Франсис Ходжсън Бърнет
Малкият лорд Фаунтлерой (3)

Трета глава
Сбогуване с родния дом

През следващата седмица Седрик все повече се убеждаваше, че никак не е лошо да си граф, макар и да не си даваше сметка какво точно означава това. Трудно му беше да осъзнае дори какво става всъщност. Едно поне бе вече разбрал от разговорите си с господин Хавишъм — почти нямаше негово желание, което да не може да бъде изпълнено. И тъй, желанията валяха едно след друго с такава скорост, че адвокатът на графа започваше да се обърква. В седмицата преди заминаването за Англия той направи куп странни неща. Дълго след това господин Хавишъм не можеше да забрави онази сутрин, в която двамата със Седрик отидоха да посетят Дик, както и следобеда, в който изумиха продавачката на ябълки с „древно потекло“ като се спряха пред нейната сергия и й казаха, че ще получи палатка и печка, и шал, и сума, която й се стори почти невероятна.

— Защото ще отивам в Англия, за да стана лорд — обясни й приятелски Седрик. — Никак не ми се иска да си мисля за вашите кости всеки път, когато завали. Моите кости никога не ме болят и затова не знам колко лошо биха могли да болят нечии кости, но много ви симпатизирам и се надявам, че ще се оправите.

— Тя е много добра продавачка на ябълки — каза момчето на господин Хавишъм, когато си тръгваха, оставили зад гърба си неочаквано забогатялата собственица на сергията почти без дъх от радост. — Веднъж, като паднах и си ожулих коляното, тя ми даде една ябълка, ей така без нищо. Оттогава все си спомням за нея. Никога не мога да забравя хората, които са били добри с мен.

На малкия лорд дори не бе хрумвало, че може да има хора, които са способни да забравят сторената им добрина.

Разговорът с Дик беше доста интересен. Той тъкмо се бе накарал здраво с Джейк и настроението му хич не беше добро. Когато Седрик най-спокойно му обясни, че са дошли, за да му дадат онова, за което ваксаджията беше мечтал цял живот, той едва не подскочи от изненада. Начинът, по който бъдещият граф на Доринкорт обикновено обявяваше целта на своето посещение, бе съвсем простичък и неофициален. Прямотата на момчето поразяваше дори господин Хавишъм, който си бе избрал ролята на обикновен наблюдател. Когато научи, че неговият стар приятел е станал наследник на стара благородническа фамилия и дори е заплашен от възможността да стане граф, ако живее достатъчно дълго, Дик зяпна така широко, че старата шапка се изхлузи от главата му и падна в прахта. Той я вдигна и се опита да каже нещо, но силите му стигнаха само за едно неразбираемо едносрично възклицание. Поне господин Хавишъм го счете за едносрично. Но Седрик го схвана безпогрешно.

— Ай’сти’а’бе! — Дик пое дълбоко въздух, разтърси глава и продължи: — К’во ще’н’дадеш?

Втората фраза затрудни дори опитния в общуването с ваксаджията Седрик, но след кратко замисляне той храбро се справи и с това изпитание.

— Отначало никой не можа да повярва — обобщи накрая събитията малкият лорд. — Господин Хобс реши, че съм получил слънчев удар. Тази работа с графството започва да ми харесва повече, отколкото си мислех и вече почти свикнах с нея. Този, който сега е граф — моят дядо — иска да правя каквото си пожелая. Беше чудесно, когато дадохме от парите на дядо ми на Дик, за да изкупи Джейк.

Дик наистина успя да изкупи дела на Джейк и стана пълноправен собственик на бизнеса си. Той си купи нови четки, страхотна нова табела и подходящи за целта нови дрехи. И той като продавачката на ябълки дълго след това не можеше да повярва, че късметът му се е усмихнал по такъв чудодеен начин. Отначало Дик си помисли, че е отлетял във ваксаджийския рай. Той бе вперил предано поглед в невръстния си благодетел и очакваше всеки момент да се събуди. Нещата станаха по-реални едва след като усети върху дланта си парите, които му бе дал Седрик и двамата си стиснаха ръцете.

— Ами, довиждане — каза накрая русокосото хлапе. Седрик се опитваше да бъде напълно спокоен, но гласът му трепна и той премигна с големите си кафяви очи. — Надявам се работата ти да върви добре. Съжалявам, че трябва да замина за Англия и да те оставя тук, но може би ще се върна някога, след като стана граф. Иска ми се да ми пишеш, защото винаги сме били добри приятели. Ако решиш да пишеш, ето адреса, на който да изпратиш писмото — и той му подаде късче хартия. — Името ми вече не е Седрик Ерол, а лорд Фаунтлерой. Довиждане, Дик.

Дик също премигна, но въпреки това ресниците не можаха да скрият навлажнените му очи. Той беше просто едно необразовано ваксаджийче и му бе трудно да изрази онова, което чувстваше в онзи момент. Може би затова и не се опита да каже нещо, а само премигна няколко пъти и преглътна бучката, заседнала в гърлото му.

— Ще ми се да останеш — каза той с прегракнал глас. После погледна към господин Хавишъм и докосна козирката на шапката си. — Благодарство, гос’ине, затуй кует’ напра’ихте за мене. Седи ми е един голям приятел, нищо чей толкоз малък.

Момчето и адвокатът се отдалечиха, но той продължаваше да ги следи със замъглен поглед, а бучката така и си остана на същото място в гърлото.

До деня на своето отпътуване Негово Превъзходителство прекарваше всяко свободно време с господин Хобс в бакалията. Бакалинът се чувстваше леко замаян и настроението му далеч не беше празнично. Отначало, когато неговият млад приятел му донесе своя прощален подарък — златен часовник с верижка, господин Хобс не можа да повярва на очите си. Той сложи елегантната кутийка на грубото си коляно и издуха няколко пъти гръмовно носа си.

— Там има нещо написано — каза Седрик, — вътре в кутийката. Лично казах на продавача да го напише. „На господин Хобс от неговия най-стар приятел, лорд Фаунтлерой, за да си мислите за мен, когато гледате колко е часът. Никога не ме забравяйте.“

Господин Хобс за пореден път издуха гръмовно носа си.

— Няма да те забравя — каза той със същия леко дрезгав глас като Дик. — Гледай и ти да не ме забравиш, като се намърдаш сред оная британска аристокрация.

— Няма да ви забравя, където и да се намърдам — отвърна му Негово Превъзходителство. — Най-щастливите си часове съм прекарал с вас. Или поне някои от най-щастливите. Надявам се да ми погостувате след известно време. Сигурен съм, че дядо ми много ще се зарадва. Може би дори лично ще ви напише покана, ако го помоля. Вие… вие нямате нищо против, че той е граф, нали? Искам да кажа, че няма да се откажете от поканата, само защото той е граф, нали така?

— Ще дойда да те видя — увери го тържествено господин Хобс.

И тъй, бе уговорено, че ако графът на Доринкорт лично покани господин Хобс да му погостува, то той ще загърби за няколко месеца републиканските си предразсъдъци и тутакси ще си стегне багажа.

Накрая всички приготовления бяха привършени. Дойде денят, в който сандъците бяха откарани до парахода, а после и часът, в който каретата спря пред вратата на малката къща. Седрик се почувства странно самотен. Майка му се бе затворила за известно време в стаята си и когато слезе по стълбите, очите й изглеждаха големи и влажни, а прекрасните й устни потръпваха леко. Седрик отиде при нея, тя се наведе, прегърна го и двамата се целунаха. Момчето усещаше, че нещо се е промъкнало между тях, но не можеше да разбере какво.

— Ние си я харесвахме тази малка къщичка, нали Миличка? — каза то. — И винаги ще си я харесваме?

— Да… да — отвърна му тихо тя. — Да, скъпи.

Двамата се качиха в каретата и Седрик се притисна към нея. После майка му се обърна да погледне за последен път къщата, а той погали ръката й.

Скоро каретата се озова на пристанището, където цареше пълен хаос. Отвсякъде прииждаха коли и карети, от тях слизаха пътниците и с бърза крачка се отправяха към чакащия параход, стреснати, че може вече да са закъснели. Товарачи разнасяха насам-натам големи сандъци, моряците развиваха въжетата и търчаха по палубата, корабните офицери издаваха гръмогласни заповеди, мъже, жени и деца, едни в приповдигнато настроение, други подсмърчащи с кърпички в ръка, бързаха да се качат на парахода. Седрик откри за себе си куп нови интересни неща. Той оглеждаше с любопитство намотаните въжета, сгънатите платна и високите гладки мачти, които сякаш докосваха самото небе. Бъдещият лорд вече си мечтаеше за предстоящите разговори с моряците и тайничко се надяваше да измъкне от тях колкото се може повече информация на тема пирати.

Малко преди да отплават, Седрик се беше облегнал на рейлинга на една от горните палуби, следеше съсредоточено щуращите се моряци и слушаше техните възбудени викове. Изведнъж погледът му се спря на една група от изпращачи. Сред тях бе настъпило неочаквано оживление. Някой отчаяно се опитваше да си пробие път сред тълпата. Оказа се, че е момче, което носеше нещо червено в ръката си. Беше Дик. С върховни усилия се озова до Седрик.

— Тичах по целия път насам — каза ваксаджийчето. — Дойдох тука да те видя. Работата върви от убаво по-убаво! Купих ти туй от парите, дет’ ги изкарах само вчера. Можеш да се издокараш с т’ва сред ’ристукратите. Имаше си и хартия, ама я изтървах в навалицата. Замалко да не ме пуснат чак тука. Туй било кърпа за нос.

Цялото съобщение беше изрецитирано на един дъх. Звънна корабната камбана и Дик отскочи встрани от борда преди Седрик да успее да каже каквото и да било.

— Сбогом! — изпъхтя ваксаджията. — И непременно да се издокараш. — После се стрелна нанякъде и не след дълго Седрик го изгуби от погледа си.

Малкият лорд взе кърпичката в ръка и я огледа. Беше ушита от яркочервена коприна и извезана с лилави подкови и конски глави.

После се вдигна страшна врява. Изпращачите от пристана викаха на своите приятели на борда, а пътниците им отвръщаха на свой ред един през друг:

— Довиждане! Довиждане! Довиждане, стари ми друже! — и сякаш всички повтаряха едно и също: — Не ни забравяй. Пиши щом стигнеш в Ливърпул. Довиждане! Довиждане!

Седрик се надвеси над рейлинга и извика с все сила:

— Довиждане, Дик! Благодаря ти! Довиждане!

Големият параход се отдели от пристана и майката на Седрик спусна воалетката си. Хората на палубата се раздвижиха, но Дик продължаваше да вижда ясно златистите къдрици и детското личице на Седрик, който продължаваше да вика „Довиждане, Дик!“. После корабът малко по малко се скри зад хоризонта, за да отведе малкия лорд Фаунтлерой далеч от дома, в непознатата страна на неговите предци.