Михаил Булгаков
Театрален роман (13)

Глава 12
Сивцев Вражек

Просто не забелязах как преписахме с Торопецка пиесата. Не бях успял да помисля какво ще става сега и съдбата сама ми го подсказа.

Клювкин ми донесе писмо:

Дълбокоуважаеми Леонтий Сергеевич!…

Защо, дявол да го вземе, все им се ще да бъда Леонтий Сергеевич! Навярно се произнася по-лесно от Сергей Леонтиевич?… Впрочем това не е важно!

Трябва да прочетете пиесата си на Иван Василиевич. Във връзка с това се налага да отидете в Сивцев Вражек на 13-и, в понеделник, в 12 часа на обяд.

Ваш дълбоко предан,

Фома Стриж

Страшно се развълнувах, разбрах, че това писмо е изключително важно.

Реших така: колосана яка, синя връзка, сив костюм. Последното не беше трудно да реша, защото сивият беше единственият ми приличен костюм.

Да се държа учтиво, но с достойнство и, опазил ме господ, без сянка на угодничество.

Тринадесети, както добре си спомням, беше на другия ден и сутринта се видях в театъра с Бомбардов.

Напътствията му ми се видяха извънредно странни.

— Като минете една голяма сива къща — каза Бомбардов, — ще свиете вляво, в една сляпа уличка. Там вече лесно ще се оправите. Портата, е лята, чугунена, къщата е с колони. Откъм улицата няма вход, ами свийте зад ъгъла към двора. Там ще видите човек с кожух, той ще ви попита: „Какво искате?“ — а вие ще му кажете само две думи: „Поканен съм.“

— Това парола ли е? — попитах. — Ами ако човека го няма?

— Там ще е — каза студено Бомбардов и продължи: — Като завиете, точно срещу човека с кожуха ще видите автомобил без колела, вдигнат на крик, а до него кофа и човек, който мие автомобила.

— Вие днес ли сте ходили там? — попитах развълнувано.

— Бях преди един месец.

— Тогава откъде знаете, че човекът ще мие автомобила?

— Той всеки ден му сваля колелата и го мие.

— Ами Иван Василиевич кога се вози с него?

— Той никога не се вози с него.

— Защо?

— Че къде ще ходи?

— Ами, да речем, в театъра?

— Иван Василиевич идва в театъра два пъти годишно на генерални репетиции и тогава му наемат файтонджията Дрикин.

— И таз добра! Че защо му е файтонджия, като си има автомобил?

— Ами ако шофьорът умре на кормилото от разрив на сърцето, а автомобилът вземе, че налети в някой прозорец, какво ще стане тогава, а?

— Извинете, ами ако конят се подплаши?

— Конят на Дрикин няма да се подплаши. Той върви само бавно. Точно срещу човека с кофата има врата. Влезте и се качете по дървената стълба. После има още една врата. Влезте. Там ще видите черен бюст на Островски. А срещу него бели колони и печка, от черна по-черна, пред която е клекнал човек с валенки и я пали.

Аз се разсмях.

— Сигурен ли сте, че непременно ще бъде там и непременно клекнал?

— Непременно — сухо отвърна Бомбардов, напълно сериозно.

— Любопитно ще е да се провери!

— Проверете. Той ще ви попита тревожно: „Къде?“ А вие ще отговорите…

— Поканен съм?

— Да, да. Тогава той ще ви каже: „Палтото си свалете тук“ — и ще се намерите в антрето, а там ще ви пресрещне фелдшерката и ще ви попита: „Вие за какво идете?“ И вие ще отговорите…

Аз кимнах.

— Иван Василиевич ще ви попита най-напред какъв е бил баща ви. Той какъв е бил?

— Вицегубернатор.

Бомбардов се намръщи.

— Е… не, това май не върви. Не, не. Кажете му: беше банков чиновник.

— А, това вече не ми харесва. Защо трябва да лъжа още от първия миг?

— Ами защото това може да го уплаши, а…

Аз само примигвах.

— … за вас какво значение има банка ли е, не е ли. После ще ви попита какво мислите за хомеопатията. Кажете, че миналата година сте взимали капки за стомах и много са ви помогнали.

В този момент загърмяха звънци. Бомбардов се разбърза, трябваше да върви на репетиция и по-нататъшните си наставления ми даде накратко.

— Миша Панин не познавате, роден сте в Москва — в скоропоговорка изреждаше Бомбардов, — за Фома кажете, че не ви е харесал. Като почнете да говорите за пиесата, не възразявайте. Там в трето действие има изстрел, не го четете…

— Как да не го чета, като той се самоубива?

Звънците се повториха. Бомбардов хукна към сумрака, отдалеч се чу тихият му вик:

— Изстрела не четете! И хрема нямате!

Съвсем объркан от загадките на Бомбардов, точно в 12 часа бях в малката уличка в Сивцев Вражек.

На двора нямаше човек с кожух, но точно на мястото, за което казваше Бомбардов, стоеше някаква жена със забрадка. Тя ме попита: „Кого търсите?“ и ме изгледа подозрително. Думите „поканен съм“ напълно я задоволиха и аз завих зад ъгъла. Точно на посоченото място стоеше автомобил с цвят на кафе, но с колела, и един човек бършеше с парцал каросерията. До автомобила стоеше кофа и някакво шише.

Следвайки наставленията на Бомбардов, напредвах безпогрешно и се озовах пред бюста на Островски. „Е…“ — помислих си, като се сетих за Бомбардов: в печката весело пламтяха брезови цепеници, а клекнал човек нямаше. Но не успях да се усмихна, и старинната лакирана тъмна дъбова врата се отвори и от нея излезе старче с ръжен в ръка и с кърпени валенки. Като ме видя, то се уплаши и запремига. „Какво, гражданино?“ — попита то. „Поканен съм“ — отговорих, като се опивах от силата на магическите думи. Лицето на старчето просветна и то махна с ръжена към другата врата. Там висеше запалена старинна лампа. Свалих си палтото, сложих под мишница пиесата, почуках на вратата. Зад вратата веднага се чу звук от свалена верига, после се завъртя ключът в ключалката и се подаде жена с бяла кърпа и бяла престилка, „Какво искате?“ — попита тя. „Поканен съм“ — отговорих. Жената ми направи път, пусна ме да вляза и внимателно ме изгледа.

— Навън студено ли е? — попита тя.

— Не, времето е хубаво, циганско лято — отговорих.

— Хрема нямате ли? — попита жената.

Аз трепнах, като си спомних за Бомбардов, и казах:

— Не, нямам.

— Почукайте тук и влезте — каза сухо жената и изчезна. Преди да почукам на тъмната, обкована с метални ивици врата, аз се огледах.

Бяла печка, някакви огромни шкафове. Миришеше на мента и на още някаква дъхава билка. Цареше пълна тишина — и изведнъж я прекъснаха дрезгави удари на часовник. Дванадесет удара, после зад шкафа тревожно изкука кукувица.

Почуках на вратата, натиснах с ръка огромната тежка халка, вратата ме пусна в голяма светла стая.

Вълнувах се, не видях почти нищо освен канапето, на което седеше Иван Василиевич. Беше съвсем същият като на портрета, само че малко по-бодър и по-млад. Черните, леко прошарени мустаци бяха прекрасно засукани. На гърдите му висеше лорнет със златна верижка.

Иван Василиевич ме порази с очарователната си усмивка.

— Много ми е приятно — изрече той с малко завалено „р“, — седнете, моля.

И аз седнах в креслото.

— Вашето име? — попита Иван Василиевич, като ме гледаше доброжелателно.

— Сергей Леонтиевич.

— Много ми е приятно! Е, как се чувствате, Сергей Пафнутиевич? — И като ме гледаше приветливо, Иван Василиевич побарабани с пръсти по масата, на която имаше огризка от молив и чаша вода, кой знае защо, покрита с хартийка.

— Много ви благодаря, добре.

— Може би сте настинали?

— Не съм.

Иван Василиевич някак изпъшка и попита:

— Ами здравето на баща ви как е?

— Баща ми почина.

— Ужасно! — отвърна Иван Василиевич. — А кого викахте? Кой го лекуваше?

— Не мога да ви кажа точно, но струва ми се, професор… професор Янковски.

— Сбъркали сте — каза Иван Василиевич, — трябвало е да повикате професор Плетушков, тогава всичко щеше да е наред.

Изразих на лицето си съжаление, че не сме повикали Плетушков.

— А още по-добре лекуват… хм… хм… хомеопатите — продължи Иван Василиевич, — страшно помагат на всички.

— И той хвърли бърз поглед към чашата. — Вярвате ли в хомеопатията?

„Бомбардов е потресаващ“ — помислих си и занизах неопределено:

— От една страна, разбира се… Аз лично… макар мнозина и да не вярват…

— Напразно! — каза Иван Василиевич, — петнадесет капки — и преставате да усещате каквото и да било. — Той пак изпъшка и продължи: — А вашият баща, Сергей Панфилич, какъв беше?

— Сергей Леонтиевич — любезно казах аз.

— Хиляди извинения! — възкликна Иван Василиевич. — Та какъв беше?

„Абе няма да лъжа!“ — помислих си аз и казах:

— Той беше вицегубернатор.

Тази новина прогони усмивката от лицето на Иван Василиевич.

— Тъй, тъй, тъй — загрижено каза той, помълча, побарабани и добави: — Е, да пристъпим…

Разгърнах ръкописа, покашлях се, примрях, още веднъж се покашлях и почнах да чета.

Прочетох заглавието, после дългия списък на действащите лица и пристъпих към четенето на първо действие:

— „Светлинки в далечината, потънал в сняг двор, врата към пристройка. От пристройката глухо долита «Фауст», свирен на пиано…“

Случвало ли ви се е да четете някому пиеса на четири очи? Това е много трудно, уверявам ви. Вдигах от време на време поглед към Иван Василиевич, бършех си челото с кърпата.

Иван Василиевич седеше съвсем неподвижно и ме гледаше през лорнета, без да сваля от мен поглед нито за миг. Смути ме извънредно много обстоятелството, че той нито веднъж не се усмихна, макар още в първата картина да имаше смешни места. Актьорите много се смяха, когато им ги прочетох, един дори се смя със сълзи.

А пък Иван Василиевич не само че не се смееше, но дори престана да пъшка. И всеки път, когато вдигнех към него поглед, виждах едно и също: вперения в мен златен лорнет и в него немигащите очи. Поради това почна да ми се струва, че тези смешни места съвсем не са смешни.

Така стигнах до края на първата картина и минах към втората. Сред пълната тишина се чуваше само моят монотонен глас, като че ли поп четеше над мъртвец.

Почна да ме обзема някаква апатия и желание да затворя дебелата тетрадка. Струваше ми се, че Иван Василиевич ще каже със страшен глас: „Това ще има ли някога край?“ Гласът ми прегракна, от време на време прочиствах гърлото си с кашлица, четях ту с тенор, ту с глух бас, на два пъти изхвърчаха ненадейни фалцети, но и те никого не разсмяха — нито Иван Василиевич, нито мен.

Известно облекчение внесе внезапната поява на жената в бяло. Тя влезе безшумно. Иван Василиевич погледна бързо часовника. Жената подаде на Иван Василиевич чашка, Иван Василиевич глътна лекарството, отпи вода от чашата, покри я с хартийка и пак погледна часовника. Жената се поклони на Иван Василиевич с дълбок древноруски поклон и надменно излезе.

— Е, продължете — каза Иван Василиевич и аз почнах пак да чета. Далеч изкука кукувица. После някъде зад един параван иззвъня телефон.

— Извинете — каза Иван Василиевич, — обаждат ми се по важна работа от едно учреждение. Да — чу се гласът му иззад паравана, — да… Хм… хм… Това е пак работа на оная шайка. Заповядвам всичко да се пази в най-строга тайна. Довечера при мен ще дойде един верен човек и ще разработим план…

Иван Василиевич се върна и стигнахме до края на пета картина. А в началото на шестата се случи поразително произшествие. Долових с ухо как някъде се тръшна врата, чу се висок и както ми се стори, фалшив плач, вратата — не през която влязох, а друга, навярно водеща към вътрешните стаи, се разтвори широко и в стаята се втурна, изглежда, побеснял от страх, тлъст котарак на ивици. Той профуча край мен към тюленото перде, вкопчи се в него и се закатери нагоре. Тюлът не издържа тежестта и се разкъса. Като продължаваше да раздира пердето, котаракът стигна догоре и се озърна настървено оттам. Иван Василиевич изтърва лорнета и в стаята се втурна Людмила Силвестровна Пряхина. Котаракът, само като я видя, се опита да се покатери още по-нагоре, но там беше таванът. Животното изпусна кръглия корниз и увисна вцепенено на пердето.

Пряхина се втурна със затворени очи, притиснала юмрук със смачкана и мокра кърпичка към челото си, а в другата ръка държеше дантелена кърпичка, суха и чиста. Като изтича до средата на стаята, тя падна на едно коляно, наведе глава и простря напред ръка, като пленник, който предава меча си на победителя.

— Няма да мръдна оттук — изкрещя пискливо Пряхина, — докато не получа закрила, учителю мой! Пеликан е предател! Бог вижда всичко, всичко!

В този миг тюлът изпращя и над котарака зейна половинметрова дупка.

— Марш! — изведнъж отчаяно извика Иван Василиевич и запляска с ръце.

Котаракът се плъзна по пердето, като го разпра до долу, и изскочи от стаята, а Пряхина зарида гръмогласно, закри очите си с ръце и извика, като се давеше в сълзи:

— Какво чувам? Какво чувам?! Нима моят учител и благодетел ме пъди?! Боже, боже! Ти виждаш?!

— Огледайте се, Людмила Силвестровна! — отчаяно завика Иван Василиевич и в това време на вратата се появи и старица, която извика:

— Милочка! Назад! Чужд!…

Сега Людмила Силвестровна отвори очи и видя моя сив костюм в сивото кресло. Тя облещи очи срещу мен и сълзите й, както ми се стори, изсъхнаха в един миг. Тя скочи, прошепна: „Господи…“ и се втурна навън. Веднага изчезна и старицата и вратата се затвори.

Ние с Иван Василиевич помълчахме. След дълга пауза той побарабани с пръст по масата.

— Е, как ви се хареса? — попита той и добави с тъга: — Пердето отиде по дяволите.

Пак помълчахме.

— Вие, разбира се, сте поразен от тази сцена? — попита Иван Василиевич и се окашля.

Окашлях се и аз, раздвижих се неспокойно в креслото и просто не знаех какво да отговоря — сцената ни най-малко не ме порази. Веднага разбрах, че е продължение на сцената в потилнята и че Пряхина бе изпълнила обещанието си да падне в краката на Иван Василиевич.

— Това беше репетиция — изведнъж заяви Иван Василиевич, — а вие навярно си помислихте, че е просто скандал! Какво ще кажете? А?

— Изумително! — отговорих аз, свеждайки поглед.

— Ние обичаме от време на време да освежим в паметта си някоя сцена… хм… хм… етюдите са много важни. А за Пеликан не вярвайте. Пеликан е изключително доблестен и изключително полезен човек!…

Иван Василиевич погледна със съжаление пердето и каза:

— Е, да продължим!

Не можахме да продължим, защото влезе същата старица, която се бе показала на вратата.

— Леля ми, Настася Ивановна — каза Иван Василиевич.

Аз се поклоних. Симпатичната старица ме погледна приветливо, седна и попита:

— Как сте със здравето?

— Благодаря много — отговорих с поклон, — аз съм напълно здрав.

Помълчахме, лелята и Иван Василиевич погледнаха към пердето и размениха изпълнени с горчивина погледи.

— По каква работа сте дошли при Иван Василиевич?

— Леонтий Сергеевич — обади се Иван Василиевич — ми донесе пиеса.

— Чия пиеса? — попита старицата, като ме гледаше с печални очи.

— Леонтий Сергеевич самият е написал пиеса!

— А защо? — тревожно попита Настася Ивановна.

— Как защо?… Хм… хм…

— Та нима се свършиха вече и пиесите? — попита Настася Ивановна с доброжелателен укор. — Какви хубави пиеси има. И колко много! Да почнеш да ги играеш — за двадесет години не можеш ги изигра. Защо ще се мъчите да пишете?

Тя беше толкова убедителна, че не намерих какво да отвърна. Но Иван Василиевич побарабани и каза.

— Леонтий Леонтиевич е написал съвременна пиеса!

Старицата се разтревожи.

— Ние не недоволстваме от властта — каза тя.

— Че защо да недоволстваме? — подкрепих я и аз.

— А „Плодовете на просвещението“ не ви ли харесват? — тревожно-плахо попита Настася Ивановна. — Толкова хубава пиеса. И за Милочка има роля… — Тя въздъхна, стана:

— Поздравете, моля ви, баща си.

— Бащата на Сергей Сергеевич е починал — осведоми я Иван Василиевич.

— Царство му небесно — каза учтиво старицата, — той, значи, не знае, че съчинявате пиеса? А от какво умря?

— Не са повикали добър лекар — осведоми я Иван Василиевич. — Леонтий Пафнутиевич ми разказа тази печална история.

— А вашето име как е, че май не мога да разбера — каза Настася Ивановна, — ту Леонтий, ту Сергей! Да не би да разрешават вече и имената да се сменят? Тук един си смени фамилното име. Сега върви, че го разбери кой е!

— Казвам се Сергей Леонтиевич — отговорих с пресипнал тас.

— Хиляди извинения — възкликна Иван Василиевич, — аз сбърках!

— Е, няма да ви преча — обади се старицата.

— Този котарак трябва да яде бой — каза Иван Василиевич, — това не е котарак, а бандит. Изобщо не можем да се отървем от бандити — забеляза той интимно, — просто не знаем вече какво да правим!

С настъпващия сумрак дойде и катастрофата.

Аз прочетох:

— „Бахтин (на Петров). Е, сбогом! Много скоро ще ме последваш и ти…

Петров. Какво правиш?!

Бахтин (стреля в слепоочието си, пада, в далечината се чува хармони…).“

— А, това вече е излишно! — възкликна Иван Василиевич.

— Защо е нужно това? Това трябва да се махне незабавно. Но, моля ви, защо ще стреля!

— Но той трябва да свърши със самоубийство — отвърнах аз, след като се покашлях.

— Чудесно! Нека свърши, но да се прободе с кинжал!

— Но, вижте, това става през гражданската война… Кинжалите вече не са се използвали…

— Не, използвали са се — възрази Иван Василиевич, — разправяше ми този… как му беше името… забравих… че са се използвали… Махнете го този изстрел!…

Аз премълчах, като направих по този начин печална грешка, и продължих:

— „(… моника и отделни изстрели. На места се появява човек с винтовка в ръка. Луна…)“

— Боже мой! — възкликна Иван Василиевич. — Изстрели! Пак изстрели! Що за напаст! Вижте какво, Лео… вижте какво… съкратете тази сцена, тя е излишна.

— Аз смятах — казах, като се мъчех да говоря колкото може по-меко — тази сцена за главна… В нея, разбирате ли…

— Пълна заблуда! — отряза Иван Василиевич. — Тази сцена не само не е главна, но изобщо е излишна. Защо е това? Този вашият, как му беше името?…

— Бахтин.

— Да, да… е, той ще се намушка някъде там в далечината — Иван Василиевич замахна много силно с ръка, — а у дома му ще отиде друг и ще каже на майката — Бехтеев се намушка.

— Но майка няма — казах слисан, вперил очи в чашата с книжката.

— Непременно трябва да има! Съчинете я. Не е трудно. Отначало на човек му се струва, че е трудно — не е имало майка, и изведнъж се появява, — но това е заблуда, това е много лесно. И ето старицата ридае вкъщи, а този, който е донесъл вестта… Наречете го Иванов…

— Но героят ми е Бахтин! Той има монолози на моста… Аз смятах…

— Тъкмо, Иванов ще произнесе всичките му монолози!… Монолозите ви са добри, те трябва да останат. Иванов ще ги произнесе — ето, Петя се прободе и преди да умре, каза еди-какво си и еди-що си… Много силна сцена ще стане.

— Но какво да правя, Иван Василиевич, та аз на моста имам масова сцена… там се сблъскват масите…

— Ами да се сблъскат зад сцената. Ние в никакъв случай не бива да присъстваме на това. Ужасно е, когато те се сблъскват на сцената! Имате късмет, Сергей Леонтиевич — каза Иван Василиевич, улучвайки един-единствен път вярно, — че не познавате един човек на име Миша Панин!… (Аз изтръпнах.) Наистина — изумителна личност! Пазим го за черни дни, току-виж, станало нещо, тогава ще го пуснем в обращение… Та и той ни намери една пиеска, „Стенка Разин“, голямо добро ни направи, няма що. Отивам в театъра, наближавам и още отдалече чувам, прозорците бяха отворени — трясък, свиркане, викове, ругатни и стрелят с пушки! Конят едва не се подплаши, помислих, че в театъра има бунт! Ужас! Оказа се, че Стриж репетирал! Казвам на Августа Авдеевна: „Ами вие, казвам, къде гледате? Вие, питам, да не би да искате мен да ме разстрелят? Ами ако тоя Стриж подпали театъра, мен няма да ме погалят с перце, нали?“ Августа Авдеевна, една наистина смела жена, и тя ми отвръща: „Убийте ме, Иван Василиевич, но с тоя Стриж не мога да изляза наглава!“ Този Стриж е цяла чума в театъра. Вие, ако го срещнете, бягайте от него колкото може по-надалеч, накъдето ви очи видят. (Аз изтръпнах.) Е да, разбира се, всичко това става с благословията на някой си Аристарх Платонич, е, вие не го познавате, слава богу! А вие — изстрели! За тези изстрели знаете ли какво може да ни се случи? Хайде да продължим.

И ние продължихме, а когато вече се стъмваше, аз изрекох с пресипнал глас: „Край.“

И скоро ужас и отчаяние ме обзеха и ми се стори, сякаш съм построил къщичка и тъкмо съм се пренесъл в нея, и покривът се е срутил.

— Много добре — каза Иван Василиевич, когато свърших да чета, — сега трябва да почнете да работите над този материал.

Исках да извикам:

— Какво?!

Но не извиках.

А Иван Василиевич с нарастващо удоволствие почна подробно да ми разказва как да работя върху този материал. Сестрата от пиесата трябваше да бъде превърната в майка. Но тъй като сестрата имаше годеник, а петдесет и пет годишната майка (Иван Василиевич веднага я кръсти Антонина), разбира се, не можеше да има годеник, от пиесата ми изхвръкваше цяла роля, и най-важното, роля, която много ми харесваше.

Сумракът се промъкваше в стаята. Влезе за малко фелдшерката и Иван Василиевич пак пи някакви капки. После някаква сбръчкана старица донесе нощна лампа и стана вечер.

В главата ми настъпи страшна бъркотия. Чукчета удряха в слепоочията ми. От глад нещо се разбълника вътре в мен и стаята от време на време се разлюляваше пред очите ми. Но най-важното беше, че сцената на моста се изпаряваше, а с нея се изпаряваше и моят герой.

Не, навярно най-важното беше, че става, изглежда, някакво недоразумение. Пред очите ми изплува внезапно афишът, на който пиесата вече беше обявена, в джоба ми шумолеше, както ми се струваше, последната непохарчена рубла от получените срещу пиесата. Фома Стриж стоеше уж зад гърба ми и ме уверяваше, че ще пусне пиесата след два месеца, а сега ставаше съвсем ясно, че изобщо няма никаква пиеса и тя трябва да бъде написана отново от начало до край. В лудешки танц пред мен се носеха Миша Панин, Евлампия, Стриж, сценки от потилнята, но нямаше пиеса.

А след това стана нещо съвсем непредвидено и дори, както ми се стори, невероятно.

След като представи (и то много добре) как Бахтин, когото Иван Василиевич категорично прекръсти на Бехтеев, си забива ножа, той изведнъж засумтя и поведе такъв разговор:

— Ето каква пиеса бихте могли да напишете… Огромни пари можете да спечелите отведнъж. Дълбока психологическа драма… Съдбата на артистка. Че уж в някое си царство живее артистка, но цяла банда нейни врагове я гони, преследва и не я оставя на мира… А тя само се моли да бъдат опростени греховете на нейните врагове…

„И вдига скандали!“ — изведнъж в прилив на неочаквана злоба си помислих аз.

— Богу ли се моли, Иван Василиевич?

Този въпрос озадачи Иван Василиевич. Той се поизкашля и отвърна:

— Богу?… Хм… хм… Не, в никакъв случай. Не пишете „богу“… Не богу, а… на изкуството, на което е всецяло предана. А я преследва банда злодеи и тази банда я насъсква разбойникът Черномор. Кажете, че той е заминал за Африка и е предал властта си на една дама Хикс. Ужасна жена. Седи зад едно бюро и е способна на всичко. Ако седнете с нея да пиете чай, внимавайте да не ви сложи такава захар в чайчето, че…

„Божичко, та той говори за Торопецка!“ — помислих си аз.

— … че ще сръбнете и ще опънете крака. Тя и ужасният престъпник Стриж… тоест… един режисьор…

Седях и гледах тъпо Иван Василиевич. Усмивката постепенно изчезваше от лицето му и изведнъж видях, че очите му съвсем не са добри.

— Вие, както виждам, сте упорит човек — каза той твърде мрачно и задъвка с устни.

— Не, Иван Василиевич, но просто не познавам артистичния свят и…

— Тогава го изучете! Това е много лесно. В нашия театър има такива екземпляри, че само да им се любува човек… Веднага действие и половина от пиесата са ви готови! Такива едни се мотаят, че само трепериш дали няма да отмъкне някой чифт ботуши от гримьорната, или да ти забие кама в гърба.

— Това е ужасно! — произнесох с болен глас и докоснах слепоочието си.

— Виждам, че това не ви увлича… Неподатлив човек сте! Впрочем и вашата пиеса е хубава — изрече Иван Василиевич, като ме гледаше изпитателно, — сега трябва само да я напишете и всичко ще бъде наред…

Тръгнах си с подкосени крака и бучаща глава и погледнах злобно черния Островски. Мърморех нещо, докато слизах по скърцащата дървена стълба, и пиесата, която ми беше опротивяла, тежеше в ръцете ми.

Когато излязох на двора, вятърът духна шапката от главата ми и успях да я уловя чак в една локва. От циганското лято нямаше и помен. Дъждът пръскаше на коси струи, под краката ми жвакаше, мокрите листа падаха от дърветата в градината. Във врата ми се стичаха струйки.

Вървях и шепнех някакви безсмислени проклятия срещу себе си и живота и гледах уличните лампи, които мъждиво светеха в мрежата на дъжда.

На ъгъла на някаква пресечка в една будка за вестници слабо примигваше светлинка. Вестниците, притиснати с тухла, се мокреха на дъжда и, кой знае защо, купих списанието „Ликът на Мелпомена“ с изрисуван мъж в плътно прилепнало трико, с перце на шапчицата и неискрени гримирани очи.

Моята стая ми се видя безкрайно отвратителна. Захвърлих набъбналата от вода пиеса на пода, седнах до масата и притиснах слепоочието си с ръка, за да ми помине. С другата ръка отчупвах късчета черен хляб и ги дъвчех.

Свалих ръка от слепоочието и запрелиствах овлажнелия „Лик на Мелпомена“. Вътре имаше някаква госпожица с кринолин, мярна ми се заглавието „Обърнете внимание“ и още едно — „Самозабравилият се тенор ди грациа“, и изведнъж се мярна моето име. Така се изумих, че дори главата ми мина. Ето името ми се мярна още веднъж, и още веднъж, а после се мярна и Лопе де Вега. Нямаше съмнение, пред мен беше фейлетонът „На чужда кола!“ и герой на този фейлетон бях аз. Забравих съдържанието му. Помня смътно началото:

На Парнас беше скучно.

— Бе няма някой новичък да се мерне — каза с прозявка Жан-Батист Молиер.

— Да, скучно е — обади се Шекспир…

Спомням си, че след това се отваряше вратата и влизах аз — чернокос млад човек с много дебела драма под мишницата.

Подиграваха ми се, в това нямаше съмнение — присмиваха ми се злобно всички. И Шекспир, и Лопе де Вега, и ехидният Молиер, който ме питаше дали не съм написал нещо от рода на „Тартюф“, и Чехов, когото от книгите познавах като деликатен човек, но най-закачливо ме подиграваше авторът на фейлетона по име Вълкодав.

Сега ми е смешно, като си спомня, но озлоблението ми беше безкрайно. Разхождах се из стаята, чувствах се невинно оскърбен, несправедливо, без всякакво основание.

Безумните ми мечти да застрелям Вълкодав се сменяха с недоумение: какво всъщност съм виновен?

— Заради афиша! — шепнех си. — Но нима аз съм го писал? Гледай ти! — шепнех аз и си представях как Вълкодав рухва пред мен на пода, облян в кръв.

В този миг замириса на тютюнев нагар от лула, вратата изскърца и в стаята се появи Ликоспастов с мокра мушама.

— Прочете ли? — радостно попита той. — Да, братко, поздравявам те, наредили са те. Е, няма как — като си се хванал на хорото, ще те щипят. Щом го видях, и тръгнах насам, нали приятел в нужда се познава. — И той окачи своята корава като дъска мушама на пирона.

— Кой е този Вълкодав? — глухо попитах аз.

— Защо питаш?

— Ах, ти знаеш!…

— Че ти се познаваш с него.

— Никакъв Вълкодав не познавам!

— Как тъй не познаваш! Че нали аз те запознах… Спомняш ли си, на улицата… Пред оня смешен афиш… Софокъл…

Сега си спомних замисления дебеланко, който гледаше косата ми… „Черна коса!…“

— Какво съм му сторил на тоя кучи син? — попитах възбудено.

Ликоспастов поклати глава:

— Е, братко, не бива така, не бива. Какво гледам, съвсем си се забравил, съвсем си се възгордял. Какво значи това — вече никой да не посмее и думица да ти каже, така ли? Без критика няма да минеш.

— Каква критика е това?! Той се подиграва… Кой е той?

— Той е драматург — отговори Ликоспастов, — пет пиеси е написал. И е добро момче, няма защо да те е яд на него. Е, разбира се, докачен е малко. Всички са докачени.

— Че да не би аз да съм го написал този афиш? Аз ли съм виновен, че имат в репертоара си Софокъл и Лопе де Вега… и…

— Ти все пак не си Софокъл — със злобна усмивка каза Ликоспастов, — аз, братко, от двадесет и пет години пиша — продължи той, — ами на, Софокъл не съм станал. — Той въздъхна.

Почувствах, че нямам какво да отговоря на Ликоспастов. Нямам! Да му кажа: „Не си станал, защото пишеш лошо, а пък аз пиша добре!“ Може ли да се каже така, питам ви? Може ли?

Аз мълчах, а Ликоспастов продължи:

— Разбира се, че сред обществеността този афиш предизвика вълнение. Вече мнозина ме питаха. Разстройва ги това афишче! Да, впрочем не съм дошъл да споря, а като разбрах и за втория ти неуспех, дойдох да те утеша, да си поприказваме като приятели…

— Какъв неуспех?!

— Ами че на Иван Василиевич пиеската ти не му харесала — каза Ликоспастов и очите му светнаха, — чел си му я днес, разправят.

— Това пък откъде го знаят?!

— На мълвата са й бързи краката — каза с въздишка Ликоспастов, който поначало обичаше да се изразява с пословици и поговорки, — ти Настася Иванна Колдибаева познаваш ли я? — И без да дочака отговора ми, продължи:

— Почтена дама, леля на Иван Василиевич. Цяла Москва я тачи, навремето е била кумир на всички. Прочута актриса е била! А в нашата къща живее една шивачка, Ступина Ана. Та тя току-що била при Настася Ивановна, преди малко се прибра. Настася Иванна й разказала. Идва, казала, днес при Иван Василиевич някакъв нов, пиеса му чете, черен един, като бръмбар (веднага се сетих, че си ти). Не му хареса, рекла, на Иван Василиевич. Да, да. Аз нали ти казвах тогава, спомняш ли си, като ни я чете? Казвах ти, че третото действие е изградено лековато, повърхностно е изградено, ти не се сърди, аз доброто ти мисля. Ама не ме послуша! А Иван Василиевич, той, братле, си разбира от работата, от него не можеш се скри, веднага се е ориентирал. А щом на него не му хареса, значи, пиесата няма да се играе. Та излиза, че ще си останеш само с афишчето. Ще има да ти се смеят: вижте го тоя Еврипид! Настася Ивановна казала, че си се държал много дръзко с Иван Василиевич, а? Ядосал си го? Той почнал да ти дава съвети, а ти си се нацупорил! Нацупорил се! Извинявай, но това е вече прекалено! Не се съобразяваш с положението си! Пиесата ти, разбира се, не е чак такава ценност (за Иван Василиевич), че да се цупориш…

— Да идем в някое ресторантче — тихо казах аз, — не ми се седи вкъщи. Не ми се седи.

— Разбирам! Ах, как те разбирам! — възкликна Ликоспастов. — С удоволствие. Само че… — Той отвори неспокойно портфейла си.

— Аз имам.

След около половин час седяхме в ресторант „Неапол“ до един прозорец пред лекясала покривка. Приятен блондин шеташе около нас, слагаше на масата някакви мезета, говореше умалително, краставиците наричаше „краставички“, хайвера „хайверче, разбирам“, и от него ми стана така топло и уютно, забравих, че навън е непрогледна мъгла и дори престана да ми се струва, че Ликоспастов е змия.