираше да говори формата на облака или присъствието на вятър, или отсъствието му. Друг път провеждаше кратък разговор с дърветата или с преминаващ елен. А когато бе щастлива, което ставаше често, Старк я чуваше да казва сама на себе си: Няма прасета.

Ако продължаваше да мисли за тях, мислите му щяха да забавят ръката му и да стегнат раменете му, а Круз щеше да го застреля с лекота. Знаеше го, но не можеше да се спре. Само те бяха пред очите му — усмихваха се, смееха се, разговаряха.

 

 

Джимбо стоеше абсолютно неподвижен под сянката на дърветата и наблюдаваше как Старк приближава манастира. Беше на около двайсет метра, с гръб към Джимбо, с пистолет във всяка ръка. Когато Старк мина през портата, Джимбо тихо остави оръжието, което носеше. Вече бе махнал патроните и ги бе сложил в джоба си. След това последва Старк.

 

 

Старк завърза коня си за дървото и тръгна към манастира с трийсет и две калибровия в лявата си ръка и четирийсет и четирикалибровия — в дясната. Не отиваше на състезание за бързо вадене на оръжие. Това не беше яйдо с пистолети. Щеше да намери Етан Круз и да го убие. Това бе всичко. Трябваше да внимава. Круз можеше да е навсякъде. Старк искаше той също да има оръжие.

 

 

Малката група деца последва Кими през задната стена на Мушиндо.

— Тихо — прошепна тя. — Ако ни хванат, ще бъдем наказани.

Едно от другите момичета сложи ръката си на устата на Горо:

— Тихо.

Горо кимна. Когато момичето махна ръката си, той сложи своята на устата си.

Те се скриха зад падналите греди от залата за медитация и започнаха да наблюдават хижата на абата. Новият чужденец идваше откъм селото. Джимбо вероятно медитираше в хижата. Когато чужденецът дойдеше, Джимбо щеше да излезе и да го посрещне. Бяха облечени доста еднакво. Какво възнамеряваха да правят? Каквото и да бе, щяха да го правят заедно.

 

 

Когато премина през портата, Старк тръгна настрани, с гръб, прилепен към стената. Стори му се, че чу нещо да се движи из руините. Круз можеше да е там. Или да е в хижата, в банята, в килията. А дори да е зад тях. Или под тях. Или скрит в някоя сянка. Той провери отново оръжието си. И двата пистолета бяха със свален предпазител. Отдели се от стената и тръгна бавно към развалините. Несъмнено там имаше някой. Трябва да беше Круз. Старк се надяваше Круз, ако наистина беше там, да има само пистолети като него. Ако беше с карабина или още по-лошо, с пушка, можеше да повали Старк, преди той да е успял да стигне достатъчно близо до него.

Старк вървеше напред. Нямаше избор.

— Нито крачка напред, Старк.

Старк почувства допира на метала на дулото отзад във врата си.

— Хвърли оръжието си или ще те застрелям.

 

 

Джимбо знаеше, че Старк няма да се разоръжи. Не и сега. Не и след като го бе преследвал толкова дълго и бе дошъл толкова отдалеч и накрая го бе намерил. Не, дори намирането му да означаваше, че оръжието на Круз — защото той мислеше, че е намерил Круз — е опряно в главата му вместо обратното. Не, дори това да означаваше, че ще умре той вместо Круз.

Беше дошъл да търси смъртта. Ако смъртта не застигнеше Круз, и неговата собствена щеше да свърши работа.

— Хвърли оръжието — повтори Джимбо и каза, каквото би казал и Круз: — Ще отнеса главата ти.

Старк направи каквото Джимбо очакваше, че ще направи. Хвърли се на една страна и се превъртя при падането, като стреля и с двете оръжия, преди да е успял да се прицели. Джимбо го държеше под око през цялото време. Сърцето му бе спокойно, ръката му беше сигурна, целта му не беше деформирана от емоции. Той насочи дулото на своя трийсет и шести калибър леко вдясно от Старк и стреля миг след като тежкият четирийсет и четирикалибров куршум на Старк разкъса гърдите му.

— Джимбо!

Този път не бе Горо, а Кими. Ужасена, тя скочи на крака и се втурна към Джимбо. Другите деца я следваха. Горо продължаваше да държи ръка на устата си. Ала когато Старк се изправи, те спряха, отпуснаха се на колене и се поклониха почтително. В селото самураите на владетеля Генджи бяха казали, че Старк е равен на господар и трябва да бъде почитан. Те притиснаха челата си към земята, въпреки че се държаха едно за друго и плачеха.

Джимбо не виждаше нищо освен небето и не чувстваше нищо физически. Отначало си помисли, че се е отделил от физическото си тяло и че това е моментът преди съзнанието да се разтвори във вакуума. После видя Старк.

Старк стоеше над Круз. Изглеждаше сякаш бе прекарал целия си живот в гледане на Круз. Беше го открил. Беше го застрелял. Очите, които гледаха Старк, бяха ясни. На лицето не бе изписана болка.

Джимбо искаше да каже на Старк, че семейството му не е страдало, че той ги е застрелял, когато ги е намерил, и те са умрели веднага. Ето това искаше да му каже, но куршумът бе разкъсал сърцето и десния му бял дроб, не му бе останал глас. Така бе по-добре. Да говори лъжи бе всъщност проява на милост към самия него, отколкото към Старк. Старк не искаше от него думи, искаше отмъщение и го бе получил. Сега зависеше от Старк да намери онова, от което наистина имаше нужда. Джимбо пожела Божията милост за Матю Старк и състраданието на Буда, както и защитата и насоките на десетте хиляди богове. Би се усмихнал, но знаеше, че ще бъде разбрано погрешно, затова запази усмивката в сърцето си.

Старк насочи своя четирийсет и четвърти калибър в лявото око на Круз, а трийсет и втори калибър — в дясното, и стреля три пъти с четирийсет и четвърти калибър и четири пъти с трийсет и втори калибър. Щеше да стреля повече, ако в оръжията му бяха останали още куршуми. Но спусъкът попадна на използвани гилзи след третия и четвъртия куршум. Когато най-сетне спря да натиска спусъка на празните си пистолети, той погледна мъртвото тяло и кръвта, раздробените кости и кървавата маса, където трябваше да бъде лицето. Пъхна в колана си двата револвера и си тръгна.

Децата останаха с приведени към земята глави, докато Старк не се изгуби. После изтичаха при Джимбо, но се спряха на разстояние, когато видяха какво е останало от него.

Само Горо продължи да върви. Той се отпусна на колене край Джимбо и започна да крещи и да стене. Махаше безпомощно с ръце над тялото, сякаш се опитваше да прегърне това, което вече го нямаше.

Кими коленичи до Горо и го прегърна през рамо. С непоколебима решителност тя отпечата мислено спомена за Джимбо върху обезобразеното лице и го видя такъв, какъвто искаше да го запомни.

— Не плачи, Горо — започна да го успокоява тя, въпреки че все още плачеше. — Това вече не е Джимбо. Той отиде в Сухавати, Чистата земя, и когато ние стигнем там, той ще ни посрещне и ние няма да се страхуваме. Всичко в Сухавати ще бъде прекрасно.

Тя беше сигурна в това, защото така й бе казал Джимбо, а той винаги им казваше истината. Тя вярваше, но още не бе в Чистата земя, а бе на тази тъжна и ужасна земя, а тук всичко не беше прекрасно.

Джимбо бе мъртъв.

Двамата с Горо се прегърнаха и заплакаха.

 

 

Старк се качи на коня си. Чуваше риданията на плачещите деца зад стените на манастира. Чуваше ги, но не изпитваше нищо.

Нито по-добро.

Нито по-лошо.

Същото като преди, което бе нищо.

Пъхна петите си в стремената и конят тръгна.

А земята бе безформена и пуста; тъмнина покри лицето на бездната.