Вацлав Павел Боровичка
Атентати, които трябваше да променят света (11)

Първата жертва на Първата световна война

В подготовката на това убийство участвуваха някои достопочтенп господа от френската общественост. Парижкият печат и клюкарите по кафенетата изиграха ролята на гангстерски босове. Политическата спекулация, a в значителна степен и едностранчивото патриотарство преди и след сараевския атентат и дългогодишният стремеж на французите да отмъстят на германците за поражението в Седан през 1870 г. прокараха пътя на атентатора.

Между другото той би могъл да получи ясни указания и от ежедневниците: „Не си струва наказателният взвод да изстрелва дванадесет куршума срещу господин Жорес, за него би било достатъчно само едно въже…“ (Юрбен Гойе). А Шарл Мора нарече вожда на френските социалисти и радетеля за мир и нормализиране на френско-германските отношения Жан Жорес „мръсна проститутка, издържана от германците“.

Няколко дена преди атентата демонстрантите по Шан-з-Елизе викаха по адрес на безкористния политик и журналист: „Долу Жорес! Плюйте в лицето му! Да живее армията!“ След смъртта му и след процеса срещу неговия убиец около триста хиляди парижани демонстрираха против оправдателната съдебна присъда и без малко протестите на разгневените граждани да се превърнат в сериозни политически размирици. След поражението на Германия французите почетоха паметта на първата жертва на Първата световна война, като пренесоха останките на Жорес в Пантеона на безсмъртните.

През юни 1914 г. той бе навършил петдесет и пет години, изминал бе трудния път на политик, воюващ за социален прогрес. Роден в бедно семейство, следвал като стипендиант, на двадесет и пет години той вече е депутат и преподавател по философия, основател и главен редактор на „Юманите“.

След сараевския атентат Жан Жорес се стремеше с всички сили да защити мира. Той бе убеден, че военната психоза е изкуствено и целенасочено поддържана и че ако обикновените хора изразят ясно своето несъгласие, ако работниците, например чрез генерална стачка, демонстрират отношението си към безотговорните политици, не ще се стигне до най-лошото.

В този дух Жан Жорес се изказа в Брюксел на заседанието на Международното социалистическо бюро. След като Австро-Унгария в началото на август 1914 г. нападна Сърбия, а интернационалът практически бе разтурен, в Брюксел се проведе голям международен митинг на мира. Социалистите правеха всичко възможно да спасят Европа от застрашаващия я конфликт.

На 29 юли на тази внушителна манифестация, в която участвуваха осем хиляди брюкселски работници, от името на германските социалисти произнесе реч Хуго Хасе, а от името на французите Жан Жорес. За политиката на френското правителство Жан Жорес заяви: „Заради своето твърдо и непоколебимо становище по въпросите на френско-германското сближаване аз открай време привличам ненавистта на нашите шовинисти. Ето защо имам правото да заявя, че в този момент френското правителство желае мир и работи за неговото опазване.“ До последния си миг той се бореше за мир, но в очите на националистите беше враг и изменник, прусак и продажник. Кой ли не наливаше масло в огъня и не подстрекаваше срещу него? При това въпреки непоколебимия си оптимизъм Жорес бе един от малкото политици, които съзнаваха огромните размери на един европейски конфликт. Петнадесет години преди Сараево той написа пророческите думи: „Ако избухне война, тя ще бъде страшна и ще вземе невъобразими размери. За пръв път ще се разрасне във всеобща война, която ще обхване всички континенти… Нашата планета ще почервенее от пролятата кръв.“

Привечер на 31 юли 1914 г. след целодневни заседания в Президиума на правителството и в Министерството на войната той се връща в канцеларията си в „Юманите“, за да напише уводната статия за последните драматични събития след обявяването на мобилизацията. Може би все още е имал някаква надежда.

Беседва накратко с редакторите, после се опитва да намери въздействуващо заглавие. Тръгва с колегите си да вечеря. Някой предлага да отидат в ресторант, но Жорес, подготвил вече мислено статията си, предпочита да не се отдалечава много от редакцията и предлага да отидат в „Кафе дю Кроасан“ на улица „Монмартър“.

По това време кафенето се превръща в нещо като клуб на журналистите и в двадесет и един часа почти всички маси са заети. Само покрай прозореца все още е свободно и групата се настанява там.

Гореща лятна вечер. Прозорците са широко отворени и за да не са като във витрина, издърпват завесите и си поръчват вечеря.

Раул Вилен е вече в Париж. Той е пристигнал от Ремеш миналия ден със зареден пистолет, защото е тръгнал за Париж с една единствена цел — да убие Жорес, когото смята за враг на Фракция, за подлец и изменник, както между другото пишеха във вестниците.

Двадесет и осем годишният мъж с не твърде приятна външност и не твърде благоразумен бил следвал в Селскостопанския факултет, но все още не работел, защото, както казвал, не можел да си намери работа. Не членувал в никаква политическа партия, а към решението да убие Жорес го подтиква шовинистичната журналистическа кампания.

По всичко личи, че не е съвсем нормален. Има дори и наследствени предпоставки за това. Вече двадесет и пет години майка му е в института за душевно болни. Баба му също страдала от сериозни психични смущения. Самият той се държи странно, неуверено, наблюдава света с блуждаещ поглед и не преценява събитията критично. Явно, поддава се лесно на външно влияние.

По-късно убиецът признава, че подтик за убийството получил по време на представлението на „Сид“ в Комеди Франсез преди Коледа 1913 г., след което дълго препрочитал стиховете от книгата на Корней. От статиите във вестниците Раул Вилен научил колко е опасен антимилитаризмът и разбрал, че за всичко е виновен Жан Жорес, защото именно той е против открития конфликт. Тогава решил да го убие. Няколко дена преди атентата, на погребението на баба си в Ремеш, казал на

свой познат: „Има политици, които не заслужават нищо друго освен смърт, защото работят за Германия.“ После заминава за Париж.

Когато слиза от влака, на Източната гара се провежда мощна антивоенна демонстрация на железничарите. Разбира се, от тротоарите се чуват и реакционни гласове. Раул Вилен се присъединява към опозицията, тъй като е убеден, че демонстрацията е дело на Жорес.

Отначало наблюдава жертвата си отдалече. На няколко пъти изчаква Жорес пред редакцията на „Юманите“, проследява го, може би за да се убеди, че ненавистта му е истинска.

Раул Вилен се осведомява от портиера дали господин Жорес е в редакцията, защото твърдо е решен да нахлуе в сградата на вестник „Юманите“ и да я превземе.

Жан Жорес обаче тъкмо бил излязъл с колегите си да вечеря. Раул Вилен тръгва подир тях.

Часът е двадесет и един и половина. Журналистите са насядали около масата и допиват бутилка вино. Изведнъж едни от тях поглежда към прозореца и забелязва непознат мъж, който отдръпнал завесата, оглежда хората в кафенето, а след това потъва в тъмнината.

Мъжът със смъртнобледото лице се появява отново в полуотворения прозорец. В ръцете му проблясва цевта на револвер. Разнасят се изстрели — един, два… Жан Жорес се смъква на масата.

Настъпва паника. Някой изскача през прозореца и хваща атентатора за гушата, завлича го в кафенето, сякаш за да му покаже какво е сторил. Влезлият полицай арестува убиеца.

Няколко минути Жорес — депутатът и журналистът — е в безсъзнание. Отначало присъствуващите се опитват да му помогнат сами, но аптекарят, оказал се сред посетителите, не дава надежда. Идва лекар, поклаща песимистично глава и след няколко минути съобщава, че Жан Жорес е мъртъв.

Вестта се разнася из Париж, по улиците викат „Убиха нашия Жорес“, а работниците от „Юманите“ се отправят към улица „Монмартър“, за да видят за последен път своя главен редактор.

Арестуват и разпитват убиеца, който не скрива самодоволството си от извършеното. В протокола от разпита обосновава своята постъпка по следния начин: „Наказах господин Жорес, защото измени на родината. Водеше кампания против закона за тригодишната военна повинност. Смятам, че трябва да наказваме изменниците, и мога да ви кажа, че имам чувството за изпълнен дълг.“ Наистина прокурорът бе изготвил обвинение срещу убиеца, но каква полза? Жорес бе мъртъв. Мнозина осъзнаха, че Франция изгуби патриота и революционера, големия мислител, вестранно образования и ненадминат оратор, човека с изключителна памет.

Убиецът му бе наследствено обременена личност с анормални психични наклонности. Надяваше се, че чрез убийството ще се прослави и ще стане национален герой. Впрочем той непрекъснато твърдял, че трябвало да го убие, че действувал от чист патриотизъм и че стрелял за доброто на народа. Признал, че имал намерение да убие германския император Вилхелм II, но се отказал, защото Вилхелм бил владетел, който открай време подкрепял изкуството н хората на изкуството. Раул Вилен се оказа на подсъдимата скамейка пред парижкия съд със съдебни заседатели едва след пет години. През войната нямаше нито време, нито настроение за обследване на виновността или невинността на умопобъркания „патриот“. Така обвиняемият имаше достатъчно време в ареста да осъзнае какво е сторил. Пред съда заяви: „Аз съм дълбоко религиозен и въпреки това трябва да ви призная, че не изпитах ни най-малко угризение на съвестта.“

Мнозина очакваха, че специалистите ще го признаят за невменяем. Лекарската експертиза доказа, че Раул Вилен е бил в състояние да отговаря за постъпките си, че не е действувал под натиск на непреодолима подбуда и съвсем точно е знаел какво върши.

Въпреки това не го осъдиха. Държавният обвинител подчерта патриотичния мотив и влиянието на политическото убеждение. „Наистина лицата, които убиват политическите си противници само заради различните възгледи, са заплаха за обществото, но въпреки това — обръща се той към съдебните заседатели — трябва да се имат пред вид смекчаващите вината обстоятелства.“

Това бе един шанс за защитника, който ясно изрази становището си по отношение на злодеянието на Вилен: „Ако осъдите Вилен, това би означавало да признаете социалистическото учение и предвоенната политика на социалистите. По такъв начин ще се съгласите с методите на класовата борба, революцията и болшевизма. В края на краищата няма съмнение, че извършителят на деянието е действувал от патриотични подбуди, неговото деяние е престъпление по убеждение, извършил го е в името на родината. Така че в никакъв случай не можете да приемете за убиец човек, който е действувал от такива подбуди.“

Една твърде опасна логика, но в политическата атмосфера след Първата световна война и след Октомврийската революция тя се наложи. Господа съдебните заседатели се оттеглиха на съвещание, след което обявиха убиеца на Жорес за невинен.

Освобождаването на убиеца на социалистическия журналист, на големия мислител и борец за социален прогрес разбунтува общественото мнение. А когато хората научиха, че вдовицата на убития главен редактор ще трябва да плати разноските по процеса срещу убиеца, демонстрациите достигнаха такъв размер, че имаше опасност от сериозни размирици. Започна да се говори дори за евентуална гражданска война.

Създаденият от Жорес вестник в редакционна статия изрази опасения, че снизходителното отношение към политическите насилници би могло да се превърне в сериозна опасност за основите на следвоенното държавно устройство. Опасенията бяха основателни.

Появиха се и други критични материали за съдебната практика и за малодушието на съдиите. Ясно бе, че те се страхуваха да не би чрез осъждането на убиеца на Жорес да бъдат обвинени, че застават на страната на привържениците на предвоенната политика на френската социалистическа партия. При това те не съзнаваха с какъв чувствителен взривен материал манипулират.

Случаят Раул Вилен остана петно в историята на френската съдебна практика и същевременно пример за това, докъде може да доведе една враждебна журналистическа кампания.