Франсис Ходжсън Бърнет
Малкият лорд Фаунтлерой (15)

Петнадесета глава
Осмият рожден ден

Бен се завърна с момчето си в калифорнийското ранчо много щастлив. Точно преди да отпътуват за Америка, той имаше кратък разговор с господин Хавишъм и адвокатът му обясни, че графът на Доринкорт е пожелал да направи нещо за детето, което за малко не стана негов наследник. Бе решил да инвестира пари в свое собствено ранчо за добитък и да назначи Бен за негов управител. Възнаграждението бе доста високо и щеше да осигури добро бъдеще на детето. И тъй, братът на Дик се качи на парахода като управител на ранчо, което далеч щеше да превъзхожда неговото собствено и което можеше един ден да се превърне в негова собственост. Така и стана няколко години по-късно. Том, неговият син, израсна като прекрасен младеж, силно привързан към своя баща. Двамата бяха щастливи заедно и Бен често казваше, че Том го е възнаградил за всичките му несгоди в живота.

Дик и господин Хобс, който също бе пристигнал в Англия, за да се увери с очите си, че всичко ще мине както трябва, поостанаха за известно време. В знак на благодарност графът реши да осигури на Дик солидно образование. Бакалинът от своя страна нямаше за какво да се притеснява, тъй като бе оставил магазина си в сигурни ръце и спокойно можеше да си позволи да присъства на празненствата, които щяха да ознаменуват осмия рожден ден на лорд Фаунтлерой. Всички наематели бяха поканени. Цяла вечер продължиха танците и веселието в парка на замъка. Но от празничната програма на Седрик естествено най-много допаднаха фойерверките.

— Точно като на 4-ти юли! — каза лорд Фаунтлерой. — Жалко само, че рожденият ми ден не е в същия ден, нали? Колко хубаво щеше да е, ако можехме да ги отпразнуваме заедно.

Трябва да признаем, че графът и господин Хобс все пак не успяха да се сближат дотолкова, колкото биха изисквали интересите на британската аристокрация. Графът не бе познавал преди твърде много бакали, а господин Хобс, както знаем, не можеше да се похвали с тесни връзки с английски графове. Накратко, разговорите между тях не вървяха особено гладко. Но бакалинът-републиканец определено даде най-доброто от себе си, тъй като считаше, че дължи това на своя малък приятел, понастоящем лорд Фаунтлерой.

Още входната врата на парка с нейните каменни лъвове впечатли доста господин Хобс, но когато пред очите му като в сън се изредиха цветните градини, парниците, терасите, водоскоците и накрая самият замък с подземието, богатата оръжейна колекция, огромните стълбища, конюшните и облечените в ливреи слуги, удивлението му просто нямаше граници.

— Това да не е нещо като музей? — попита той Фаунтлерой, докато ги въвеждаха в една от великолепните стаи на замъка.

— Н-не! — каза Фаунтлерой, но без да е особено убеден в отговора си. — Не мисля, че е музей. Дядо казва, че това са моите предци.

— Твоите пред-какво?

— Моето семейство — отвърна му Седи, — поне дядо казва така.

— Доста ти е голямо семейството — отбеляза господин Хобс. — Тия млади госпожици всичките ли са ти братовчедки? Графът сигурно доста се охарчва, когато опре до подаръци.

И той се настани удобно в първото попаднало му кресло, за да огледа до един портретите, окачени по стените на стаята. Лорд Фаунтлерой доста се затрудни, но накрая все пак успя да му обясни, че става въпрос за няколко поколения негови роднини.

Всъщност дори се наложи да повика на помощ госпожа Мелън, която знаеше наизуст имената на всички благородници, изобразени на портретите, както и куп романтични истории, свързани с всеки от тях. Когато господин Хобс най-после схвана идеята на тази импровизирана галерия, каза, че тази стая комай му харесва повече от всичко друго в замъка. В следващите няколко дни той честичко идваше пеш чак от „Доринкорт Армс“, където беше отседнал, само и само да може да се разходи още веднъж из любимата си стая.

— И всичките са били графове! — повтаряше честичко той, поклащайки замислено глава. — И той ще стане някой ден като тях и тогава него също ще го изтипосат тука.

За негово най-голямо учудване „общуването“ с няколко поколения графове не му се отрази толкова зле, колкото бе предполагал. По някое време дори започна да се притеснява, че неговите непоклатими републикански възгледи са поставени под заплаха. И ето че един ден бакалинът от Ню Йорк най-неочаквано направи следното забележително изявление:

— Не бих имал нищо против да бъда един от тях!

А какъв прекрасен ден бе за малкия лорд Фаунтлерой неговият рожден ден! Колко красив изглеждаше паркът, препълнен от хора в приповдигнато настроение, с празнични гирлянди и знамена по кулите на замъка! Нямаше човек от околността в добро здраве, който да не почете празненството, тъй като всички се радваха, че именно Седрик се бе оказал истинският и единствен лорд Фаунтлерой, законен наследник на титлата граф на Доринкорт. Всички искаха да видят него и неговата красива майка, която вече си бе спечелила толкова много приятели. Нещо повече, в отношението към настоящия граф бе настъпила значителна промяна. Хората определено го чувстваха по-близък и му се доверяваха повече, тъй като бяха разбрали, че неговият малък внук неслучайно го обича и му вярва толкова. Решението на графа да покани най-после и майката на наследника в замъка също си бе казало думата. Дори се говореше, че той бил започнал да се привързва и към нея и че под влиянието на Седрик и неговата майка, старият свадлив граф е започнал малко по малко да се превръща в стар добродушен благородник.

Много хора се бяха събрали под дърветата на парка, в палатките и по моравите, фермерите и техните съпруги, пременени до една с новите си рокли, бонета и шалове, младите момичета от селцето с техните любими, много, много деца, търчащи неуморно напред-назад, както и цяла рота от стари моми и бабички, които клюкарстваха на воля. В замъка се бяха събрали дами и господа, дошли да участват в празненството, да поздравят графа и да се запознаят с госпожа Ерол. Там бяха лейди Лоридейл и сър Хари, сър Томас Аши и неговите дъщери, разбира се господин Хавишъм също. Естествено, да почете рождения ден на младия лорд бе дошла и красавицата госпожица Вивиан Хърбърт. Облечена в прекрасна бяла рокля и хванала в ръка бяло копринено чадърче, тя беше заобиколена от група млади господа, които настояваха да се грижат за нея. Тя обаче очевидно предпочиташе компанията на лорд Фаунтлерой пред тази на всички останали. Когато момчето влетя в залата и я прегърна, лейди Вивиан отвърна на прегръдката му и го целуна топло, сякаш той беше нейното любимо по-малко братче.

— Скъпи лорд Фаунтлерой! — каза тя. — Скъпо мое момче! Толкова се радвам! Толкова се радвам!

После двамата, хванати за ръце, тръгнаха на разходка из замъка и дамата позволи на Фаунтлерой да й покаже лично всички забележителности. След това Седрик я заведе в стаята, където бяха отседнали Дик и господин Хобс.

— Това е моят стар, стар приятел господин Хобс, а това е другият ми стар приятел Дик. Аз вече им разказах за това колко сте красива и им обещах обезателно да ги запозная с вас, ако дойдете на рождения ми ден.

Лейди Вивиан се здрависа и с двамата и остана при тях да си поговорят, като се интересуваше най-искрено от всичко, свързано с Америка — тяхното пътуване и живота им тук, откакто бяха пристигнали.

В това време Фаунтлерой я следеше с поглед, изпълнен с обожание, а бузките му скоро поруменяха от удоволствие, тъй като беше очевидно, че господин Хобс и Дик се чувстват истински поласкани.

— Е — каза тъжно Дик след това, — тя наистина е най-голямата хубавица, която ми сей мяркала пред погледа! Толкоз е… хубава, какво друго да кажа, като е толкоз хубава!

Всички следяха с поглед госпожица Хърбърт докато минаваше край тях, но не по-малко погледи следяха и малкия лорд Фаунтлерой. Слънцето грееше ярко, флаговете се вееха празнично, навсякъде се чуваше музика. Хората танцуваха радостно и това продължи до късно вечерта. Негово Невръстно Превъзходителство се чувстваше на върха на щастието през целия приказен ден. Целият свят му се струваше прекрасен.

Имаше и още един човек, който не му отстъпваше в щастието си. Един старец, който през целия си живот бе богат и влиятелен, но никога досега не се бе чувствал истински щастлив. В действителност промяната в него не бе настъпила за една нощ и той все още не можеше да каже, че е толкова добър, колкото го смята неговият внук, но едно беше сигурно — графът бе започнал да обича някого и на няколко пъти дори бе изпитал искрено удоволствие от добрите дела, които, макар и подсказани му от любвеобилното детско сърчице на Седрик, бе извършил по своя воля. И това беше само началото. Освен това Негово Превъзходителство се привързваше все повече към съпругата на своя син. Той обичаше да слуша звънливия й глас и да гледа красивото й лице. От нея той чуваше само нежни и грижовни думи, които бяха така нови и непознати за него и едва сега започваше истински да разбира защо малкият Фаунтлерой обича толкова своята майка.

Графът се убеждаваше с всеки изминал ден, че добродетелите на Седрик се дължат не толкова на благородната му кръв, колкото на любовта, с която е бил отгледан и възпитан. Той разбра, че неговата майка винаги го е учила първо на едно — да бъде добър с всички и винаги да мисли и за другите, а не само за себе си. Това беше една простичка житейска мъдрост, но тя бе свършила повече работа от кое да е класическо образование. Когато пристигна в Англия, Седи не знаеше нищо за графовете и техните замъци. Непознати му бяха разкошът и блясъкът, които съпровождат живота им. Но той вече бе научил нещо далеч по-важно — как да обича искрено хората около себе си. Да притежаваш подобно умение е като да си роден крал.

И докато гледаше как неговият внук се разхожда сред хората, разговаря с онези, които познава, и отвръща с лек поклон на поздравите на непознатите, графът се чувстваше доволен и спокоен. Старият благородник никога преди не бе изпитвал такава гордост от своя наследник, както щом влязоха в най-голямата от палатките. Там за най-важното събитие на деня се бяха събрали по-видните арендатори на имението Доринкорт.

Всички вдигаха весело чаши, тостовете валяха един след друг и едва ли до този момент някой бе желал толкова искрено здраве и щастие на стария граф. Не след дълго бе предложен и първият тост за здравето на „малкия лорд Фаунтлерой“. Ако имаше на света и един човек, който да се е съмнявал в популярността на Седрик сред обитателите на графството, то той едва ли би се колебал повече. Палатката беше огласявана непрекъснато от празнични поздрави, звън на чаши и аплодисменти! „Делегацията“ от замъка бе посрещната със залп от дружелюбни възгласи. Близо до входа на палатката бяха застанали две жени, които следяха малкия лорд с просълзени от умиление очи.

— Бог да го благослови, малкия сладур! — каза едната от тях.

Седрик беше на върха на щастието. Той се усмихваше и се кланяше на всички, а личицето му бе пламнало чак до корените на русите му къдрици.

— Това защото ме харесват ли е, Миличка? — попита майка си. — Нали е затова? Толкова се радвам!

Графът сложи ръка на рамото на детето и каза:

— Фаунтлерой, а сега им кажи, че им благодариш за топлия прием.

Фаунтлерой погледна своя дядо, а после и майка си.

— Трябва ли? — попита той малко плахо, но майка му и госпожица Вивиан му се усмихнаха окуражаващо и му кимнаха.

Седрик пристъпи напред, хората се вгледаха в красивото му, невинно личице и той им заговори с цялата сила на ясния си, чист детски глас.

— Толкова съм ви задължен! — каза той. — Много се надявам, че сте се повеселили добре на моя рожден ден, защото… защото на мен всичко толкова ми хареса. Толкова… се радвам, че ще бъда граф. Отначало не си мислех, че ще се радвам толкова, но сега знам, че това е толкова… чудесно… и когато стана граф, ще бъда толкова добър, колкото е и моят дядо.

Съпроводен от викове и аплодисменти, малкият лорд отстъпи отново назад и тихичко въздъхна с облекчение. После хвана ръката на графа, приближи се до него и му се усмихна.

И тъй, това е краят на моята история. Все пак ще добавя още няколко думи за господин Хобс. Нюйоркският бакалин хич не бързаше да се връща и да се разделя отново със своя приятел. Накрая реши да се засели в английското селце Ърлсбъро, където отвори магазин, покровителстван от замъка. Скоро той се превърна в печелившо предприятие. Макар графът и господин Хобс така и да не станаха кой знае колко близки, вярвате или не, бакалинът започна да се държи от време на време по-аристократично дори от наследствен благородник и не пропускаше всяка сутрин да прегледа новините от кралския двор, както и събитията от Камарата на лордовете.

Когато около десет години по-късно Дик, който вече бе завършил образованието си, се канеше да отпътува за Калифорния, за да посети брат си, той попита добрия бакалин дали не би желал да се завърне в Америка. Отговорът беше само едно енергично отрицателно поклащане на глава.

— Не бих се завърнал там — заяви непоколебимо господин Хобс. — Как бих могъл да живея там, далеч от него? Кой ще се грижи тогава за него? Не че Америка не е добра страна за младите, изпълнени с енергия хора, но и там някои неща не са точно както трябва. Ти да си видял там някой да е поръчал да изтипосат на картини цялата му рода до не знам кое си коляно?!