Франсис Ходжсън Бърнет
Малкият лорд Фаунтлерой (5)

Пета глава
В замъка

В късния следобед каретата, в която се возеха малкият лорд Фаунтлерой и господин Хавишъм, свърна по алеята, водеща към замъка. Графът бе заповядал неговия внук да му бъде доведен точно за вечеря и по някаква, известна само нему причина уточни, че момчето трябва да влезе без придружител в стаята, където ще го очаква той. Докато каретата се носеше към входа на замъка, Седрик, настанен удобно на меката седалка, оглеждаше с огромно любопитство всичко наоколо. Нямаше нещо, което да не му е интересно. Интересна му беше каретата и нейните едри красиви коне, запрегнати с пищна сбруя, кочияшът и лакеят с техните бляскави ливреи, но най-интересни му бяха коронките върху вратичките и той не се сдържа и попита лакея какво означават те.

Когато каретата достигна големите врати на парка, Седрик се надвеси през прозореца, за да огледа по-добре грамадните каменни лъвове, които украсяваха входа. Вратата им отвори едра румена жена с майчинско изражение, която се появи от красивата, покрита с бръшлян портиерска къщичка. Малко след нея от къщичката изхвърчаха две хлапета, които се вторачиха с разширени от любопитство очи в малкото русо момче, което също проявяваше очевиден интерес към тях. Майката се усмихна, поклони се и направи знак на децата, които наподобиха несръчен поклон.

— Тя познава ли ме? — попита лорд Фаунтлерой. — Струва ми се, че си мисли, че ме познава. — Той свали малката си кадифена шапчица и се усмихна на жената.

— Приятно ми е — каза той жизнерадостно. — Добър ден!

„Изглежда й стана приятно“, помисли си Седрик. Усмивката се разля още по-широко върху руменото лице на жената, а сините й очи се изпълниха с умиление.

— Бог да ви поживи, Ваше Превъзходителство! — каза тя. — Господ да поживи красивото ви личице! Щастие и късмет ви желая! Добре дошъл!

Лорд Фаунтлерой размаха шапчицата си и отново кимна, докато каретата я подминаваше.

— Харесва ми тази жена — каза той. — Струва ми се, че обича момчета. Ще ми е приятно да дойда тук и да си поиграя с нейните деца. Чудя се дали има достатъчно за цяла предизборна компания.

Господин Хавишъм предпочете да не му казва, че едва ли ще му позволят да си играе с децата на портиера. Той реши, че ще има достатъчно време по-нататък за подобни неприятни новини.

Каретата продължи напред между огромните красиви дървета, които растяха от двете страни на алеята и чиито гъсти клони образуваха прекрасен зелен свод над нея. Седрик никога не бе виждал такива дървета. Те бяха толкова масивни и представителни, а клоните им се спускаха тъй ниско по величествените им дънери. Той все още не знаеше, че Доринкорт е един от най-красивите замъци в Англия и че паркът около замъка е сред най-обширните и най-добре поддържаните, а неговите дървета и алеи почти нямат равни на себе си. Но малкият лорд не пропусна да забележи изумителната красота на онова, което го заобикаляше. Харесаха му могъщите дървета с техните кичести клони, през които се прокрадваха златистите лъчи на залязващото слънце както и спокойствието, царящо наоколо. Седрик усети неописуемо удоволствие при вида на красотата, която го заливаше от всички страни — обширните, прекрасни морави на парка, обградени от нови непознати дървета, някои от тях горди в самотата си, други събрани в групи. Малко след това преминаха край няколко пищни папратови туфи, до тях — синчец, полюшван леко от нежния ветрец. На няколко пъти Седи се засмиваше звънко, когато изневиделица от зелените шубраци изскачаше някой заек й после бързо изчезваше в далечината, подмятайки насам-натам късата си бяла опашчица. По едно време пред забързаната карета изникнаха ято яребици, изпърпориха стреснато и бързо се скриха от погледа на Седрик. Той извика възхитен и изръкопляска.

— Колко е красиво това място, нали? — каза малкият лорд на господин Хавишъм. — Никога преди не съм виждал такова. По-хубаво е дори от Сентръл Парк.

Седрик бе доста учуден от това колко време бе изминало, откак потеглиха от Корт Лодж.

— Колко далеч е — попита той, — от оградата до замъка?

— Над три мили — отговори му адвокатът.

— Странно защо му е на човек ограда, която да е толкова далеч от къщата — отбеляза Негово Превъзходителство.

На всеки няколко секунди пред погледа му изникваше по нещо ново и интересно. Не след дълго съвсем наблизо до алеята зърнаха и стадо сърни. Някои от тях пасяха кротко, други душеха неспокойно въздуха. Шумът от колелата на каретата ги стресна и те хукнаха вкупом нанякъде. Малкият лорд беше като омагьосан от прекрасната гледка.

— Да не би наблизо да има цирк? — извика той. — Или пък си живеят тук непрекъснато? Чии са?

— Те живеят тук — каза му господин Хавишъм. — Принадлежат на графа, твоя дядо.

Няколко минути по-късно зърнаха за пръв път замъка. Той се възправи пред тях величествен и прекрасен, с иззидани от сивкав камък стени. Последните слънчеви лъчи хвърляха ослепителни отблясъци по многобройните му прозорци. Замъкът имаше множество кули и бойници, стените му бяха обрасли на места с гъст бръшлян, а околовръст се ширеха грижливо поддържани терасирани морави, изпъстрени тук-там от великолепни цветни лехи.

— Това е най-прекрасното място, което някога съм виждал! — каза Седрик и овалното му личице поруменя от удоволствие. — Прилича ми на кралски дворец. Виждал съм такъв в една книжка с приказки.

Огромните порти на замъка бяха широко отворени, а от двете им страни се бяха наредили в стройни редици слуги, вперили до един поглед в младия господар. Седрик се зачуди защо ли са застанали там и заоглежда с възхита разкошните им ливреи. Той не знаеше, че всички те са излезли, за да отдадат почит на малкото момче, което един ден щеше да притежава всичко това — прекрасния замък, достоен за кралски палат, великолепния парк, величествените стари дървета, долчинките, обрасли с папрат и синчец и всичко останало. Само няколко седмици по-рано, докато Седрик още седеше с господин Хобс сред картофите и сушените праскови, поклащайки крака от любимия си висок стол, той едва ли можеше да си представи, че би могъл да има нещо общо с целия този разкош. Пред двете редици слуги бе застанала възрастна жена, облечена в семпла рокля от черна коприна. Тя имаше сива коса, прибрана под снежнобяла шапчица. Когато влязоха в преддверието, жената застана близо до Седрик и по погледа й пролича, че се кани да му каже нещо. Господин Хавишъм, който го държеше за ръка, спря за миг.

— Това е лорд Фаунтлерой, госпожо Мелън — каза той. — Лорд Фаунтлерой, това е госпожа Мелън, нашата икономка.

Седрик й подаде ръка с блеснал поглед.

— Значи вие сте ни изпратили котката? — попита той. — Много съм ви задължен, мадам.

Красивото лице на госпожа Мелън придоби същото умилително изражение, което се бе изписало и на лицето на икономката на Корт Лодж предишния ден.

— Аз трябва да разведа Негово Превъзходителство навсякъде — каза тя на господин Хавишъм. — Той е наследил не само лицето на капитана, но и неговите маниери. Това е голям ден за нас, сър.

Седрик не разбираше какво прави този ден толкова специален. Той погледна госпожа Мелън с любопитство. За миг му се стори, че мярна сълзи в очите й, и все пак беше очевидно, че тя не е нещастна. Икономката отвърна с усмивка на погледа му.

— Котката ни остави тук две прекрасни котенца — каза тя. — Ще наредя да ги занесат в стаята на Ваше Превъзходителство.

После господин Хавишъм й прошепна няколко думи.

— В библиотеката, сър — отвърна му госпожа Мелън. — Негово Превъзходителство трябва да влезе там сам.

 

 

След няколко минути длъгнестият лакей, който бе съпроводил Седрик до библиотеката, отвори вратите и извести с тържествен тон: „Лорд Фаунтлерой, милорд“. Макар да беше само лакей, той се бе почувствал неимоверно поласкан от рядката възможност да обяви пристигането на младия наследник.

Седрик прекрачи прага и влезе в библиотеката. Той се озова в огромна разкошна стая с масивна резбована мебелировка и безкрайни лавици с книги. Мебелите бяха толкова мрачни, завесите толкова тежки, ромбовидните прозорци така дълбоко поставени, а стените тъй далече една от друга, че по това време на деня, когато слънцето вече бе залязло, всичко изглеждаше потискащо. За миг Седрик си помисли, че в стаята няма никой, но скоро забеляза, че пред голямата запалена камина е поставено огромно кресло и в това кресло седи някой. Някой, който отначало дори не се обърна, за да го погледне.

И все пак Седрик бе успял да привлече нечие внимание. На пода, близо до креслото, се бе излегнал едър жълтеникавокафяв мастиф, с тяло и лапи, големи почти колкото тези на лъв. Огромното същество се надигна бавно, царствено и замарширува с тежка стъпка към малкото момче.

Тогава човекът в креслото най-после проговори.

— Дугъл — извика той, — върнете се обратно, сър.

Но в сърцето на малкия лорд Фаунтлерой страхът бе също тъй непознат, както и омразата. Седрик протегна ръка и хвана нашийника на кучето по най-естествения възможен начин. Двамата застанаха един до друг и Дугъл започна да го души с любопитство.

Тогава графът вдигна поглед. Седрик видя един едър стар мъж с гъста бяла коса и вежди, с нос, стърчащ подобно на орлов клюн между две дълбоки, проблясващи яростно очи. Онова, което графът видя, бе грациозна детска фигурка, облечена в черно кадифено костюмче с дантелена яка, прекрасни руси къдрици, обрамчили красиво, по детски мъжествено личице, чиито очи срещнаха неговия поглед с неподправена невинност и добронамереност. И ако замъкът Доринкорт наистина приличаше на приказен палат, то на малкия лорд Фаунтлерой безспорно трябваше да се признае приликата с приказен принц, тъй като младият наследник беше твърде здрав на вид, за да бъде оприличен на елф. Когато видя какво силно и красиво дете е неговият внук, в опакото старо сърце на графа се надигна вълна на триумф и възторг. Престарелият благородник бе особено впечатлен от безстрашния начин, по който неговият наследник водеше огромното куче за нашийника. Не личеше Седрик да се е изплашил ни най-малко и от своя непознат дядо.

Седи се приближи до графа и го огледа със същото любопитство, с което бе огледал и икономката в Корт Лодж.

— Вие ли сте графът? — каза той. — Аз съм вашият внук. Господин Хавишъм ме доведе. Аз съм лорд Фаунтлерой.

Малкият протегна ръка, за да се здрависа, тъй като реши, че е учтиво човек да постъпи така, дори когато става въпрос за някой граф.

— Надявам се, че се чувствате добре — продължи той с искрена дружелюбност. — Много се радвам да ви видя.

Графът се здрависа с него, а в очите му проблесна странно пламъче. Бе се почувствал толкова изумен, че просто не знаеше какво да каже. Той се втренчи в необикновеното момче изпод гъстите си вежди и го огледа от главата до петите.

— Значи се радваш да ме видиш, така ли? — каза той.

— Да — отговори му лорд Фаунтлерой, — много.

Наблизо бе поставено друго кресло и той седна на него. То бе с масивна облегалка и доста високи крака, но въпреки това му се стори съвсем удобно. Седрик се намести и се вгледа открито в своя достолепен родственик.

— Все се чудех как ли ще изглеждате — отбеляза той. — Лежах си в каютата и си мислех дали ще приличате на моя баща.

— И приличам ли? — попита графът.

— Е — започна Седрик, — аз бях още много млад, когато той почина и може би не си го спомням съвсем точно, но не мисля, че си приличате.

— Предполагам тогава, че си разочарован? — подхвърли дядото.

— О, не! — отговори учтиво Седрик. — Всеки би се радвал да прилича на баща си, но — разбира се — видът на твоя дядо би трябвало да те радва, дори когато той не прилича съвсем на баща ти. Вие сам знаете колко топли са чувствата между роднини.

Графът се облегна назад и отново се втренчи в детето. Той определено не беше убеден, че чувствата между роднини трябва непременно да са топли. Злостните кавги с роднините често му доставяха огромно удоволствие и той обожаваше да гони своите сродници от къщата си и да ги обсипва с обидни епитети, за което те пък искрено го ненавиждаха.

— Всяко момче би обичало своя дядо — продължи лорд Фаунтлерой, — особено когато неговият дядо е бил така добър към него, както бяхте вие към мен.

Последва нов странен проблясък в очите на лорда.

— О! — каза той. — Значи смяташ, че съм бил добър с теб?

— Да — отвърна лорд Фаунтлерой лъчезарно. — Толкова съм ви задължен за Бриджит, за продавачката на ябълки и за Дик!

— Бриджит! — зяпна лордът. — Дик! Продавачката на ябълки!

— Да — обясни Седрик, — онези, за които ми бяхте пратили парите. Онези пари, за които господин Хавишъм ми каза, че сте поръчали да ги използвам.

— Ха! — изригна Негово Превъзходителство. — Тъй значи? Парите, които трябваше да похарчиш за собствено удоволствие. И какво си купи с тях? Бих искал да знам.

Гъстите му вежди се събраха една до друга. Беше му интересно как по-точно се е забавлявал малкият му наследник.

— О! — каза лорд Фаунтлерой, — вероятно не сте знаел за Дик, за продавачката на ябълки и за Бриджит. Забравих, че живеете толкова далеч от тях. Те са мои добри приятели. Видите ли, Майкъл имаше треска…

— Кой е Майкъл? — попита графът.

— Майкъл е съпругът на Бриджит и те двамата си имат големи неприятности. Така е, когато човек е болен, не може да работи и си има дванайсет деца. Иначе Майкъл е много здравомислещ човек. А Бриджит често идваше при нас вкъщи и плачеше. После една вечер господин Хавишъм беше там, и тя пак плачеше в кухнята, защото не им беше останало почти нищо за ядене и нямаше с какво да си платят наема. И после аз отидох да я видя, и господин Хавишъм прати да ме извикат и ми каза, че сте пратили по него пари за мен. И после аз ги дадох на Бриджит и така всичко се оправи, и Бриджит не можеше да повярва на очите си. Затова съм ви толкова задължен.

— О! — каза графът с дълбокия си глас, — значи това е едно от нещата, които си направил за себе си? Какво още?

Дугъл седеше до високото кресло. Огромното куче се бе настанило там, след като Седрик седна на креслото. На няколко пъти мастифът вдигна глава, за да погледне Седрик. Разговорът като че ли му беше интересен. Дугъл беше важно куче, твърде голямо, за да гледа несериозно на житейските си задължения. Графът, който познаваше чудесно своя питомник, тайничко го наблюдаваше. Дугъл не беше от кучетата, които се сприятеляват лесно с непознати и графът доста се изненада, когато мастифът покорно седна, след като детето докосна главата му. Миг по-късно любимецът на графа погледна за пореден път Седрик с познатото претенциозно любопитство и после без колебание положи огромната си глава върху коляното на малкия лорд.

Седи сложи ръка върху главата на кучето и галейки го продължи:

— А-а… после беше Дик. Дик ще ви хареса, той е толкова точен.

Американската думичка свари графа неподготвен.

— Какво означава това? — поинтересува се той.

Лорд Фаунтлерой се замисли. Той също не беше съвсем сигурен за значението на въпросната дума. Просто я беше приел като подходящо определение за хората, които заслужават доверие, тъй като Дик често я употребяваше в този смисъл.

— Трябва да значи, че той не би излъгал никого — изрецитира Седрик. — Или пък че не би ударил момче, което е по-дребно от него. Значи още, че когато лъска обувките на хората, той се мъчи да ги направи възможно най-лъскави. Той е професионален ваксаджия.

— И също е твой приятел, така ли? — попита графът.

— Той ми е много стар приятел — отвърна неговият внук. — Не чак толкова стар, колкото господин Хобс, но доста. Той ми направи подарък малко преди корабът да отплава.

Седрик бръкна в джобчето си, измъкна оттам грижливо сгънатата носна кърпичка от червена коприна и гордо я разтвори.

— Той ми я даде — каза малкият благородник. — Ще си я запазя завинаги. Ще си я нося вързана на врата или сгъната в джоба. Дик я купил с първите пари, които изкарал след като откупил дела на Джери и си взел нови четки. Тази кърпичка ще си я пазя за спомен. Освен това сложих едно малко посвещение в часовника на господин Хобс. „Когато гледате колко е часът, спомняйте си за мен.“ Когато пък аз гледам тази кърпичка, ще си спомням за Дик.

Чувствата, които вълнуваха в този миг достопочтения граф на Доринкорт едва ли биха могли да бъдат описани задоволително. Той имаше зад гърба си доста години и не беше от онези, които лесно се учудват, защото вече бе видял почти всичко на света. Но сега се бе сблъскал с нещо тъй ново, че то едва не го остави без дъх от почуда и извика у него порой от непознати емоции. Графът никога преди не бе обичал особено децата. Зает с грижата за собствените си удоволствия, той не бе имал време за това. Милорд не бе проявявал особен интерес дори към собствените си синове, докато те бяха все още малки, макар понякога да му бе минавала мисълта, че бащата на Седрик е доста красиво и жизнено дете. Графът на Доринкорт беше такъв егоист, че така и не успя да оцени чуждата всеотдайност. И тъй, той все още нямаше и най-малка представа колко нежна, доверчива и добронамерена може да бъде детската душа. Според него децата бяха просто капризни животинки, които трябва да бъдат дресирани по подобаващ начин. Двамата му по-големи сина още от малки създаваха само ядове на възпитателите си. Що се отнасяше до най-малкия, към който графът хранеше някаква мъглява симпатия, на него никой не обръщаше особено внимание, тъй като го считаха за твърде маловажен. Старият граф дори не допускаше, че би могъл да изпита някаква симпатия към своя внук. Бе изпратил Хавишъм да го доведе в Англия, защото семейната гордост му диктуваше да постъпи така. Графът на Доринкорт не искаше да рискува един ден да го наследи някакъв необразован простак. Той беше убеден, че след като е отгледано в Америка, момчето със сигурност ще е подигравка за своя благороден род и само се надяваше то поне да има поносима външност и да не е отчайващо глупаво. Бракът на капитан Ерол с американското момиче бе вбесил графа на Доринкорт до такава степен, че заслепен от яростта си, той дори не допускаше, че от този брак може да излезе нещо добро. Когато лакеят го извести за пристигането на момчето, графът се почувства почти изплашен от онова, което му предстоеше да види. Затова и заповяда Седрик да влезе при него сам. Неговата гордост нямаше да понесе други да станат свидетели на огромното му разочарование. Горделивото му, непреклонно старо сърце просто подскочи, когато пред него с грациозна походка се появи русокосият внук, водещ безстрашно кучето за нашийника. Дори в най-оптимистичните си надежди графът не бе допускал, че синът на американката би могъл да изглежда така. Всичко беше твърде хубаво, за да е истина. Това ли бе детето, което се беше страхувал да погледне? Как бе възможно детето на жената, която той ненавиждаше от дъното на душата си, да се окаже такова прекрасно създание с безстрашно малко сърчице? Почти непоклатимото самообладание на графа беше разтърсено из основи от този изумителен обрат в събитията.

После, когато двамата поведоха разговор, старецът продължи да се чувства странно трогнат, а удивлението му се усилваше с всяка изминала минута. Като начало той бе свикнал да вижда хората по-скоро уплашени и притеснени от неговото присъствие и затова очакваше, че и малкият лорд ще се държи плахо и стеснително. Но Седрик очевидно се боеше от графа не повече, отколкото от Дугъл. Не можеше да се каже, че е дързък. Той просто излъчваше дружелюбна невинност и явно не виждаше нещо, от което би трябвало да се страхува. Въпреки нежеланието си графът не можа да не си признае, че детето го смята за свой приятел и не изпитва ни най-малки съмнения в искрената му привързаност. То явно дори не допускаше, че едрият мъж със страховито изражение би могъл да храни към него нещо друго, освен най-топли чувства. Нещо повече — Седрик очевидно се опитваше по свой детски начин да го зарадва и да събуди интереса му. Скоро графът разбра, че въпреки цялото си коравосърдечие не е способен да потисне това необяснимо и неизпитано досега удоволствие, предизвикано от доверието, с което го даряваше детето. Струваше му се просто невероятно, че се е намерил някой, който да не отстъпи смазан от отвратителния му характер. Някой, който дори успява да види в него нещо хубаво, някой, който да го погледне с чисти, неподозиращи коварен замисъл очи. Едно малко момче, облечено в костюмче от черно кадифе.

Старецът се отпусна в креслото и позволи на своя внук да му разкаже повече за себе си, като през цялото време го следеше неотклонно с онова странно пламъче в очите. Лорд Фаунтлерой отговаряше с готовност на всеки негов въпрос и не спираше да бъбри, водейки разговора с гениалната простота и лекота, присъща на децата. Той разказа на графа за Дик и Джери, за продавачката на ябълки и за господин Хобс. След това Седрик описа и парада на републиканците в цялата му пищност, с всичките му знамена, плакати, факли и фойерверки. Естествено стана дума и за 4-ти юли и Революцията, но тъкмо когато се бе разпалил най-много, малкият като че ли изведнъж си спомни за нещо и замлъкна.

— Какво има? — попита неговият дядо. — Защо спря?

Лорд Фаунтлерой се размърда неспокойно в креслото си. Очевидно нещо го притесняваше, нещо за което се бе сетил едва сега.

— Просто си помислих, че това може и да не ви хареса — отговори той. — Може би някой ваш познат или роднина е бил там. Забравих, че сте англичанин.

— Можеш да продължиш — каза милорд. — Нито един мой близък не е бил там. Освен това не забравяй, че ти също си англичанин.

— О, не! — каза бързо Седрик. — Аз съм американец.

— Ти си англичанин — натърти мрачно графът. — Твоят баща беше англичанин.

Това уточнение му достави удоволствие, но същото не можеше да се каже за Седрик. Малкият лорд не бе предполагал, че дядо му смята така. Той поруменя чак до корените на русите си къдрици.

— Аз съм роден в Америка — запротестира момчето. — Когато се родиш в Америка, ти си американец. Моля да ми простите — фразата беше произнесена със сериозна учтивост, — че ви противореча. Господин Хобс ми каза, че ако има друга война, аз трябва… трябва да бъда американец.

Графът се засмя — кратко и мрачно, но се засмя.

— И ти ще постъпиш точно така, нали? — каза той.

Графът на Доринкорт мразеше Америка и американците, но непоколебимостта на малкия патриот му се стори забавна. Той си помисли, че от такъв добър американец би могъл да излезе и добър англичанин, когато порасне.

Не им остана време да навлязат отново в дебрите на Революцията, тъй като малко след това обявиха, че вечерята е сервирана.

Седрик стана от креслото си, отиде при своя достолепен дядо и погледна към болния му от подагра крак.

— Искате ли да ви помогна? — попита той учтиво. — Можете да се облегнете на мен. Веднъж, когато господин Хобс си удари крака в един сандък с домати, аз му предложих помощта си и той се облегна на мен.

Едрият лакей, който им бе съобщил, че вечерята ги очаква, замалко не съсипа репутацията си с една непринудена усмивка. Той беше достоен лакей, бе служил само в най-изисканите благородни семейства и затова никога досега не се бе усмихвал в присъствието на господарите си. Подобна „простъпка“ му се струваше не само недостойна, но дори вулгарна, независимо от условията, които биха я предизвикали. Този път пълното опозоряване му се размина на косъм. Спаси го само щастливото хрумване да се взре на мига в една отвратителна картина, окачена наблизо.

Графът изгледа своя безстрашен наследник от главата до петите.

— Мислиш ли, че ще се справиш? — попита той сърдито.

— Може би ще успея — отвърна му Седи. — Аз съм силен. Вече съм на седем. Можете да се облегнете с едната ръка на бастуна си, а с другата на мен. Дик казваше, че съм натрупал доста мускули за седемгодишно момче.

Той стисна дланта си в юмруче и вдигна ръка така, че графът да може да види мускула, заслужил одобрението на Дик. При това физиономията на малкия лорд беше толкова сериозна и съсредоточена, че едрият лакей отново се втренчи в грозната картина, този път с още по-голямо усърдие.

— Е — каза графът, — можеш да опиташ.

Седрик му подаде бастуна и се захвана да му помогне при ставането. Обикновено това беше задължение на лакея, който почти винаги си отнасяше солидна порция люти клетви, особено когато Негово Превъзходителство страдаше от поредния пристъп на подаграта. Графът не се отличаваше с особена вежливост и нерядко лакеите тръпнеха в очакване на поредния злостен изблик.

Но тази вечер графът си спести всички проклятия, макар че болният му от подагра крак го мъчеше дори по-силно от обикновено. Той се реши на един малък експеримент. Стана бавно и сложи ръка върху крехкото рамо, което му бе предложено с такъв кураж. Малкият лорд Фаунтлерой пристъпи внимателно напред, като следеше болния крак на своя дядо.

— Просто се облегнете на мен — подкани го той окуражаващо. — Ще вървя съвсем бавно.

Ако го бе съпровождал както обикновено лакеят, старият граф безспорно щеше да натоварва по-малко болния си крак. И все пак част от експеримента бе да остави малкото момче да почувства поне част от истинската тежест на неговото старо тяло. Графът беше едър човек и още след първите няколко стъпки малкият лорд здравата се изчерви и сърчицето му заби по-силно, но той стисна зъби упорито, припомняйки си какво бе казал Дик за неговите мускули.

— Отпуснете се спокойно на мен — изпъшка той. — Нищо ми няма… стига пътят да не е прекалено дълъг.

Наистина трапезарията не беше много далеч, но пътешествието до най-близкия стол се видя на Седрик безкрайно. Ръката, положена върху рамото му, натежаваше с всяка следваща крачка, личицето му пламваше все по-ярко, дъхът му се накъсваше, но той нито за миг не помисли да се откаже. Малкото момче напрягаше мускули до изнемога, държеше главата си изправена и намираше сили дори да окуражава накуцващия граф.

— Много ли ви боли кракът, когато стъпвате на него? — попита то. — А някога да сте го държали в гореща вода с горчица? Защото господин Хобс правеше така. Чувал съм, че и арниката помагала доста.

Едрият мастиф пристъпваше царствено зад тях, следван от лакея. На няколко пъти прислужникът придобиваше доста изумено изражение при вида на крехкото дете, което напрягаше всичките си сили и носеше почти непосилния за него товар с такава жертвоготовност. Графът също беше учуден. Той току хвърляше по един кос поглед към зачервеното малко личице.

Най-после стигнаха до трапезарията. Тя се стори на Седрик огромна и внушителна. Един лакей, застанал до високия стол в единия край на дългата маса, ги следеше неотклонно с поглед.

Накрая все пак се озоваха до заветния стол. Графът свали ръка от рамото на Седрик и се настани удобно.

Детето извади кърпичката на Дик и избърса челото си.

— Вечерта е доста топла, не мислите ли? — каза той. — Сигурно сте запалили камината заради крака си, но на мен ми е малко горещо.

— Ти просто малко се преумори — каза графът.

— О, не! — възкликна лорд Фаунтлерой. — Не съм се преуморил ни най-малко, просто ми стана горещо. През лятото често става така.

И той избърса още веднъж челце с червената кърпичка.

Столът на Седрик беше сложен в противоположния край на масата, точно срещу този на неговия дядо. Столът беше с облегалки и очевидно бе правен за хора доста по-едри от малкия лорд. Това не го учуди особено, тъй като всичко, което бе видял досега в замъка, имаше същите „гигантски“ размери. Огромните стаи с високи тавани, масивните мебели, едрият лакей, голямото куче, пък и самият граф — всичко това сякаш бе събрано нарочно на едно място, за да накара Седрик да се почувства по-мъничък, отколкото беше в действителност. Това обаче никак не го притесняваше. Той никога не бе мислил за себе си като за особено внушителна или важна персона и беше готов да се приспособи към всяка обстановка, дори когато тя съвсем не му пасваше.

Така или иначе Седи никога не бе изглеждал толкова мъничък, както в големия стол на дългата маса. Въпреки усамотения си начин на живот, графът продължаваше да държи на бляскавата представителност. Той обичаше да вечеря, спазвайки и най-дребните детайли на благородническия етикет. Погледът на Седрик се плъзна към отсрещния край на масата, преминавайки през величествената армада от бляскави чинии, прибори, чаши и всевъзможни съдове. Ако някой непознат можеше да види трапезарията в този момент, той сигурно щеше да се засмее — просторната, внушителна стая, високите, наконтени с ливреи слуги, яркото осветление, проблясващото сребро и кристал, и като завършек престарелия благородник със страховит вид в единия край на масата и мъничкото момченце в другия. Графът обикновено отдаваше голяма значимост на вечерята, което пък поставяше на истинско изпитание готвача на замъка. Негово Превъзходителство имаше капризен вкус и лесно губеше апетит. През онази вечер обаче апетитът на графа се оказа по-добър от обикновено, може би защото мисълта му не беше заета единствено с достойнствата на предястието и със соса на печеното. Неговият внук бе ангажирал съзнанието му далеч по-осезаемо. Графът не сваляше поглед от Седрик и макар да не говореше много, се стараеше да поддържа разговора. Никога не му бе минавало през ум, че детските приказки могат да му се сторят забавни. Старият благородник не можеше да забрави и куража, с който малкото момче се бе справило с изпитанието, на което го бе подложил, без дори за миг да даде признак, че смята да се откаже.

— Значи не носите короната си през цялото време? — отбеляза лорд Фаунтлерой с нужния респект.

— Не, не я нося през цялото време — отговори му графът с познатата си мрачна усмивка. — Освен това тя никак не ми отива.

— А господин Хобс казваше, че никога не ги сваляте от главите си — каза Седрик. — Освен в случаите, когато ви се налага да си сложите шапка.

— Да — съгласи се графът, — налага се понякога.

Един от лакеите се обърна, закри устата си с ръка и тихичко се прокашля.

Седрик приключи с вечерята и се облегна назад, за да огледа трапезарията.

— Вие сигурно много се гордеете с къщата си — каза той. — Много е хубава. Досега не бях виждал нещо толкова красиво, но разбира се, аз съм едва на седем години и все още не съм видял кой знае какво.

— И ти смяташ, че трябва да се гордея с нея? — попита графът.

— Мисля, че всеки би се гордял — отвърна му лорд Фаунтлерой. — Аз бих се гордял ако това беше моята къща. Всичко в нея е толкова красиво. А и паркът с тези дървета… колко са красиви само и как шумолят листата им!

Седи замълча за миг и се огледа тъжно наоколо.

— Тази къща е твърде голяма, за да живеят в нея само двама души, нали? — каза той.

— Бих казал, че е достатъчно просторна за двама души — отговори му графът. — Или мислиш, че е прекалено просторна?

Бъдещият граф на Доринкорт се поколеба преди да отговори.

— Просто си мислех — каза той, — че ако само двама души живеят тук и те двамата не са много добри компаньони, може от време на време да се чувстват малко самотни.

— А ти мислиш ли, че от мен ще излезе добър компаньон? — поинтересува се графът.

— Да — отвърна Седи, — мисля, че ще бъдете добър компаньон. Двамата с господин Хобс бяхме големи приятели. Той ми беше най-добрия приятел, ако не броим Миличка.

Рунтавите вежди на стария благородник трепнаха неспокойно.

— Коя е „Миличка“?

— Това е майка ми — каза лорд Фаунтлерой съвсем тихичко.

Може би момчето започваше да се чувства малко уморено, тъй като часът, в който обикновено си лягаше, бе наближил, или пък го бяха изморили вълненията от последните няколко дни. Настъпващата умора извика у него смътното усещане за самота и му напомни, че тази нощ ще трябва да заспи без над него да бди неговият „най-добър приятел“. Седрик не можеше да не мисли за майка си, а колкото повече си мислеше за нея, толкова повече му се искаше да я спомене в разговора. По времето, когато вечерята беше на приключване, графът забеляза, че върху лицето на неговия наследник е легнала едва забележима сянка. Докато се връщаха обратно в библиотеката старецът отново се облегна на рамото на Седрик, но този път едва-едва.

След като лакеят ги остави насаме, Седи се настани направо върху килимчето пред камината, близо до Дугъл. В следващите няколко минути той просто галеше мълчаливо кучето и гледаше огъня.

Графът пък гледаше него. Очите на момчето изглеждаха тъжни и замислени, а от устните му веднъж или два пъти се отрони тиха въздишка. Графът седеше без да помръдва, вперил поглед в своя внук.

— Фаунтлерой — каза той накрая, — за какво мислиш?

Фаунтлерой вдигна глава и направи мъжествен опит да се усмихне.

— Мислех си за Миличка — каза той. — И… и мисля, че ще е по-добре да стана и да се поразходя из стаята.

Седрик се изправи с ръце в джобовете и тръгна напред-назад. Очите му бяха широко отворени, а устните стиснати плътно. Вървеше с твърда стъпка. Дугъл се размърда мързеливо, погледна го и след това също се изправи. Той отиде до момчето, изчака за миг и после тръгна след него. Фаунтлерой измъкна едната си ръка от джоба и я сложи върху главата на кучето.

— Той е много добро куче — каза момчето. — Той е мой приятел. Знае как се чувствам.

— И как се чувстваш? — попита графът.

Първият пристъп на носталгия по дома, който очевидно бе нападнал момчето, дразнеше леко стария благородник, но едновременно с това му бе приятно да си признае, че неговият внук се справя като истински мъж. Харесваше му този детски кураж.

— Ела тук — каза той.

Фаунтлерой отиде при него.

— Аз никога не съм се отделял от къщи преди — каза Седрик и погледна объркано дядо си. — Човек се чувства странно, когато му се налага да пренощува в нечий замък, вместо в собствената си къща. Но нали Миличка е съвсем наблизо. Тя ми каза да не го забравям и да не забравям още, че съм само на седем години, и че мога да гледам снимката й винаги когато си поискам.

Седрик пъхна ръка в джоба си и извади оттам малка, покрита с виолетово кадифе кутийка.

— Ето тук е — каза той. — Натиска се ей това бутонче, кутийката се отваря и тя е вътре!

Той се бе приближил до креслото на графа и след като извади кутийката, се отпусна на едната облегалка. После се допря до ръката на стареца, както обикновено правят децата.

— Ето я — каза Седрик, докато кутийката се отваряше и погледна с усмивка своя дядо.

Графът сбърчи вежди. Той не искаше да види снимката, но въпреки това не се сдържа и погледна младото лице на жената, чиято красота го изуми.

— Предполагам, че много я обичаш — каза графът.

— Да — отвърна му простичко лорд Фаунтлерой. — Наистина много я обичам. Видите ли, господин Хобс също е мой приятел, както и Дик, Мери, Бриджит и Майкъл, и те също са ми приятели. Но Миличка… тя е моят най-близък приятел и ние винаги си казваме всичко един на друг. Моят татко остави на мен да се грижа за нея и когато стана мъж аз ще работя много усърдно и ще спечеля пари за нея.

— С какво смяташ да се занимаваш? — поинтересува се дядото.

Негово Невръстно Превъзходителство седна бавно върху килимчето и се намести удобно, като през цялото време не откъсваше поглед от снимката. Явно бе решил да размисли сериозно, преди да отговори на зададения му въпрос.

— Мисля си, че може би бих могъл да подхвана общ бизнес с господин Хобс — каза той, — но по̀ ще ми хареса да стана президент.

— Вместо това ще те изпратим в Камарата на лордовете — каза неговият дядо.

— Е… — замисли се отново лорд Фаунтлерой, — щом не трябва да ставам президент, и ако това е добър бизнес, нямам нищо против. Бакалският бизнес понякога е доста скучен.

Изглежда малкото момче се замисли сериозно над предложението на графа, защото замълча за известно време, загледано във веселите пламъчета на камината.

Графът на Доринкорт също замълча. Той се облегна в креслото си и се загледа в момчето. Цял порой от нови, странни мисли преминаваше шеметно през съзнанието на стария благородник. Дугъл използва паузата, изтегна се удобно и заспа, положил глава върху огромните си лапи. Последва дълго мълчание.

След около половин час в библиотеката влезе господин Хавишъм. Той завари просторната стая потънала в тишина. Графът все още не се бе надигнал от креслото. Той се раздвижи едва когато чу стъпките на адвоката и вдигна ръка в предупредителен жест, който сякаш му се изплъзна неволно. Дугъл продължаваше да спи, а до него, също потънал в сладки сънища, с къдрокоса главица положена на огромната му лапа, лежеше лорд Фаунтлерой.