Михаил Булгаков
Театрален роман (8)

Глава 7

При тези странни обстоятелства най-разумно ми изглеждаше просто да забравя всичко и да престана да мисля за изчезването на Рудолфи и заедно с него на броя на списанието. Така и направих.

Но това не ме спасяваше от жестоката необходимост да продължавам да живея. Направих преглед на миналото си.

— И тъй — казвах сам на себе си през една мартенска виелица, седнал до примуса, — живял съм в следните светове.

Свят първи: университетската лаборатория, от която съм запомнил камината и колбите върху стативите. Този свят напуснах през гражданската война. Няма да спорим дали съм постъпил лекомислено, или не. След невероятни приключения (впрочем защо пък невероятни? — че кой не е изживявал през гражданската война невероятни приключения?), с една дума, след това се озовах в „Корабоплаване“. По каква причина? Няма да крия. Мечтаех да стана писател. И какво излезе? Напуснах и света на „Корабоплаване“. Всъщност пред мен се откри и светът, към който се бях стремил, и ето, стана така, че той отведнъж ми се видя непоносим. Като си представя Париж, веднага ме разтърсва някакъв гърч и не мога да мина през вратата. И всичкото заради този отвратителен Василий Петрович! Да беше си седял в Тетюши! Колкото и да е талантлив Измаил Александрович, но този Париж е ужасно отвратителен. Та значи аз се озовах в някакъв омагьосан кръг? Точно така.

Е, няма как, седи и съчинявай втори роман, щом си се заловил за тая работа, а на вечери можеш и да не ходиш. Работата не е във вечерите, ами най-лошото беше, че аз просто не знаех за какво трябва да е този втори роман. Какво да кажа на човечеството? Там е бедата.

Да, за романа. Да погледнем истината в очите. Никой не беше го чел. Нямаше как да го прочетат, защото Рудолфи изчезна явно преди да успее да разпространи книжката. А и приятелят, на когото бях подарил екземпляр, и той не го прочете. Уверявам ви.

Да, още нещо: убеден съм, че като прочетат тези редове, мнозина ще ме нарекат интелигент и неврастеник. За първото не споря, а що се отнася до второто, предупреждавам най-сериозно, че това е заблуда. Нямам и сянка от неврастения. И изобщо, преди да почне да дрънка наляво и надясно тази дума, човек би трябвало първо да разбере по-точно какво е неврастения и да послуша разказите на Измаил Александрович. Но да оставим това. Преди всичко трябваше да се живее, а за това трябваше да се печелят пари.

И тъй, сложих край на мартенската бъбривост и тръгнах да си вадя хляба. Животът ме спипа за яката и ме заведе пак в „Корабоплаване“ като блуден син. Казах на секретаря, че съм написал роман. Това не го трогна. С една дума, споразумяхме се да пиша по четири очерка на месец. И да получавам полагаемото се според законите възнаграждение. Така си осигурявах известна материална база. Намерението ми беше да се отървавам колкото може по-бързо от тези очерци и през нощта пак да пиша.

Първата част изпълних, а от втората излезе дявол знае какво. Преди всичко обиколих книжарниците и купих произведенията на съвременниците си. Исках да разбера за какво пишат те, как пишат, къде се крие вълшебната тайна на тоя занаят.

Не пестих средства и купих всичко най-хубаво, което имаше на пазара. На първо място се снабдих с произведенията на Измаил Александрович, с книжката на Агапьонов, два романа от Лесосеков, два сборника разкази от Флавиан Фиалков и още много неща. Най-напред се нахвърлих, разбира се, върху Измаил Александрович. Неприятно предчувствие ме бодна още щом хвърлих поглед върху корицата. Книжката се наричаше „Парижки късчета“. Оказа се, че са ми известни от първото късче до последното. Познах и проклетия Кондюков, дето повърнал на автомобилната изложба, и ония двамата, дето се сбили на Шанз-Елизе (единият бил, оказа се, Помадкин, а другият Шерстяников), и скандалджията, дето показал среден пръст в Гранд Опера. Измаил Александрович, трябва да му се признае, имаше блестящо перо и ми вдъхна някакъв ужас от Париж.

Оказа се, че през времето, изтекло от вечерята, Агапьонов бе успял да пусне книжка разкази „Тетюшанска гомоза“. Не беше трудно да се досетя, че Агапьонов не бе успял да настани Василий Петрович, че той е нощувал у Агапьонов, комуто се е наложило да използва лично историите на бездомния си шурей. Всичко беше ясно с изключение на абсолютно неясната дума „гомоза“.

На два пъти зачитах романа на Лесосеков „Лебеди“, двата пъти стигнах до четиридесет и пета страница и почвах пак от първата, защото забравях началото. Това сериозно ме уплаши. Нещо лошо ставаше с главата ми — бях престанал или още не можех да вниквам в сериозни творби. Оставих Лесосеков и се залових за Флавиан и дори за Ликоспастов и при последния налетях на изненада. Четейки разказ, в който беше описан някакъв журналист (разказът се наричаше „Квартирант със съдебно решение“), познах съдрания диван с щръкнала пружина, попивателната на масата… С други думи, в разказа бях описан… аз!

Същият панталон, хлътнала в раменете глава и вълчи очи… Е, с една дума, аз! Но кълна се във всичко скъпо, което съм имал в живота си, описан съм несправедливо. Аз съвсем не съм хитър, не съм алчен, не съм лукав, лъжец, кариерист и такива глупости като в този разказ никога не съм произнасял! Неизразима беше тъгата ми, след като прочетох Ликоспастовия разказ, и реших да се взра все пак по-строго в себе си отстрани и за това решение съм много задължен на Ликоспастов.

Но тъгата и размислите за моето несъвършенство не бяха всъщност нищо в сравнение с мъчителното съзнание, че не съм извлякъл нищо от книжките на най-най-добрите писатели, че не бях съзрял, тъй да се каже, пътища, не бях видял пред себе си светлини, и всичко ми опротивя. И като червей почна да гложди сърцето ми преотвратителната мисъл, че от мен всъщност няма да излезе никакъв писател. И веднага се сблъсках с още по-ужасната мисъл… ами ако вземе, че излезе такъв като Ликоспастов? Събрал смелост, ще кажа и повече: ами дори такъв като Агапьонов? Гомоза? Какво значи гомоза? И защо кафри? Всичко това са глупости, уверявам ви!

Като махнем очерците, прекарвах много време на дивана, четях разни книжки, с които се сдобивах постепенно, а после ги нареждах върху куцата етажерка, по масата и направо в ъгъла. Със собственото си произведение постъпих така: сложих останалите девет екземпляра и ръкописа в чекмеджетата на бюрото, заключих ги и реших никога, никога през живота си да не се връщам към тях.

Веднъж ме събуди виелица. Много виелици имаше този месец март и той бушуваше, макар че беше вече към края си. И пак, както тогава, се събудих облян в сълзи! Каква слабост, ах, каква слабост! И пак същите хора, и пак далечният град, и хълбокът на рояла, и изстрели, и освен това някакъв човек, паднал върху снега.

Тези хора се бяха родили в сънищата, излезли бяха от сънищата и се бяха настанили трайно в моята килия. Явно беше, че няма лесно да се разделя с тях. Но какво да ги правя?

Отначало просто разговарях с тях и все пак ми се наложи да извадя от чекмеджето един екземпляр от романа. И тогава почна да ми се струва вечер, че от бялата страница се подава нещо цветно. Взрях се с присвити очи и се убедих, че е картинка. Нещо повече, че картинката не е плоска, а триизмерна. Като кутийка — и в нея през редовете се вижда светлина и сред нея се движат същите фигурки, които са описани в романа. Ах, колко увлекателна беше тази игра и неведнъж съжалявах, че котката вече не е жива и няма кому да покажа как върху страницата в малката стаичка шават хора. Уверен съм, че животното би протегнало лапа и би почнало да дращи страницата. Представям си какво любопитство щеше да пламти в котешкото око, как лапата щеше да драска буквите!

С течение на времето килийката в книжката зазвуча. Ясно чувах звуците на рояла. Вярно, че ако бях казал някому, предполагам, щяха да ме посъветват да ида на лекар. Щяха да ми кажат, че се свири долу, под пода, щяха може би да ми кажат дори какво именно се свири. Но аз не бих обърнал внимание на тези думи. Не, не! Свири се на роял върху моята маса, тук се разнася тихото звънтене на клавишите. Нещо повече. Когато къщата утихва и долу на абсолютно нищо не свирят, чувам през виелицата хем тъжна, хем злобна хармоника, а към хармониката се присъединяват и сърдити, и печални гласове и хленчат, хленчат. О, не, не е под пода! Иначе защо ще гасне стаичката, защо върху страниците ще се спуска зимна нощ край Днепър, защо се подават конски муцуни, а над тях лицата на хора с папахи. И аз виждам острите саби, и чувам раздиращо душата ми изсвирване.

Ето, тича задъхано човече. Следя го през цигарения дим, напрягам зрението си и виждам: зад човечето проблясва изстрел, то охва и пада по гръб, сякаш са му забили остър нож отпред в сърцето. То лежи неподвижно и край главата му се разлива черна локвичка. А във висината — луна, а в далечината — като наниз, тъжните червеникави светлини на селището.

Цял живот може да се играе на тази игра, да се гледа страницата… Но как да се задържат тези фигурки, та да не си отидат вече никога?

И една нощ реших да опиша тази вълшебна килийка. Но как да я опиша?

Ами много просто. Каквото виждаш, това пиши, а което не виждаш, не бива да го пишеш. Ето: картинката светва, картинката се обагря. Харесва ли ми? Безкрайно. Значи пиша: картинка първа. Виждам вечер, гори лампа. Ресните на абажура. Нотите върху рояла са отворени. Свирят „Фауст“. Изведнъж „Фауст“ замлъква, но зазвучава китара. Кой свири? Ето, той излиза през вратата с китара в ръка. Чувам го — тананика. Пиша — тананика.

Но то било чудесна игра! Не ти трябва да ходиш нито на вечѐри, нито на театър.

Близо три нощи си играх с първата картинка и в края на последната нощ разбрах, че съчинявам пиеса.

През април, когато снегът изчезна от двора, първата картинка беше разработена. Героите ми се движеха, ходеха и говореха.

Именно в края на април дойде и писмото от Ил чин.

А сега, когато на читателя е вече известна историята на романа, мога да продължа повествованието от момента, когато се срещнах с Илчин.