Томас Мор
Утопия (7)

За пътуванията на утопианците

Ако някой от тях си пожелае да посети приятел в друг град или просто иска да се разходи из страната, той получава лесно пропуск от сифограндите и траниборите, освен ако няма определена причина да остане. Със себе си носи паспорт, който гарантира за него по време на пътуването и му осигурява свободен достъп в цялата страна, но освен това там е записан и крайният срок за завръщане в града. Снабдяват го с каруца и роб, който да кара магарето и да се грижи за него. Докато пътуват не носят излишни провизии, а навсякъде из страната се посрещат сякаш са си у дома. Ако престоят на някое място повече от една нощ, то всеки ги приема в дома си с радост и се третира според традициите на определеното място. Ако някой реши да излезе извън града, към който принадлежи и ако бъде хванат без паспорт, бива обявен за беглец и бива върнат у дома и ако отново съгреши по същият начин бива обявен за роб. Ако пък някой реши да пътува извън общината си но в собствения град, той може да го направи свободно, като получи подкрепата на старейшината и разрешението на съпругата си. Ако реши да отиде в някоя от селските къщи и очаква да бъде приет там, той се задължава да работи и да се движи по техните правила и така да е полезен както за селото, така и за града. И така виждате, че няма безделници при тях и няма преференции, които да ги извиняват от работа. Няма таверни, няма кръчми нито пък публични домове, няма случаи на корупция, няма срещи по ъглите, няма купони, всички са задължени да изпълняват обичайните си занимания и да подобряват качествата си през свободното време. И е естествено за тях да живеят в голямо изобилие, всеки да работи и да няма причина да проси по улиците.

В Големия Съвет на Амарут, където се изпращат трима от всеки град ежегодно те научават на кой град какво му липсва или пък какво му е в излишък, така че единият да се снабди от другия и това се прави свободно, без да е необходимо да се плаща, та така целият остров прилича на едно голямо семейство. Всички са загрижени за цялата си страна и винаги има поне двугодишен резерв от провизии, за да се използват евентуално ако се случи нещо непредвидено, например лош сезон, останалите излишества от зърно, мед, вълна, лен, дърво, кожи и месо се изпращат към други нуждаещи се народи. Имат закон, според който всяка седма част от продукцията трябва да се даде на бедните, а останалите излишества се продават на нормални цени. И така те не само получават онова, от което имат нужда (липсва им само желязо) , но също и злато и сребро, и не можете да си представите колко пълна е хазната. Практически са толкова богати, че не ги интересува за колко пари ще си продадат стоката, а само уважението на бедните и радостта в очите им.

Голяма част от богатствата им са в ръцете на робите, но практически никой свободен не е извън граница, а и всички те принадлежат към града си, парите растат благодарение на сръчните ръце на гражданите, те принадлежат на публичната хазна и всеки може да ги използва. Но ако видят че някой друг град се нуждае от тях, те просто ги дават, практически само в случай на война тези пари могат да бъдат изхарчени и въобще да бъдат вкарани в употреба. В краен случай с тях биха си позволили да наемат чужди войници, които да ги пазят от опасност. Заплащането на наемниците е солидно, така парите работят против враговете, те плащат или за нова войска или на дезертьори от чуждата армия или за всяване на хаос у врага и така в крайна сметка печелят. Имат огромно съкровище, но предполагам че смятате използването му най-малкото за екстравагантно, а реално е изключително печелившо. Разбира се има основателна причина за съмнение, реално и аз ако не бях видял това с очите си, никога не бих повярвал.

Изглежда ни странно, тъй като е доста по-различно от познатото ни. Но за онзи, който погледне от правилния ъгъл нещата не би се чудил толкова, доколкото тяхната конституция се различава от нашата, а и стойността на златото и среброто при тях е различна — те не използват парите за собствените си нужди, а само като пари за рядко срещани събития, между които обичайно има дълги интервали, толкова до парите. Ясно е, че предпочитат желязото пред златото и среброто. Човек би живял без желязо, но не и без вода и огън, но е естествено, че желязото е най-използваемият метал, който ни е даден от природата. Глупостта на хората е увеличила стойността на среброто и златото просто поради редкостта им. Докато от друга страна, те считат, че природата, като истински загрижен родител, ни е дала всички прекрасни неща в изобилие, земята и водата, а е скрила от нас онова, което е ненужно и безсмислено.

Ако с тези метали се покрие която и да било кула в кралството, това би увеличило завистта на Владетеля и сената до нечувани размери и би родила такова глупаво подозрение у хората, тъй като те по правило са предразположени към това, че в крайна сметка от завист те биха жертвали добруването на народа. Ако пък правят чиниите или каквато и да е посуда от желязо, те биха се страхували постоянно, че хората няма да искат да ги претопят в случай на война и така няма да могат да платят на наемната войска. За да предотвратят това, те са достигнали до идеята, да променят политиката си спрямо нашата и да се разграничат от остойностяването на скъпите метали като среброто и златото. Те се хранят в посуда направена от други материали. Тъй като си правят цукалата и нощните гърнета от злато и сребро, при това не само в царския двор, но и в собствения си дом, а и от тях правят веригите и оковите на робите си, за някои от които е белег на робство носенето на голяма златна обеца, а за други носенето на верига или диадема от злато, то те не отдават никакво значение на златото. И така ако някой друг народ реши да ги нападне за пари, те просто дават златото и среброто си, считайки го за дреболия. На брега на острова има перли, а скалите им са пълни с гранит и диаманти и ако случайно ги намерят те ги полират и ги дават за играчки на децата си, за да се радват, а когато пък пораснат достатъчно, за да разберат, че само бебетата се радват на такива лъщящи дрънкулки, те ги оставят настрана без да са карани от родителите си и дори се срамуват от тях. Скъпоценните камъни за тях имат стойността на нашите детски парцалени кукли. Не съм виждал по-ясен белег за разликата в обичаите от случаят, когато пристигнаха посланици от Анемолия на острова. Те дойдоха, за да разискват събития от голяма важност за търговията, а през това време в Амарут се събраха представители на няколко града, за да ги посрещнат. Посланиците на съседните на Утопия народи, знаейки обичаите на утопианците и съответно това, че те не оценяват копринените дрехи и считат златото за белег на робство, дойдоха облечени в обикновени дрехи. А онези от Анемолия, страна доста далече от Утопия и поддържаща много малко търговски връзки с нея, като разбраха колко недодялано и еднакво се обличат утопианците, счетоха че страната е изключително бедна и че няма ни злато ни платове и решиха да дойдат облечени богато, за да изглеждат като богове пред местните, а и да им отворят очите как трябва да се облича един посланик. И така те тримата посланика пристигнаха със свита от по 100 придворни, всичките окичени и облечени с униформи с различен цвят, предимно в коприна, а самите посланици, като част от висшата класа на страната си, облечени в злато и богато окичени с масивни златни синджири, обеци и пръстени, с корони, обградени от перли и други скъпоценности и всичките тези неща за утопианците са просто знак за робство, позор и детски играчки.

Не е приятно да се види как те от една страна се мислят за големи и велики, сравнявайки облеклото си с простичките дрехи на месните, а от друга колко се лъжат за впечатлението, което предизвикват у зрителите. Изглеждаше толкова нелепо и така явно за всички, че тези не са излизали извън страната си и не познават нито един чужд обичай и хората виждайки ги така облечени като роби спряха да гледат на тях с уважението, което се дължи на посланиците на чужд народ. Те просто им изглеждаха като презрени роби с всичките си вериги и обици. Можете да си представите порасналите дечица, които са захвърлили старите си играчки, перлите, диамантите и другите блестящи камъчета, как отиват при майките си, хващат ги за ръцете и викат колкото им глас държи „Виж този голям глупак, който се е окичил с перли и скъпоценности, като малките бебета!“ А майките им отговарят: „По-тихо, това е вероятно шута на посланика!“. Други пък оценявайки златните им верижки, ги мислеха за роби и ги замерваха с каквото им падне под ръка.

След като посланиците постояха някой и друг ден в тази страна и видяха колко струва златото за тях, и схванаха че робите в Утопия носят повече скъпоценности, отколкото те самите, махнаха всичките си излишни оперения и в крайна сметка се засрамиха от онова, което доскоро считаха за славно и красиво. Утопианците бяха учудени как е възможно човек да се труфи така, че да заслепява звездите и самото слънце и как е възможно да оценяваш някого по дрехите, които носи и как може коприната да е по-добра от овчата кожа, след като овцата носи вълната си, а не коприна. Те се чудеха много и на това, че златото, което за тях е ненужно нещо, в други страни е считано за нещо с изключителна стойност, такава, че човекът от когото и за когото то се прави, да струва по-малко от самия метал. И как е възможно, човек, който няма повече ум от един пън и е колкото лош, толкова и тъп, да има толкова много умни и способни хора за слуги и то само защото има няколко парчета от този безполезен метал, а ако се случи така, че поради някаква причина неговото богатство намалее, той самият става по-долен от собствените си слуги, тъй като той самият зависи от собственото си богатство и следва лошата си съдба. Но те много повече се изненадват на глупостта на онзи, който когато види богаташ му се кланя, тъй като те нито му дължат нещо, нито пък зависят от даренията му, а напротив, точно защото е богат го считат за по-малко честен, особено ако го знаят като алчен и толкова тъп, че да не може да осъзнае, че никой не си носи богатствата в гроба. С тези и подобни представи, които хората получават отчасти генетично, отчасти вследствие обучението си, в страна където обичаите и законите отричат глупавите и ненужни привички и още повече, че има много малко всред тях, които не работят, тези хора още от ранното си детство осъзнават невероятните възможности, които дават познанието и буквите, децата и огромна част от нацията четат в свободното си време и използват прочетеното и наученото, за да преуспяват в живота и работата. Четат всичко на собствения си език, едновременно лесен и приятен, език, с който човек може да изрази изцяло това, което му е в главата. Те не са и чували за философите, които са толкова популярни тук, но все пак имат същите открития в геометрията, аритметиката, логиката, музиката. Но докато в разсъжденията са подобни на старите гръцки философи, то съвсем не са съгласни с модерните ни философски възгледи, те никога не са падали в капана на дивашките идеали, които младежта ни е карана да учи във всичките тъй наречени училища по логика, които ни заобикалят, те са толкова далече от химерите и фантастичните учения, че никой от тях не може дори да схване какво имаме предвид понякога.

Игнорирайки тези изчерпани от съдържание представи, те са изключително добри в астрономията и прекрасно познават движенията на небесните тела, имат множество инструменти, с които точно предсказват курса и позициите на Луната, Слънцето и звездите. В интерес на истината относно движенията на звездите, техните позиции и опозиции знаят повече от нас. Те предвиждат и промените в климата, вследствие на много изследвания и наблюдения и така знаят кога ще вали, ще има вятър и други природни феномени, те разсъждават и над такива неща като какво причинява солеността на моретата, приливите и отливите, естеството на рая и земята. Имат много хипотези, част от които подобни на хипотезите на нашите философи, други съвсем нови, така че винаги има няколко различни мнения по спорните въпроси.

Относно морала те водят подобни диспути, например какво е онова, което е полезно и за душата и за тялото и дали дадено нещо би могло да бъде разглеждано като абсолютно „добро“ или пък този термин зависи от вълненията на душата. Те спорят и за природата на добродетелите и насладата, но най-много дискутират за щастието на човека и от какво е съставено то? Дали се дължи на едно нещо или на много? Изглежда им изглежда много по-вярно мнението, че местата, доколкото не са всички, сега са най-важното нещо, което формира щастието чрез насладата, и може да ви изглежда доста странно, но те изтъкват аргументи дори от религията, независимо от тяхната строгост и наивност, те никога не разискват за щастието и насладата, без да изтъкват чисто религиозни аргументи, както и такива от наблюдението на майката-природа и считат че без тях нашите разисквания за щастието биха били едновременно непълни и посредствени.

Според техните религиозни принципи душата е вечна и че Господ с благословията си и обичта си към хората е направил така че да бъдем щастливи, направил ни е по природа добри и наказва порочните, разбивайки живота им. Благодарение на тези принципи, залегнали традиционно в начина им на мислене, те считат че самата причина за съществуването на хората е в познанието и вярата и свободно си признават, че никой не е толкова заблуден, та да бяга от насладите на живота, законно или не, при това само по причина че малката наслада седи на пътя на голямата и че няма наслада, която да води голяма болка след себе си. Те считат за най-голяма глупост на света да гонят добродетелта, която е тъжно и трудно нещо, вместо да се радват на радостите на живота и да търпят болка и унижение, ако не могат да им отговорят. А каква награда ще получи онзи, който е пропилял целия си живот, не само без никаква наслада, но в постоянна болка, ако няма нищо след смъртта? Те не намират щастието във всички наслади на земята, а само в онези, които са добри и честни.

Някои от тях търсят щастието в голата добродетел, други считат че нашата природа е наситена с добро и щастие. Те дефинират добродетелта като живот според природните закони и смятат, че сме направени от Господ по тази причина. Те вярват че ако човек следва природните закони в избягването или приемането на нещата, според собствения си разум. Казват, че първият закон на разума е да правим добро чрез любовта и преклонението пред Божествения разум, към който принадлежим, към който принадлежи всичко което имаме и всичко в което вярваме. На второ място разумът ни забранява да се осланяме на яростта си и да бъдем колкото се може по-жизнерадостни, да се изпълним с доброта и човеколюбие и така да увеличаваме собственото си щастие, правейки щастливи и околните, защото няма такъв човек така изцяло морален и добродетелен и такъв враг на насладите, който да създаде такива сурови закони, че те да причиняват само болка у този който ги слуша и който да бяга от милосърдието и прошката. Оттук те са стигнали до заключението, че няма по-голяма наслада и по-голяма добродетел у човек, от това да облекчиш болката на някой, да го избавиш от бедите, тъй като няма нещо което да е така добре залегнало в природата на Бога и човека.

Животът само в наслади е също зло, така че ние не бива да настояваме за това, а обратно да избавяме човеците от тях, както ги избавяме от смъртта и болката, а правенето на добро, не само можем, а трябва да насърчаваме, но как да го направим ако не започнем да градим всичко това в себе си? Няма човек, който да мисли добро на другия, ако не мисли доброто на себе си, природата ни е направила такива, че да не можем да бъдем грижовни и добри с околните, ако сме прекалено строги и сурови към себе си. И така дефинирайки доброто, като живот според природните закони, те считат че човек се стреми към насладата до края си. Те считат, че доколкото нашият живот е стремеж към добруване, то ние сме създали обществото, за да се радваме на живота, тъй като няма такъв който да се е издигнал толкова над останалите, че самият той да е единственото най-важно същество в природата, а обратно че всяко едно живо същество си има място под слънцето и е толкова важно, колкото и останалите. И според това никой няма право да настоява да съди другите заради собственото си удобство и така те не само считат че всички гледни точки трябва да бъдат зачетени и още повече че законите трябва да се спазват от всички, и от принца и от народа.

Считат за очевидно, че човек трябва да се разпростира според границите на закона. Считат за връх на набожността да се предпочете общественото благо пред личното и обратно, не могат да възприемат че един човек може да гради личното си щастие върху руините на чуждото. Смятат за знак на доброта и милосърдие да оставиш назад собствените си преимущества пред тези на другия и още повече че споделеното щастие е по-голямото щастие, защото така даваш любовта си на онзи, който се нуждае, а да дадеш на ума наслада е много повече от чисто телесната такава. Те считат че Господ е отнел на човека малките наслади, за да му даде голямото и истинско щастие на добрата душа. И на моето запитване върху същината на въпроса, те ми отговориха, че всички наши действия и дори всичките ни добродетели ни водят към наслада, а след смъртта и до голямото щастие, и те използват всяко действие и мисъл, независимо дали тялото или душата, чрез всичко природата ни учи да се наслаждаваме. Така те поставят граници на насладите само до там докъдето ни води природата, защото както казват те природата и естеството на нещата ни водят само до онези наслади, до които и разума и чувствата и поради това не трябва нито да съдим, нито да губим посоката към голямата наслада. Те гледат на удоволствията на които се отдават малоумните глупаци като на грешки, те считат че човек трябва да се радва на истинското щастие, вместо да си го измисля. Тук има много неща, които за тях няма не носят никаква истинска наслада, а обратно ги разстройват. Нашите перверзни апетити към отдавна забранени неща, не само че не ни носят удоволствие, ами и ни разбиват живота. За онзи, който преследва такива софистични наслади, те считат, както споменах по-рано, тогава когато ви разказвах за ония, които считаха себе си за по-добри просто защото носеха по-хубави дрехи, и които те мислеха за двойно заблудени, от една страна за мнението си за самите дрехи, а от друга страна за самите себе си, но ако разсъдите разумно за какво се използват реално дрехите, то тогава кое би било по-разумното да се обличаме в коприна или във вълна зимата? И така тези хора, ако наистина имаха преимущества пред другите, които да не принадлежат изцяло от мнението им, че така изглеждат по-големи, изглежда най-малкото смешно да считаш, че дрехите те правят по-добър човек от другите, най-малкото защото рано или късно ще се наложи да ги съблечеш, и така излиза че уважението, което ти се полага според тях веднага би паднало. Също толкова глупаво е да бъдеш уважаван само заради външните си белези на големство, които реално не показват нищо за истинската ти същност и за онова, което можеш да дадеш на човека до теб. Поклоните пред някой друг правят ли живота ти по-лесен? И дали наистина поклона пред някой те прави по-умен? И чудесно се вижда, как тази погрешна представа омайва онези, които се наслаждават на собствената си представа за аристократичността, като реално ползват онова, което е спечелено от предците и които се възползват от благородническото си потекло, докато в Утопия никой не се счита за по-голям аристократ от другия, тъй като никой не наследява родителите си, а и те самите нямат повече от другите.

Те нямат добро мнение за онези, които се кичат със злато и скъпоценности и които се отличават на външен вид от останалите, и ако те дори съдят ония, които се обличат необичайно, за тях не значат нищо камъните, те дори нямат еднаква стойност навсякъде, а и не могат да си купят никъде злато и скъпоценности, освен ако не си ги донесат отнякъде, за тях скъпоценностите служат само като нещо, което осигурява сигурност и много често се кълнат в това че те не са фалшификати, но ако погледнем реално често окото лъже. Но можем ли да си помислим все пак, че онези трупащите богатство само за да го имат, не изпитват никаква наслада? Насладата им не е ли само сянка на истинската радост от живота? Те не са по-щастливи от преди, дори обратно те вечно се страхуват да не ги оберат, тъй както те са крали навремето. И дори и да са абсолютно сигурни и да внимават всеки миг за скъпоценностите си. Ако бъдат окрадени, то те едва ли биха преживяли и 10 години след кражбата и едва ли все пак ще намерят съществена разлика в живота си преди и след, в крайна сметка самото им богатство загубено или пропиляно е еднакво безсмислено за тях.

В глупостта си, те считат, че истинската наслада е в ловуването, отглеждането на птици или пък в играенето на комар, за тази безсмислица в Утопия само са чували, те нямат подобни неща там. Много пъти са ме питали каква пък наслада може да има в хвърлянето на някакви зарове? Но дори и да има такава, то би писнало на човека, който играе едва ли не ежедневно с тях, и каква наслада може да има в слушането на чупещи се клони и на кучешки лай, след като човек може спокойно да си седи у дома и да слуша прекрасна музика? Нито пък могат да схванат с какво насладата от гледката на куче гонещо заек е по-различна от тая на куче гонещо друго, тъй като ако ни доставя удоволствие да гледаме самия кучешки бяг, то тогава каква разлика има в двете ситуации, а какво удоволствие е това да гледаш как кучето хваща и разкъсва заека, след като тази гледка предизвиква само съжаление у човек — да гледаш как слабия, безсилен и страхлив заек бива разкъсан от силните безогледно жестоки кучета. Още повече че работата по убиването на животни при тях е поверена в ръцете на робите. Те считат, че е по-добре да убиват животни, които са по-полезни за човека, отколкото да преследват и убиват малки и нещастни същества, като зайците, което може да достави наслада само на хора, без грам хуманност, но дори и тогава са от много малка полза за човека. Те гледат на желанието за кръв и убийства, като знак за болен мозък, изтъкан от жестокост и на удоволствието от това като признак на първобитност.

Ние си мислим, че тези и подобни на тези неща ни носят удоволствие, а в Утопия, обратно, те считат, че в тях няма нищо истински удовлетворяващо и заключават, че дори не могат да бъдат наречени наслади, за тях тези неща само гъделичкат чувствата на човек, при това не самите неща, а самото подтискане на чувствата, което може до такава степен да поквари човек, че той да сметне горчивото за сладко, както например жените считат урината на бебето за медена. Но човешкият разум, колкото и да е променен от вредни навици и болни привички, не може нито да промени природата на нещата, нито да промени естеството на насладата.

Те считат само няколко вида удоволствия за истински. Насладата на ума лежи върху познанието, така според тях се постига по-весел живот и истинско щастие. Те разделят насладите на тялото на две групи: едната е, която ни дава истинско удоволствие на сетивата и която произхожда от природните ни нужди, като яденето и пиенето или пък когато природата е освободена от нещо, което я смущава, например когато се отървем от болката, или пък е в онова, което изниква от удовлетворяването на апетитите ни, които природата толкова умно ни е дала, като инстинкт за размножаване. Съществува и друг вид наслада, която не произхожда нито от задоволяването на природните ни потребности, нито от облекчението на болките ни, нито от инстинктите ни за продължение на рода, а се съдържа в тайната, в невидимия допир на сетивата, изниква от чувствата и стопира разума, това е насладата, която ни дава музиката. Друг вид наслада е тази на здравото и енергично тяло, което дава живот и действие на духа. Това чудно здраве, изцяло очистено от болката, дава само по себе си вътрешна наслада, независима от външните удоволствия, за утопианците това е основата на всички радости от живота и тя самата прави живота по-лесен и по-желан, а ако пък тя отсъства, то човек не е способен на каквато и да е друга наслада. Ако не произхожда от перфектното здраве, освобождаването от болката е за тях знак на глупост, а не истинска наслада.

Често разискват помежду си, дали състоянието на пълно здраве наистина може да се нарече наслада? Някои считат, че то е просто състояние на тялото. Но това мнение вече се отрича от много от тях, тъй като почти всички са съгласни, че здравето е най-голямото щастие на света и доколкото има болка в болестта, което е също толкова противоположно на насладата, колкото е и самата болест спрямо здравето, затова днес считат че винаги здравето се съпътства от наслада, и ако някой каже, че болестта не означава непременно болка, а само носи болката със себе си, те биха погледнали на него като на човек, който само си играе с думите, без реално да вниква в тяхното значение. Според тях е едно и също, дали възприемаш здравето като наслада или то само поражда насладата, както огънят дава топлина, то е ясно, че здравето носи със себе си истинската наслада и радостта от живота. Те казват: в какво всъщност се крие насладата от храненето, ако не в това да поддържа тялото в добро здраве, защото докато то е било обезсилено от глада и така храненето го прави по-силно. Така те намират удоволствието в този конфликт, а ако конфликтът е наслада, то излиза че в победата се крие най-голямото щастие, освен ако не си представим, че това е глупаво дотолкова доколкото то произхожда от нещо, което преследваме и така никой не познава нито се радва на собственото си благополучие. Казваме, че здравето не може да бъде почувствано, те напълно ни опровергават, как е възможно казват те човек да не чувства здравето, след като е буден? Има ли такъв човек, така тъп и глупав, който да не е схванал, че има удоволствие в самото здраве? А какво е удоволствието, ако не синоним на наслада и щастие?

Но от всичките наслади, те настояват, че най-голяма е насладата на ума, първопричината, за която лежи върху основата на истинската добродетел, а очевидно и върху чистата съвест. Те считат здравето за основна наслада на тялото, защото самото хранене и пиене, а и всичките тия телесни удоволствия са точно толкова желани, колкото да поддържат доброто здраве. Но сами по себе си те не носят истинска наслада, или с други думи, те отричат онези впечатления, които нашите естествени слабости изправят пред нас. Умният човек предпочита превенцията, пред лечението на болестта, и да държи болката далеч, отколкото да пие хапчета против нея, така че е ясно че ние не се нуждаем от тоя вид наслада, а да се задоволи с избягването и. Ако някой си представи, че има истинско щастие в тези, то тогава би следвало да се съгласи, че би бил най-щастливият човек на земята, ако седи постоянно гладен и не спира да се храни, и както се вижда това не само не е хубав, но е дори мизерен начин на живот. Това са наистина и най-ниските нива на наслада, тъй като не можем да получим удовлетворение от тях, освен ако не намаляват някоя наша болка. Болката от глада ни дава удоволствието на храненето и доколкото самата болка трае дълго и предшества удоволствието и не може да бъде намалена, освен ако не се постигне насладата, то излиза че тези двете са във вечен съюз. Оттук те считат, че тези наслади не са нищо друго освен задоволяване на естествените потребности на човека и така Великият природен разум ни ги е дал, за да задоволяваме естествените си инстинкти и в крайна сметка за да оцелеем на земята. Но колко нещастен и мизерен щеше да бъде живота, ако ежедневните болки от глада и жаждата се удовлетворяваха от толкова ужасни лекарства, които нерядко използваме сега? И така тези, колкото удоволствия, толкова и дарове на природата, носят сила и живот на телата ни. Те се занимават и с другите наслади, които ни доставят очите ушите и носа, като част от прекрасните дарове на природата и които тя е направила само за човека, доколкото няма животно, което да осъзнава стойността и красотата на вселената, не може да получи наслада от миризмата на нищо друго, освен на месото, което яде, нито пък може да възприеме ритмичността и дизритмиката на музиката и така те обръщат внимание, на удоволствието от малките неща и че истинските наслади не носят болката на неистинските. Те считат за лудост да пропиляваш красотата на лицето си и естествената сила на тялото си в мързел и леност и че е също толкова ненормално да забравяш всички останали наслади от живота, освен стремежът към задоволяване, те считат че човек трябва да се грижи за останалите, защото само така ще бъде възнаграден от божественото. И така този начин на живот, казват те, е просто знак за деградация и е неприятен за Бог, тъй като нито произхожда от него, нито от неговите заповеди и този бива отвърнат от божията благословия, като човек, който живее само в сянката на истината и в края на живота той ще бъде застигнат от всичките ония злини, които е сторил.

Такива са възгледите им за добродетелта и насладата и дори считат, че човешкият разум не може сам да стигне до тези велики заключения, освен ако не е проникнат от божествените начала. Нямам достатъчно време да ви разказвам кое те считат за правилно и погрешно, а и не го считам за необходимо, тъй като съм си поставил за задача да опиша обществото им, а не на какво се дължат принципите им. Но съм абсолютно сигурен, че по света няма по-щастливи хора и по-добро управление, телата им са силни и изпълнени с живот, нищо че са средни на ръст и нито имат най-плодородната почва, нито най-добрият въздух, но те са направили всичко възможно за да пречистят въздуха си и да облагородят почвата, че днес няма място по света, което да дава такава добра реколта от зърно и добитък, нито пък има някъде по-здрави хора. Те не само, че торят почвата, но често посяват дървета там, където преди е нямало. Принципният им мотив за това е удобството да имат дървен материал до градовете, по бреговете на морето и реките, така че да се пренася по тях, защото реално е много по-трудно да пренасяш надалеч дървета по земята, отколкото зърно. Хората са индустриалци, обичат да се учат, а понякога предпочитат да работят повече, ако това после ще им осигури по-големи удобства после. Имат неизчерпаеми книжни съкровища на знанието. Ние сме им дали дисциплината и познанията на древните гърци, имам предвид само някои основни инструкции (имайте предвид, че те оценяват само поетите и историците на Рим и нищо друго произхождащо от древните римляни) , беше почти невероятно да се види, колко бързо и лесно те научиха древният гръцки. Почнахме да им четем нещичко от тях, повече за да им угодим, отколкото с каквато и да било надежда, че те ще разберат и приемат нещо от книгата. Но след съвсем кратки тренировки, те ни изненадаха с небивал прогрес, че в крайна сметка се оказа, че нашата задача е изпълнена толкова добре, колкото не сме се и надявали. Те се научиха да пишат и да говорят толкова точно, толкова бързо, помнеха всичко така добре и така добре и правилно почнаха да използват езика, че надминаха по невероятен начин учителя си. Избраха няколко от най-учените си мъже да се занимават с езика, като например главният си консул и създадоха няколко училища по езика. Та така за три години станаха майстори на гръцкия и вече четяха и превеждаха най-трудните гръцки автори. Считам, че донякъде това се дължи на близкото родство на гръцкия с техния майчин език. Вярвам, че те са гръцка колония и донякъде са и близки с персите, защото много от имената на градовете и титлите им имат гръцки корен. Случи се така, че да пренеса много книги със себе си, вместо търговски стоки през четвъртото си плаване дотам, бях далече от мисълта да се връщам скоро, ако не и въобще, дадох им всичките си книги, всред които и много от работите на Платон и Аристотел. Носех и „За растенията“ на Теофаст, които за съжаление, докато бяхме в морето няколко маймуни докопаха и разпиляха и накъсаха част от страниците. Нямаха много граматики, освен на Ласкал, защото не носех Теодор с мен, и нямах речници, освен тези на Хезихий и на Диоскорий. Те харесаха много Плутарх и харесаха работите на Луциан и прекрасният му начин на писане. От поетите им дадох работи на Аристофан, Омир, Еврипид и Софокъл, а от историците Туцидид, Херодот и Херодиан. Един от моите приятели, Трициус Апинатус, носеше някои от работите на Хипократ и Гален, на които те се зарадваха много, въпреки че са единственият народ на земята който така малко да се нуждае от медицина, то всред тях няма по-уважавани хора от лекарите, те считат, че познанията по медицина са най-приятната и най-полезната част от философията, тъй като прониква в тайните на природата и така те не само намират обучението за много полезно, но дори считат че са дадени от самия Бог и дори казват, че Той, подобно на изобретателите на странни машини, ни е разкрил голямата разумна машина — Универсума на нас, единствените същества способни да го разберем, така че онзи, който влага разум и воля в изучаването на скритите му тайни е много по-приятен Нему, отколкото оня от тълпата, който като звяр, неспособен да разсъждава, гледа на тази прекрасна гигантска сцена — Света, с очите на глупав и неразумен зрител.

Разумът на утопианците, проникнат от любовта към знанието, е гений в това да изучава истинските неща до перфекционизъм. Ние сме им дали две неща — производството на хартия и печатарството, и днес не само че са станали изключително добри в това, но на всичкото отгоре си имат и собствени нови открития. Ние им показахме няколко книги, печатани от Алдус, обяснихме им начина за правене на хартия и тайната на печатането, но тъй като реално никой от нас не ги бе практикувал, обясненията ни бяха донякъде повърхностни и непълни. Те изпърво направиха опит, който бе далеч от перфектното, но после сами, след много проверки, откриха и коригираха грешките си и се справиха с всичките трудности. Преди това те са пишели върху пергаменти, тръстика или директно по кората на дърветата, но сега вече основаха хартиеното производство и книгопечатането, та така вече имат много копия на гръцките автори, и докато в началото им занесох само по един екземпляр, то сега те имат хиляди.

Ако пък някой човек, който е талантлив или който е посетил много страни им отиде на гости (каквито бяхме и ние) , то той ще бъде изключително топло посрещнат, тъй като те много обичат да слушат истории за други народи и земи. Там почти няма търговци, тъй като какво друго им трябва на тях освен желязо, малко сребро и злато, те поддържат много по-голям експорт отколкото импорт, а и относно експорта те считат, че е много по-добре да снабдяват себе си с продукти, отколкото да ги изнасят някъде навън и доколкото те са на много по-добро ниво от съседите си, те се занимават с навигация, не защото им трябва толкова, а просто защото им е интересно.