Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atentaty, ktere mely zmenit svet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

В. П. Боровичка

АТЕНТАТИ, КОИТО ТРЯБВАШЕ ДА ПРОМЕНЯТ СВЕТА

Превела от чешки Христина Милушева

Редактор Георги Коджабашев

Художник Гичо Гичев

Технически редактор Елисавета Зорова

Коректор Мариана Георгиева

Формат 84×108/32. ЛГ V1/56 в

Дадена за печат на 1. II. 1983 г. Подписана за печат на 13. VI. 1983 г.

Печатни коли 21. Издателски коли 17,64 УИК 19,131

Издателска поръчка № 32. Техническа поръчка № 31025

Код 24/95364/5627–20–83

Цена 1,81 лева

Военно издателство, София, 1983

Печатница на Военното издателство

с/о Jusautor, Sofia

 

V. Р. Borovicka

Atentaty, ktere mely zmenit svet

Svoboda, Praha, 1975

История

  1. — Добавяне

Пазачът на царските фенери

Той бе най-заможният помешчик в света и неограничен владетел на една шеста от Земята. Притежаваше над един милион квадратни километри земя, т.е. колкото Франция, Федерална република Германия, Белгия, Люксембург, Швейцария и Австрия, взети заедно. В железните си каси криеше седемстотин милиона златни рубли, тлъсти бяха и сметките му в някои европейски и други чуждестранни банки.

Името му бе Николай Александрович Романов, по божия милост император и самодържец на Велика Русия, московски, киевски, владимировски, новгородски, астрахански, казански, полски и сибирски цар и литовски, волински, подолски и финландски ерцхерцог. Тази роля никак не му прилягаше — за това се искаше ум, — но затова пък той беше вероломен, коварен и жесток. Страхуваше се за живота си и за наследения трон. И имаше защо. Не един от неговите предци е загивал от ръката на покушител или на твърде нетърпелив престолонаследник. Николай II бе последният руски цар.

А Распутин, груб и необразован мошеник, каквито историята познава малко, верски шарлатанин и ненадминат сводник, раб божий и пророк, чудодеен лекар и всезнааещ политик, страшен вагабонтин и благодетел на царския двор, без да ще, стана гробокопач на царската империя. Царицата на необятна Русия му бе осигурила добро местенце — пазач на царските фенери — с висока заплата и монополно влияние.

Царица Александра Фьодоровна, по произход немкиня, по рождение принцеса Алис Виктория-Беатрис, израснала в Лондон при баба си кралица Виктория, бе повече англичанка, отколкото немкиня, но в никакъв случай рускиня. Тя е властна пред царя и послушна пред Распутин. Лицемерно набожна, истерична, анормално суеверна, вярваща в духове и чудеса, царицата като че ли е била предопределена за идеална партньорка на шарлатанина. Психически подтисната, тя живее в непрекъснат страх от утрешния ден, в опасения за съдбата на съпруга си и децата си, а в крайна сметка и за цялото царство. Впрочем руската й кариера започва не съвсем насърчително.

С бъдещия си съпруг тя се запознава в английския кралски двор, влюбва се в него, а и той я обожава. Само че руският престолонаследник трябвало да води четиригодишни пазарлъци, докато получи разрешение да се ожени за нея.

В лятната резиденция в Крим очакват пристигането й. Принцесата идва с надеждата, че Русия ще й падне на колене. Вместо това тя среща скрито презрение. В кулоарите се шушука, че немкинята е донесла нещастие на Русия.

Даже цар Александър III, свекърът й, не я посреща с разтворени обятия — препил до смърт, той лежи на смъртно легло. Придворните очакват последния му час и не обръщат особено внимание на чуждата принцеса.

Александър III е мъртъв, да живее Николай II!

И от невеста на престолонаследник — направо царица. Но вместо празненства и веселие тя потъва в дълбок траур до ковчега на този съвсем непознат за нея старец, макар и бивш цар, и изминава дългия път от Крим до Москва в един и същ влак с мъртвеца, за когото на всяка гара се отслужват безкрайни заупокойни молитви.

Сто години преди тези събития някаква руска сибила предсказала, че именно през първите години на двадесетия век страната щяла да изживее период на неволи и невъобразимо нещастие. Много неща подсказвали, че е била права.

След тържественото царепомазване Николай II, цар на цяла Русия, дава обявление, в което обещава на всеки, който присъствува на веселието на Хлодинското поле, три сувенира: чаша с царския герб, кърпа и рубла за път. От уста на уста царското обещание става неимоверно голямо — започва да се говори, че всеки пристигнал селянин ще получи от царя крава. На Хлодинското поле се струпват към половин милион души.

Организаторите не били подготвени за толкова многобройна тълпа. Създава се паника. Хората започват да се блъскат и да падат в някакво военноучебно укрепление — три метра дълбок и два метра широк окоп. Предните, ужасени, се опитват да задържат натиска, а задните напират, за да се доберат до сувенирите. Така се стига до гибелното нещастие. На всичко отгоре великият княз Сергей Александрович, чичо на царя и московски кмет, се постарава да обърка още повече положението. Нарежда на казаците незабавно да въведат ред и да осигурят достойно протичане на тържеството.

Казаците се впускат да усмиряват тълпата по своему — с камшици и саби. На утъпканото поле остават над три хиляди трупа, повечето на прегазени жени и деца. Мнозина загиват в окопа, притиснати и задушени от падналите върху тях хора.

Царица Александра Фьодоровна не научава цялата истина за злощастието. Съобщават й, че са загинали само няколкостотин. Въпреки това тя си втълпява, че нещастието на Хлодинското поле е знамение за божия гняв и че може би наистина е донесла нещастие на Русия.

Следващите събития потвърждават опасенията й. При официалното посещение на царското семейство в Киев на бреговете на Днепър устройват тържество в нейна чест. Пред очите на високите гости празнично украсеният кораб потъва и във вълните на буйната река загиват около триста души. Отново знамението на провидението! Страх обзема царицата и не я напуска. С всяка изминала година и пред очакване на дете тя е все по-угнетена. И макар че царят и цялата страна очакват престолонаследник, тя предчувствува, че не ще роди здрав син, защото нейният род бил обременен с неизлечима наследствена болест — хемофилия, — която се предавала от майката на сина. Зла съдба била сполетяла брата, двамата братовчеди и чичото на царицата — всички умират от хемофилия.

Дълга и мистична била историята преди раждането на наследника.

На прага на двадесетото столетие огромното руско царство живее все още в плен на суеверията и средновековните религиозни предразсъдъци. По селата пътуват мръсни и брадясали свети люде, чудодейни монаси и чародейци странници са част от постоянните атракции на манастирите. И в това, че неграмотните и измършавели селяни им вярват, няма нищо чудно, странното е, че и царското семейство вярва в техните съмнителни магии и заклинания.

Царицата става всепризнат меценат на шарлатаните, тя жадно слуша нищо неозначаващите пророчества на амбулантните ясновидци, побърканата света Матрьонушка имала такъв голям успех в царския двор, че получава царски хонорар — голямо имение и чувал жълтици за построяване на манастир.

По онова време звезда от първа величина в категорията богоугодни шарлатани е Йоан Кронщадски, който се настанява в Андреевската църква и устройва масови разкаяния. Неговите представления имат наистина внушаващо въздействие.

Разбира се, винаги възниквали размирици, караници и побоища между вярващите, така че царските жандарми са имали доста работа.

В петербургски я двор се появява умопобърканият Митя Блажени, който при честите си епилептични кризи произнася неразбираеми слова. Придворните си ги обясняват по своему.

Смахнатата Дария, към която царицата е особено благосклонна и й отделя изключително внимание, е непоправима алкохоличка.

Макар и да е израснала в английския кралски двор, да е получила най-добро образование и да е живяла сред забележителни хора, след пристигането си в Петербург Александра Фьодоровна се отдава на средновековните обреди на изостаналия народ.

През 1901 г. (тогава вече има три дъщери и копнее за син) царицата посещава Париж. В Лион се подвизава прославеният мошеник, чудотворният лекар Филип — в действителност пропаднал месарски калфа, на когото не му се работело. Затова той си отворил чудодейна приемна, където благославял хората, ръкополагал болните, мамел, лъжел и жънел успехи. Руският военен аташе в Париж научава за успехите на мошеника и го препоръчва на царицата. Мехлемаджията Филип (собствено име Низиер-Вашод) получил покана за Петербург и билет за първа класа.

След като пристига в Петербург, той се настанява в царския дворец и внушава на царицата, че ще забременее и ще роди син. Заблуждава я цели осем месеца, докато най-после дворцовият лекар професор От установява, че изобщо не е бременна. Въпреки това царицата не позволила да накажат шарлатанина. Напротив, нарежда да му присвоят титлата „Почетен доктор“, да го назначат за руски военен лекар и за таен съветник. Едва след това Филип изчезва от петербургската сцена. Свещениците разбират какво голямо влияние имат върху царицата чудодейните светци и се постарават да намерят заместник на сваления френски месар. И те го намират в лицето на саровския квалифициран чудотворец Серафим. Впрочем, той е с отлична репутация и при това отдавна е в гроба, което ги предпазва от евентуален скандал.

Изповедникът на царицата предлага Серафим да бъде провъзгласен за светия. Препоръчва й и чудотворния извор на Саровския манастир — изкъпалият се в него измивал от тялото си всички болести, а безплодната жена получавала стопроцентово въздействие.

Царицата приема всичко, което се отнася до най-голямата й грижа да роди син. За тази цел тя е готова да се подложи дори и на мъчение.

Царят като наместник божи на земята провъзгласява мъртвия монах за светец. В чест на това събитие устройват в манастира пищна вечеря.

Полунощ. Църковните сановници коленичат пред гроба на светията и гласно се молят. Придворните дами крачат бавно с развълнуваната царица към свещения извор. Там тя сваля украшенията си, дамите й разкопчават празничната дреха и царицата остава само по долна риза и боса върху студения камък до чудодейния извор. После съблича ризата и се потопява, тракайки със зъби, в студената вода. Настъпва тайнствена тишина, защото в този момент невидимите сили сътворявали чудото. Само откъм гроба на новоизпечения светец се носи мърморенето на свещениците.

Водата на свещения извор е ледена и царицата не издържа дълго в него. Излиза бързо и с помощта на придворните дами се облича. Точно след една година ражда син.

Обаче свети Серафим е изпълнил задачата си наполовина. Ражда се наследник, но страдащ от кралската болест — хемофилия. Сега пък царят и царицата се нуждаят неотложно от следващ магьосник, който да спаси сина им от смъртта, защото лекарите са безпомощни. На сцената се появява Распутин.

През най-буреносните дни на Първата руска революция, по време на размириците, които разтърсват страната и трона, на първи ноември 1905 г. цар Николай II написва в дневника си: „Запознахме се с раб божий Григорий от Тоболска губерния.“

Изглежда, за царя това събитие е било изключително важно.

Ефим Александрович Распутин бил обикновен селянин, каруцар и мелничар в сибирското село Покровское. През 1871 г. му се ражда трети син Григорий. И той като другите момчета тичал цял ден по бреговете на река Тур, не ходел на училище, а избягвал да помага и в къщи, обичал да лежи край печката и да мечтае за големия свят.

Известен е един украсен епизод от детството му. На беден мужик от селото откраднали единствения кон. Въпреки издирването крадецът не бил заловен. Гриша станал от леглото си до печката и с пророчески глас казал: „Пьотър Александрович го открадна!“

Случайно улучил, но сред селяните започнало да се говоря, че Гриша Распутин има ясновидски способности. Това го ласкаело.

Кой знае каква е истината, но добре се вмества в биографията на бъдещия чудодеец.

Распутин се оженва за Прасковя Дубровина, имат две дъщери, Мария и Варвара, и син Дмитрий. Сред съселяните си бил известен като гуляйджия и женкар. Никоя жена не могла да му устои. Но, изглежда, това не са били случайни успехи, от младини Гриша знаел как да спечели женската благосклонност. И за още едно негово „качество“ се говори. Безкрайно много пиел, сина си уж създал в пияно състояние и затова Дмитрий бил бавно развиващ се.

Кариерата му на свет човек започва от една случайна среща. Распутин бил вече на тридесет години и си изкарвал прехраната като каруцар. През един майски ден карал от някакъв отдалечен манастир млад монах за Верхотурие. За да убият времето си по безкрайно дългия път край река Тур, те беседвали по религиозни въпроси. Каруцарят Гриша разбирал от библейски сказания, по много църковни въпроси имал свое, често необичайно становище и това, което чул от младия монах, дотолкова го увлякло, че след като пристигнал в манастира, разпрегнал конете, вкарал ги в конюшнята и останал във Верхотурие.

Манастирът бил далеч от светското оживление, дори и от църковния живот, служел като поправителен дом за еретици. Тук живеели принудително изолирани онези монаси, които били прегрешили спрямо официалната линия, мнозинството от тях били членове на сектата „хлистовство“, пророци, вярващи в превъплъщението, почитащи своите живи христосовци и богородици, за които не важели никакви правила и божи закони, тъй като всичко, което светите хора вършат, е добро, макар и да изглеждало лошо.

На Распутин му харесали принципите на хлистовщината. Ленивият селски каруцар става усърден ученик, който почтително слушал проповедите на свещениците от сектата и взема поуки за в бъдеще.

След известно време излиза от църквата вече като обучен свет човек, като ново превъплъщение на Христос, който някога, преди много години, се бил появил в Русия в лицето на пророк Радаев, когото църквата и ортодоксалните вярващи осъдили поради разгулния му живот — живял едновременно с тринадесет жени.

И тъй като Распутин си намира исторически първообраз, поема мисионерския път из страната и се впуска в усъвършенствуване на Радаевото учение.

По онова време Русия е изостанала, мисленето на мужиците — примитивно. Достатъчно било някоя жена да започне да разказва за богоугодните дела на божия раб Распутин и всички не само го повтаряли, но и всяка прибавяла към историята съответно измислени подробности и популярността му растяла.

Хората в Русия вярвали масово в поверия и чудеса, и то по време когато Римски-Корсаков сътворява „Шехерезада“, а Репин рисува своите монументални платна, когато Чехов пише безсмъртните си произведения и Циолковски полага основите на междупланетните ракети, когато Павлов вече работи върху своето произведение за условните рефлекси и Ленин конспектира „Материализъм и емпириокритицизъм“.

Отначало Распутин става авторитетна личност в селата, по-късно в малките градове и накрая се прославя из цялата губерния. Поповете, владиците и негово благородие митрополитът започват да се интересуват от дейността на чудотвореца. Тях ги вълнува най-вече дали тази дейност е верска или политическа, дали е вредна за църквата и самодържавието, да не би Распутин да е анархист или опасен социалистически бунтар.

Комисията по разследването, председателствувана от саровския епископ, установява, че божият раб Григорий си пее религиозни песни, немит и брадясал се влачи от село на село, без да се интересува от политика. Значи, не е опасен нито за църквата, нито за царя.

Распутин получава от висшите църковни сановници свидетелство, с което може да почука на всяка врата. С утвърдена репутация той се насочва към Петербург. Руският народ гинел под тежестта на мизерията и глада. През последните сто години страната преживяла четиридесет неурожайни години, умирали от глад и епидемии хора и добитък. Средната възраст в Русия през 1897 г. била тридесет и две години. Всяка година бягали в чужбина около девет милиона руски селяни, останали без храна въпреки обширната плодородна земя. Кризата увеличавала броя на безработните и мизерията все повече нараствала.

По това време руският работник бил най-нископлатената работна ръка в света. Започнали стачки, създали се първите марксически кръжоци. Руско-японската война потвърдила неспособността на царския режим и засилила недоволството сред населението. На 28 юли 1904 г. есерите извършили атентат срещу министъра на вътрешните работи Плеве. Социалреволюционерът Сасонов хвърлил срещу него бомба и улучил. Царската охранка трябвало отново да признае, че не държи положението в ръцете си. После дошъл кървавият сблъсък. Сто и четиридесет хиляди петербургски работници демонстрирали пред Зимния дворец, войниците получили заповед да стрелят и по паважа останали хиляди трупове. Това бил сигналът за подготовката на руската революция.

Близо две години след раждането на Альошка отчаяните родители установяват, че страда от вродена хемофилия. На Александра Фьодоровна й е известно какво означава това, ето защо свиква най-прочутите лекари, но безрезултатно. Най-неочаквано някой се сеща за вълшебния чудотворец, за божия слуга Распутин.

Според една от версиите, с него се били срещнали в Киев великите княгини Милица и Стана, наричани в двореца „черногорките“, тъй като техният род произхождал от Черна гора. Чували били за неговите чудеса, видели предания богу човек със собствените си очи, навярно им е направил добро впечатление, и го препоръчват на царицата като спасител. Според тази версия, Распуган получил телеграма, че трябва незабавно да се яви в петербургския двор. Дамите поели трудната задача и го вмъкнали в двореца скрито от стражата, царската тайна полиция не трябвало да знае нищо.

Втората версия е по-правдоподобна. Свещениците и висшите църковни сановници заложили на чудодейния монах, настанили го в Петербург и използували първата възможност да го изведат на сцената. От опит вече знаели, че чудотворците имат по-голям шанс пред царицата, отколкото професорите и искали да имат свой човек в двореца.

Распутин излиза на голямата сцена и се представя, както подобава на всички шарлатани, като Ханусен, ясновидеца на Хитлер или мошеника Калиостро, или като който и да е от онези чудотворни знахари, заблуждаващи доверчивите хора във всички европейски страни.

Веднъж царският син Альоша си ударил коляното, раната не преставала да кърви. Лекарите безпомощно свивали рамене, дванадесет часа сменяли превръзките, но не били в състояние да му помогнат. Родителите изпаднали в отчаяние при мисълта, че не ще успеят да спрат кървенето, че единственият им син ще умре пред очите им.

Това се случило, когато царското семейство било в лятната си резиденция и било на гости у великата княгиня Анастасия в Царское село.

Тя се опитвала да успокои царицата, но безуспешно. Тогава се сетила за Распутин. Наредила да впрегнат конете и в галоп заминала за Петербург, за да го доведе. Откарва го най-напред у дома си, където чакало следващото действуващо лице от съзаклятието — Мария Вишнякова, бавачката на Альоша. Тя превела Распутин по задното стълбище направо в кабинета на царя.

Николай II седял до писалището си и решавал държавни дела. Царицата бродирала. Влязла бавачката и съобщила за Распутин, който нахлул в помещението като буйна река, стъпвайки с големите си селски ботуши по персийските килими, безмълвно приближил до царя, по селяшки го прегърнал и целунал, с царицата, която изгубила и ума и дума, сторил същото и едва тогава попитал къде е момчето.

Довели Распутин до леглото на Альоша. Отначало той дори не го погледнал. Коленичил пред иконата и започнал гласно да се моли — около двадесет минути. Альоша с любопитство го наблюдавал. А когато брадатият станал и направил над него голям кръст, детето успяло да го види отблизо. Нечист, брадясал, вонящ на пот.

Но гласът му бил приятен, Распутин умеел добре да разказва. Най-напред просто и кратко му казал, че вече няма да боледува, че скоро ще оздравее и ще стане от леглото, а после започнал да му разказва приказки. И разказвал толкова интересно, че царевичът слушал всяка негова дума жадно, докато уморен заспал.

Распутин станал, поклонил се като илюзионист след успешен трик и казал:

— Сега вече ще бъде добре!

Альоша заспал спокойно, коляното бавно престанало да кърви, царицата, трогната, коленичила пред раб божий Распутин и благодарила за спасяването на сина си.

Григорий Ефимович се представя отлично и от тази вечер вратите на царските покои са широко отворени за него. Стартът на шарлатанина в кариерата, каквато историята не познава, е обещаващ.

Естествено той не е излекувал наследника. Само е успял да успокои детето. Едва по-късно, когато медицинската наука разкрива връзката между физическите симптоми на болестта и психичното състояние на болния, лекарите се опитали да си обяснят „чудото“.

Несъмнено Распутин е имал способност да внушава. Полицейският началник Белецки пише в спомените си, че царската тайна полиция е разполагала с доказателства за това, че по време на пребиваването си в Петербург Распутин е вземал уроци при някакъв известен хипнотизатор, който по-късно признава, че ученикът му бил изключително надарен, имал силна воля и съумявал да я съсредоточи. От край време хипнозата и внушението са силно оръжие на ясновидците и чудотворците.

При по-нататъшното лечение на болния наследник обаче излизат наяве и други, по-радикални от психотерапията методи, с които Распутин се е мъчил да смае родителите на Альоша.

Цитираме съветския автор Аркадий Ваксберг: „Распутин създава впечатление, че с присъствието си предпазва момчето от болестта. И наистина, всякога когато отсъствувал, здравето на детето рязко се влоша-вало. Но било достатъчно да се появи и състоянието му се подобрявало. Оказало се, че придворната дама на царицата Анна Вирубова и тибетският лекар Бадмаев слагали в храната на наследника прах от женшенов корен и прах от рогата на млад елен, които предизвикват у предразположените лица кървене. След като Распутин се появявал, те вече нищо не поставяли в храната и болестта бавно отшумявала. Светият човек заявявал, че наследникът щял да се разболее четиридесет дена след смъртта му.“

Распутин наема и обзавежда в центъра на града пищен дом, приема гости, устройва вечери, става център на внимание на градските дами и прави редовни визити в царския дворец. Скоро той вече държи в ръцете си царя и главно царицата, които му вярват безгранично.

А това, което неграмотният мужик е правел с владетелите на велика Русия, граничи с фарса.

На 8 (22) септември 1915 г. царицата пише на царя от Царское село:

„Моята икона със звънчето наистина ми помага да познавам хората. Отначало не обръщах много внимание на това, не вярвах на себе си, но сега се убедих, че иконата и нашият Приятел (Распутин — б. а.) ми помагат бързо да разбирам хората. Звънчето би звъннало, когато някой идва при мене със зла умисъл, и не ще позволи на всички онези орловци, джунковци и дрентелновци да приближат до мене.“

А в писмото до царя от Царское село на 5 (18) декември 1916 г. четем:

„Мили, уверявам Те, че единствено правилно е да се вслушваме в съветите на нашия Приятел. Той усилено се моли денем и нощем за Теб. Той те пази на мястото, където си, само бъди убеден в това, както съм и аз и както успях да убедя и Ела, и занапред ще Те пази и всичко ще бъде наред. В «Ле Ами де Дьо», един от божите раби казва, че страна, в която раб божий помага на господаря, никога не ще загине. И това е така, само трябва да се вслушваме, да вярваме и да търсим съветите му и да не мислим, че той нещо не знае. Бог всичко му разкрива. Затова хората, които не разбират душата му, толкова непривично се възхищават от неговия удивителен мозък, способен всичко да разбере. А когато Той благослови някое начинание, то ще успее. Когато препоръча някои хора, човек може да бъде спокоен, че са добри. Ако по-късно се променят, то вече не е по негова вина, но Той греши в хората по-малко, отколкото ние, Бог го е дарил с голям житейски опит.“ Распутин не се отпуска и усърдно изучава човешките характери и се стреми да се запознае с колкото може повече забележителни личности, особено с техните съпруги. Неговите контакти са приятни и толкова полезни. Агентите на тайната полиция, които, естествено, са следили всяка крачка на царския чудотворец (защото рядко някой полицейски служител вярва в духове и чудеса) и от самото начало са виждали в негово лице шарлатанин и мошеник от висока класа, посочват в донесенията си доказателства за начина на неговия живот.

„Строго секретно! 16 януари По време на гостуването си в семейство Пистолоркови на коленете на Распутин седеше проститутката Грегубова, при което той нещо си мърмореше под носа. През нощта на 17 срещу 18 януари при Распутин спа съпругата на един полковник от 145-и полк Мария Гилова.“

„26 януари

Тази вечер Распутин устрои в дома си бал в чест на лицата, освободени от затвора. Гостите се държаха твърде свободно. Танцуваха и пяха до зори.“

„3 април

Около осмия вечерен час Распутин пристигна с непозната жена, която остана при него до сутринта.“

„11 май

Распутин си доведе у дома проститутка и се затвори с нея в спалнята. През нощта при Распутин спа артистката Варварова.“

Детективите следят Распутин по време на пребиваването му в провинцията, в родното му село и по време на честите му пътувания. Ето две от донесенията:

„12 юли

Около осем часа вечерта Распутин напусна дома със съпругата на служителя от синода Соловьова, която го бе посетила един ден преди това. Качиха се в кола, отидоха в гората, държаха се там неморално и се върнаха след един час. При връщането си Распутин бе много блед.“

„13 юли

След баня Распутин отиде при съпругата на певеца на псалми Ермолай, която вече го чакаше, наведена на прозореца.“

Юсупов, бъдещият съдник и убиец на Распутин, пише в спомените си, че монахът „бе превърнал живота си в непрестанен пир, дива оргия на криминалист, огрян от внезапно щастие“.

Божият слуга наистина безчинствува денем и нощем, използува без остатък всеки ден, сякаш той му е последният. Полицията трупа в архивите докладите за неговата дневна и нощна програма и генерал Глобачов преценява донесенията на тайните агенти. В тях се повтаря все един и същ мотив: Распутин пи, беше пиян, беше много пиян, спи с артистки, със съпруги на известни мъже, политици, офицери, търговци, фабриканти, с княгини и техните дъщери. Председателят на Думата Родзянко заявява, че е получил много жалби на майки, чийто дъщери били опозорени от Распутин.

Явно, жените сами са тичали подир него. Распутин не е бил стандартен любовник и да преспят с официално признатия раб божий е било тъй рядко приключение за скучаещите дамички от петербургското общество. И не само това. Чудотворецът е умеел да се отблагодари за благосклонността. Съпрузите на прелюбодействуващите госпожи скоро получавали по-добра длъжност, а офицерите по ходатайството на Распутин били повишавани. Така че монахът е действувал с широка ръка, назначавал и уволнявал министерски съветници и генерали, както му хрумне. И тъй като не разбирал от политика и понеже царят му вярвал сляпо, той създал още по-голяма бъркотия във вътрешнополитическото положение на Русия.

Ето някои документи за това, че е имал решаваща дума при много политически решения на царя.

Из писмата на царската съпружеска двойка:

Царское село 15 (28) ноември 1915 г.

Царицата до царя.

„Да не забравя да Ти предам заръката на нашия Приятел (Распутин), подтикната от неговото съновидение. Моли Те да заповядаш настъпление край Рига. Казва, че е необходимо, защото иначе немците щели да заседнат там през зимата така здраво, че за да бъдат изгонени, ще са нужни много кръв и усилия. Сега за тях щяло да бъде неочаквано, така че с успех ще ги принудим към отстъпление. Казва (Распутин), че именно сега това е най-важно и Те моли настойчиво да наредиш на нашите да настъпят. Каза, че сме били длъжни да сторим това и че трябва веднага да Ти пиша.“

Царское село 20 септември (3 октомври) 1916 г.

Царицата до царя.

„Помолих, както посъветва Григорий (Распутин), стоката, брашното, маслото, хлябът и захарта да бъдат предварително претегляни в магазините, така че всеки покупател да направи покупките си много по-бързо, за да няма тези безкрайни опашки. Всички се съгласиха, че това е чудесно хрумване, но защо не са го сторили по-рано?“

Распутин съветва и чародействува в полза на царското семейство и цялата Руска империя, но и отмъщава на всеки, който се усъмни в него.

По време на войната, когато руските полкове започнали да отстъпват, Распутин заставал с вдигната икона по посока на предполагаемото критично положение на бойното поле, правел магии и извиквал „Нека засияе светлината там!“, тоест там, където предполагал, че е пробит фронтът.

Естествено, всичко това било празна работа, но царицата се радвала, че раб божи помага на нейните войници. Царят също вярвал в неговите стратегически магии, макар че предсказанията не се сбъдвали, а съветите били очевидно съвсем безсмислени.

Скоро върховният главнокомандуващ царските вой-ски генералисимус Николай Николаевич разбрал, че божият слуга е шарлатанин и мошеник, че използува склонността на царицата към мистицизъм, и се осмелил да изрази становището си. Предана на живот и смърт на Распутин, царицата болезнено възприела обвинението. Впрочем, тя не понасяла никого, който имал и най-малки възражения против него.

Распутин научава за своя противник. Според възприетите нрави, той би трябвало да бъде поне благодарен на принцесите Стана и Милица, дъщери на черногорския крал Никола, които го били въвели в двора. При това Стана била съпруга на Николаевич. Въпреки това обаче Распутин успява да го срази. Когато руските войски бягали от Галиция, шарлатанинът използува момента да атакува, като убеждава царя, че поражението е по вина на върховния главнокомандуващ царските войски великия княз Николай Николаевич и настоява пред царя дотогава, докато Николай II освобождава своя чичо от високата длъжност и поема сам върховното главно командуване. Съдбовна политическа грешка! Всички по-нататъшни неуспехи по фронтовете вече се приписват на царя.

Александра Фьодоровна научава дори и за сексуалните оргии на Распутин, за това, че вечно е пиян, че е спал с една или друга княгиня. Но не вярва и безкомпромисно ги отхвърля като лъжа. Николай II само махвал с ръка и истината мигновено се превръщала в клюка.

Тъкмо такава клюка е обаче и твърдението на някои публицисти, че Распутин е бил любовник на царицата, че интимните връзки на Александра Фьодоровна с темпераментния свят човек били истинската причина, поради която се е вслушвала безпрекословно в думите на примитивния мужик, че Распутин успял да съблазни и царската дъщеря, че най-приятните си мигове бил преживял в царските покои.

На пръв поглед това изглежда логично, но все пак е преувеличено. Наистина Распутин е бил много първичен, но може би тъкмо за това той е смятал царя и царицата почти за неземни същества и се отнасял единствено към тях с почит.

След като изпитал силата на своето влияние, той имал чувството, че може да си позволи всичко. Предлага на царя да назначи за тоболски епископ монаха Варнава и не след дълго вечно пияният божи служител сяда на епископския трон. Царят е единственият пряк наместник на бога на земята и може да си прави каквото ще, но е трябвало поне формално да се посъветва с висшите църковни сановници. Те разбират, че назначаването е дело на Распутин, и се опълчват срещу него. Призовават го пред църковна комисия и изслушват неговите възражения. Та нали Распутин държи в ръцете си самия цар, защо му трябва да се изповяда пред някакви попове и митрополити!

Църквата първа се опълчва срещу Распутин, после се присъединяват и политиците. Министър-председателят поднася на царя прошението на всички министри на тогавашното правителство за освобождаване на Распутин от царска служба. Мотивите са налице. Личният му живот не отговаря нито на положението му в царския двор, нито на църковната му мисия. Има и доказателства от някои тайни агенти, които са попадали на неговите всеизвестни вечери, завършващи винаги с всеобщо пиянство.

Прошението попада в ръцете на царицата. Отхвърля го. Та той е чист като сълза, но злословниците искат да го очернят. Распутин научава всичко това и се отправя на поклонение. Пътува дълго и надалеч, чак до Ерусалим.

Междувременно разпилените дотогава врагове се съюзяват и когато праведният Гриша се връща от пътешествието, срещу него вече се изправя един организиран антираспутиновски фронт. Но министърът на финансите се опитва да реши въпроса с шарлатанина по неговия метод. Предлага му като откуп двеста хиляди рубли само и само да изчезне от двора и да се върне в сибирското селце. Распутин отказва, навярно все още се е чувствувал сигурен в двора. Но министър-председателят Коковзов повтаря молбата и отново подчертава пред царя, че Распутин е авантюрист и мошеник, и поставя ултиматум: ако царят не изпълни молбата на правителството и не отстрани Распутин, всички министри ще подадат оставка.

Царят все още упорствува, като защищава семей-ния приятел и подчертава неговите заслуги за здравето на престолонаследника, но накрая отстъпва н препоръчва на Распутин да напусне за известно време Петербург, докато духовете се успокоят.

За пръв път през цялата си кариера Распутин разбира, че почвата под краката му не е здрава, приготвя се за път, но за всеки случай за да не затвори завинаги след себе си вратите на царския дворец, произнася заклинание: „Ако се отлъчите завинаги от мене, до една година и един ден ще загубите не само сина си, но и царската корона!“.

Наистина големи думи. Но в спекулацията си Распутин си е правил добра сметка, а и съдбата сякаш му помага. Веднъж по време на излет Альоша се ударил и получил вътрешен кръвоизлив. Край леглото на болния се събрали прочути лекари, но безпомощно вдигали рамене. Църквата наредила из цяла Русия да се отслужат молебени за здравето на Альоша, царицата кършела ръце и молела незабавно да извикат спасителя Распутин.

Придворната дама Анна Вирубова, сътрудничка на Распутин, изпраща телеграма до сибирското селце По-кровское, с която го моли за помощ. Още на другия ден царицата получила отговор:

„Бог се смили от Твоите сълзи и чу молитвите Ти. Не бъди тъжна. Твоят син ще живее! Нека лекарите не го мъчат повече. Гриша.“

Осемгодишният царевич лежал в леглото си с висока температура, изтощен напълно от пагубния вътрешен кръвоизлив. Царицата му прочела телеграмата. Щом Альоша чул, че скоро ще оздравее, успокоил се и заспал.

Температурата спаднала, кървенето престанало. Распутин отново жъне почести. И пак нахлува в царския двор.

Но църковната йерархия не е доволна от примирието. Епископ Ермоген и праведният монах Илиодор, едни от най-влиятелните църковни сановници в Русия, решават да поемат съдбата на Распутин в свои ръце. И те вече не се колебаят да се избавят от Распутин с всякакви средства. Повикват го в някакъв манастир. Възниква остър спор, епископът грабва тежък бронзов кръст и започва да удря Распутин по главата, а други двама го държат. Пребит, с пукната глава, той трябвало да обещае тържествено пред олтара на Богородица в манастирския параклис, че няма да се мярка повече в царския двор. Духовниците обаче забравили, че си имат работа с безогледен шарлатанин. Разбира се, той обещал, но нищо не изпълнил. Веднага отишъл при царицата, за да се оплаче. Доказателствата били по лицето му. Александра Фьодоровна се ужасила от белезите и синините и склонила Николай да накаже строго противниците на Распутин.

Епископ Ермоген бил снет от високия църковен пост, трябвало да напусне епархията, царят го изпратил в някакъв далечен литовски манастир. Илиодор обаче се спасява от наказанието, като забягва в Норвегия, откъдето предприема остра политическа кампания срещу Распутин, царя и царицата.

Привържениците на Илиодор решават да накажат развратния монах с най-тежко наказание. Подготвят се да го направят евнух. Изготвят план, някои познати дами с удоволствие приемат да помогнат за създаването на необходимата ситуация. Но Распутин навреме узнава за всичко, изплашва се, събира багажа си и изчезва.

Илиодор и преданите нему хора обаче не се отказват от плана си. Решават да извършат атентат. Установяват, че Распутин се крие в семейството си в Покровское, и изпращат при него позастарялата проститутка Коня Гусева. На стари години Гусева решила да се покае и когато поповете я уверили, че с убийството на дяволския монах завинаги ще изкупи страшните си грехове, наострила ножа си и поела пътя на изкуплението.

Облякла расото на каещите се, пристигнала в село Покровское, настанила се у някакъв селянин и зачакала удобния случай.

На 28 юни 1914 г., т.е. когато прозвучават изстрелите из сараевските улици и Франц Фердинанд и съпругата му умират, за да започне Първата световна война, Распутин излиза пред къщата си. Получил телеграмата на царицата, той се затичва към пощальона, за да изпрати веднага отговора.

Старата проститутка, преоблечена като праведна богомолка, приближава до Распутин с протегната ръка за просия. В момента, когато бръкнал в джоба, за да извади дребни пари, тя с всичка сила забива ножа в корема му.

Распутин едва се домъква в къщи и пада в локва от собствената си кръв. Арестуват Гусева, но вместо в затвора попада в лудницата. Нейните защитници са се погрижили за това.

Божият слуга лежи на леглото в безнадеждно състояние. Оказват му първа помощ, но раната била толкова тежка, че истински биха могли да му помогнат само хирурзите в болницата. Още същата нощ от Тюмен пристига главният лекар и го оперира на кухненската маса. Сутринта Распутин вдига висока температура, но се съвзема за малко и използува краткия момент за словоизлияние. Помолва да предадат на царицата, че последните му мисли са отправени към нея и малкия Альоша, след което отново изпада в безсъзнание.

Към тази трогателна сцена някои автори прибавят и политически послепис. Распутин уж добавил: „Нека царят не влиза във война. Ако започне война, в страната ще избухне революция!…“

Коренът на този сибирски мужик бил здрав, но когато след десетчасово пътуване по неравния полски път го поставят на операционната маса в тюменската болница, състоянието му се влошава до безнадеждност. Царската съпружеска двойка научава почти едновременно за сараевския атентат и за нападението на проститутката срещу техния праведник. Царицата едва не припаднала, молейки се за спасяването на своя фаворит пред домашния олтар. От този момент тя вече не се интересувала нито от световния конфликт, започнал с войната между Австро-Унгария и Сърбия, нито от вътрешнополитическите усложнения, разтърсващи Русия. Само чакала дано бог чуе молбата и да спаси живота на чудотвореца Распутин.

Никой лекар преди това не би посмял да твърди, че сибирският мужик ще се оправи след тежките вътрешни рани. Близо три седмици неговият организъм се борил със смъртта. Подир месец той бил вече извън опасността, а през следващия месец излязъл от болницата.

Царицата си отдъхва. През септември 1914 г., когато руските полкове вече воюват рамо до рамо със сръбските и претърпяват първите, и то съкрушителни поражения, светият дявол се появява отново в Петроград.

Постепенно политическото положение съзрява за революция. Икономически страната е близо до тотален крах. Най-зле въоръжената армия през Първата световна война е руската. Не й достигат бойните припаси, не е осигурен никакъв подвоз, войниците се хранят за своя сметка, единственото оръжие са щиковете. В някои полкове на двама войници се падала една пушка. Народът знае за това и търси виновника.

Отново се заговорва, че в основата на всички неуспехи стои „немкинята“ царица, която помага на противника и държи страната на своите, на немците.

А от царицата мислите на хората се прехвърлят към Распутин, който се бърка в държавните дела, издига и сваля висши чиновници, уговаря царя да взема някои решения. Разпространяват се слухове, че Распутин е в услуга на немците, че работи като техен таен агент, че им разкрива най-секретни данни, които измъква от върховния главнокомандуващ руските войски цар Николай, така че противникът знае предварително плановете на генералите и всеки път им подготвя по някоя неприятна стратегическа изненада.

Не само обикновените хора мислят така, но и някои политици били убедени в продажността на Распутин. И решават да го ликвидират. Княз Андроников се опитва да го отрови, но отровата се оказала неефикасна. С шепа верни приятели генерал Думбадзе, командуващ Ялтенския окръг, се готви да извърши своеобразен атентат срещу доносника на царя. Когато Распутин пътува с кораб от Севастопол до Ялта, правят опит да го хвърлят от палубата, но не им се удава. Сред заго-ворниците имало предател, който съобщил на министъра на вътрешните работи, а останалото свършила полицията. Между другото се разказва, че Распутин щял да бъде без малко убит при сбиване в прочутия луксозен публичен дом за подбрани личности „Вила Роде“, но се спасил благодарение на личната си охрана от професионални побойници.

Распутин се страхува с основание за живота си и затова помолва царя да му бъде зачислена лична охрана. По всяка вероятност осигурява му я министърът на вътрешните работи Хвостов. И същият този Хвостов подготвя атентат срещу него, за да се избави от готованеца. За да не се разбере откъде идва инициатияата за атентата, Распутин трябвало да бъде убит от някакъв български офицер. А за по-голяма сигурност министър Хвостов трябвало да отзове навреме охраната па Распутин. За заповедта обаче научава градоначалникът Белецки и уведомява царя, следователно и Распутин. Министърът на вътрешните работи бил свален. Распутин успява да прокара на негово място своя послушен почитател Д. А. Протопопов, съвсем ограничен, но затова пък верен слуга на господарите си. И точно министър Протопопов научава за следващия подготвян заговор. Лично предупреждава и моли Распутин през следващите дни да не излиза от дома си на улица „Горховская“.

Конкурент на Романовци може би е само родът Юсупови — стар, благороден, почитан и уважаван, при това още по-заможен от царския род. Седалището на Юсупови е недалеч от царското, на крайбрежната улица на река Мойка, и крие приказни съкровища, събирани от цял свят. Тяхната колекция от скъпоценни камъни навярно е по-голяма и по-ценна от английската кралска колекция. При това в рамките на своето обществено положение Юсуповци са прогресивни, техните деца следват в западните университети, в техните салони си дават среща личности от европейски мащаб.

Феликс Феликсович Юсупов е представителен, висок, строен, чернокос, интелигентен и образован младеж. Петроградските момичета, дъщери на семейства, близки на царския двор, се въртят около него. А когато се оженва за племенницата на царя принцеса Ирина Александровна, никоя не скрива злобата си.

Говори се, че Юсупов се запознал с Распутин при не-обичайни обстоятелства. Още като ерген веднъж той танцувал или може би разговарял с дъщерята на една твърде предприемчива маминка. И тя, за да укрепи връзката и да осигури на дъщеря си добър жених, поканила княз Юсупов на вечери у дома си и като стръв използувала Распутин. „Ако Ваше благородие бъде любезен да дойде, ще се запознае с раб божий Гриша…“ Наистина Юсупов се запознал с Распутин, но се оженил за принцеса Ирина.

Двамата започват все по-често да се срещат. Появяват се заедно в отбрано общество, гуляят в луксозната „Вила Роде“. Княз Юсупов опознава нравите на Распутин и разбира, че го пазят денем и нощем, и то не само неговите лични телохранители, но и царската охранка, а дори и специална команда, назначена от министър-председателя. Отначало изглеждало невъзможно да се пробие този вал от обучени главорези, но въпреки това княз Юсупов все пак намерил пукнатина в укреплението.

Бъдещият атентатор е по своему патриот. Макар че Распутин нищо не му е сторил, той го ненавижда като олицетворение на стария начин на мислене, докато депутатът в Думата Владимир Пуришкевич ненавижда Распутин по своя причина: помолил го за министерско кресло, но праведникът му отказал.

Пуришкевич застава на страната на вражия лагер и заедно с останалите подготвя заговора. Групата от атентатори аматьори е малка, но решена на всичко. Следващите двама са великият княз Дмитрий Павлович и поручик Сухотин. По-късно се присъединява лекарят Лазовер. Впрочем след смъртта на Распутин се издига стена от легенди и историческата истина за събитието през нощта на 16 срещу 17 декември 1916 г. (стар стил) остава дълго време скрита.

Първите крачки са направени. Княз Юсупов и Распутин са вече почти близки познати, така че князът би могъл, без да предизвика съмнения, да го покани в двореца си. Но затворниците първо трябвало да решат как да се отърват от охраната му и по какъв начин да го убият. Най-просто изглеждало да застрелят Распутин с пистолет. Накрая все пак решават да го отровят. Това е някак по-тихо и по-елегантно. Доктор Лазовер ще осигури цианкалий, ще го смеси със сладкишите и виното. Достатъчно е Распутин да глътне първия залък.

За атентата съществуват две версии. Една от тях е публикувана от непосредствения участник в убийството Станислав Лазовер в парижкия седмичник „Пари Мач“ петнадесет години след атентата. В мемоарите си княз Юсупов също описва фактите, но освен това той дава показания и пред лондонския съд, така че убийството на пазача на царските фенери може да се възстанови сравнително точно.

Планът е прост — да примамят Распутин в двореца на княз Юсупов и там да го убият. Решават да сторят това през нощта на 29 срещу 30 декември (стар стил на 16 срещу 17). За тази цел княз Юсупов нарежда да подготвят някои сутеренни помещения в двореца, за да не се чува, ако Распутин вика.

Изглежда, най-голяма грижа на атентаторите са създавали телохранителите на Распутин. Затова княз Юсупов трябвало дипломатично и изкусно да го убеди да дойде без охраната си. Дълго преди това уверявал суетния Распутин, че в него се е влюбила една млада и красива княгиня, дори му показал снимката й, но не искал да издаде името й. Така князът подготвил развратния монах за тайната среща. Според една от версиите, Распутин уж много държал на запознанството с княгиня Ирина Юсупова и може би затова е отишъл през онази нощ в двореца край река Мойка, но княгинята не била тогава изобщо в Петроград.

За стръв е послужила някаква млада и красива жена. Юсупов убедил Распутин, че всичко трябва да остане в пълна тайна, и се уговорил да се срещне с него в полунощ. Преди това Распутин трябвало да отпрати телохранителите си. Князът обещал да мине да го вземе с кола и така скрито и незабелязано да влязат в двореца, където ще чака дамата.

По-късно се установява, че министърът на вътрешните работи Протопопов е предупреждавал Распутин да не ходи никъде, но на „праведника“ и наум не му е минавало, че в двореца и в обществото на княз Юсупов и на неизвестната красавица го грози опасност.

Заговорниците, естествено, се стараят да не ги види никой през онази нощ в компанията на Распутин. Затова като офицер от санитарната служба Пуришкевич използува възможността да вземе военен автомобил, но за да не посветят в тайната шофьора на колата, решават да шофира доктор Лазовер, преоблечен в униформата на ефрейтор.

Последният ден на Распутин започнал безславно. Прибрал се сутринта от някакво увеселение, опитал се да поспи след препиването, но в десет часа зазвънял телефонът и придворната дама Вирубова му предала поръката на царицата. Распутин бил принуден да стане. По-късно при разпита на личната охрана на Распутин излиза наяве, че около обяд го е посетила Муня Головинова, една от последните му любовници, и пожелала да остане, но той я отпратил под предлог, че трябва да се приготви за вечерта, тъй като бил поканен у височайша особа, където щял да се срещне с някаква изключителна личност.

Следващите посетители били Анна Вирубова, която донесла иконата на царицата — може би Распутин е трябвало да я освети. И тъй като Вирубова била негласна съучастничка и във всички случаи доверено лице, посветено в задкулисните интриги в царския двор, Распутин споделил, че е поканен у Юсупови, където ще се запознае с красивата му съпруга, която била болна и се нуждаела от помощта му.

Според полицейския протокол, през онази нощ Распутин бил облечен с черни кадифени панталони и с ботуши от мека юфтена кожа, с копринена рубашка, която уж била бродирана от царицата — с една дума, с най-хубавите си дрехи. Изкъпан, парфюмиран, намазан с помада, сресан, той чакал да дойдат да го вземат.

Както твърди доктор Лазовер, последна проверка на сутеренните помещения заговорниците направили в двадесет и три часа и двадесет и пет минути. В това време Лазовер, след като стрил на дървена дъсчица цианкалиевите кристали, разрязал шест марципанови и три шоколадови сладкиша, сложил между двете половини цианкалиев прах и отново ги слепил. От силната отрова той поставил и в бутилката сладко десертно вино.

Привечер Распутин отпратил охраната си, навярно им е казал, че повече няма да излиза, и нетърпеливо зачакат да позвъни звънецът откъм задния вход. Юсупов влязъл с него в кабинета му, защото чудотворният монах решил да си натъпче джобовете с банкноти, които бил получил от някакъв банкер като зестра за дъщеря си. Распутин взел парите за всеки случай, да не би да решат да отидат по-късно да погуляят при циганите. После се качили в колата и доктор Лазовер по околен път стигнал до крайбрежната улица на река Мойка пред номер 94.

Юсупов бил обмислил плана до най-малките подробности, но същевременно съзнавал добре, че трудно ще прикрие присъствието на Распутин в двореца. Патрулите из улиците, някои самотен пешеходец или стражар биха могли да забележат типичното му лице, известно на цял Петроград. Но в края на краищата не е нужно чак толкова да се скрива посещението му, важно е някой да го види, че излиза жив и здрав от двореца. Така се ражда идеята поручик Сухотин да се дегизира като Распутин и да напусне двореца с колата, шофирана от доктор Лазовер, което е достатъчно алиби за заговорниците. Распутин слиза от автомобила, влиза в добре обзаведените сутеренни помещения, сваля кожуха си от бобро-ва кожа и започва да разглежда интериора. Посред една от стаите е разположен нисък диван, покрит с бяла меча кожа, другото помещение е устроено като бар, с рафт пълни бутилки, в камината гори огън, на стената блести кръст от истински кристал. От горния етаж се носи музика и гласове на шумно забавляващите се гости.

Княз Юсупов обяснява на Распутин, че горе все още се веселят и като си тръгнат всички, ще дойде очакваната дама. И между другото предлага на госта вино и сладкиши. Распутин е кисел. Навярно не му се е искало да губи време. Разхожда се из стаята насам-натам, дори не поглежда виното и сладкишите, и накрая ядосан, предлага да се откажат от всичко и да отидат при циганите. Князът се опитва да го успокои, показва му китайски вази, обяснява му, че кристалният кръст е стара италианска изработка, налива му вино и до чашата поставя чиний-ка със сладкиши. Распутин опитва един, после взема още един-два и пийва от отровното вино.

Наистина отгоре звучала музика, но там не се е забавлявала княгинята, а самите заговорници, които очаквали смъртта на Распутин.

Княз Юсупов наблюдава Распутин, който бил изял сладкишите с отрова, пийнал бил от виното и според очакванията трябвало отдавна да бъде мъртъв. Дали все пак силата му не е свръхестествена, та чак и цианкалият не му действува? Но Распутин продължавал да си седи в креслото, наистина малко по-блед и по-нервен, и давал ухо, за да разбере какво става горе.

Юсупов е неспокоен и използува момента да се посъветва с другарите си, изтичва по витите стълби и целият задъхан им разкрива положението. Не вярват на ушите си. Пръв се опомня Пуришкевич, изважда пистолета си и се кани да слезе долу, за да застреля Распутин. Княз Юсупов го задържа. Взема пистолет калибър 6,35 и държейки ръката си зад гърба, слиза долу.

Распутин все още седи в креслото. Погледът му е втренчен, а дишането тежко. Но все още е жив! Дочул стъпките по стълбите, вдига глава и поглежда. Княз Юсупов стреля. Распутин се търкулва, надава вик и се просва на пода.

Чули изстрела, заговорниците се спускат тичешком. Пръв до неподвижното тяло спира доктор Лазовер. Преглежда раната и установява, че куршумът е бил насочен към сърцето. Някой от заговорниците се спъва в набързо прекараната електрическа жица и токът прекъсва. Юсупов запалва свещ и съединява жицата.

Повдигат Распутин и го слагат на дивана. Лазовер установява, че пазачът на царските фенери е в агония, но все още е жив. Затова той набързо се облича, излиза навън, включва двигателя и го оставя да работи на пълни обороти, за да чуят всички, които все още не са заспали, че колата напуска двореца.

Междувременно Сухотин облича кожуха на Распутин, залепва си брада, слага калпака и е готов да се качи в колата. Юсупов се връща до дивана и за свой ужас вижда, че Распутин се раздвижва. Извиква за помощ, но докато пристигнат останалите, раненият Распутин се дотътря до стълбите, с последни сили се изкачва по тях и се опитва да излезе.

Княз Юсупов се стъписва от уплаха, но затова пък Пуришкевич изважда пистолета, прицелва се и стреля. По-нататък заговорниците действуват съобразно с плана. Завързват мъртвеца и го увиват в одеяло. Откарват го до реката, където княз Юсупов бил наредил да направят отвор в дебелия лед недалеч от Кръстовския остров. Пускат трупа на Распутин под ледената покривка. По пътя обаче бил паднал единият ботуш на убития.

Сутринта полицията, която проследява кървавата следа по снега, намира ботуша върху замръзналата река и още същия ден предобед в къщата на Распутин пристига полицай, за да се увери дали ботушът е негов. Впрочем призори, след като слугинята разбрала, че господарят й не се е връщал и изобщо не е спал в леглото си, вдигнала на крак дъщерите му, които пък се обадили на придворната дама Вирубова. Пристигнала и любовницата Головинова. Анна Вирубова си спомнила, че Распутин бил казал, че ще бъде тази нощ у Юсупови, и предизвестява полицията.

Когато царицата научава за нещастието, написва на царя набързо с молив с разкривени букви.

„Всички тук сме насядали. Не можеш да си предста-виш какво изживяваме. Нашият Приятел изчезна. За последен път с него говорила вчера Аня, казал, че Фе-ликс го бил поканил да отиде през нощта у тях и щял да мине да го вземе с кола, защото искал да го представи на Ирина. Пристигнала военна кола с двама цивилни и той заминал.“

Царицата пише на съпруга си и за нощния гуляй в двореца на великия княз Юсупов. Може би към един-два часа след полунощ полицаят, патрулиращ по крайбрежието на Нева, чул изстрелите, притичал до външната врата на двореца, която била изцяло отворена (нали доктор Лазовер се готвел да излезе с преоблечения като Распутин поручик), влязъл вътре и попитал великия княз какво се е случило. Според една от версиите, която по-късно е приета за официална, Юсупов бил признал, че са се събрали познати, пийнали малко повече и стреляли във въздуха и един от тях по нещастна случайност убил кучето. На двора наистина върху снега лежало мъртво куче.

По-късно великият княз Юсупов обрисува тази заплетена история с полицейския поручик малко по-другояче. Когато полицейският офицер влязъл в двора на дзореца, той се сблъскал с депутата Пуришкевич, който преди това бил стрелял в Распутин.

„Пред тебе стои депутатът от Думата Владимир Мирофанович Пуришкевич. При стрелбата, която чу, бе убит Распутин. Ако обичаш своето отечество и царя, ще трябва да мълчиш“ — казал депутатът. „Разбирам, Ваше благородие — отговорил поручикът. — Ще мълча като гроб.“

Великият княз Юсупов е роднина на царя и министърът на вътрешните работи. Протопопов нито можел да нареди да го арестуват поради подозрение в убийството, нито имал право да изпрати полиция да направи оглед на на двореца му.

Царицата обаче била убедена, че с основание го подозират в убийство, и споделила това с царя в телеграмите и в писмата си. Единственото, което тя успява да постигне, е да не разрешат на княза да замине за Крим, където се е канел да отпътува, и да го принудят да изчака в двореца си окончателното разследване на случая. Не след дълго намират трупа на Распутин под леда на Нева. Царицата изпада в нервна криза. Тя не може да си представи живота си без божия закрилник. Полицията разследва случая. Висши полицейски офицери по-сещават великия княз Юсупов, разбира се, извиняват се за безпокойството и го питат дали не знае нещо за смъртта на Распутин. Отговорът е отрицателен. Задоволяват се с това и приключват следствието, явно по заповед отгоре.

Обаче атентаторите плащат за деянието си. Цар Николай II интернира Дмитрий Павлович в малко селце някъде край персийската граница. Принуждава великия княз Феликс Феликсович Юсупов да се пресели в именията си в Украйна и там, недалеч от Киев, го заварва Великата октомврийска социалистическа революция. С помощта на полицията и министъра на вътрешните работи Протопопов царското семейство успява да потули случая Распутин.

На 20 декември (стар стил) по изричното желание на царицата докарват трупа на Распутин в Царское село. Сестра Акулина от манастира Охтой помазва тялото му и го поставя в сребърен ковчег. Погребват го на другия ден в парка на царската резиденция. Въпреки че погребението се извършва в семеен кръг, цар Николай пристига за него чак от Могильов. Прекъсва важните преговори с командуващите съюзническите армии относно по-нататъшните тактически действия по фронтовете, за да каже последно сбогом на гениалния мошеник Распутин.

Пазачът на царските фенери е бил негодяй, но в никакъв случай чудотворец. След смъртта му обаче се разпространяват слухове, че устоял на силната отрова — цианкалия. Според твърдението на Феликс Юсупов, той наистина погълнал такова количество, че трябвало мигновено да се строполи на земята. Но не божията сила на Распутин, а захарта в сладкото вино и в сладкишите е неутрализирала действието на цианкалия.

Атентаторите, които отстраняват съветника на царицата, не са нито привърженици на социалния прогрес, нито революционери. Напротив, те искат да се избавят от влиятелния монах, за да подпрат разклатения царски трон. Усилията им се оказват безполезни. В началото на 1917 г. изродът гладува и се бунтува. Издигат се лозунги за хляб и мир. Насъпват февруарските събития и на 3 април 1917 г. от чужбина се връща Ленин. Но месец преди това революционери, студенти и войници нахлуват в парка на царската резиденция и разравят гроба на Распутин. В Паскаревската гора из-дигат клада и изгарят останките на дяволския монах. Това е краят на големия шарлатанин. Няколко месеца подир това се разнася оръдейният залп на крайцера „Аврора“ и революционерите потеглят към Зимния дворец. Почти след двадесет години прозвуча съдебният епилог на атентата срещу Распутин. Възниква необикновено положение. Пред лондонския съд със съдебни заседатели убиецът разказва за деянието си, за което никога не е бил съден, а достопочтените юристи не вземат изобщо под внимание признанието му.

През тридесетте години американската филмова компания „Метро Голдуин Майер“ заснема игрален филм за живота и смъртта на чудотвореца Распутин, прожектиран мод заглавието „Безумният монах Распутин“ и в много европейски кина. Сценаристът използувал действителното събитие, имената на покойните исторически личности са същите, но вместо великия княз Юсупов и неговата съпруга във филма действува измислената двойка принц Павел Чегодиев и принцеса Наташа. Продуцентите вземат това решение по обясними причини. Великият княз Юсупов и княгиня Ирина са емигранти и като единствени членове от някогашното царско семейство имат известно обществено положение на Запад. Тази предпазливост обаче не помага на филмовите дейци.

В началото на 1934 г. Ирина Александровна Юсупова подава в лондонския съд жалба за обида на чест и иска незабавно филмът да бъде снет от кината и да й се изплати обезщетение. Във филма принцеса Наташа става любовница на Распутин и изневерява с него на мъжа си. В действителност княгиня Юсупова никога не се е срещала с Распутин. Филмът се развива именно на фона на съпружеската изневяра. Създателите на филма са искали по такъв начин да обосноват мотивировката за атентата. Според тях, принцът убива Распутин не само по политически убеждения, а и от ревност.

И тъй, на 27 февруари 1934 г., почти след двадесет години, случаят за атентата срещу пазача на царските фенери е отново разгледан, сега вече от лондонския съд със съдебни заседатели. Отново свидетелите разкриват истината. Нови факти не се изнасят, но затова пък някои показания спомагат за детайлното обрисуване на портрета на божия раб и позволяват да си обясним непонятния факт, как този необразован сибирянин е достигнал това високо положение.

Френският посланик в Москва Борис Палеолог заявява, че някоя си руска княгиня, чието име, естествено, не споменава, му се доверила: „Физически Распутин ме отблъсква. Ръцете му са мръсни, ноктите черни, брадата и мустаците рошави, но въпреки това ми е интересен. Има необикновен темперамент и безгранична фантазия. Понякога е много духовит. Умее да говори иносказателно, има дълбоко чувство за тайнственост.“

Нима всичко това е дало възможност на Распутин да направи такава главозамайваща кариера? Пред лондонския съд отново се чуват гласове, че навярно е действувал чрез внушение, чрез хипноза, че е бил убеден в свръхестествените си способности и е съумявал да внуши това на останалите. Как иначе можем да си обясним, че високообразовани хора са се вслушвали безпрекословно в думите му?

Убиецът на Распутин като свидетел по обстоятелствата през онази нощ спокойно и с присъщото си достойнство разказва пред съда как предложил на Распутин сладкиши с острова и му налял вино, как го ранил с револ-вера и допълва сцената с още една подробност. „Съдията. Как всъщност убихте Распутин? Юсупов. В двора Пуришкевич стреля в него три пъти, но го улучи само с един куршум. Съдията. И умря ли след това? Юсупов. Не, все още не. Съдията. Следователно вие ли го убихте? Юсупов. Да, доубих го с приклада на пушката. Никога преди това не бях убивал човек. Но смятах за свой дълг да убия Распутин и го убих.“

С това показание се обяснява и последното неизяснено обстоятелство. Впрочем по тялото и по лицето на Распутин били открити подкожни кръвоизливи. Черепът му бил пукнат и при аутопсията се установило, че раните не са от леда на Нева.

Княз Юсупов подробно рисува пред съда деянието си, съдията с интерес изслушва драматичното описание на убийството и осъжда филмовата компания „Метро Голдуин Майер“ за това, че чрез сцената на прелюбодеяние на филмовата принцеса Чегодиева е навредила на репутацията на действителната княгиня Юсупова, като поисква за молителката парично обезщетение на стойност 25 000 лири стерлинги.

Това е последният и може би най-удивителният знак, поставен след атентата срещу пазача на царските фенери. И тъй като се предполага, че съпрузите Юсупови са имали обща каса, княз Юсупов се оказва първият и навярно единственият атентатор, който не само че не е съден за извършеното политическо убийство, но и спечелва от него.