Такаши Мацуока
Облак врабчета (12)

10
Яйдо

Катаната е оръжие на самурая от незапомнени времена. Нека размишляваме върху по-дълбокото му значение.

Нашето лезвие е заточено само от едната страна. Защо? Защото, когато обърнем катаната с тъпата страна към нашето тяло, тя се превръща в щит. Това не може да стане с двуостро лезвие. Някой ден, в центъра на схватката тъпото острие е това, което може да спаси живота ви, а не острото. Нека даденото сравнение ви напомня винаги, че нападението и отбраната са едно цяло.

Нашето лезвие е извито, а не право. Защо? Защото в кавалерията извитото лезвие е по-ефективно от правото. Нека фактът, че е извито, ви напомня, че самураят е преди всичко и най-главно воин на кон. Дори когато не сте на кон, дръжте се сякаш яздите раздразнен боен кон.

Направете тези две истини част от вашето същество. Тогава ще си струва да изживеете живота си, а смъртта ви ще бъде достойна.

Судзуме-но-кумо (1334)

Снегът бе почистен от моравата и там бе издигната малка платформа. От всяка страна на дървения квадрат беше поставена по една палатка, под която щяха да седят съдиите. Всичко бе в пълна готовност.

— Въздухът е свеж и ободряващ, но не е студен. Вятърът е достатъчно силен, колкото да развяват знамената ни. Мрачното небе разсейва светлината. Условията са превъзходни, господарю мой.

Хиромицу, велик господар на Ямакава, кимна щастливо.

— Е, нека започваме. — Той зае мястото на главния съдия в палатката на изток. За неговия управител бе отредено второто място на запад, командирът на кавалерията му седна на север, а командирът на пехотата му се настани на последното място на юг.

В провинция Ямакава беше традиция владетелят, неговите старши васали и най-добрите му воини да напускат замъка в началото на всяка Нова година и да разполагат лагер в близката гора един ден, една нощ и още един ден, за да участват там в турнира „яйдо“. Присъствието на жени и деца не беше разрешено. Това правило бе установено в древни времена, за да спести на семействата на самураите, които участваха, мъката и болката. В онези дни всяко състезание включваше истинска катана с истински остриета. Въпреки че по правило ударът трябваше да бъде спрян преди непосредствения контакт, възбудата, старите вражди, стойността на наградата, която отиваше при победителя, и елементарното желание да се демонстрира превъзходство пред господаря нерядко водеше до кръвопролития, осакатявания и дори смърт.

Разбира се, вече не се използваха катани. Те отдавна бяха заменени от шинаи, имитации на мечове от сплетен и завързан бамбук. Двеста и петдесетте години мир бяха взели своето от бойния дух. Това бе едното обяснение. Другото, което бе на Хиромицу, беше, че е запазено онова, което е стойностно, и е изхвърлено онова, което не струва.

В срещите щяха да вземат участие трийсет и двама самураи на принципа на прякото елиминиране. Победителят от една среща продължаваше в следващия кръг на турнира; губещият отпадаше. Така във втория кръг щяха да участват шестнайсет самураи, а осем в третия, четири в четвъртия, преди финала, където двама участници щяха да определят шампиона и собственика на най-добрия тригодишен кон в провинцията.

Хиромицу тъкмо се готвеше да даде сигнал за начало на турнира, когато един от неговите стражи се зададе, тичайки.

— Господарю мой — мъжът си поемаше дъх със затруднение. — Владетелят Генджи и неговите придружители искат разрешение да преминат.

— Владетелят Генджи? Той не живее ли в Йедо тази година?

— Очевидно вече не.

— Поканете го. Той е добре дошъл както винаги. — Генджи или имаше, или нямаше разрешение от шогуна да напусне Йедо. Ако нямаше, за Хиромицу щеше да бъде по-добре да не знае, затова нямаше да пита. Не подлежеше на съмнение обаче дали да откаже да се види с Генджи, или да не му разреши да премине през негова територия. Те бяха отдавнашни съюзници. Не че се познаваха лично. Не се познаваха. Техните предци се бяха били рамо до рамо при Секигахара. Или най-малкото предците на Хиромицу по бащина линия са били от губещата страна. Неговите роднини по майчина линия бяха с победителите, най-изтъкнатите от които бяха прародители на сегашния шогун. Следователно от техническа гледна точка той бе съюзник и на Токугава. Това бе идеалната ситуация за мекушавия и лишен от амбиции велик владетел на Ямакава. Историята на рода му изискваше от него да покаже най-голямо уважение и гостоприемност и към двете страни, а в същото време му даваше основание да се въздържа от активно участие в полза на която и от двете страни в случай на гражданска война, а тя се приближаваше с всеки изминал ден. За щастие, имението му не беше голямо, не произвеждаше значително количество от никакви жизненоважни ресурси и бе разположено далеч от възможните бойни полета, а и не контролираше важни пътища. Следователно неутралността му нямаше да засегне никого.

С широка усмивка на лицето Хиромицу вежливо излезе напред, за да посрещне гостите си, когато пристигнаха. Много неща у пътниците го изненадаха. Първо, бяха само шестима. Твърде малка група, за да придружава великия владетел толкова далеч от дома му. Второ, само трима бяха самураи. Другите двама бяха чужденци, мъж и жена, и двамата с обичайния гротескен външен вид. Бяха далеч от обичайната ограничена сфера, в която им бе разрешено движение, и щяха да привлекат повече от вниманието му, ако не бе последният член на групата. Това бе жена с такава поразителна красота, че Хиромицу не повярва на очите си. Несъмнено подобно съвършенство не бе възможно.

— Добре дошъл, владетелю Генджи. — Въпреки че до този момент не бе виждал владетеля на Акаока, беше лесно да се досети към кого да се обърне. Онзи, на когото от двете му страни стояха самураи, единият от които бе Шигеру. Неотдавна Хиромицу бе получил доклад, както се видя с невярно съдържание, че прочутият дуелист е бил убит от човек от своя род при скандални обстоятелства. — Добре дошъл и вие, господарю Шигеру. Пристигате в удобен момент. На път сме да започнем нашия новогодишен турнир яйдо.

— Съжалявам за нахлуването — отговори Генджи. — Ще го направим съвсем кратко, като продължим пътя си незабавно.

— О, не, моля ви. Сега, след като сте тук, останете да гледате. Моите хора не са на равнището на вашите прочути воини. Те ще направят всичко по силите си, а това е всичко, което може да се изисква от тях.

Генджи отвърна:

— Благодаря, господарю Хиромицу. С благодарност ще приемем вашето гостоприемство.

Шигеру се намеси:

— Това може да не е благоразумно.

— Ние имаме голяма преднина — увери го Генджи. — Някои от нас ще се възползват от почивката. — Той се обърна към жената зад себе си. Тя се поклони ниско. — Това е госпожа Майонака-но-Хейко.

— Имам честта да се запозная с вас, госпожо Хейко. — През последната година името й бе на устата на всеки, който бе пътувал до Йедо. Описанието, което бе чул, бе доста далеч от реалността. — Името ви е познато дори в това отдалечено място.

— Напълно незаслужена слава, господарю мой.

Гласът й издаваше резонанса на най-фина хармония. Той я гледаше, без да е в състояние да каже и дума, момент или два по-дълго, отколкото бе прието, преди да си даде сметка, че стои с отворена уста. Притеснен, той се обърна към управителя си и видя, че той също е поразен.

— Чуждестранният господин е Матю Старк. Дамата е Емили Гибсън. Те пристигнаха, за да помогнат за изграждането на мисия към манастира Мушиндо.

Хиромицу се поклони вежливо на чужденците.

— Добре дошли. Пригответе места за гостите — нареди той на управителя.

— Да, господарю мой. И за чужденците ли?

— За всички придружители на владетеля Генджи.

— Господарю мой, ами нашето правило за присъствието на жени?

— Временно не важи — отсече Хиромицу и помогна на Хейко да слезе от седлото. — Господарю Генджи, моля, заемете мястото ми като съдия от изток. Господарят Шигеру ще заеме мястото на моя управител като съдия от запад.

— Вашето предложение е много мило, господарю Хиромицу — отговори Генджи. — Но ние ще предпочетем да наблюдаваме, без да имаме някакви отговорности. Разбирам, че залагането също е част от традицията.

Хиромицу се разсмя искрено.

— Отлично, повече от отлично. Но вие сте в неизгодна позиция. Не знаете нищо за способностите на когото и да било от моите хора, затова няма да знаете кому да отдадете предпочитание. — И без това доброто му настроение се повиши още повече от присъствието на Хейко. Тя бе поела сакето от неговия прислужник и сега му сипваше. Само елегантната й стойка бе достатъчна, за да направи дори водата опияняваща.

— Мислех да заложи на един от нашата група — обясни му Генджи, — ако му разрешите да участва. Смятам, че ще е доста забавно.

Веселото настроение на Хиромицу напълно се изпари.

— Ако господарят Шигеру участва, ще го призная за победител, преди състезанието да е започнало. Всичките трийсет и двама участници, взети заедно, не могат да се сравнят с него.

— Чичо ми няма афинитет към бамбукови средства за тренировка — успокои го Генджи. — Съмнявам се, че ще се съгласи да ги използва.

— Вярно е — обади се Шигеру. — Само истинското острие може да прореже истината.

— Господарю Генджи, не мога да позволя това — Хиромицу позволи чувството на ужас спокойно да се изпише на лицето му. — Как мога да започна Новата година, като отнеса трупове и създам фактически нови вдовици и сираци?

— Разбира се, че не можете — отвърна Генджи, — нито аз бих позволил подобно нещо. Небесата сигурно ще ни изпратят справедливо възмездие, ако позволим подобно зверство. Имах предвид не чичо си, а чужденеца Старк.

— Какво? Сигурно се шегувате?

— Изобщо не се шегувам.

— Моите хора ще го сметнат за най-груба обида, господарю Генджи. Те могат да не са с репутацията на вашите самураи, но въпреки това са самураи. Как мога да поискам от тях да изпробват уменията си срещу подобна личност?

— Не бих го предложил, ако не смятах, че залогът си струва — настоя Генджи. — Ще наградя със сто рио в злато човека, който победи Старк. Нещо повече, ще заложа срещу вас каквото кажете. Смятам, че Старк ще спечели турнира.

Ако Хиромицу бе шокиран преди това, то бе нищо в сравнение с чувствата, които изпитваше сега. Несъмнено лудостта владееше рода Окумичи. Как да постъпи? Едва ли можеше да извлече предимство от един очевиден лунатик. Сто рио беше десет пъти повече от годишното възнаграждение на среден васал. Да откаже, означаваше да нанесе обида, а той не искаше да прави това, не и в близкото присъствие на мрачния, безпощаден и еднакво луд Шигеру. Каква дилема!

— Ако Старк не успее да победи всеки, пред когото се изправи, госпожа Хейко ще ви забавлява в продължение на седмица следващия път, когато дойдете в Йедо. На мои разноски. Съгласни ли сте, моя госпожо?

Хейко се усмихна на Хиромицу, после погледна притворно засрамено надолу, докато се покланяше.

— Да ми бъде платено, за да прекарам време с господаря Хиромицу, е двойна награда.

— Добре, ъ-ъ, добре — капитулира Хиромицу. Седмица с Хейко. Твърде много бе да очаква, че ще разцъфти каквото и да е взаимно привличане, привличане, което би довело до обикновено приятелство. Беше твърде много да се очаква. Но беше възможно. — Моля, позволете ми да се обърна към моите хора. Можем да продължим само с тяхно съгласие.

— Разбира се. Междувременно, тъй като съм непоправим оптимист и очаквам одобрение, аз ще подготвя моя шампион. Може ли да наема чифт шинаи? А нека ви предложа и допълнителен стимул. Независимо дали ще спечели, или загуби, всеки мъж, който се бие със Старк, ще получи десет златни рио.

Очите му танцуваха от виденията за прекарването с Хейко в Йедо, докато Хиромицу отиваше да убеди своите хора. Първоначално те не бяха склонни да се ангажират в подобна смехотворна шарада, дори и срещу малко състояние в рио. Онова, което ги убеди, бе залогът на техния господар с Генджи.

— Седмица с госпожа Хейко?

— Да — потвърди Хиромицу. — Една седмица в Йедо с госпожа Хейко.

Лоялните му васали се поклониха.

— Не можем да ви откажем подобна награда, господарю мой, дори с цената на нашето достойнство.

— Там, където има лоялност, винаги има достойнство — отговори благодарният Хиромицу.

— Господарю мой. — Стражникът, който наблюдаваше гостите, докладва: — Господарят Генджи, господарят Шигеру и чужденецът отидоха в бамбуковата горичка. Да тренират.

Сподавен смях се дочу откъм хората на Хиромицу. Стражникът не се присъедини към тях.

— Чужденецът е много бърз — съобщи той.

— Той знае как да използва меч?

— Изглежда, господарят Генджи му дава първа инструкция.

— За да станеш майстор в яйдо, се изискват години — отбеляза управителят. — Ако господарят Генджи мисли да обучи чужденеца на това изкуство за няколко минути, той сигурно е най-лудият от всички представители на рода Окумичи.

Хиромицу най-сетне се обади:

— Каза, че е бърз.

— Не веднага, господарю. Но при петото вадене на „оръжието“ — да, беше бърз. Много бърз. И също така точен.

— Пил ли си, Ичиро? — попита един от мъжете. — Как е възможно някой да се научи да използва меч от петото му вадене?

— Тишина — нареди Хиромицу. — Достатъчно близо ли беше, за да чуеш разговора им?

— Да, господарю мой, но владетелят Генджи и чужденецът разговаряха на английски. Можах да разбера само какво говорят с господаря Шигеру.

— И то беше?

 

 

Той следваше двамата луди господари и чужденеца в бамбуковата горичка, като се стараеше точно да следва стъпките им, за да бъде безшумен.

— Сигурен съм, че имате причина да ни карате да изглеждаме като глупаци — говореше Шигеру.

— Старк ще спечели — уверен бе Генджи.

— Това пророчество ли е?

Генджи се засмя и не отговори.

Чужденецът каза нещо на неясния си, варварски език. Генджи отговори на същия език. Само една дума беше японска. Яйдо. Чужденецът пак каза нещо, което звучеше като въпрос. Той също използва думите „яйдо“. Генджи спря на около метър и половина от един самотен бамбуков ствол, висок три метра и дебел петнайсетина сантиметра. Изведнъж ръката му се протегна към неговия меч, стоманата проблесна и острието премина през бамбука като през масло. След миг горната част на ствола бе отделена от дънера с корен и падна на земята.

— Господарят Генджи е изненадващо добър — казваше стражникът.

— Значи поезията, сакето и жените не са заемали изцяло вниманието му през всичките тези години — констатира Хиромицу. — Това е било уловка. Дядо му, владетелят Киори, беше хитър стар човек. Трябва да е обучавал внука си тайно.

 

 

Когато бамбукът падна в снега, Генджи каза нещо на езика на чужденеца. Чужденецът зададе още един въпрос. Чу се името на Шигеру. Генджи отговори.

— Какво каза той? — попита Шигеру.

— Попита защо вие не можете да ни представяте в турнира. Казах му, че не участвате в такива борби.

Шигеру изсумтя.

— Ударът ти беше добър. Стволът остана да стърчи колкото един удар на сърцето, преди да падне.

— Когато дядо удряше — рече Генджи, — той режеше толкова чисто и бързо, че стволът оставаше да стърчи в продължение на пет удара на сърцето, сякаш е цял.

Заговори чужденецът. Отново използва една японска дума, „яйдо“. Като че ли протестираше. В отговор Генджи застана пред друг бамбуков ствол. Дясната му ръка се пресегна пред тялото към лявата, където бе запасан мечът. Острието излезе навън и удари ствола. Този път той остана прав по време на два удара на сърцето. Обърна се към чужденеца и отново заговори. Направи странно движение с дясната ръка, сякаш изваждаше доста по-късо острие.

— Огнестрелното оръжие и мечът са много различни — обясняваше Шигеру.

Генджи му опонира.

— Не толкова много. И двете са просто продължение на ръката, която ги държи.

 

 

Тръгнаха обратно към платформата на турнира. Стражникът се промъкна и изчезна някъде. Когато си тръгваше, той чу още няколко думи.

Шигеру казваше:

— Знае ли защо правиш това?

— Не. Но той ми вярва.

Генджи свали мечовете си и ги замени с един от взетите назаем шинаи. Другия даде на чужденеца. Изговори няколко непонятни думи и двамата мъже застанаха един срещу друг.

Щом ръката на чужденеца се раздвижи, Генджи измъкна своя шинай и удари чужденеца по дясното слепоочие.

Вторият път Генджи се раздвижи пръв. Преди чужденецът да е успял да отговори, той отново бе ударен — този път в дясното рамо.

Третият път движенията им бяха почти едновременни, но резултатът беше същият. Шинаят на Генджи достигна челото на чужденеца, преди чужденецът да е успял да достигне врата на Генджи.

При четвъртото изваждане чужденецът постигна първата си победа — чист удар по слепоочието.

При петото изваждане той успя да удари Генджи, преди владетелят да е извадил напълно шиная си от пояса си.

— Което не означава нищо — каза един от мъжете. — Какъв ли подвиг е да победиш някой като владетеля Генджи?

— Освен това — допълни другият — той може да е оставил чужденеца да победи, за да напомпа самочувствието му.

— Може би — каза стражникът. Но изражението му говореше друго.

 

 

— Каква арогантност — коментира единият от мъжете. — Иска да ни унижи заради собствените си забавления.

— Не знам дали е така — възпротиви се Хиромицу.

— Какъв друг мотив може да има? — попита управителят.

— Може да изпълнява пророчество.

— Господарю мой, това е проява на абсолютна глупост — отбеляза управителят. — Той не е по-голям пророк от вас и от мен.

— Знаеш ли това със сигурност? — попита Хиромицу. — Не, не го знаеш, нито го знам аз. Нека продължим внимателно. Тошио. Ти ще се изправиш пръв пред чужденеца. Бъди внимателен.

— Да, господарю мой.

 

 

Обикновено яйдо започваше от седнало положение. Състезателите коленичеха в двата противоположни края на платформата, покланяха се и започваха да се движат един срещу друг на колене. Когато достигнеха оптимално разстояние, обикновено между пет и десет стъпки, те вадеха мечовете и нанасяха плавен удар. Париране не се практикуваше. Също втори шанс. Победител бе мъжът, който извадеше меча си по-бързо и нанесеше възможно най-точен удар.

В знак на уважение към чужденеца, който не можеше да седи спокойно на колене, беше разрешено да се стане на крака. Освен това, за да се запази броят равен, с жребий бе избран още един самурай.

Въпреки информацията от стражника, Тошио беше самоуверен. Беше толкова зает да гледа пренебрежително Старк, че получи удар по врата, преди неговият шинай да е излязъл от пояса му. Вторият мъж, който бе по-бдителен, не се справи по-добре. Чужденецът го удари по рамото с „меча“ си, докато той се опитваше да измъкне оръжието си. Третият бе дисквалифициран, задето е извадил шиная прекалено скоро и е тръгнал да напада, вместо да го измъкне и нанесе удар с едно движение, каквото бе изискването. Дисциплинираният самурай имаше доста жалък вид, докато се извиняваше.

— Това се случи в разгара на момента — твърдеше той, докато притискаше челото си към пода на платформата и плачеше, без да се опитва да се прикрие. — Изгубих цялата си дисциплина. Беше непростимо.

— Не — каза Хиромицу. — Ти си шокиран, както и всички ние. Владетелю Генджи, от колко време чужденецът е в Япония?

— Три седмици.

— Той е научил яйдо за три седмици?

— За пет минути — отвърна Генджи. — Никога преди това не го е практикувал.

— Не искам да се съмнявам във вас, но това е трудно за вярване.

— Чужденците практикуват подобно изкуство. Вместо мечове използват огнестрелни оръжия. Старк е завършен практик.

— А-ха. Ние сгрешихме, като го възприехме несериозно само защото е чужденец.

— Когато допуснем да виждаме само каквото очакваме да видим — рече Генджи, — виждаме онова, което е в ума ни, но пропускаме другото, което е наистина пред нас.

Да не би Генджи да намекваше за способността си да вижда бъдещето? Поне на Хиромицу му се струваше така. Всъщност, изглежда, той твърдеше, че е знаел какъв ще е изходът от състезанието, преди още то да започне. Ако е знаел нещо толкова обикновено, не можеше ли също така да знае резултата от по-големи събития, пред които бяха изправени, а от тях най-голямото бе гражданската война? Хиромицу реши, че при първа възможност трябва да обсъди въпроса с другите велики владетели в района. Случваше се нещо забележително. Може би то надхвърляше турнира яйдо. Генджи продължи:

— Тъй като не знаете нищо за неговото минало, ще бъде нечестно да се придържаме към залога. Ще изтегля Старк от състезанието.

— О, не, владетелю Генджи, трябва да продължим. Така е по-забавно. Освен това рискът е изцяло за вас. Аз не залагам нищо.

— Нито пък аз — отвърна Генджи, — тъй като резултатът никога не е бил поставян под съмнение.

Генджи открито демонстрираше ясновидство. Тогава имаше шанс да бъде подложен на проверка. Хиромицу се обърна към него:

— Ако разрешите, ще направя замени за последните два кръга.

— Моля, заповядайте.

Хиромицу възложи на своя командир на пехота Акечи да е следващият, който ще се изправи срещу чужденеца. Ако чужденецът оцелееше, тогава щеше да се изправи срещу командира на кавалерията Масаюки. Акечи удари чужденеца чисто вдясно в гръдния кош. Ударът обаче бе нанесен миг след като чужденецът го посече по врата.

Масаюки бе най-добрият фехтовач на провинция Ямакава и равен на най-добрите на други места, като се изключи Шигеру. Ако не можеше да победи чужденеца, тогава сигурно действаха мистични сили. Само силата на непреодолимо пророчество можеше да направи подобно нещо.

Масаюки и чужденецът измъкнаха шинаите в един и същи момент. Ударите и на двамата бяха зачетени. Масаюки удари чужденеца в челото. Чужденецът удари Масаюки в дясното слепоочие.

— Едновременни удари — отбеляза управителят от мястото на съдията на запад.

— И на мен така ми се видя — потвърди Хиромицу. — Вие да не би да мислите различно, господарю Генджи? Господарю Шигеру?

— Не — съгласи се Шигеру. — Изглеждаха едновременни.

— Тогава загубих облога — призна Генджи.

— Никой от нас не е загубил. Беше равен резултат.

— Загубих — настоя Генджи, — защото казах, че Старк ще победи. Той не победи.

Масаюки се поклони на чужденеца. Чужденецът протегна ръка.

— Те се здрависват, вместо да се покланят — обясни Генджи. — Той признава победата ви.

Чужденецът и самураят се здрависаха.

— Добра работа, Масаюки — рече Генджи. — Спечели чудесен боен кон и сто златни рио за себе си, а също, което е сигурно, една седмица на забавления за своя господар.

Масаюки се поклони ниско.

— Не мога да приема наградите, господарю Генджи. Ударът на чужденеца бе нанесен преди моя. Той е победителят.

— Сигурен ли си? — попита Хиромицу.

— Да, господарю мой. — Той отново се поклони. Гордостта не му позволяваше да приеме победа, която знаеше, че не му принадлежи. — Дълбоко съжалявам за моя неуспех.

Генджи го успокои:

— Не е неуспех да дадеш всичко от себе си и честно да приемеш резултатите.

— Е — обади се Хиромицу, — какъв изненадващ изход. За мен, не за вас, господарю Генджи.

Шигеру каза:

— Моят племенник рядко се изненадва.

— И аз така чух — потвърди Хиромицу.

Управителят попита:

— Къде да доставим наградата?

— Не е необходимо да я доставяте — отговори Генджи. — Старк ще я яхне.

— Господарю мой — рече управителят, — това е боен кон, а не обикновен състезателен кон. Той ще убие всеки, ако не е опитен ездач.

Генджи се усмихна.

— Ще се обзаложите ли?

Гостите отклониха предложението на Хиромицу да отседнат в неговия замък за нощта. Той не ги попита защо бързат да продължат пътуването си за там, закъдето бяха тръгнали. Беше сигурен, че Генджи с неговата дарба да пророкува бъдещето вече беше предвидил всичко.

 

 

Шигеру каза:

— Използва умно репутацията си.

— За състезания и залагания?

— За пророкуване и мистични сили. Сега Хиромицу е убеден, че по някакъв начин си превърнал чужденеца в майстор на яйдо за минути. Или че знаеш благодарение на дарбата си, че ще се случи невъзможното и той ще победи. Отлична стратегия.

— Просто хазарт — отвърна Генджи. — Мислех, че уменията на Старк с огнестрелното оръжие ще се прехвърлят и върху меча. Това беше предположение, а не убеденост.

— Тогава в добавка към всичко останало ти си също късметлия. Поздравявам те и за това. Когато имаш достатъчно късмет, другите качества се задълбочават от него.

— Късметът беше с нас този път — рече Генджи. — Сегашните ни преследвачи няма да получат голяма помощ от Хиромицу. А по-късно, ако шогунът се опита да мобилизира севера срещу нас във война, мисля, че всеки владетел от обкръжението на Хиромицу ще се забави доста, преди да отговори. — Той огледа заобикалящите планини. — Не сме ли близо до манастира Мушиндо?

 

 

Джимбо се поклони от благодарност към горещия извор, който даваше възможност на извънсезонните растения да се развиват, тъй като им осигуряваше топлината, която им бе необходима, за да цъфтят посред зима. Поклони се на стария бор заради сянката, която хвърляше на гъбите шиитаке и ги пазеше от слънцето. Поклони се на всяка гъба, преди да я обере, като им благодари, че се отказват от съществуването си, за да могат той и другите хора да продължат своето. Имаше достатъчно сочни гъби за истински пир. Взе само толкова, колкото му трябваха, за да разнообрази обикновената храна, която приготвяше за селските деца. Шиитаке бяха деликатес. Щеше да им хареса. Той обикаляше около горещия извор и събираше подправки и ядливи цветя. Глупакът Горо обичаше да яде цветя.

Когато се замисли за децата, той спря и както бе спрял, усети, че се изпълва с огромна тъга и съжаление. Той се поклони в знак на извинение към двете деца, които вече не бяха на земята, двете деца, чийто живот бе жестоко отнет. Мислил бе за тях много пъти всеки ден, винаги си ги представяше преродени на небето или в Чистата земя, в ръцете на Христос, нашия Господ или Канон Състрадателния. Той си представяше невинните им лица, озарени с вечно щастие. Но никога не забравяше как изглеждаха, когато изпуснаха последния си дъх на земята. Той поиска Христос да спаси душата му, а Канон да го изкъпе във всеопрощаващата си любов.

По пътя обратно от Мушиндо срещна Кими, едно от малките селски момиченца.

— Джимбо, някой идва! Чужденци!

Джимбо погледна натам, накъдето сочеше Кими. От другата страна на долината шестима конници насочваха конете си по стръмната тясна пътека откъм планината. Бяха твърде далеч, за да ги разпознаят. Двама от тях — мъж и жена, бяха несъмнено чужденци. Дали не бяха двамата мисионери от „Правдивото слово“, за които бе споменал владетелят Генджи?

Кими излезе на открито и се провикна към върха колкото може с малките си дробове.

— Хе-е-е-й! Хе-е-е-й! — Раздвижи малките си тънки ръце в най-големите кръгове, на които бе способна.

Третият конник поред й махна също. Нещо в жеста го накара да си мисли, че това е владетелят Генджи.

— Те ни видяха. Нека ги посрещнем, Джимбо.

— Те не идват тук, Кими. Само минават.

— О, не. Колко разочароващо. Исках да видя още някой чужденец.

— Сигурен съм, че ще видиш — отвърна Джимбо, — когато му дойде времето.

— Джимбо! Джимбо! Джимбо! — Силният глас на Горо се разнесе над долината.

— Тук сме, Горо! — Кими се обърна и тръгна обратно по пътеката. — По-добре да го взема. Губи се много лесно.

Джимбо проследи с поглед ездачите, докато изчезнаха в съседната долина.

 

 

Пътеката се раздели на три.

— Тук ще се сбогуваме — разпореди се Генджи. — Хейко, ти ще преведеш Старк по наветрената страна на пътеките в тези планини. Аз ще тръгна с Емили през долините. Шигеру ще проследява и ще разрежда редиците на най-близко доближилите се преследвачи. Вероятно това ще са Кудо и хората му. Той обича неочакваните изстрели, внимавайте. Хиде ще остане тук. Намерете няколко места, откъдето можете да устройвате засади. Ако някой стигне дотук, забавете го колкото е възможно.

— Нека жените пътуват заедно — предложи Шигеру. — Старк трябва да дойде с теб.

— И аз мисля така — додаде Хиде. — Пророчеството казва, че чужденец ще спаси живота ви през Новата година. Със собствените си очи видяхме Старк да владее шинай след неколкоминутно обучение. Ясно е, че той трябва да е човекът. Не може да изпълни ролята си, ако не е с вас.

— Тази пустош е пълна с бандити и дезертьори — не отстъпваше Генджи. — Двете жени няма да оцелеят дълго сами.

— Не съм толкова безпомощна, господарю мой — рече Хейко. — Дайте ми късия си меч и аз ще успея да се справя. Обещавам.

— Ще се справиш, защото Старк ще те защити — настояваше Генджи. — Няма смисъл да спорим. Решението е взето. Новата година продължава дълго. Кой може да каже кога ще бъда спасен? И кой може да каже кой ще ме спаси? Възможно е това да е Емили, не Старк. Пророчествата са забележително трудни за тълкуване.

— Сега не е време за шеги — каза Хиде. — Старк ще ви е от голяма помощ, ако бъдете нападнат. Емили само ще ви обремени с грижите по нея.

— Аз съм самурай — отговори Генджи — с два меча и лък. Да не искате да кажете, че съм неспособен да защитя себе си и спътницата си?

— Разбира се, че не, господарю мой. Просто е по-мъдро да сведем риска до минимум.

— Решено е. Ще се срещнем в Акаока.

Генджи обясни плана си на Старк и Емили.

— Мога ли да разговарям насаме с Емили? — попита Старк.

— Разбира се.

Старк и Емили се отдалечиха малко с конете си. Той извади малък револвер трийсет и втори калибър от жакета си и го предложи.

— Може да ти потрябва.

— Ще бъде по-полезен в твоите ръце. Или може би ще го дадеш на владетеля Генджи.

— Може да не бъде способен да те защити.

— Ако той не може, аз как ще мога? Никога не съм стреляла през живота си.

— Държиш го ето така — показа й Старк, — дърпаш затвора назад и изтегляш спусъка. Много е просто.

— А не трябва ли да се прицеля?

— Притисни го към целта. — Той вдигна оръжието към слепоочието си. — Няма да има нужда да се целиш.

Емили разбра. Матю я подготвяше за нещастие. Ако е необходимо, той й даваше средство да избегне съдба по-лоша от смъртта. Не знаеше, че вече я е преживяла. А тя беше християнка. Не толкова добра, колкото покойният й годеник, но християнка. Не можеше да отнеме живота си дори и при най-лоши обстоятелства.

— Благодаря ти, че мислиш за мен, Матю. Ами какво ще стане с госпожа Хейко? Можем ли да си позволим да мислим за себе си, а не за другите, особено след като сме дали обет, че ще спасим другите в името на Христос? Как ще можеш да я защитиш, ако аз ти взема оръжието.

Старк слезе от коня. Той разкопча чантата на седлото си. Вътре имаше плетен пуловер. Разгъна го и извади оттам револвер четирийсет и четвърти калибър — онзи, който го бе видяла да спасява от руините на двореца. След това измъкна кобура. Запаса го, върза кожения ремък около бедрата си и пъхна голямото оръжие в него. Бавно го пъха и измъква оттам няколко пъти, за да провери съпротивата на метала срещу кожата.

Когато отново й предложи трийсет и втори калибър, тя го взе не защото възнамеряваше да го използва, а за да успокои малко Старк. И двамата щяха да извървят дълъг път. За него нямаше да е полезно да се тревожи за нея по време на опасното пътуване.

Когато Хиде видя оръжието, той каза:

— Ако има две, ще го помолим да даде другото на владетеля Генджи.

— Не, човече, дори чужденец не може да бъде помолен да предаде оръжието си на другиго — спря го Шигеру. — Ще го даде, ако поиска. В противен случай не е наша работа да казваме каквото и да било. — Той се поклони на Генджи от седлото. — Нека нашите предци те наблюдават и защитават по време на пътуването до дома. — Обърна се и пришпори коня си. След малко нито се виждаше, нито се чуваше.

— Обещах да ти покажа моя замък, госпожо Хейко, и обещанието ми ще бъде изпълнено скоро.

— Очаквам го, господарю мой. Сбогом. — Двамата със Старк продължиха по пътеката, която отиваше на север.

— Докато съм жив, по този път няма да мине никой — закле се Хиде.

— Достатъчно е да ги забавиш, без да жертваш живота си. Хората, на които мога да вярвам безпрекословно, не са много. Ти си един от тях. Постарай се да се видим в „Облак врабчета“.

— Господарю. — Силно развълнуван, Хиде не успя да каже и дума повече.

Генджи поведе Емили надалеч, преди да се наложи да стане свидетел на още сълзи от разплакания си телохранител.

 

 

Бурята продължи по-дълго, отколкото Сайки си представяше. След пет дни те все още бяха лашкани от вятъра и вълните.

— Ще видим земя след два часа или малко повече — успокояваше ги Сайки.

— Ти каза същото преди два часа — рече Таро.

Двамата с Шимода бяха изтощени. Ръцете им кървяха от непрекъснатото гребане, което се налагаше, за да не обърнат вълните лодката.

Сайки напрегна очи. Водата пред тях се бе завихрила. Подобни водовъртежи се получаваха рядко далеч от сушата. Може би бе неотбелязан на картата риф.

— Пред нас може би има опасност — предупреди ги той. — Бъдете готови за бърза смяна на курса.

Водата под лодката започна да се надига нагоре. Точно когато Сайки си даде сметка на какво се дължи това, един от тях изскочи от водата на около шест метра от тях.

— Морски зверове! — възкликна Таро.

— Китове — рече Сайки. Още два пробиха повърхността наблизо, майка и детето й. Никога не бе ги виждал край Акаока по това време на годината. Може би мекото време бе задържало това стадо на север до по-късно, отколкото бе обичайно. Той ги зачете с поклон, когато те преминаха край тях. В миналото бе ловувал китове. Сега можеше единствено да ги наблюдава как плуват наоколо.

В следващия миг водата под тях експлодира, разцепи лодката и изхвърли тримата мъже в морето. Мощното завихряне от преминаващия кит всмука Сайки дълбоко под водата. Той се бореше да се изтласка на повърхността, а в същия миг дробовете му, които сякаш горяха, го принудиха да отвори устата си. Водата имаше странен вкус. Той се огледа, очаквайки да види рана. Вместо това видя кръв, много литри. В цялото му тяло нямаше толкова. Още по-голямо количество кипеше под него. Той почувства топлината на кървавия поток, когато кит с харпун в гърба се показа на повърхността на около три метра от него. Гледаше го с огромните си зли очи.

Дали това беше просто кит или призрачно въплъщение на онзи, който той бе убил отдавна? Да не би духът му да се беше върнал да търси възмездие? Кармата беше неизбежна. Сега той щеше да плати за престъпленията си срещу съществата с човешки чувства. Не казваше ли Буда, че животът на всички е еднакъв? Щеше да умре прогизнал в тази призрачна кръв, а надеждите на неговия господар за спасение щяха да умрат с него. Собственият му живот сега можеше да се измери в минути. Нямаше да продължи дълго в леденото зимно море.

После видя рибешки перки да прорязват бурната повърхност на водата. Акули. Призраците на китовете, които бе убил и изял, сега щяха да бъдат убити и изядени от хищниците, привлечени от кръвта във водата.

— Насам! — чу да вика един мъж. — Има още един!

Когато се обърна по посока на гласа, той видя баркас да се движи бързо към него.

Риболовната лодка беше от село Кагешима, селото, където той бе прекарал по-голяма част от младостта си. Раненият кит бягаше, когато се сблъска с лодката на Сайки. В крайна сметка се оказа, че не е кармичен дух.

— Шимода е лошо наранен — каза Таро. Рибарят първо ги измъкна от водата. — Няколко ребра са счупени и също левият му крак.

— Ще оздравее — успокои ги единият рибар. — И двата крака на братовчед ми бяха раздробени, но той оживя. Разбира се, не може да се движи много добре.

— Какво правехте толкова далеч от брега в такава малка лодка? — попита ги друг.

— Тези мъже и аз сме на служба при великия владетел на Акаока — обясни Сайки. — От жизненоважно значение е да стигнем „Облак врабчета“ възможно най-бързо. Можете ли да ни отведете там?

— Не и в такова бурно море — отвърна мъжът, седнал на румпела. Той бе най-възрастният от рибарите и капитан на баркаса. — Ако сте самураи, къде са ви мечовете?

— Не бъди нахален — смъмри го Сайки. — Очевидно сме загубили мечовете в океана.

— Самураите не би трябвало да губят своите мечове.

— Тишина! Дръж се както подхожда на твоето положение.

Мъжът се поклони, но не особено ниско. Сайки щеше да се оправи с него само веднъж да стигнеха сушата. Един от рибарите се загледа в Таро.

— Да не си един от хората на абата Сохаку?

— Познавам ли те?

— Доставях сушена риба на манастира преди три месеца. Ти работеше в кухнята.

— А, спомням си. Какво съвпадение да се срещнем по този начин.

— Все още ли си васал на абата? — попита капитанът.

— Разбира се. Както баща ми преди мен.

— Добре — отговори капитанът.

Сайки попита:

— Какво прави един рибар, когато подлага на съмнение лоялността на самурая?

— Хванете го — нареди капитанът.

Няколко от рибарите паднаха върху Сайки и бързо го завързаха с въже от харпун. Оградиха Таро, но не го завързаха. Капитанът съобщи:

— Абат Сохаку обяви регентство. Нашият господар Фумио е последовател на Сохаку. Ти каза, че още си негов васал. А ти?

Таро погледна Сайки:

— Съжалявам, господарю управител, но трябва да се подчиня на моята клетва. Да, аз съм все още васал на абат Сохаку. — Рибарите го пуснаха.

Капитанът посочи с брадичката си Шимода.

— Вържете този другия също.

— Няма да е необходимо — спря ги Таро. — Той вече е „вързан“ заради раните си.

— Все едно, вържете го. Със самурая не се правят компромиси. Дори когато умира, той е опасен.

Когато наближиха брега, падаше нощ. Таро бе окъпан и дрехите му бяха сменени. Сайки и Шимода безцеремонно бяха захвърлени в един ъгъл на колиба и бяха охранявани от двама рибари, въоръжени с харпуни.

— Провинцията е на ръба на гражданска война — каза капитанът. Той беше също така един от старейшините на селото. — Една трета от васалите все още не са избрали на чия страна са. Другите са разделени между Генджи и Сохаку.

— Няма да позволяваме тези двамата да се къпят, нали? — попита един мъж. Сайки го позна. Преди двайсет и пет години бе помогнал на Сайки да убие последния си кит.

— Няма значение — рече старейшината. — Те скоро ще бъдат мъртви.

Сайки попита:

— Как е възможно да се обърнеш срещу велик владетел, който има дарбата да вижда бъдещето така ясно, както ти виждаш вчерашния ден?

— Ние може да ти изглеждаме глупави селяни, господин самурай, но не сме толкова глупави.

— Станах свидетел на дарбата му със собствените си очи — настоя Сайки.

— Така ли? Ами тогава ни кажи какво ще стане с теб.

Сайки изгледа мъжа презрително.

— Моят господар има ясновидски способности, а не аз.

— И никога не ти е казвал какво бъдеще те очаква?

— Аз служа на него, а не обратното.

— Колко удобно.

— Той предсказа измяната на Сохаку и Кудо и затова ме изпрати тук да мобилизирам армията му. Междувременно господарят Шигеру ще се погрижи за много изменници.

— Господарят Шигеру е мъртъв.

— Вярвайте на каквото искате, аз се уморих от глупостта ви. — Сайки затвори очи, сякаш бе напълно незаинтересуван от съдбата си.

— Господине? — Старейшината се обърна към Таро. — Не е вярно, нали?

— Вярно е — отвърна Таро. — Яздих от манастира Мушиндо до Йедо заедно с господаря Шигеру и го оставих там с господаря Генджи преди не повече от пет дни.

Рибарите започнаха оживено да обсъждат.

— Трябва да поискаме инструкции от господаря Фумио. Ако господарят Шигеру е жив, ще бъде много опасно да се бием с племенника му.

— Кой ще отиде?

— Един от старейшините.

— Аз ще отида — предложи Таро. — Ще бъде проява на неуважение селянин да носи подобна вест на вашия господар, когато има самурай, който може да го направи. Междувременно се погрижете тези двамата да не избягат и да не бъдат наранени.

— Благодаря ви, господине. Няма да правим нищо, докато не се върнете с инструкции от нашия господар.

След шест часа селото спеше. Дори двамата стражници, които наблюдаваха пленниците, също дремеха. Таро се промъкна безшумно в колибата. Счупи врата на единия стражник, взе харпуна му и го изстреля право в сърцето на другия. И двамата мъже умряха, без да издадат нито звук.

— Дал съм клетва на Сохаку — каза Таро, докато освобождаваше Сайки и Шимода. — Заклел съм се обаче и на Хиде, че ще му помагам да охраняваме владетеля Генджи с моя живот. Тази клетва има приоритет.

— Не мога да пътувам — рече Шимода. Той държеше харпун в ръцете си. — Не се притеснявай. Ще се отчета добре, преди да умра.

Сайки огледа продължително селото за последен път, преди двамата с Таро да влязат в гората. Никога нямаше да го види по този начин. Когато бунтовниците бъдеха поставени на място, той щеше да се върне с войска и лично да ръководи унищожаването на Кагешима. Заедно с това щеше да умре голяма част от щастието на неговата младост. Той не се опита да скрие сълзите си.

Тогава китовете наистина щяха да бъдат отмъстени.

 

 

Малко след като се разделиха с владетеля Генджи, Хейко се извини, че трябва да се преоблече. Не попита Старк нищо за револвера, което носеше, нито как е успял да победи петима опитни самураи с оръжие, което не бе виждал никога преди това. Самият Старк не беше сигурен, че познава себе си. Генджи знаеше, че той ще победи. Беше виждал Старк веднъж да използва оръжие и по това разбра, че Старк ще може да изважда също така бързо и меча. Или ако не го знаеше, бе готов да заложи на това.

Конят под него биеше с копита в покритата със сняг земя и се дърпаше от юздите. Старк го погали по шията и започна да му говори нещо успокоително, от което конят притихна.

Когато Хейко се върна, тя изглеждаше напълно различно. Цветното кимоно го нямаше, както и сложната прическа. Тя носеше обикновен жакет и същите свободни панталони като самураите, ботуши за езда и широка кръгла шапка над свободно сплетената коса, в пояса й бе запасан къс меч. Не го бе разпитвала нито за оръжието, нито за яйдо, затова и той не я попита за дрехите и меча й.

— Пътеката, по която ще тръгнем, се използва малко — обясни Хейко. — Не е вероятно да се натъкнем на бандити. Те предпочитат местата с по-голямо движение. Опасността идва от Сохаку. Той също познава тези планини. Може да е изпратил хора пред нас.

— Готов съм.

Тя се усмихна.

— Знам, Матю. И съм уверена, че ще достигнем крайната цел на нашето пътуване в безопасност.

Пътуваха два дни без инцидент. На третия ден Хейко спря коня си и вдигна ръка към устните си, за да му каже да пазят тишина. Слезе от коня, подаде юздите на Старк и изчезна зад дърветата пред тях. Върна се след час. Все още давайки знак за тишина, тя му посочи да остави конете и да я последва.

От върха на съседния хълм те видяха трийсет самураи, въоръжени с мускети, събрани там, където пътеката извиваше под ъгъл. Мястото бе пресечено вече от барикада от греди, висока над метър и петдесет. Когато тя се увери, че Старк е видял каквото трябва, тя го преведе обратно към конете.

— Сохаку — обясни му тя.

— Не го видях.

— Иска да ни накара да мислим, че е отвел останалите си хора другаде.

— А не е ли?

— Не много далеч. Ако искаш да минеш през бариерата без бой, какво би направил?

— Видях тясна пътека покрай хълма. Тя започва извън видимостта на барикадата. Бих минал оттам през нощта. — После се замисли. — Трябва да оставим конете. Оттам може да се мине само пеш.

— Ето това иска той да направим — обясни му Хейко. — Негови хора са скрити в дърветата край пътеката. Дори да минем край тях, ние ще бъдем пеш. Ще ни залови много преди да сме в безопасност.

Старк си припомни какво е видял. Не беше забелязал признак, че някой се крие, но, разбира се, не би могъл да забележи, ако те бяха достатъчно добри.

— И какво ще правим?

— Наблюдавах те как яздиш. Ти си добър ездач.

— Благодаря ти. Ти също.

Хейко зачете похвалата му с поклон. Тя посочи оръжието му.

— Колко добър си с това?

— Добър. — Сега не беше време за фалшива скромност. Не би го питала, ако наистина не искаше да знае.

— Точно ли стреляш, докато яздиш?

— Не толкова точно, както ако съм неподвижен. — Старк не успя да скрие усмивката от лицето си. Тази крехка дребна жена възнамеряваше да превземе барикадата.

 

 

— Да не заспивате — поръча командирът на барикадата. — Ако се опитат да преминат, това ще стане през нощта.

— Никой няма да мине оттук — възрази единият самурай. — Ще видят бариерата и ще тръгнат по другата пътека, както Сохаку каза, че ще направят.

— Ако ви видят да спите, могат да размислят. Сега станете и бъдете внимателни. — Командирът погледна мъжа до себе си.

— Чу ли ме? Събуди се. — Той плесна мъжа по главата. Мъжът падна безжизнен. Командирът погледна ръката си. Беше се намокрила от кръв.

— А-а-а! — Друг мъж отпред на бариерата падна, стиснал звезда с остри като бръснач краища, която се бе забила в гърлото му.

— Атакуват ни! — развика се командирът. Той се огледа във всички посоки. Нападаха ги, но кой и откъде?

Нещо пристигна, търкаляйки се по хълма. Командирът вдигна мускета си да стреля. Тялото се приземи в краката му. Това бе друг от неговите хора, гърлото му бе точно прерязано от ухо до ухо.

— Нинджи! — изкрещя някой.

Глупак! Това само щеше да разпространи паниката. Когато това свърши, той ще накаже онзи, който бе извикал. В момента не можеше да разпознае гласа. Кой от мъжете имаше толкова момичешки глас?

Той се обърна да даде заповеди и видя дребна фигура да стои пред него, лицето бе скрито от кърпа. Виждаха се само очите. Много красиви очи. Командирът усети топлина да обхваща гръдния му кош. Отвори уста да заговори, но вече нямаше глас. Когато падна, чу изстрели. Не приличаха на мускетни. Когато главата му опря земята, чу звука от копитата на галопиращи коне. След малко два коня прескочиха бариерата пред него. Ездачът на първия кон стреляше от голямо оръжие. На седлото на втория кон нямаше никого. Добре, поне бяха елиминирали единия от тях.

Преди да успее да се досети кой от двамата, кръвта престана да оросява мозъка му.

 

 

Старк чакаше до потока. Хейко му бе казала да дойде точно тук. Когато Старк препускаше към бариерата и водеше със себе си и коня на Хейко, той очакваше да се натъкне на тежък мускетен огън. Хората на Сохаку стреляха, но не в неговата посока. Когато прескочи бариерата, той видя няколко трупа. Не ги беше застрелял той.

Хейко излезе безшумно зад дърветата. Как беше стигнала дотук толкова бързо?

— Добре ли си? — попита го.

— Да, добре. А ти?

— Един изстрел от мускет одраска ръката ми. — Тя коленичи до потока, изми раната и ловко я превърза. — Не е сериозно.

Конят на Хейко изцвили. Чуваше се обаче и хриптене, което не бе нормално. После пак изцвили, този път по-слабо, и падна на една страна.

Старк и Хейко коленичиха до падналото животно. То все още дишаше. Скоро щеше да спре. Куршум бе преминал през шията му. Снегът почерня от кръв.

— Твоят кон, с който те наградиха, е силен — рече Хейко. — Ще ни носи и двамата, докато намерим друг.

Тя се покатери зад него. Беше толкова лека, че според него конят му дори нямаше да забележи допълнителния товар.

Кой беше убил тези мъже там, Хейко или той?

Старк се запита дали всяка гейша имаше толкова много дарби.

 

 

Сохаку се втурна към бариерата с главните си сили, щом чу първия изстрел. Той намери осемнайсет от трийсетте мъже, които бе оставил там, мъртви или сериозно ранени.

— Бяхме атакувани от нинджи — обясни му един от оцелелите. — Нападаха ни от всички посоки.

— Колко бяха?

— Така и не ги видяхме ясно. С нинджите винаги става така.

— Владетелят Генджи беше ли с тях?

— Не го видях. Но е възможно да е бил сред конниците, които прескочиха бариерата. Преминаха много бързо, стреляха, докато яздеха през нас.

— Оръжия? — Когато излязоха от Йедо с Генджи, Хиде и Шигеру бяха взели по един мускет. Присъствието на други оръжия вероятно означаваше, че Генджи е бил с тях. Ако се бяха разделили на две или три групи, както би ги посъветвал Сохаку, ако беше с тях, огнестрелните оръжия щяха да бъдат с владетеля. — Преброи ли ги?

— Да, преподобни абате. Бяха поне пет, а може би десет.

Сохаку се намръщи. Пет или десет огнестрелни оръжия. Плюс неопределен брой нинджи. Това означаваше, че Генджи е получил някак си подкрепления. От кого? И откъде? Беше ли възможно неговите съюзници да са готови да се вдигнат, за да го подкрепят?

— Изпрати емисар при Кудо. Нека се присъедини към нас.

— Да, преподобни абате. Емисарят веднага ли да потегли?

Колебливостта вбеси Сохаку. Толкова слаби ли бяха неговите хора, че само едно стълкновение бе пречупило духа им?

— А кога, ако не сега?

— Простете ми, че правя предложение, без да ми е поискано, господине, но не е ли благоразумно да почака до сутринта?

Сохаку погледна към пътеката. Слабата светлина на новолунието беше достатъчно ярка, за да накара човек да си представя сенки в сенките. Подобни фантазии пораждаха уязвимост, от която нинджите нямаше да пропуснат да се възползват. Някои от тях бяха с Генджи. Нямаше ли обаче някои също така да останат в засада, за да осуетят плановете на Сохаку?

Ядът му премина.

— Направи го сутринта тогава.

— Да, преподобни абате.

Ала на разсъмване пристигна пратеник, преди неговият да е тръгнал.

 

 

Каваками изчака Генджи да слезе от планините към Вътрешно море. Питаше се между другото дали Кудо е успял да застреля Шигеру. Това не бе кой знае колко важно. Ако все още беше жив, то нямаше да е задълго. Сред двете хиляди души войска на Каваками имаше батальон от петстотин войници, въоръжени с мускети. Нямаше човек, въоръжен с мечове, който да може да се изправи срещу петстотин дула, дори й Шигеру.

Съдбата на Генджи щеше да е по-лоша. Каквато и защита да имаше като велик владетел, той бе лишен от права, задето бе напуснал Йедо без разрешението на шогуна. Подобно въпиещо нарушение на Закона за алтернативното жителство автоматично повдигаше предположението, че той е бунтовник. Шогунът не наказваше леко изменниците. Очакваха ги арест, процес и присъда. Ще бъдат зададени много въпроси. Много тайни ще бъдат разкрити. Тогава всички ще видят кой е знаел и кой — не. Преди на Генджи да бъде поръчано ритуално самоубийство, той щеше да бъде унижен и обезчестен, унищожен в капан, който Каваками бе подготвял в продължение на две десетилетия. Не знаеше, че неговата жертва ще е Генджи. Дядо му, Киори, беше велик владетел на Акаока навремето, а бащата на Генджи — Йоримаса, беше следващият поред. Той беше онзи, за когото Каваками мислеше, когато блестящият план му бе хрумнал като видение. Дълбочината на собственото му прозрение беше толкова голяма, че прозрението съответстваше на видението. Не можеше да не почувства дълбоко удовлетворение от собствената си мъдрост и защо не?

— Господарю, пристигна куриер от шогуна.

— Покани го. Чакай. Имаме ли съобщение от Мукай?

— Не, господарю мой. Изглежда, е напуснал Йедо. Никой не знае къде е отишъл, нито защо.

Това бе най-тревожната новина, която Каваками бе чувал от доста време. Мукай беше особено важен. Но той винаги беше толкова елементарно предсказуем, толкова флегматичен, толкова верен. Може би това бе главното му, единственото реално достойнство. За него да действа извън рамките на характера си беше разстройващо, особено във времена на криза. Каваками щеше да даде воля на недоволството си, щом отново видеше своя помощник.

— Господарю Каваками. — Куриерът се отпусна на едно коляно и се поклони с маниер, характерен за самурай на бойното поле. — Господарят Йошинобу ви изпраща своите поздрави.

Йошинобу възглавяваше съвета на шогуна. Каваками взе писмото от куриера и бързо го отвори. Може би ситуацията в столицата беше толкова критична, че съветът е решил да вземе по-драстични мерки срещу Генджи. Можеше да е заповед за унищожаване на рода Окумичи без отлагане. Ако бе така, силите на шогуна веднага щяха да обградят прочутата крепост на провинция Акаока, замъка „Облак врабчета“. Тъй като войските на Каваками бяха преполовили пътя към него, можеше на него да възложат изпълнението на заповедта. Но не беше това.

Разочарованието на Каваками бе толкова голямо, че усети болка в гърдите. Съветът бе одобрил с обратна сила оттеглянето на владетелите и техните семейства от Йедо. Освен това Законът за алтернативното жителство временно се отменяше до следваща заповед. Генджи вече не бе изменник. Беше лоялен владетел, подчинил се на командите на шогуна.

— Шогунът също ли се оттегля от Йедо?

— Не, господарю мой. — Куриерът връчи на Каваками друго писмо.

Съветът на шогуна нареждаше на всички съюзни владетели армиите им да бъдат готови да се разгърнат в равнините Канто и Канзай, ако стане необходимо да се съпротивляват на чуждестранната инвазия, насочена срещу императорската столица Киото или столицата на шогуна Йедо. Шогунът ще води силите в Канто от замъка Йедо. Според Йошинобу сто хиляди самураи скоро ще бъдат готови да се бият с нашествениците до смърт.

Каваками се изкушаваше да се изсмее. Сто хиляди самураи с мечове, няколко остарели мускета и дори още по-малко и още по-стари оръдия скоро щяха да се превърнат в сто хиляди трупа в случай на чуждестранно нашествие.

— Ескадра бойни кораби обстреля Йедо доста ефективно — рече Каваками, — без да понесе никакви загуби. Ами ако чужденците просто продължат да правят същото?

— Не могат да победят Япония само с бойни кораби — каза куриерът. — В крайна сметка ще трябва да стъпят на брега. Когато го направят, ще ги обезглавим, както нашите предци са обезглавили монголите на Кублай хан.

Куриерът бе един от многото такива самураи, който бе обзет от манията за меча и живееше в миналото. Чужденците имаха обсадни миномети и можеха да хвърлят експлозивни снаряди с големината на човек на пет мили. Имаха теглени от коне оръдия, които можеха да се движат бързо от място на място, поразявайки хиляди хора тук и хиляди на много мили от тях в разстояние на няколко часа, а чужденците имаха много от тези оръдия. Разполагаха с пушки и пистолети, които бяха с патрони, а не с барут. И най-важното от всичко, те се бяха убивали един друг с предшествениците на тези смъртоносни оръжия през последните два века и половина, през които японските самураи дремеха в установилия се по време на управлението на Токугава мир. Каваками каза:

— Ще посрещнем бойните им машини с нашите мечове и боен дух и ще им покажем от какво сме направени. Плът. Кости. Кръв.

— Да, господарю Каваками — отвърна куриерът, а гръдният му кош се изду от гордост, — точно така.

 

 

Хиде подготви добре засадата си. Той намери десет места, подходящи за неговите цели, по хълмовете, заобикалящи кръстопътищата. Носеше и неговия мускет, и мускета на Шигеру. Той щеше да стреля от една позиция, после да изтича на следващата и оттам да изпрати стрели. Когато стигнеше другата, щеше да презареди и отново да стреля с мускетите. Това нямаше да заблуди нито Сохаку, нито Кудо, но те не можеха да са сигурни, а несигурността щеше да ги забави.

Досега никой не беше дошъл. Преди три нощи той си помисли, че чува престрелка откъм наветрената страна. Госпожа Хейко и Старк бяха тръгнали по този път. Той имаше чувството, че те са избягали успешно от онзи, който бе стрелял по тях. Неговата увереност в Старк беше много висока след турнира яйдо. Госпожа Хейко бе в добри ръце.

Не беше толкова сигурен обаче за владетеля Генджи. Способността му да предвижда бъдещи събития трябваше да го пази в безопасност. Въпреки това самият владетел бе казал, че пророчествата невинаги са лесни за разбиране. Щеше да е по-спокоен, ако Старк бе придружил владетеля.

Хиде престана да мисли за пророчествата и съсредоточи вниманието си изцяло върху това, което можеше да вижда и чува. Някой приближаваше зад него. Толкова глупав ли беше, че врагът бе успял да го заобиколи, без да го направи бдителен? Той вдигна мускета и се подготви да стреля. Беше сам мъж. По-скоро водеше, отколкото яздеше коня си, който влачеше импровизирана шейна. На шейната имаше два вързопа. Очевидно бяха трупове, завити в одеяла.

Хиде свали мускета си. Беше Шигеру.

Страх го смрази повече от зимния ден.

Чии бяха труповете на шейната?