Вацлав Павел Боровичка
Атентати, които трябваше да променят света (16)

Марсилия, четири часът и няколко минути

Югославският крайцер „Дубровник“ се появява на хоризонта точно в определеното време и с кралски флаг акостира в пристанището на Марсилия. На брега, изпълнен с любопитни посетители, военен оркестър свири тържествен марш. Към перилата на долната палуба приближават най-напред двама души в черни рединготи е цилиндри в ръце, а след тях — в официална униформа югославският крал Александър и неговият министър на външните работи. Моряците спускат мостика.

На палубата се качва френската делегация, водена от министъра на морските сили Пиетри. От името на президента на Френската република той приветствува краля на Югославия. Крал Александър слиза и поздравява своя приятел и съратник френския министър на външните работи Луи Барту.

Оркестърът свири тържествено, кралят поздравява почетната рота и се качва в колата. До него сяда министърът Барту, а на отсрещната, резервната седалка — генерал Георге. Шофьорът е свалил брезентовия гюрук — нека французите видят известния югославски крал, нека Александър има възможност да отговори на техните поздрави.

Колата с редкия гост е може би втората или третата в колоната. В следващата кола са югославският министър на външните работи Йевтич и френският министър на мор-ските сили Пиетри. В другите автомобили се качват оставалите лица от свитата на краля и посрещачите от френска страна. Около шестнадесет часа колоната потегля. Домакините се отправят с югославския крал към кметството, където е подготвено официално посрещане.

Не стигат до целта. Няколко минути след шестнадесет часа струпаните по тротоарите зрители стават свидетели на потресаваща трагедия.

Когато колата с държавния гост, въодушевено поздравяван от ентусиазираните граждани на Марсилия, стига на площада на борсата, отдалечен само няколкосто-тин метра от пристанището, между тълпата се промъква човек, който изтичва през платното направо към колата, скача на стъпалото, измъква пистолет и стреля няколко пъти.

В този момент обаче се чува още един изстрел, на който никой не обръща внимание. Но той идва някъде откъм тълпата и е предназначен за атентатора.

По-късно бе установено, че е стрелял Мио Крал, защото убийството на убиеца е влизало в плана на терористите.

Начело на колоната се движат няколко двойки моторизирани полицаи, а колата с краля се съпровожда от френски кавалеристи. Пръв се опомня полковник Пиоле, който измъква сабята си и поваля покушителя на земята.

Дълго след това се говорело, че сабята на полковника и гневът на хората, които са се нахвърлили върху убиеца, сложили край на тогавашната драма.

Всъщност атентаторът загива от куршума на Мио Крал. В този случай заговорниците, които подготвят покушението срещу крал Александър по образец на сараевския атентат, не разчитат на капсула с цианкалий, а решават един от тях да го убие. Мъртвият не ще проговори.

Атентаторът стреля от упор и всички куршуми попадат в целта. Югославският крал Александър умира почти на място. Откарват го бързо в префектурата, където лекарите само установяват смъртта.

Години наред се носи легендата за последните мигове на краля, а публицистите добавят, че в префектурата кралят изрекъл своя политически завет: „Чувайте ми Югославию!“ Но това е невъзможно, тъй като след изстрелите Александър изпада в безсъзнание и вече не се съвзема.

На пръв поглед изглеждало като че ли френският министър на външните работи Луи Барту се е спасил от неочакваното покушение, понеже станал и направил няколко крачки. Но когато го откарват в лекарския кабинет навярно от уплаха, получава сърдечна криза и загубва сили. Лекарите заявяват, че раната не била смъртоносна и дори не била опасна, но министър Барту бе уморен седемдесет годишен човек.

При атентата загиват общо пет души: крал Александър, министър Барту, две жени, които са стояли на тротоара и самият атентатор, който умира в полицейския участък, след като успяват да го измъкнат от разярената тълпа. Генерал Георге и другите ранени оздравяват скоро.

В горния джоб на сакото на мъртвия атентатор полицията намира чехословашки паспорт на името на Келемен, зареден пистолет и бомба. На дясната му ръка имало татуировка — мъртвешки череп с кръстосани кости и девизът „Свобода или смърт“. Това е всичко, което полицията разкрива със сигурност за атентатора.

Според една версия, той се наричал Владимир Георгиев и бил член на македонска терористична организация, която действувала първоначално в България. По-късно се бил свързал с хърватските усташи и заедно с тях подготвил и извършил атентата в Марсилия.

„Усташа“ бе фашистка организация и нейните членове не само че симпатизираха на Хитлер и Мусолини, но с помощта на нацистка Германия и фашистка Италия създадоха няколко години след атентата в Марсилия „самостоятелна хърватска държава“ начело с изменника Анте Павелич.

Съгласно изявлението на Гибало, главен следовател на френската „Сюрете“, което фактически е единственото автентично описание на тогавашните събития, престъпникът се наричал Ветичко Керин Димитров, роден на 19 октомври 1897 г. в Каменица, България. Бил женен два пъти, действувал под различни имена, в полицията бил зарегистриран под името Келемен и под името Владимир Георгиев Черноземски. Именно под това име на 5 февруари 1932 г. софийският съд го осъжда на доживотен затвор като един от наемните убийци на Наум Томалевски. Келемен не оставаа дълго в затвора, още същата година е амнистиран и излиза на свобода. Убитият Наум Томалевски бил също член на организацията, на чиято съвест лежи атентатът в Марсилия, но изменил

и заговорниците решили сами да го очистят. Убиват го на 2 септември 1930 г.

Това наемно убийство не било единственото злодеяние на Келемен. Със свои помощници на 12 ноември 1924 г. той убил комунистическия депутат Димо Хаджидимов, след което успял да изчезне. Полицията така и не го открила. Осъдили го задочно на смърт под името Владимир Димитров. Присъдата била прочетена на 7 септември 1929 г., но Владимир Димитров никога и никъде не се е появявал.

Наистина атентатът в Марсилия бе проведем от сепаратистка фашистка организация, но в основата на атентата бяха секретните служби и подмолните организации на няколко държави. Френската „Сюрете“ установява, че от Будапеща, Цюрих, Евиен, Тонон и Париж във Франция пристигат общо шестима души, чиято задача е убийството на крал Александър. Това са Еугенцо

Кватерник-Крамер, Ветичко-Келемен, Мио Крал (роден на 17. IX. 1908 г. в Копривница) с документи на името Мална, после Звонимир Поспишил, т.е. Бе-неш, и Иван Раич, т. е. Новак. Единствената жена, около двадесет и пет годишна блондинка, по всяка вероятност се е наричала Мария Вондрачкова.

От чуждестранни източници те получават пари и оръжие — пистолети, бойни припаси и ръчни гранати, които с куфар един от тях пренася през границата. Митничарите изобщо не обърнали внимание. Всички се срещат във Версай, за да се договорят за подробностите, и Кватерник избира трима от най-сигурните, сред които е и Ветичко Керин Димитров. След това заминават през Авиньон за Екс-ан-Прованс.

След атентата и убийството на непосредствения атентатор Кватерник заминава за Торино, където се среща с Анте Павелич и му докладва за изпълнението на задачата. Останалите нямат това щастие — Мио Крал. Звонимир Поспишил и Иван Раич са арестувани и осъдени на дълги години лишаване от свобода. Кватерник и Анте Павелич са осъдени на смърт задочно. Както е известно, присъдата не бе изпълнена. Напротив, когато под покровителството на Хитлер Анте Павелич се издигна на върха на хърватската фашистка държава и през 1940 г. германските войски преминаха границите на Югославия, всички осъдени бяха освободени.

В основата на атентата в Марсилия бе настъпващият фашизъм. Хортиева Унгария от тридесетте години, Италия на Мусолини и Хитлеровият Трети райх оказаха на атентаторите не само морална, но и материална подкрепа. Кватерник и Павелич, които се готвеха да минират единството на югославските народи, намериха поле за своята дейност в Италия. И тъй като целта на Мусолини бе да разруши вътрешното единство на своя съсед, хърватските емигранти получиха възможност да усъвършенствуват своя терористичен занаят във фашистките учебни лагери в Боржатаро и Оливета.

Преди атентата срещу крал Александър не само Кватерник и Павелич, но и някои други от съзаклятниците били на приятелско посещение в Берлин, тъй като бяха във връзка с гестапо, с абвера и с известни нацистки политици, като расисткия идеолог Алфред Розенберг. Следите на атентаторите водеха направо към Хитлер.

В съветската „История на дипломацията“ е поместен интересен разговор между френската журналистка Женевиев Табун и немския посланик в Париж Кестнер непосредствено след убийството на румънския министър-председател Дука. „Някои нациста твърдят, че с пет или шест… политически убийства Германия би могла да мине без разходи за война… Първият ще бъде Долфус. Според становището на Берлин, той е единственият австриец, кейто сериозно се противопоставя на аншлуса. Берлин е убеден в това, че броят на привържениците на аншлуса расте, и разчита па своите съплеменници да отстранят Долфус. След това идва ред на югославския крал. Берлин вярва, че щом той изчезне, ще изчезнат и перспективите за съюз между Югославия и Франция. След това се готвят да се справят с Румъния и преди всичко с Титулеску, който се ползува с добро име в Париж и Лондон. По-късно искат да ликвидират Бенеш. Те се надяват, че германското малцинство в Чехословашката република ще се хвърли в прегръдките на Ваймарската република…“

Това мрачно предсказание бе изречено десет месеца преди атентата в Марсилия. За съжаление, то се сбъдна. Политическата активност на фашистките главатари непосредствено след атентата напълно потвърди думите на посланика.

Един от главните виновници за атентата бе унгарското фашистко правителство. То подкрепяше съвсем открито членовете на „Усташа“ и дори организира учебен център в Янкапуста, където хърватските емигранти се обучаваха на диверсионно дело. Пред обществеността центърът се водеше като предприятие на Емил Хорват, на чието име бе и имението. По-късно се оказа, че Хорват е в действителност Густав Перец, активен член на фашистката „Усташа“.

Учебният център не просъществува дълго, понеже стана достояние на цяла Европа. Хортиевите власти се изплашиха от скандала и наредиха да се ликвидира. Заслуга за това има Елка Погоралец, секретарката на Емил Хорват, която му била едновременно и любовница. След сериозно скарване между двамата тя решила да напусне това фашистко гнездо и една нощ минала границата. Там, в Югославия, отишла в полицията и съобщила всичко, което знае. Естествено, като секретарка и любовница тя била добре осведомена. Нещо повече, помнела не само имената на усташите, обучавани в центъра като главорези, но и на унгарските официални лица, висши чиновници и офицери, свързани с цялата акция.

Генерал Рудолф Андорка, началник на унгарското контраразузнаване, научава за съдържанието на югославските полицейски протоколи. Съзнавайки до какви международни политически последици биха довели показанията на Елка Погоралец, решава да отрича всичко и нарежда да бъде незабавно ликвидиран центърът.

Това става през нощта, а на сутринта всички усташки знаменитости със специален самолет, осигурен от Хортиевата секретна служба, кацат на италианска земя. Генерал Андорка си измива ръцете.

Доказателство за вината на унгарските фашисти в марсилския атентат е участието и на Мио Крал. Югославската полиция го е търсела още през 1933 г., но той избягал в Унгария, където се крил под името Мална. Югославските органи искали да им бъде предаден, но в Белград получават отговор, че такова лице няма на унгарска територия.

След атентата обаче Мио Крал разкрива всичко. При ареста и разпита той признава пред френската „Сюрете“, че атентаторите са се събрали през август 1934 г. на стратегическо съвещание във Велка Каниж и хвърлили жребий кой да застреля крал Александър. Жребият се паднал на Келемен. При неуспех бил подготвен и втори план. Един от атентаторите, снабден с бомба под формата на книга, трябвало да я хвърли в колата с краля и министър Барту. Не се наложило полицията да издирва изобретателя на адската машина. Мио Крал признал, че са направили бомбата в учебния център в унгарската Янкапуста.

Югославското правителство разполагаше с доказателства за участието на унгарските фашисти в убийството на крал Александър и взе ответни мерки. То подаде официална жалба пред Обществото на народите, приложи компрометиращи доказателства и същевременно започна да изселва гражданите от унгарска националност. Наистина положението се изостри, но тъй като в играта влязоха и други играчи и вече не ставаше въпрос само за единството на югославските народи, разговорите в Обществото на народите приключиха не така, както се предполагаше. Връзката на усташите с Хитлер бе известна. Преди атентата те издаваха в Берлин няколко списания с насъскващо съдържание, в които открито пишеха за своите цели. Те искаха независимо Хърватско и същевременно се готвеха да окастрят Югославия и да й отнемат Босна, Херцеговина, Словения и Далмация. Естествено, не само Хитлер, но и Мусолини подкрепяше тези разколнически планове, понеже Югославия бе трън и в неговите очи. Югославяните бяха уважавани членове на Малката антанта, Франция виждаше в лицето на крал Александър верен съюзник. А Балканите бяха врящ котел не само преди сараевския, но и преди марсилския атентат.

Накрая Обществото на народите реши въпроса уклончиво и както се случва в международната политика — компромисно. Наистина Хортиева Унгария бе поставена на подсъдимата скамейка, но вместо присъда съдиите изготвиха комюнике, което бе толкова далеч от същността на разглеждания проблем, че можеха да го приемат и двете страни. На унгарското правителство бе препоръчано да проведе основно разследване относно участието на унгарски лица в международния заговор срещу суверенитета на Югославия и да даде отчет пред Общото събрание. Под натиска на великите сили югославското правителство прие компромиса. Впрочем нищо друго не му оставаше.

Във Франция разследването на причините за атентата също попадна в лоши ръце. Правителството повери ръководството на комисията по разследването на сенатора Андре Лемер, който бе известен фашист, член на френската фашистка организация „Огнени кръстове“, Никой не очакваше, че френският фашист ще се опита да разкрие фактическото участие на хитлеристките нацистки интриганти в марсилския атентат. Цели две години следователите не направиха нито крачка напред, а след това разследването съвсем замря. По такъв начин и досега не са изяснени всички политически обстоятелства, които доведоха до атентата в Марсилия. Също така не се установи точно дали убиецът се е целил в Барту или в Александър. Но по всяка вероятност широките дипломатически преговори на Барту с балканските държави относно системата на колективна взаимна помощ при евентуално нападение на германските нациста са причина за неговата смърт. Навярно е трябвало да загине, за да не препречва пътя на Хитлер.