Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atentaty, ktere mely zmenit svet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

В. П. Боровичка

АТЕНТАТИ, КОИТО ТРЯБВАШЕ ДА ПРОМЕНЯТ СВЕТА

Превела от чешки Христина Милушева

Редактор Георги Коджабашев

Художник Гичо Гичев

Технически редактор Елисавета Зорова

Коректор Мариана Георгиева

Формат 84×108/32. ЛГ V1/56 в

Дадена за печат на 1. II. 1983 г. Подписана за печат на 13. VI. 1983 г.

Печатни коли 21. Издателски коли 17,64 УИК 19,131

Издателска поръчка № 32. Техническа поръчка № 31025

Код 24/95364/5627–20–83

Цена 1,81 лева

Военно издателство, София, 1983

Печатница на Военното издателство

с/о Jusautor, Sofia

 

V. Р. Borovicka

Atentaty, ktere mely zmenit svet

Svoboda, Praha, 1975

История

  1. — Добавяне

Заговорът на Орсини

Пломбиер е малко курортно селище във френските Вогези с двадесет и шест горещи лечебни извора. Още от римско време тук се е стичала европейската върхушка, при Наполеон III то се превръща в място за срещи на френската аристокрация, а през пролетта на 1858 г. в декор, на фона на който се водят важни преговори.

Една вечер на площада спира прашна карета с уморен впряг. Лакеят влиза в дома на аптекаря, а мъжът с нахлупена до очи шапка чака на задната седалка. Ла-кеят се връща и господарят слиза от каретата. Аптекарят учтиво се покланя и пътникът се изкачва в мансардната стая. Представя се като Джузепе Бенцо, пристигнал от далечно Торино.

На другия ден пред обед в дома на аптекаря се появява знатен господин, който посещава чужденеца и след няколко минути си отива.

Хората, спрели тук-там на площада, си шушукат, че това бил адютантът на император Наполеон. Тридесет минути след това се оказва, че са били прави.

Господин Бенцо се качва в каретата и пристига пред резиденцията на френския император, който се лекува в Пломбиер.

В антрето господин Бенцо оставя шапката и бастуна си, пооправя се и влиза в кабинета на императора.

— Добре дошли, господин министър-председателю. Радвам се, че приехте поканата ми. Как пътувахте? — усмихва се император Наполеон.

Представящият се за Джузепе Бенцо е минал през Швейцария с нередовен паспорт. Всъщност гост на Наполеон е граф Камило Кавур, министър-председател на Пиемонтското кралство, пристигнал инкогнито за тайни преговори. Резултатът от тези преговори променя лицето на Европа и донася на Италия независимост. Впрочем двамата се споразумяват за съвместни действия на своите страни срещу Хабсбургите. През пролетта на 1859 г. французи и пиемонтци настъпват срещу австрийските полкове, през лятото завоюват победа в историческата битка край Магента, а след двадесет дена спечелват славна победа край Солферино.

Франц Йосиф I се намира натясно. Наполеон III печели Ломбардия, предоставя я на Пиемонт, а една година след това към нея прибавя Тоскана, Модена и Парма. Пиемонтският крал Виктор Емануил става крал на Италия.

Географите чертаят новата карта на Европа, историците се заемат с проучването на политическия фон на съюзничеството, за което се споразумяват почиващите в Пломбиер Наполеон и Кавур.

Една от възможните и най-куриозна причина за съюзничеството би могъл да бъде безуспешният атентат на анархиста Феличе Орсини срещу Наполеон III. Може би тъкмо това покушение е насочило вниманието на Наполено към проблема за обединяването на Италия. Преди атентата и двамата противници Феличи Орсини и император Наполеон III преживели бурни години. Кариерата и на единия, и на другия била наситена със съдбоносни превратности.

Принц Шарл Луи Наполеон Бонапарт не можел да се похвали с неопетнено минало. Когато през революционната 1848 г. бил свален Луи Филип и той се кандидатирал за депутат в Народното събрание, зад гърба си имал вече два опита за държавен преврат — първия в Страсбург, другия в Болоня, — а сред наказателните му присъди имало и присъда на доживотен затвор. Лежал обаче само шест години в затвора в Ам, оказал някога гостоприемството си на Орлеанската дева. Преоблечен, той успял да избяга от килията и да се спаси в чужбина.

След като се завърнал, съумява през 1848 г. да използува случая и вече през декември става френски президент. Това е светкавичен успех, но той не е доволен — стреми се към короната на император. Президентът на републиката организира бунт срещу републиката, Републиканците оказват съпротива и се стига до улични боеве. По барикадите на парижките улици остават труповете на около хиляда и двеста убити.

В подходящ момент президентът Луи Наполеон Бонапарт изготвя референдум срещу републиката и спечелва с голямо превъзходство. Републиката пада, монархистите завземат властта и за една нощ републиканците биват обявени за врагове на държавата.

Император Наполеон печели „симпатиите“ на народа чрез небивал терор. Шестдесет и шестима политици републиканци са изпратени в изгнание, полицията арестува около сто и петдесет хиляди противници на империята, действуващите набързо военни трибунали осъждат стотици невинни на смърт или на бавна агония на Дяволските острови.

Но емигрантите не се предават, изгнаниците в Англия се готвят за отмъщение. На остров Джърси Виктор Юго пише, че императорът трябва да бъде свален, за да може Франция отново свободно да диша. Наполеон се проявява като тиранин, но тогавашното обществено мнение се оказва твърде късопаметно. Отначало то е само толерантно към господаря, прощава му кървавия пролог, а по-късно застава на негова страна. Сватбата на Наполеон с испанската графиня Мария Еухения Агустина де Бонтихо се превръща в национален празник, а когато се ражда наследникът, малкият Лулу, Франция се радва заедно с неговите родители.

Противниците на Наполеон в изгнание не могат да разчитат на преврат. Въпреки това те разработват теоретично различни планове. Но един от тях, Феличе Орсини, решава да действува.

Някои историци го наричат професионален революционер. Той е роден през 1819 г. в италианска Мелдола. Неговият баща участвува активно в борбата за прогрес. И малкият Феличе отрано изпитва ударите на политическия терор. Той е на три години, когато в дома им влизат полицаите, арестуват баща му и го отвеждат в затвора, откъдето по-късно по етапен ред го изпращат в изгнание. Майка му Мария Орсини остава с децата без средства и Феличе трябва да живее при заможния си чичо в Имола.

Той израства в среда на буржоазно благополучие, в която и дума не би могло да става за революционни идеи. Но в жилите на Феличе тече неспокойна кръв. На дванадесет години той вече участвува в антиавстрийска демонстрация. Заедно с австрийските въоръжени корпуси швейцарските наемници на Ватикана потушават демонстрацията, арестуват или разпръскват демонстрантите.

Никой не забелязва момчето с кокардата. Но Феличе не унива.

Пътят му на революционер ззпочва с нещастен епизод. Феличе се снабдил с барабанен револвер. Като си играел веднъж с него, получил се изстрел, куршумът случайно ранил готвача на чичо му Доменико Спад. Стрелецът се изплашил и избягал в планините, а после през проходите минал границите на Тоскана.

Чичото на Феличе е богат и уважаван гражданин с влиятелни връзки, и затова не му било трудно да замаже злополучната постъпка на племенника. Той получава от тогавашния архиепископ Ферети, станал по-късно папа, известен като Пио Ноно (Пий IX), уверение, че Феличе може безнаказано да се върне.

На младия Феличе му провързява. Чичо му проща-ва, властите забравят и той би могъл спокойно да се посвети на юридическите науки. С такава цел заминава за Равена, а по-късно за Болоня и попада в центъра на революционното движение, което чичо му най-малко е желал.

Тук се срещат баща и син, свързват се, договарят се и не след дълго се появяват в Имола. Някой обаче ги забелязва и ги предава. През нощта пристига полицията.

Андрея и Феличе Орсини попадат в затвора като опасни революционери.

По онова време много-много не си губят времето с противниците на режима. Три дена след арестуването завързват Феличе с верига за някакъв убиец и го ескортират в Песара, където не остава задълго. В затворническия транспорт отново се среща с баща си. Откарват ги в Орбино. И по пътя, и в затвора двамата се убеждават в нечувания терор, чрез който полицията се опитва да сплаши опозицията. Бащата предчувствува, че това прехвърляне от затвор в затвор не води към добро. В Рим те са изправени пред църковен съд. Заради бунта им срещу всички правителства на Италия прочутият с печална слава трибунал ги осъжда на доживотен принудителен труд.

И въпреки това те дочакват освобождението си. Един ден преди транспортирането на затворниците умира папа Григорий XVI и властите отлагат превозването на осъдените.

На ватиканския трон се възкачва Пий IX, някогашният архиепископ Ферети, който спасява за втори път Феличе. Той обявява амнистия, а от двамата Орсини иска писмена декларация, че вече никога не ще се противопоставят на владетеля и правителството.

Андрея Орсини, уморен от живота на изгнаник, капитулира. Той спазва подписаното обещание. Може би Феличе също би се опитал да стори това, ако междувременно не е провъзгласен за мъченик от революционерите, които следели неговите страдания по затворите и процеса пред светия трибунал.

От малък Феличе Орсини мечтае за велики дела. Сега анархията се превръща в негова мисия в живота.

Разбира се, властите не го оставят без наблюдение, скоро е заловен на местопрестъплението и изгонен зад граница. По пътя полицията, разбира се, не любезничи с него.

След революцията положението му се променя. Орсини е реабилитиран и през 1848 г. за известно време става депутат в родния си край.

Скоро обаче австрийските войски нахлуват отново в освободената територия и всичко рухва. Преоблечен като келнер, с фалшиви документи Феличе Орсини се отправя най-напред за Флоренция, оттам за Генуа, а когато научава, че полицията е по следите му, поема за Ница.

Среща се с руския революционер Александър Иванович Херцен, а по време на пребиваването си в Ница и с революционери от други европейски страни и разбира, че борбата на италианците за свобода не е откъсната от борбата на пробуждащите се прогресивни сили в Европа.

Орсини продължава да пътува. Известно време живее в Швейцария, а по-късно във Виена, където замисля атентат срещу Франц Йосиф.

Остава само с плановете си, но въпреки това Орсини е изправен пред съда за анархистична агитация против господаря император и отново е осъден на доживотен затвор. Откарват го в крепост в Мантуа, където е трябвало да прекара останалата част от живота си, окован с вериги, в подземна килия.

Не след дълго той отново е на свобода. Бог знае как е успял да вмъкне тайно в килия номер четири в затвора „Кастел Сан Джорджо“ опиум и с каква хитрост го е сложил в ракията на пазача. Но той наистина е направил това. И когато през нощта срещу първи април 1856 г. упоеният пазач заспал, Орсини взема ключовете, преоблича се и още същата нощ избягва.

Пристига в Генуа, а после през Швейцария в Париж, откъдето с фалшиви документи се появява в Лондон. Там се среща не само с Джузепе Мацини, но се запознава и с Лайош Кошут, унгарски революционер, борец за независимост и през 1849 г. президент на Унгария.

В Лондон Орсини става учител по италиански, изнася лекции по италианска литература и продължава да крои революционни планове. Точно по това време решава да извърши атентат срещу френския император Наполеон III. Съображенията му са прости н логични. Някога Луи Наполеон Бонапарт и Орсини са воювали от еднакви позиции срещу папата за освобождението на Италия. Бонапарт се е клел, че ще вложи всички свои сили в борбата и ще съдействува за свалянето на режима. След 1848 г. той изменя и става противник на освободителната борба.

По всяка вероятност пръв помощник на Орсини в организирането на подготвяния атентат е корабният лекар Симон Франсоа Бернар, политически емигрант от южнофренския град Каркасон, който го запознава и с другите заговорници — Рудио и Пиери. По-късно към тях се присъединява Антонио Гомес, служил някога в чуждестранния легион. Джузепе Акдреа Пиери произхожда от Лука, работи в Лион и в Париж и е с нечисто минало. Осъждан е някога за кражба. Няколко години служи във френския чуждестранен легион, но не обича да си спомня за това. Затова пък с удоволствие подчертава заслугите си по време на службата като планински стрелец, където уж стигнал до чин майор. След това обаче се заплита в заговор, полицията открива следите му и той избягва във Франция. Но и там властите не го оставят на мира, затова се преселва в Дюселдорф и накрая в Лондон.

Петимата заговорници се съюзяват с инженер Тейлър, който живее в Сандънхъм и познава конструкцията на адските машини. Той е точно човекът, от когото Орсини се нуждае. Групата на атентаторите вече е комплектувана.

Феличе Орсини има богат опит и знае, че трябва да бъде твърде съобразителен. Затова се подготвя с прецизността на професионален стратег. Най-напред си осигурява фалшиви документи. От типичен италианец с черна брада и мустаци той става англичанинът Томас Ал-соп, живеещ известно време в хотел „Гингер“. По-късно се преселва в Брюксел, настанява се в центъра на града в един от най-добрите хотели на „Плас Роял“. Тук се представя като богат собственик.

Междувременно инженер Тейлър е произвел бомбите и ги предава на доктор Бернар, който ги разглобява, поставя ги в куфар и ги предава на някой си Джоузеф Джордж, като му обяснява, че става въпрос за прототип на ценно изобретение. Поради неотложна работа не можел да напусне Британия и затова би се радвал, ако господин Джордж му помогнел. В Брюксел, в кафенето на брата на господин Джордж на „Плас де ла Моне“, щял да мине един англичанин да вземе куфара.

Навярно Джоузеф Джордж е бил доверчив човек. Понеже нямал никакво понятие от това, което пренася, спокойно показва частите на митничарите и ги обмитява като газови уреди. В уговорения час той пристига в кафенето на „Плас де ла Моне“, където вече го чакал самият доктор Бернар, сияещ от радост, че е успял в Лондон да уреди неотложните си работи по-рано, отколкото е предполагал. Учтиво му благодари за услугата и сам се погрижва за „уредите“.

Според документите Джузепе Андреа Пиери е вече пруският гражданин Йосиф Андреас Перси, а неговият колега Рудно се представя за португалец, привидно работещ като комисионер на бирена фабрика, и се нарича Да Силва. Гомес е снабден с документи на името на Брайън Суайни. Шефът на заговорннците господин Томас Алсоп контролира подготовката и дава команда да се проведе първата част на операцията.

На 12 декември на Северната гара в Париж от влака слиза мъж с вид на благоденствуващ човек, кимва на носача, поверява му багажа си и поръчва файтон. Спира пред „Отел дьо Лил е д’Албион“ и се регистрира като английски гражданин Томас Алсоп. След няколко дена се премества в луксозен апартамент в първокласна къща. Тук той се държи като богат човек, за когото парите нямат значение. Междувременно Рудио и Пиери също идват в Париж

и се настаняват в Монмартър в дом със самохвалната табела „Отел дьо Франс е дьо Шампаи“, а всъщност олющен пансион, в който наемът не струва и цял франк. Гомес — Суайнн се представя като лакей на англичанина Алсоп и затова живее близо до господаря си в малкия хотел „Сакс-Кобург“. Актьорите са готови, а режисьорът намира и подходяща сцена за драмата.

Място на настъплението: ъгълът на ул. „Льо Пелитие“.

Феличи Орсини, представящ се за почтения английски благородник Томас Алсоп, се разхожда бавно, съпровождан от лакея Суайни, който крачи две крачки подир него. Алсоп с бастуна си му показва местата на атентаторите и мястото, където Антонио Гомес трябва да постави адската машина.

На завоя кочияшът на императора обикновено намалява скоростта, така че ще има достатъчно време да се взриви машината. Пиери и Рудио ще застанат колкото може по-близо до входа на операта. В джобовете си ще държат бомби, та ако адската машина не избухне, да могат да поправят грешката. Орсини преценява всички евентуални положения и взема под внимание непредвидените обстоятелства. Нали за това е проучил историята на атентата срещу Бонапарт през 1800 г. Гомес ще постави адската машина на определеното място, бързо ще се скрие и ще чака. Ако обаче императорът остане жив, той ще изтича към фоайето на операта и отблизо ще хвърли последната бомба. Такъв е планът.

Не е известно как Орсини е успял да научи подробностите за програмата на императора, от кого е разбрал, че възнамерява да отиде с императрицата на опера.

Не е известно кой е информирал и парижкия полицейски префект за наличието на някаква подозрителна личност — за един от заговорниците.

Може би Орсинн чрез свой шпионин в императорския двор или чрез някой от лакеите се е добрал до необходимата информация? Може би н полицейският префект да е имал свой агент в кръговете на революционерите или пък му е съобщил някой от платените доверени лица в хотелите? Орсини не е споменавал пред никого за източника на сведенията, не е казал нищо и парижкият полицейски префект.

1858 г., четиринадесети януари сутринта. Както подобава на заможен англичанин, Томас Алсоп — Феличе Орсини става късно, изкъпва се, закусва добре, грижливо се облича и за по-голяма сигурност още веднъж поглежда в чантата, която вече е готова до вратата, проверява съдържанието й, за да види дали нещо не е забравил, взема я и излиза на стълбите. Прислугата иска да му помогне, но „английският“ джентълмен учтиво отказва. Адската машина е заредена и трябва само да се навие пружината.

Между десет и единадесет часа фиакърът на Орсини спира в Монмартър пред „Отел дьо Франс е дьо Шампан“. Орсини влиза с чантата и разговаря с помощниците си Пиери, Рудио и Гомес.

В четвъртък парижката опера се готви за гала представлението в чест на славния Масол и на не по-малко известната примадона Ристори. Императорската ложа е готова. Наполеон III ще присъствува с императрица Еухения. Орсини знае за това от два дена, дори е осведомен, че Масол ще изпълни арията на Вилхелм Тел, а Ристори арията на Мария Стюарт. При това той е твърдо уверен, че нито единият, нито другият ще пеят.

Какво ти представление след убийството на императора!

Всички са готови — императорът, атентаторите, солистите. Прислугата в императорската конюшня лъска позлатената карета.

Но следобед на масата на префекта на парижката полиция се появява неочакваното сведение: из Париж се скита чужденец на име Пиери, заподозрян, че подготвя атентат срещу Негово величество императора на Франция.

Съобщението е сигнал за бойна тревога. Префектът Пиетри алармира инспекторите и след няколко минути те са вече на улицата. Парижката тайна полиция има богата практика. Цивилните детективи не за пръв път провеждат акция от такъв мащаб. Във всички квартали имат свои доверени лица, от които получават сведения. Именно някой от тях предупреждава за монмартърския „Отел дьо Франсе дьо Шампан“. Там детективите откриват следите на Пиери, проследяват го и вечерта около осем часа, един час преди императорът да тръгне към операта, изненадващо го залавят.

Полицейският префект трие доволно ръце. Осведомителят не ги е подвел. В джоба на Пиери намират бомба, зареден с пет патрона пистолет и много пари. Разоръжават го и записват биографичните му данни точно в момента, когато императорът и императрицата се качват в каретата. Полицейският префект смята акцията за успешно приключена. Дори и през ум не му минава, че атентаторът може да не е сам. Той вече си представя как през антракта ще изненада императора със съобщението си и с нетърпение очаква неговата похвала. Затварят Пиери в килията и не бързат с разпита.

Междувременно другите заговорници вече чакат на определените места и Рудио се пита защо още не идва Пиери.

Едва към девет и половина кавалкадата потегля. В началото се движат конниците от личната охрана, следва каретата със съпровождащите офицери. Във втората карета са императорът и императрицата, срещу тях на резервната седалка е седнал адютантът на Наполеон генерал Руже. С третата карета пътува принцеса Матилда с двете си придворни дами.

Парижани са любопитни. Те се тълпят по тротоарите и поздравяват с възгласи императора. На улиците е сумрак, Париж не е добре осветен. Гомес се промъква на определеното място, оставя до краката си пакета, сякаш иска да освободи ръцете си, за да може да ръкопляска.

Съгласно плана той навива пружината на механизма, поставя адската машина на бордюра, изчаква да се появи на завоя каретата на императора, навреме освобождава предпазителя и се смесва с тълпата.

Няколко секунди напрежение. Механизмът не се задействува.

Каретата минава невредима.

За всеки случай Орсини носи в джоба си бомба. Останалите също. Феличе мушва ръка под балтона си, освобождава предпазителя на бомбата, извиква към другарите си и те да хвърлят своите бомби.

Най-известната картина, отразяваща експлозията, е литографията на Уалдоу. Вечер. Улица с газови фенери, тълпа от ужасени хора, в центъра ослепителен блясък, във въздуха и на паважа се виждат коне, кочияшът е на капрата, а зад прозорците на позлатената карета се очертават изкривените от ужас лица на императора и на неговата съпруга. Едната от бомбите е избухнала под каретата.

Чуват се три оглушителни експлозии. Въздушната вълна е изгасила фенерите. Пълен мрак. Атентаторите са хвърлили бомбите само на няколко десетки метра от входа на операта, където са се насъбрали хора, някои се гърчат по паважа. Под краката на бягащите скърцат стъклата от разбитите прозорци на околните сгради.

Постепенно улицата се осветява от синкави пламъци. Някой се е сетил да запали счупените газови фенери. Императорската карета е наклонена на една страна към тротоара. През тълпата вече се промъква полицай и отваря вратата.

Императорът слиза и галантно подава ръка на императрицата. Върху носа му се вижда едва доловима драскотина, а на врата на неговата съпруга — малка рана. Каретата на императора е бронирана в долната част. Дебелите стоманени плочи са спасили императорската двойка.

Полицаите нареждат на живеещите наблизо да поставят запалени свещи по прозорците. Императорът и императрицата се качват в друга карета, която с мъка си пробива път през тълпата. Парижани се радват, че императорът се е спасил, но Наполеон се страхува да не би на улиците да го дебне друг атентатор с бомба и затова бърза да се скрие зад стените на двореца.

Равносметката от атентата е потресаваща. На място загиват двама души — един полицай и някакъв чиновник. Но по-късно, както съобщава д-р Тардио, още шестима ранени умират и сто и петдесет, засегнати от осколъците парижани, са изпратени в болница.

Незабавно полицията започва издирване. Още от разследването на местопрестъплението става ясно, че атентатът е дело на няколко атентатори. Йосиф Андре-ас Перси, със собствено име Пиери, е зад решетките. Междувременно следователите установяват, че е италианец и паспортът му е фалшив. След атентата мигновено се отправят към хотела и в леглото му намират полуоблечен мъж, завит презглава. Легитимира се като португалец на име Да Силва. При следствието се оказва, че и неговите документи са фалшиви, в действителност се се нарича Карло де Рудио — италианец.

Детективите разпитват персонала на хотела и научават с кого са били свързани. Така те разкриват Суайни — Гомес и го арестуват близо до операта в една италианска гостилница. И тъй като им е било известно, че той е лакей на богатия англичанин, бързо откриват и Томас Алсоп, т. е. Феличе, Орсини.

В четири часа след полунощ, шест часа след атентата, заговорниците до един са зад решетките. Парижкият полицейски префект отново трие доволно ръце.

Следствието се води от Пиетри и лично той докладва за резултатите на министъра на вътрешните работи. На следващата сутрин и двамата се явяват пред императора, за да му докладват за успеха. Наполеон III обаче не е във възторг, че нападателите са италианци и членове на революционната организация „Млада Италия“, защото е убеден, че това са само някои от многото евентуални атентатори, че движението за свободата на Италия е далеч по-опасна организация, отколкото всички емигранти републиканци, взети заедно. Те не може да бъдат победени с обикновени средства. Император Наполеон ги познава, защото някога е крачил в една редица с тях, давал е клетва за вярност в борбата за освобождението на Италия. Затова се и страхува.

Нзй-после е разкрит и французинът, който е имал пръст в подготовката на атентата. Детективите установяват, че използуваните бомби не са от френски произход, а са доставени от Белгия чрез доктор Бернар, живеещ в Брюксел. Тръгват по следите му, но късно. От Хавър с кораб Бернар заминава за Англия и по време на диренето е вече в Лондон.

Министърът на външните работи нарежда да се изпрати нота, в която настоява затворникът да бъде предаден. Английският министър на външните работи възлага задачата на Скотлънд ярд. Полицията арестува доктор Бернар и го изправя пред съдия-следователя в Боу стрийт. Доктор Бернар ангажира способен защитник, който успява да насочи английското обществено мнение в полза на арестувания. По улиците на Лондон излизат групи демонстранти. Демонстрантите не искат английските власти да предадат Бернар и правителството наистина не дава съгласието си. Доктор Бернар е освободен и дори получава разрешение да живее в Англия. Тези обстоятелства стават причина за сериозна политическа криза. В отношенията между Франция и Англия се получава пукнатина. Говори се за открит конфликт. В английския официален „Енюъл реджистър“ през 1858 г. е отбелязано изявлението на френското правителство. В него се съдържа сериозно обвинение.

„Английските закони оказват в недопустима степен защита и подкрепа на чуждите емигранти и диверсанти. Англия не се е погрижила да вземе мерки за предотвратяване подготовката на заговора, който без малко да бъде съдбоносен за френския император, и следователно не е изпълнила задълженията си на верен и искрен съюзник.“

Декларацията буди неодобрение. В своя защита и в интерес на английския престиж английският премиер лорд Палмерстон се опитва да прокара в парламента допълнение към закона, квалифициращ заговора като престъпление, но Долната камара поддържа становището си. Лорд Палмерстон губи и подава оставката си.

Адвокатът на доктор Бернар е добър и го спасява.

Феличе Орсини не би могъл да има по-прочут защитник от парижкия Жул Фавър, но това не му помага. Публиката в съдебната зала и френското обществено мнение се оказват в особено положение. Императорът е станал любимец на французите, но чернобрадият атентатор, който не се поколебава да жертвува живота си в името на една благородна цел, им е също симпатичен Та той се е борил за възстановяване свободата на своята родина, а такава постъпка французите винаги са в състояние да оценят. А когато на съдебния процес защитникът чете писмото на довереника си, адресирано до Наполеон III, мнозина застават безрезервно на страната на обвиняемия.

„До Наполеон, император па французите!

… Свеждам глава пред съдбата си и не ще моля за милост, и то защото ще трябва да се унижа пред този, който лиши от свобода моята нещастна страна, и защото смъртта е единственото спасение в положеното, в което се намирам. Сега, когато съм на края на живота си, искам да направя последен опит да помогна на Италия, за чиято независимост се излагах на не една опасност…

Заклевам Ви, Ваше Величество, върнете на Италия независимостта, която загубиха децата на тази страна през 1849 г. по вина на французите. Спомнете си, Ваше Величество, че италианците, сред които бе и моят баща, с въодушевление проливаха кръвта си за Наполеон Велики, където и да ги водеше той, и че му останаха верни чак до детронирането му.

Нека Ваше Величество не отхвърли последното желание на един патриот, стъпил на последното стъпало на ешафода, и освободи неговата родина. Тогава славата на императора ще бъде съпроводена от благословията на двадесет и пет милиона свободни италиански граждани…“

Никой не е очаквал друга присъда, но едва ли някой преди процеса би посмял да твърди, че Орсини ще спечели благоразположението на толкова много французи. Дори й на императора. Сам Наполеон III нарежда да се публикува писмото на атентатора в „Монитьор“. А симпатичният Феличе Орсини, впрочем също юрист, произнася своето верую на атентатор пред съда:

„Не искам тук да изброявам причините, които ме до-ведоха до убеждението, че политическите планове на императора се различават от интересите на италианското движение за независимост. Признавам, че реших да го убия, след като стигнах до убеждението, че именно той е най-голямата пречка по пътя на нашата независимост.“

Орсини, Пиери и Рудио са осъдени на смърт, Гомес — на доживотен затвор. На тринадесети март следващата година ги отвеждат към гилотината боси, облечени с бели ризи с черна качулка като отцеубийци. Наполеон III носеше титлата „Баща на родината“.

Орсини не успя да убие френския император, но неговият атентат все пак спомогна за насочването на историческото развитие в такава насока, в каквото той бе искал. Атентаторът не доживя това време, но той постигна целта си.