Михаил Булгаков
Театрален роман (10)

Глава 9
Започна

Щом вдигнех глава, виждах над себе си матово кълбо, пълно със светлина, отстрани, в стъклен шкаф, огромен сребърен венец с ленти и надпис: „На любимия Независим театър от московските съдебни…“ (една дума се бе подгънала), пред себе си виждах усмихнати лица на актьори, повечето от тях се меняха.

Отдалеч долиташе тишина и нарядко някакво задружно тъжно пеене, после шум като в баня. Докато четях пиесата си, там даваха представление.

Непрекъснато триех челото си с кърпа и виждах пред себе си широкоплещест, набит човек, гладко избръснат, с гъста коса на главата. Той стоеше до вратата и не сваляше от мен очи, като че ли обмисляше нещо.

Само него запомних, всичко останало подскачаше, светеше и се менеше; неизменен беше освен това венецът — него най-ярко съм запомнил. Такова беше четенето, но вече не на Учебната сцена, а на Главната.

Когато си отивах през нощта, обърнах се да видя къде съм бил. В центъра на града, там, където до театъра има гастроном, а отсреща „Бандажи и корсети“, се издигаше най-обикновена сграда, която приличаше на костенурка и имаше матови, кубически фенери.

На следния ден тази сграда се изправи пред мен в есенния полумрак, който я изпълваше. Спомням си, че вървях по мека пътека от войнишко сукно край нещо, което, струваше ми се, беше вътрешна стена на зрителна зала, и край мен сновяха много хора. Започваше сезонът.

И аз вървях по беззвучното сукно и стигнах в много приятно мебелиран кабинет, където заварих възрастен, също тъй приятен човек, бръснат и с весели очи. Това именно беше завеждащият приемането на пиесите Антон Антонович Княжевич.

Над бюрото на Княжевич висеше ярка радостна картинка… спомням си, на нея имаше завеса с алени пискюли, а зад завесата бледозелена весела градина…

— А, другарят Максудов — възкликна приветливо Княжевич, навеждайки глава встрани, — а ние вече ви очакваме, очакваме ви! Моля ви, бъдете така добър, седнете, седнете!

И аз седнах в особено приятно кожено кресло.

— Чух, чух, чух за вашата пиеса — говореше усмихнат Княжевич и, кой знае защо, разпери ръце, — прекрасна пиеса! Наистина ние никога не сме поставяли такива пиеси, но тази, току-виж, сме я поставили, да, току-виж, сме я поставили…

Колкото повече говореше Княжевич, толкова по-весели ставаха очите му.

— … и ще станете страшно богат — продължи Княжевич, — с карети ще се разхождате! Да, да, с карети!

„Хм — мислех си аз, — сложен човек е тоя Княжевич… много сложен…“

И колкото по-весело му ставаше на Княжевич, толкова по-напрегнат ставах за свое собствено учудване аз.

След като поприказва още с мен, Княжевич позвъни.

— Сега ще ви заведем при Гавриил Степанович, право в ръцете му, тъй да се каже, ще ви предадем, право в ръцете му! Чудесен човек е този наш Гавриил Степанович… На мравката път сторва! На мравката!

Но човекът със зелени петлици, който се отзова на звънеца, се изрази така:

— Гавриил Степанович още не са дошли в театъра.

— Е, като не е дошъл, ще дойде — все така весело отвърна Княжевич, — половин час няма да мине, и ще дойде! А вие, докато чакате, поразходете се из театъра, полюбувайте се, пийте чай в бюфета и не жалете сандвичите, не ги жалете, не наскърбявайте Ермолай Иванович, нашия бюфетчия!

И аз тръгнах да се разхождам из театъра. Стъпването върху сукното ми доставяше физическо удоволствие, радваха ме и тайнственият сумрак навсякъде, и тишината.

В полумрака завързах още едно познанство. Човек горе-долу на моите години, слаб, висок, се доближи до мен и се представи:

— Пьотър Бомбардов.

Бомбардов беше актьор в Независимия театър, каза, че е чул пиесата ми и че според него това е хубава пиеса.

Още от първия миг, кой знае защо, се сприятелих с Бомбардов. Направи ми впечатление на много умен, наблюдателен човек.

— Не искате ли да разгледате нашата портретна галерия във фоайето? — попита учтиво Бомбардов.

Благодарих му за предложението и ние влязохме в огромно фоайе, също застлано със сиво сукно. По стените на фоайето бяха накачени няколко реда портрети и увеличени снимки в позлатени овални рамки.

От първата рамка ни погледна нарисувана с маслени бои жена на тридесетина години, с екстатични очи, с бухнал бретон, с деколте.

— Сара Бернар — обясни Бомбардов.

До прославената актриса беше сложена в рамка фотография на човек с мустаци.

— Севастианов, Андрей Пахомович, завеждащ осветлението — учтиво каза Бомбардов.

Съседът на Севастианов познах сам — беше Молиер.

До Молиер висеше дама с мъничка, накривена шапчица като чиния, с шал, забоден на гърдите със стрела, и с дантелена кърпичка, която дамата държеше в ръка с кокетно вирнато малко пръстче.

— Людмила Силвестровна Пряхина, артистка от нашия театър — каза Бомбардов и някакво огънче припламна в очите му. Но после Бомбардов ме погледна някак отстрани и не добави нищо.

— Извинете, а този кой е? — учудих се аз, гледайки жестокото лице на човек с лаврови листа в къдрокосата глава. Човекът беше в тога и държеше петструнна лира.

— Император Нерон — каза Бомбардов и окото му припламна и угасна.

— Но защо?

— По заповед на Иван Василиевич — каза Бомбардов с все така неподвижно лице, — Нерон е бил певец и артист.

— Тъй, тъй, тъй.

След Нерон идваше Грибоедов, след Грибоедов — Шекспир с широка колосана яка, след него — неизвестен човек, който се оказа Плисов, отговарял четиридесет години за въртящия се кръг в театъра.

Следваха Живокини, Голдони, Бомарше, Стасов, Шчепкин. А след това от рамката ме погледна предизвикателно накривена уланска шапка, под нея господарско лице, намазани с брилянтин мустаци, генералски кавалерийски еполети, червен ревер, чанта през рамо.

— Покойният генерал-майор Клавдий Александрович Комаровски-Ешапар дьо Бионкур, командир на гвардейския улански на Нейно Величество полк. — И като видя любопитството ми, Бомбардов веднага ми разказа:

— Историята му е наистина необикновена. Пристигнал веднъж от Питер в Москва за два дена, обядвал у Тестов, а вечерта дошъл в нашия театър. Е, седи, разбира се, на първия ред, гледа… Не помня коя пиеса са давали, но очевидци разправяха, че по време на действието, което се развивало в гората, на генерала нещо му станало. Залез в гората, птиците се разпели, преди да заспят, зад сцената в далечно село камбанен звън приканва за вечерня… Гледат, генералът седи и си бърше очите с батистена кърпа.

След представлението отишъл в кабинета на Аристарх Платонович. Контрольорът после разправял, че като влизал в кабинета, генералът изрекъл глухо и страшно: „Кажете ми какво да правя?!“

И се затворил с Аристарх Платонович…

— Извинете, а кой е Аристарх Платонович? — попитах.

Бомбардов ме погледна учудено, но веднага махна учудването от лицето си и обясни:

— Начело на нашия театър има двама директори — Иван Василиевич и Аристарх Платонович. Извинете, не сте ли московчанин?

— Не, аз — не… Моля ви, продължете.

— … затворили се и какво си приказвали, не се знае, но се знае, че същата нощ генералът пратил в Петербург телеграма със следното съдържание: „Петербург. До Негово Величество. Почувствал призвание да стана актьор в Независимия на Ваше Величество театър, смирено-поданически моля за оставка. Комаровски-Бионкур“

Аз ахнах и попитах:

— И какво станало?

— Ами станала една каша, да си умреш от кеф — отвърна Бомбардов. — Предали на Александър Трети телеграмата в два часа през нощта. Заради нея го събудили. Той по долни дрехи, с брадата, с кръстчето… „Дайте! — казал. — Какво се е случило с моя Ешапар?“ Прочел и две минути не могъл дума да продума, само лицето му кървясало и засумтял, после казал: „Дайте ми молив!“ — и веднага написал резолюцията си върху телеграмата: „Кракът му да не е стъпил вече в Петербург. Александър.“ И легнал да спи.

А на другия ден генералът с полуфрак и панталон дошъл направо на репетиция.

Покрили с лак резолюцията, а след революцията предали телеграмата на театъра. Можете да я видите в нашия музей за рядкости.

— А какви роли е играл? — попитах.

— Царе, пълководци и лакеи в богати къщи — отговори Бомбардов, — ние нали най-вече Островски… там повечето са търговци… После дълго играхме „Силата на мрака“… Обноските ни, естествено, сам разбирате… А той всичко с тънкостите го знаеше, на дама кърпичката да подаде, вино да налее, френски говореше идеално, по-добре от французин… И още една страст имаше: страшно обичаше да пее като птичка зад сцената. Когато даваха пиеси, в които действието става през пролетта на село, той винаги седеше на една стълба зад кулисите и пееше като славей. Виждате ли каква странна история!

— Не! Не съм съгласен с вас! — възкликнах разпалено. — Толкова е хубаво при вас в театъра, че на мястото на генерала и аз бих постъпил точно така.

— Каратигин, Талиони — изброяваше Бомбардов, като ме водеше от портрет на портрет. — Екатерина Втора, Карузо, Теофан Прокопович, Игор Северянин, Батистини, Еврипид, ръководителката на дамския гардероб Бобильова.

Но в това време с безшумен тръс във фоайето дотича един от онези със зелените петлици и шепнешком доложи, че „Гавриил Степанович са вече в театъра“. Бомбардов прекъсна по средата на думата, стисна ми здраво ръката и произнесе тихо загадъчните думи:

— Бъдете твърд… — И се стопи някъде в полумрака.

А аз тръгнах след човека с петлиците, който вървеше в раван пред мен, от време на време ме помамваше с пръст и се усмихваше с болезнена усмивка.

По стените на широкия коридор, през който минавахме, на всеки десет крачки срещахме огнени електрически надписи: „Тишина! Репетиция!“

Човек със златно пенсне и също зелени петлици, седнал в кресло в края на този обикалящ в кръг коридор, като видя, че ме водят, скочи, лавна шепнешком: „Здраве желая!“ — и разтвори тежката завеса с бродиран златен монограм на театъра НТ.

Озовах се в шатра. Таванът беше драпиран със зелена коприна, която вървеше на радиуси от центъра, където светеше кристален фенер. Имаше копринена мека мебел. Още една завеса, а зад нея врата с матово стъкло. Новият ми водач с пенсне не се приближи към нея, а направи жест, който означаваше: „Почукайте, моля!“, и тутакси изчезна.

Почуках, хванах посребрената дръжка с форма на орлова глава, пневматичната пружина изсъска и вратата ме пусна да вляза. Забих нос в една завеса, оплетох се, отметнах я…

Аз ще умра, много скоро ще умра! Реших се и все пак страшно е… Но умирайки, ще си спомням кабинета, в който ме прие завеждащият материалния фонд на театъра Гавриил Степанович.

Щом влязох, и огромният часовник в левия ъгъл нежно иззвъня и засвири менует.

В очите ми плиснаха разни светлини. Зелена — от масата, тоест по-точно не маса, а бюро, тоест не бюро, а някаква много сложна постройка с десетки чекмеджета, с вертикални преградки за писма, с втора лампа върху подвижен сребрист крак, с електрическа запалка за пури.

Адска червена светлина изпод масата от палисандрово дърво, върху която стояха три телефона. Мъничка бяла светлинка от малката масичка с плоска вносна пишеща машина, с четвърти телефон и купчинка хартия със златни краища и с герба НТ. Отразената светлина от тавана.

Подът на кабинета беше покрит със сукно, но не войнишко, а билярдно, а над него беше постлан вишнев килим, дебел пет сантиметра. Огромно канапе с възглавници и до него турско наргиле. Вън беше ден в центъра на Москва, но нито един лъч, нито един звук не проникваше в кабинета през трите плътни ката завеси на прозореца. Тук цареше вечна мъдра нощ, тук миришеше на кожа, пури, парфюм. Затопленият въздух галеше лицето и ръцете.

На стената, тапицирана с марокен с релефни златни винетки, висеше голяма снимка на човек с артистична буйна коса, с присвити очи, засукани мустаци и лорнет в ръката. Сетих се, че това ще е или Иван Василиевич, или Аристарх Платонович, но кой именно от двамата, не знаех.

Като се завъртя рязко с табуретката, към мен се обърна нисък човек с френска черна брадичка, с мустаци като стрели, щръкнали към очите.

— Максудов — казах аз.

— Извинете — каза новият познат с висок тенор и ми направи знак, че „ей сега, само да прегледам книжата, и…“.

Той прегледа книжата, отметна пенснето с черно шнурче, разтри уморените си очи и като се обърна съвсем с гръб към бюрото, взря се в мен, без да казва нищо. Гледаше ме направо и откровено в очите, изучаваше ме внимателно, както се изучава нов, току-що получен механизъм. Той не криеше, че ме изучава, дори присви очи. Извърнах поглед — не помогна, размърдах се върху канапето… Най-сетне си рекох: „Ехе-хе…“, и след като направих наистина много голямо усилие над себе си, взрях се на свой ред и аз в очите на този човек. И изпитах, кой знае защо, смътна неприязън към Княжевич.

„Що за чудатост — мислех си, — сляп ли е тоя Княжевич… на мравката… на мравката… не зная… не зная… стоманени, дълбоко поставени малки очи… в тях желязна воля, дяволска смелост, непреклонна решимост… френска брадичка… и на мравката път струвал?… Той ужасно прилича на предводителя на мускетарите у Дюма… Как се казваше… Забравил съм, дявол да го вземе!“

По-нататъшното мълчание стана нетърпимо и го прекъсна Гавриил Степанович. Той се усмихна, кой знае защо, закачливо и изведнъж ми стисна коляното.

— Е, значи договорче ще трябва да подпишем, а? — заговори той.

Завъртване върху табуретката, обратно завъртване и в ръцете на Гавриил Степанович се появи договорът.

— Само че просто не зная как ще го подписваме, като не е съгласувано с Иван Василиевич? — И Гавриил Степанович хвърли неволен мигновен поглед към портрета.

„Аха! Е, слава богу… сега зная — помислих си, — това е Иван Василиевич.“

— Да не стане после някоя беля! — продължи Гавриил Степанович. — Ама, хайде, щом е за вас! — Той се усмихна дружелюбно.

В този миг вратата се отвори без почукване, завесата се отметна и влезе дама с властно южняшко лице, погледна ме. Аз й се поклоних, казах: „Максудов“…

Дамата ми стисна здраво, мъжки ръката, отвърна:

— Августа Менажраки. — Седна на столчето, извади от джобчето на зеления си джемпър златно цигаре, запали и тихо затрака на машинката.

Прочетох договора, откровено казвам, че нищо не разбрах, а и не се мъчех да разбера.

Искаше ми се да кажа: „Играйте моята пиеса, а аз нищо не искам, стига да имам право да идвам тук всеки ден, два часа да лежа на това канапе, да вдишвам медения мирис на тютюн, да слушам звъна на часовника и да мечтая!“

За щастие не произнесох това.

Спомням си, че в договора често се срещаха думите „ако“ и „в случай че“ и че всяка точка почваше с думите: „Авторът няма право.“

Авторът нямаше право да даде пиесата си на друг театър в Москва.

Авторът нямаше право да даде пиесата си на който и да било театър в град Ленинград.

Авторът нямаше право да даде пиесата си на никой театър в РСФСР.

Авторът нямаше право да даде пиесата си на никой театър в УССР.

Авторът нямаше право да печата пиесата си.

Авторът нямаше право да иска нещо от театъра, но какво именно — забравих (точка 21-а).

Авторът нямаше право да протестира срещу нещо, но какво именно — пак не помня.

Впрочем една точка нарушаваше еднообразието на този документ — беше точка 57-а. Тя почваше с думите: „Авторът се задължава.“ Според тази точка авторът се задължаваше „безпрекословно и незабавно да нанася в пиесата си поправки, промени, добавки или съкращения, в случай че дирекцията или някакви комисии, или учреждения, или организации, или корпорации, или отделни лица със съответните пълномощия поискат такива, без да претендира за никакъв друг хонорар освен посочения в точка 15-а“.

Когато обърнах внимание на тази точка, видях, че в нея след „хонорар в размер“ имаше празно място.

Това място подчертах въпросително с нокът.

— А какво възнаграждение бихте сметнали за приемливо? — попита Гавриил Степанович, без да сваля поглед от мен.

— Антон Антонович Княжевич — отговорих аз — каза, че ще получа две хиляди рубли…

Събеседникът ми почтително сведе глава.

— Тъй — изрече той, помълча и добави: — Ех, пари, пари! Колко злини на тоя свят идат от тях! Ние всички само за пари мислим, а за душата помислил ли е някой?

През моя тежък живот дотам бях отвикнал от подобни сентенции, че, да си призная, се смутих… помислих си: „Кой знае, може пък Княжевич и да е прав… Просто съм закоравял и съм станал мнителен…“ За да спазя приличие, изпуснах въздишка, а събеседникът ми отвърна на свой ред с въздишка, после изведнъж палаво ми смигна, което съвсем не вървеше с въздишката, и ми пошепна интимно:

— Четиристотин рублички! А? Само за вас? А?

Трябва да си призная, че се разстроих. Защото в момента нямах пукната пара и много разчитах на тези две хиляди.

— Не може ли хиляда и осемстотин? — попитах. — Княжевич казваше…

— Търси популярност — отвърна ми с горчивина Гавриил Степанович.

В това време се почука на вратата и човек със зелени петлици внесе поднос, покрит с бяла салфетка. На подноса имаше сребърно кафениче, съдинка за мляко, две порцеланови чашки, портокалови отвън и позлатени отвътре, два сандвича с хайвер, два с прозрачно оранжево рибно филе, два със сирене, два със студен ростбиф.

— Занесохте ли пакета на Иван Василиевич? — попита Августа Менажраки влезлия.

Лицето на влезлия помръкна, той изкриви подноса.

— Аз, Августа Авдеевна, изтичах до бюфета, а Игнутов изтича с пакета — заговори той.

— Аз наредих не на Игнутов, а на вас — каза Менажраки, — не е работа на Игнутов да носи пакети на Иван Василиевич. Игнутов е глупав, ще обърка нещо, няма да го каже както трябва… Или искате Иван Василиевич да качи температура?

— Иска да го убие — студено каза Гавриил Степанович.

Човекът с подноса изстена тихо и изтърва една лъжичка.

— Къде беше Пакин, докато вие се мотаехте в бюфета? — попита Августа Авдеевна.

— Пакин изтича за кола — обясни запитаният, — пък аз изтичах в бюфета и рекох на Игнутов — „тичай при Иван Василиевич“.

— А Бобков?

— Бобков се разправяше с билетите.

— Сложете го тук! — каза Августа, натисна едно копче и от стената изскочи поставка.

Човекът с петлиците се зарадва, остави подноса, отметна със задник завесата, отвори с крак вратата и се напъха в нея.

— За душата, за душата си помислете, Клювкин! — извика подире му Гавриил Степанович и като се обърна към мен, интимно каза:

— Четиристотин двадесет и пет. А?

Августа Авдеевна отхапа от сандвича и тихо зачука с един пръст.

— Може би хиляда и триста? Наистина неудобно ми е, но в момента съм без пари, а трябва да платя на шивача…

— Този костюм ли ви ши? — попита Гавриил Степанович, сочейки панталона ми.

— Да.

— Лошо го е ушил, мошеникът — отбеляза Гавриил Степанович, — пратете го да върви по дяволите!

— Но вижте какво…

— Ние — каза, запъвайки се, Гавриил Степанович — изобщо не сме имали такива прецеденти, да плащаме на авторите пари при сключване на договора, но заради вас… четиристотин двадесет и пет!

— Хиляда и двеста — по-бодро се обадих аз, — без тях няма да се оправя… затруднено положение…

— Не сте ли опитвали да залагате на надбягвания? — попита съчувствено Гавриил Степанович.

— Не — със съжаление отговорих аз.

— Един наш актьор също се беше пооплел, отишъл на надбягвания и, представете си, спечелил хиляда и петстотин. А от нас няма смисъл да взимате. Като приятел ви го казвам: който заламтява, се опропастява! Ех, пари! И защо ли са! Ето, аз нямам и ми е толкова леко на душата, толкова спокойно… — Гавриил Степанович обърна джоба си, в който наистина нямаше пари, а имаше връзка ключове на синджирче.

— Хиляда — казах аз.

— Ех, да става каквото ще! — възкликна живо Гавриил Степанович. — Ако ще после да ми откъснат главата, ама ще ви дам петстотин рубли. Подписвайте!

Аз подписах договора и Гавриил Степанович ми разясни, че парите, които ще получа, са аванс, който се задължавам да погася още от първите представления. Споразумяхме се, че днес ще ми дадат седемдесет и пет рубли, след два дена — сто рубли, после в събота — още сто, а останалите — на четиринадесети.

Боже! Колко прозаична, колко унила ми се видя улицата след кабинета. Ръмеше, каруца с дърва се беше залостила в един вход и каруцарят крещеше на коня със страшен глас, гражданите минаваха с недоволни лица — заради времето. Носех се към къщи и се мъчех да не виждам картините на печалната проза. Свидният договор бях скътал до сърцето си.

В стаята си заварих моя приятел (виж историята с пистолета).

С мокри ръце измъкнах от пазвата си договора, извиках:

— Четете!

Приятелят ми прочете договора и за мое голямо учудване ми се разсърди.

— Тая дивотия пък каква е? Такова нещо, дръвнико, подписва ли се?! — попита ме той.

— Вие нищо не разбирате от театър, така че няма какво да говорите! — разсърдих се и аз.

— Какво значи това „задължава се, задължава се“, ами те поне за нещо задължават ли се? — замърмори приятелят ми.

Почнах да му разказвам разпалено какво представлява картинната галерия, какъв мил човек е Гавриил Степанович, споменах за Сара Бернар и за генерал Комаровски. Исках да опиша как звъни менуетът на часовника, как дига пара кафето, как тихо, как вълшебно звучат стъпките върху сукното, но часовникът беше в главата ми, да, бях видял и златното цигаре, и адския огън в електрическата печка, и дори император Нерон, но не можах нищо да опиша.

— При тях Нерон ли съставя договорите? — дивашки се пошегува приятелят ми.

— Е, стига де! — извиках аз и дръпнах договора.

Решихме да хапнем, пратихме брата на Дуся до магазина. Ръмеше есенен дъждец. Каква шунка ядохме, какво масло!

Минути на щастие.

Московският климат е известен с капризите си. След два дена беше прекрасен, сякаш летен, топъл ден. И аз бързах за Независимия. Със сладко предчувствие, че ще получа сто рубли, се приближих към театъра и видях на средната врата скромен афиш.

Прочетох:

Репертоар, набелязан за текущия сезон:

Есхил — „Агамемнон“

Софокъл — „Филоктет“

Лопе де Вега — „Примамките на Фениса“

Шекспир — „Крал Лир“

Шилер — „Орлеанската дева“

Островски — „Витаещ в облаците“

Максудов — „Черен сняг“

Стоях на тротоара с отворена уста — чудя се как не ми измъкнаха в това време портфейла. Блъскаха ме, говореха ми нещо неприятно, а аз продължавах да стоя, съзерцавайки афиша. После се поотместих с намерение да видя какво впечатление прави афишът на минувачите.

Оказа се, че никакво. Ако не се сметнат трима-четирима, които погледнаха към афиша, може да се каже, че никой не го прочете.

Но не минаха и пет минути, и бях стократно възнаграден за чакането. В потока на отиващите към театъра различих ясно едрата глава на Егор Агапьонов. Той вървеше към театъра с цяла свита, в която се мярна Ликоспастов с лула в зъбите и един непознат с пълно приятно лице. Последен се мъкнеше един кафър с лятно палто с необикновен жълт цвят и, кой знае защо, без шапка. Скрих се навътре в нишата, в която стоеше сляпа статуя, и гледах.

Компанията се изравни с афиша и спря. Не зная как да опиша онова, което стана с Ликоспастов. Той пръв се спря и прочете. Усмивката още трептеше на лицето му, устните му още довършваха някакъв виц. Ето той стигна до „Примамките на Фениса“… Изведнъж Ликоспастов пребледня и някак внезапно се състари. На лицето му се изписа искрен ужас.

Агапьонов прочете, каза: „Хм…“

Дебелият непознат запримига… „Спомня си къде е чувал името ми…“

Кафърът почна да пита на английски какво са видели спътниците му… Агапьонов каза: „Афиш, афиш“ — и почна да чертае във въздуха четириъгълник. Кафърът въртеше глава, нищо не разбираше.

Минувачите прииждаха на вълни и ту закриваха, ту откриваха главите на компанията. Думите ту долитаха до мен, ту потъваха в уличния шум.

Ликоспастов се обърна към Агапьонов и каза:

— Не, не, видяхте ли, Егор Нилич? Но какво значи това? — Той се огледа с нещастна физиономия. — Та те са полудели!…

Вятърът отнесе края на изречението.

Долитаха откъслеци ту от Агапьоновия бас, ту от Ликоспастовия тенор.

Отде изникна пък тоя?… Та нали аз го открих… Оня същият… Уф… уф… уф… кошмарен тип…

Излязох от нишата и се запътих право към четящите.

Ликоспастов пръв ме видя и бях поразен от промяната, станала с очите му. Това бяха Ликоспастовите очи, но в тях се бе отразило нещо ново, отчуждено, някаква пропаст бе легнала между нас…

— Е, братле — извика Ликоспастов, — е, братле! Благодаря, не очаквах! Есхил, Софокъл и ти! Как си го уредил, не зная, но е гениално! Е, ти сега, разбира се, вече няма да познаваш приятелите си! Къде можем ние да дружим с шекспировци!

— Ти можеш ли да не дрънкаш глупости — казах аз смутено.

— Брей, вече да не смееш и дума да му кажеш! Виж го ти какъв бил! Е, аз не ти мисля злото. Дай да се целунем, старче. — И аз усетих как ме докосна бузата на Ликоспастов, по която беше набола къса тел.

— Запознайте се. — И аз се запознах с дебелия, който не ме изпускаше из очи. Той каза: — Круп.

Запознах се и с кафъра, който произнесе много дълго изречение на лош английски. Тъй като не разбрах изречението, не казах нищо на кафъра.

— На Учебната сцена ще я поставят, разбира се? — разпитваше ме Ликоспастов.

— Не зная — отвърнах, — казват, че на Главната…

Ликоспастов пак пребледня и погледна тъжно към сияещото небе.

— Е, хубаво — каза той дрезгаво, — на добър час. Дерзай, дерзай, с романа нищо не излезе, но, кой знае, с пиесата може пък да сполучиш. Само не се възгордявай. Помни: няма нищо по-лошо от това да забравиш приятелите си!

Круп ме гледаше и, кой знае защо, ставаше все по-замислен; освен това забелязах, че най-внимателно изучава косата и носа ми.

Трябваше да се сбогувам. Това беше тягостно. Докато ми стискаше ръката, Егор се осведоми дали съм прочел книгата му. Изстинах от страх и казах, че не съм я чел. Сега пребледня Егор.

— Къде може той да чете — заговори Ликоспастов, — той няма кога да чете съвременна литература… Е, шегувам се, шегувам се…

— Прочетете я — каза натъртено Егор, — хубава книжка стана.

Влязох в преддверието към балкона. Прозорецът към улицата беше отворен. Човек със зелени петлици го бършеше с парцал. Главите на литераторите проплуваха зад мътното стъкло, долетя гласът на Ликоспастов:

— Блъскаш се, блъскаш се като риба в лед!… Обидно!

Афишът преобърна всичко в главата ми и чувствах само едно — че всъщност пиесата ми, между нас казано, е слаба и че би трябвало да се предприехме нещо, но какво — не знаех.

… И тогава при стълбите за балкона пред мен се изправи набит рус човек с решително лице и разтревожени очи. Държеше в ръце претъпкана чанта.

— Другарят Максудов? — попита русият.

— Да, аз съм…

— Търся ви из целия театър — заговори новият познат, — позволете да ви се представя: Фома Стриж, режисьор. Е, всичко е наред. Не се вълнувайте и не се тревожете, пиесата ви е в добри ръце. Подписахте ли договор?

— Да.

— Сега вие сте наш — решително продължи Стриж. Очите му блестяха. — Добре би било да направите следното: да сключите с нас договор за цялата си бъдеща продукция! Пожизнено! Всичко да давате на нас. Ако желаете, можем да го направим още сега. Докато плюете — и готово! — И Стриж плю в плювалника.

— М-да, пиесата ще поставям аз. За два месеца ще я отупаме. На петнадесети декември ще бъде готова генералната. Шилер няма да ни забави. С Шилер всичко е наред…

— Извинете — казах неуверено, — на мен ми казваха, че Евлампия Петровна ще я поставя…

Лицето на Стриж се източи.

— Каква Евлампия Петровна? — сурово ме попита той.

— Никакви Евлампии! — Гласът му стана метален. — Евлампия няма нищо общо с тази работа, тя ще поставя с Илчин „На двора в пристройката“. Аз съм се разбрал окончателно с Иван Василиевич! И ако някой почне да действа подмолно, ще пиша в Индия! И препоръчано, ако се наложи! — развика се заканително и, кой знае защо, разтревожено Стриж. — Дайте тук екземпляра! — изкомандва той и протегна ръка.

Обясних му, че екземплярът още не е преписан.

— Къде им е бил умът! — извика Стриж, като се озърташе възмутено. — При Поликсена Торопецка в потилнята ходихте ли?

Не разбрах нищо и само диво гледах Стриж.

— Не сте ходили? Днес тя има свободен ден. Още утре си вземете екземпляра и вървете при нея. Действайте от мое име! Смело!

В този миг много възпитан и изискан човек, със завалено „р“ се появи до нас и каза учтиво, но настойчиво:

— Фома Сергеевич, моля, елате в репетиционната зала! Започваме.

Фома стисна чантата под мишница и изчезна, като ми викна на сбогуване:

— Още утре в потилнята! От мое име!

А аз останах да стоя и дълго стоях неподвижно.