Франсис Ходжсън Бърнет
Малкият лорд Фаунтлерой (11)

Единадесета глава
Безпокойство в Америка

След като младият приятел на господин Хобс отпътува за Англия, за да стане там лорд Фаунтлерой, и бакалинът осъзна, че между него и неговия сладкодумен събеседник лежи вече цял океан, той се почувства болезнено самотен. Всъщност господин Хобс не беше особено интелигентен човек и дори не можеше да мине за твърде умен. Той беше просто един малко бавен човек с тежък характер и никога през живота си не бе завързвал кой знае колко приятелства. Господин Хобс не беше достатъчно енергичен, че да се забавлява добре и комай единствената му разтуха беше четенето на вестници и прелистването на бакалските тефтери. Дори сравнително простите сметки му се отдаваха трудно и понякога му отнемаше доста време, за да се оправи с тях. В доброто старо време Седрик се беше научил доста сносно да събира и изважда с помощта на пръстчетата си, черната дъска и тебешира, и дори бе опитал на няколко пъти да помага на своя приятел в сметките. Освен това момчето беше добър слушател, винаги се интересуваше от написаното във вестниците, а и двамата можеха да си приказват толкова дълго за Революцията, за английските окупатори и за изборните победи на републиканците, че заминаването му бе оставило такава празнота в душата на неговия „най-стар приятел“. Отначало на господин Хобс му се струваше, че всъщност Седрик не е чак толкова далеч и че ще се върне отново. Струваше му се, че един ден просто ще вдигне поглед от вестника си и ще го види да стои на вратата на бакалницата — облечен с бялото си костюмче и алените чорапки, със сламена шапчица, килната леко назад. После звънкото му гласче ще извика: „Здравейте, господин Хобс! Доста горещ ден, не мислите ли?“. Но дните си минаваха и нищо подобно не се случваше, а господин Хобс се чувстваше все по-потиснат и самотен. Дори вестниците вече не му доставяха същото удоволствие. Той сядаше на стола си и разгръщаше новия брой, но скоро усещаше, че не чете, а просто се взира в нищото. А спреше ли се погледът му на високия стол, той просто не можеше да се сдържи да не извади от джоба си златния часовник. „На господин Хобс от неговия най-стар приятел, лорд Фаунтлерой, за да си мислите за мен, когато гледате колко е часът. Никога не ме забравяйте.“ Господин Хобс гледаше известно време надписа, после затваряше рязко капачето, въздъхваше и ставаше, за да отиде до вратата на магазина. Вечер, след като затвореше, той запалваше лулата си и тръгваше бавно по паважа, за да стигне накрая до къщичката, където бе живял Седрик. На къщата вече имаше надпис „Дава се под наем“. Там господин Хобс спираше, поглеждаше нагоре, клатеше глава, пуфкаше с лулата си като локомотив, изкачващ стръмен хълм, и след известно време си тръгваше обратно натъжен.

Всичко това продължи около две или три седмици, преди да му хрумне една мисъл. Тъй като беше муден човек, новите идеи при него обикновено не се появяваха за ден-два. Освен това по правило той не обичаше новите идеи, предпочиташе да се придържа към старите. Все пак след около три седмици, в които тъгата му само се задълбочаваше, вместо да се разнесе, в главата на бакалина бавно, но решително започна да се оформя смътен план. Трябва да се види с Дик. Преди да стигне до това решение господин Хобс изпуши не една и две лули, но накрая решението все пак беше взето. Трябва да се види с Дик. Той знаеше всичко за Дик. Седрик му бе разказал. А идеята всъщност бе следната — двамата щяха да си поприказват, да си припомнят доброто старо време и така лошите мисли щяха да се поразсеят.

И тъй един ден, в който Дик беше ужасно зает с лъскането на хорските обувки до огледален блясък, на паважа до него спря един набит, здрав мъж с масивно лице и плешива глава. Той впери очи в табелата на ваксаджийчето и цели три минути не откъсна поглед от нея. На табелата бе изписано:

Професор ДИК ТИПТЪН

Който разбира тука се спира!

Взирането в табелата продължи толкова дълго, че Дик започна да проявява жив интерес към непознатия и след като удари финалния щрих върху обувките на поредния си клиент, той каза:

— Едно лъскане, сър?

Здравенякът пристъпи решително към него и сложи обувката си върху стойката.

— Да — каза той.

Дик се зае да излъска обувките на господин Хобс, но погледът на бакалина зашари неспокойно от ваксаджията към табелата и обратно.

— Откъде я имаш? — попита той.

— От един мой приятел — каза Дик, — едно малко момченце. Целия инструм’тариум мий от него. Той е най-доброто малко момче, което познавам. Сега е в Англия. Отиде да става един от техните лордове.

— Лорд… Лорд… — подхвана господин Хобс с отчайваща скорост. — Лорд Фаунтлерой! Ще става граф на Доринкорт!

Дик за малко не си изпусна четката.

— А бе, шефе! — възкликна той. — Ти да не го знайш него?

— Познавам го… — отвърна му господин Хобс и избърса потното си чело, — още откак се роди. Цял живот се знаем с него, поне той така казваше. И бяхме големи приятели.

Усилието здравата го изцеди. Той извади прекрасния златен часовник от джобчето на панталона си, отвори го и показа надписа на Дик.

— „За да си мислите за мен, когато гледате колко е часът“ — прочете господин Хобс. — Не искам да ме забравяте, ми каза още. Аз и тъй нямаше да мога да го забравя, дори да не ми беше дал туй нещо — продължи той, като поклащаше глава. — Как може човек да забрави приятел като него.

— Той беше най-сладкото хлапе, коет’ съм мяркал някога си — каза Дик. — И аз много си мисля за него. Щот’ и ний бяхме приятели с него, още щом се мярнахме за пръв път и тутакси се сприетелихме. Аз му измъкнах гумената топчица изпод колелата на един фургон и той никога не забрави туй нещо. Честичко минаваше оттука с майка си и все ми викаше „Здрасти, Дик!“, точно както се вика на голям приятел, нищо че минаваше още прав под масата и беше облечен все с едни момичешки дрешки. Беше едно таквоз весело хлапенце. Нещо като не ми вървеше бизнеса, ама хич, и той като минеше точно тогаз, похортуваме си двамата с него, и после толкоз ми олекваше на душата.

— Точно тъй беше — съгласи се господин Хобс. — Язък, че го направиха граф. Точно него! Чакаше го голямо бъдеще в бакалския или пък в снабдителския бизнес! Голямо бъдеще го чакаше. — И той поклати глава с дълбоко съжаление, по-дълбоко от всякога.

Оказа се, че наистина двамата имат да си кажат страшно много неща, толкова много, че се оказа невъзможно да си ги кажат наведнъж. Затова се разбраха през следващата седмица Дик да посети господин Хобс в бакалницата, за да си поприказват. Уговорката допадна на Дик. Той беше прекарал на улицата почти целия си живот, но иначе не беше лошо момче и винаги му се бе искало да води някакъв по-достоен живот. Откакто въртеше собствен бизнес, беше събрал достатъчно пари, за да не му се налага повече да спи на улицата и бе започнал да се надява, че все някога ще се изкачи и по-високо по стълбицата на успеха. Да бъде поканен от такъв представителен мъж, собственик на „магазин на кьоше“ и дори на фургон с кон, му се стори невероятно събитие.

— Ти знаеш ли нещо за графове и за замъци? — поинтересува се господин Хобс. — Бих искал да науча малко повече подробности.

— В „Пени Стори Газет“ има малко неща за тях — каза Дик. — Статиите ги кръщават я „Откраднатата диадема“, я „Отмъщението на контеса Мей“. Страхотия. Не само аз, ами и някои приятелчета ги четат.

— Донеси ми някоя като дойдеш — каза господин Хобс, — ще ти я платя. Донеси всичко, дето го намериш в тоз вестник за графовете. Може и още за дуци или маркизи, макар че Седи не ми е споменавал за таквиз. Ще ми се да прочета и онуй за диадемата, макар да не съм виждал таквоз нещо досега. Май тука хората не се развяват с таквиз неща по главите.

— Ако на някой му се намира, туй трябва да е Тифани — каза Дик, — ама аз и да видя таквоз нещо, може и да не го позная.

Господин Хобс предпочете да не обяснява, че също не е съвсем наясно какво е това „диадема“.

— Сигурно малко се търсят тука, затова не ги внасят — приключи той въпроса.

Така беше сложено началото на едно солидно приятелство. Когато Дик отиде в магазина, господин Хобс го посрещна много гостоприемно. Предложи му стол, нагласен за опора до една каца с ябълки и когато младият му гостенин се настани удобно, той махна с небрежно щедър жест към плодовете:

— Почерпи се.

Бакалинът прегледа набързо разказите във вестниците, после двамата четоха на глас и обсъждаха английската аристокрация. Господин Хобс почти не вадеше запалената лула от устата си и непрекъснато кимаше енергично с глава. По някое време той показа на Дик следите, които немирните обувки на Седи бяха оставили по краката на високия стол.

— Това тук е от неговите токове — заяви той достолепно. — Качеше ли се на стола и тутакси почваше да си клати крачетата. Гледал съм го така близо час, а обущетата му не спират да се клатят напред-назад, досущ като махало на часовник. Седеше си там, хапваше си от бисквитите и от ябълките и хвърляше семките на улицата, а сега е истински, жив лорд в Англия. И сега туй са лордовски следи, някой ден ще станат даже графски следи. Гледам ги понякога и си викам „виж ти, мътните го взели!“.

Спомените за Седи и посещението на Дик явно караха господин Хобс да се чувства тъй добре, както не се бе чувствал от заминаването на малкия си приятел. Преди Дик да си тръгне, двамата хапнаха в малката задна стаичка. Имаше бисквити, сирене, сардини и други неща, извадени специално за случая от склада. Накрая бакалинът отвори две бутилки бира.

— За него! — каза той и вдигна чашата си. — Дано да ги научи на някои работи онез графове, маркизи и дуци!

След тази вечер двамата се срещаха много често и господин Хобс успя да уталожи донякъде мъката си. Четяха заедно „Пени Стори Газет“ и много други интересни неща и трупаха знания, които често нямаха много общо с истинския живот на аристокрацията. Един ден господин Хобс си направи малка екскурзия до книжарницата в центъра на Ню Йорк, тъй като общата им библиотека с Дик се нуждаеше от спешно попълване. Той отиде при продавача, надвеси се над тезгяха и каза:

— Искам книга за графове.

— Какво?! — сепна се продавачът.

— Книга — повтори търпеливо бакалинът, — за графове.

— Боя се — отвърна му продавачът с доста странна физиономия, — че нямаме такава книга.

— Нямате ли? — каза господин Хобс раздразнено. — Хубаво де, нека тогава да е за маркизи да речем, или пък за дуци.

— Не се сещам за такава книга — отговори продавачът с леден тон.

Господин Хобс се почувства сериозно объркан. Той първо заби поглед в пода, но после погледна продавача и попита:

— Ами тогава за женски графове?

— Боя се, че не — каза книжарят, този път с иронична усмивка.

— А стига бе! — възкликна господин Хобс. — Мътните го взели!

Той тъкмо излизаше от библиотеката, когато продавачът му викна и го попита дали роман, в който главен герой е благородник, би свършил работа. Господин Хобс каза „става“ и тогава книжарят му продаде книга със заглавие „Лондонската кула“, написана от Харисън Ейнсуърт. Бакалинът си я отнесе вкъщи.

Когато Дик дойде отново, двамата се захванаха да четат книгата. Тя се оказа много интересна и вълнуваща. Действието се развиваше по времето на прочутата английска кралица, която някои наричаха „Кървавата Мери“. И когато господин Хобс научи, че кралица Мери имала навик да реже главите на хората, да ги подлага на мъчения и да ги изгаря живи, меко казано доста се развълнува. Той извади лула, вторачи се в Дик и диша тежко, докато накрая извади носна кърпичка, за да избърше горната си устна.

— Той не е в безопасност! — каза господин Хобс. — Хич не е в безопасност! Щом в Англия някакви женски могат да си седят на трона и да дават заповеди за таквиз работи, кой тогаз знае какво става там в ей тъз минута? Как да сме сигурни, че наш Седи е в безопасност? Една жена като се разлудува, никой не е в безопасност!

— Е — опита се да започне спокойно Дик, макар физиономията му да го издаваше, — ама нали тя тъз, кралицата де, Кръвнишката Мери, нали вече не е шефка там? На тъз новата името й беше Виктория, не Мери като в книгата.

— Тъй, тъй — съгласи се господин Хобс и избърса още веднъж челото си. — После във вестниците не пише нищо за ник’ви ешафоди, нито за мъчения или клади. Обаче пак не съм много сигурен, че наш’то приятелче е в безопасност сред таквиз странни хора. Разбрах, че там не празнували даже 4-ти юли!

Той продължи да се тревожи по мъничко още няколко дни. Успокои се едва след като получи писмото на Седи и го прочете няколко пъти. После писмото беше прочетено още няколко пъти на глас пред Дик, а той пък прочете адресираното до него.

Получаването на двете писма беше отпразнувано като истинско събитие. Двамата приятели ги четоха, наслаждавайки се на всяка дума, докато накрая почти ги научиха наизуст. После дойде ред на отговорите, които им отнеха по няколко дни и също бяха прочетени неведнъж на глас.

За Дик написването на неговия отговор се превърна в сериозно изпитание. Всичките си познания в четенето и писането дължеше на няколкото месеца, в които бе живял при по-големия си брат, и на часовете във вечерното училище. Но тъй като беше будно момче, той успя да извлече максимума от краткото си образование. След това започна да чете вестници и да следи в тях за правописа на някои по-трудни думи, като се упражняваше в писане по стените, паважа и каменните огради. Дик разказа на господин Хобс за живота си и за своя по-голям брат, който бил толкова добър към него след като майка им умряла. Тогава Дик бил още съвсем малък. Баща им починал още преди това. Брат му се казваше Бен и се бе грижил за Дик възможно най-добре, докато той пораснал достатъчно, за да може да продава вестници и да изпълнява разни поръчки. Двамата живеели заедно и постепенно Бен успял да спечели достатъчно пари, за да отвори малко магазинче на хубаво място.

— И точно тогаз… — възкликна Дик с отвращение, — някаква фуста му завъртя главата! Брат ми съвсем си изгуби акъла по нея! Двамата се ожениха и се настаниха в двете задни стаички. Леле, колко проклето беше туй женище — същинска тигрица. Като изперкаше, късаше всичко наред, пък тя си беше изперкала по начало. И после като им се роди едно бебе, точно като нея, по цял ден се дереше, че и през нощта не спираше! И кой да гледа бебето, аз, то се знай. И когато бебето млъкнеше, тя почваше да фърля разни неща по мене. Веднъж ме замери с една чиния, аз се наведох и чинията, прас, право бебето по главата. Докторът, дето дойде после, каза, че бебето щяло да си остане с белег чак до гроба. Добра майка, няма що! Ненормалница! Ти остави дето се мъчеше да ни раздели с брат ми, ами по едно време взе че почна да му се кара дето не изкарвал пари по-бързо. Накрая той не издържа и замина с един приятел на запад да правят там ранчо за добитък, за да припечелят някоя пара в повече. Не се мина и седмица и прибирам се аз веднъж от работа и какво да видя — стаите ометени до шушка и заключени. Хазайката ми каза, че Мина, тъй й беше името на жената на брат ми, си обрала крушите още на сутринта. После ми казаха, че отпрашила през Голямата вода с някаква си дамичка, дето също си имала малко дете и й трябвала дойка. Оттогаз нито думичка от нея. На Бен също не писала. Да бях на негово място, да съм я напердашил още отначало. Ама тя нали не беше от най-грозните, особено когат’ се понаправеше и не кряскаше много, брат ми беше щурнал по нея. Имаше черни очи и черна коса, чак ей до тук, до коленете, като я сплетеше, плитката ставаше колкото ръката ми. А бе хващаше око тя! Чух да казват, че била пол’вин италианка. Може затуй да беше толкоз свадлива.

Дик разказваше на господин Хобс истории за своя брат, който откак бе заминал на запад му беше писал веднъж или два пъти. На Бен не му провървяло особено и той пътувал доста от място на място, но накрая се установил в едно ранчо в Калифорния, където продължавал да работи и по времето, когато господин Хобс се запозна с Дик.

— Тая женска — каза Дик един ден, — тя му изсмука всичкия живец. Понякога направо ми е жал за него, ей тъй, не мога да се сдържа.

Двамата с господин Хобс седяха пред вратата на магазина и бакалинът тъкмо си пълнеше лулата.

— Хич не му е трябвало да се жени — каза той мрачно и стана, за да си вземе кибрита. — Жените… аз лично от тях голяма полза не виждам.

Докато вземаше една клечка от кутията, погледът му се спря върху тезгяха.

— Я глей! — каза той. — И туй ако не е писмо! Чак сега го мярвам. Пощаджията трябва да гу е оставил докат’ съм се бил заблял нещо, или пък е било между вестниците.

Господин Хобс взе писмото и го огледа внимателно.

— От него е! — възкликна той. — Точно от него си е, ей на!

Бакалинът набързо забрави за лулата. Той седна отново на стола до вратата, извади джобното си ножче и отвори внимателно плика.

— Чудя се какви ли ще са новините тоз път — каза господин Хобс.

Той разгъна писмото и зачете:

Скъпи ми господин Хобс,

пиша ви това като бързам много защоту трябва да ви раскажа за нещо много странну скъпи ми приятелю. Всичко е било грежка и аз не съм лорд и няма да трябва да стана граф защото има една дама която се уженила за моят чичу бивис който умря и тя си има малко момченце и той ще е лорт Фаунтлерой защоту в англия малките момчета на най гулемите синове на графовете стават графове и когато всички, са умрели искам да кажа ако баща му и дяду му са умрели а моят дядо не е умрял номоя чичо бивис е и затова неговото мумче е лорд Фаунтлерой а аз не съм защото моя татко е най-малкия син на графът и сега аз се казвам пак Седрик Ерол както се казвах и приди когато бях в Ню Йорк и фсичките ми неща ще бъдат за другото момче и ас си мисля първо да му дам моето пони и количката но моят дядо казва че не трябва моят дядо многу сажалява и аз си мисля че той не харесва дамата но може би защото си мисли че ас и миличка съжаляваме задето няма да стана граф а аз сега искам повече да стана граф, отколкото исках преди защото този замък е толкова красив и тук всички толкова ми харесват и когату си богат можеш да направиш толкова много неща а аз сега не съм богат защото когато татко ти е най малкия син той не е богат и сега ще трябва да се науча да работя за да мога да се грижа за миличка и вече питах Уилкинс за гледането на коне защото можи да стана коняр или жокей. дамата доведе нейното момче в замъка и моят дядо и господин Хавишъм говориха с нея и аз мисля че тя се ядоса защото тя говореше много силно и моят дядо също се ядоса и аз никога не съм го виждал ядосан преди и аз искам те да не се ядосват и мога да кажа само на вас двамата с Дик. Засега няма нищо другу с любоф

ваш стар приятел

Седрик Ерол (не лорд Фаунтлерой)

Господин Хобс се отпусна в стола си, писмото падна на коляното му, а джобното му ножче и пликът се озоваха на пода.

— Мътните ме взеха! — успя само да каже той.

Бакалинът беше така втрещен, че сбърка дори любимото си възклицание. Обикновено казваше „Мътните да ме вземат“, а този път от устата му се изплъзна „Мътните ме взеха“. А кой знае, може би наистина бе искал да каже, че мътните най-после са го докопали.

— Леле боже — присъедини се Дик, — всичко май е отишло по дяволите.

— Какви ти дяволи! — възрази му господин Хобс. — Дяволите нямат нищо общо, всичко е дело на онез английски ристукрати. Да му откраднат правата само задето е американец! Държи им влага още от Революцията и сега си го изкарват на едно малко момче. Казах ли ти аз, че там не е на сигурно място? Ей на, прав излязох! Цялото им проклето правителство се е събрало, за да ограби законните права на бедното дете.

Господин Хобс беше доста раздразнен. Отначало промяната в живота на неговия млад приятел никак не му допадна, но после как да е посвикна с нея и след първото писмо от Англия той дори изпита известна гордост от новото великолепие на Седи. Мнението му за английските графове си беше все същото, но като американец знаеше, че парите имат и някои преимущества. Все пак беше по-добре проклетата титла да върви с богатство и блясък, отколкото с нищо.

— Опитват се да го ограбят! — каза той. — Ей това се опитват да направят!

Тази вечер господин Хобс задържа Дик доста до късно, за да могат да обсъдят проблема както трябва. Когато момчето си тръгна, го изпрати чак до ъгъла. На връщане спря за малко пред къщата с надпис „Дава се под наем“ и дръпна няколко пъти от лулата, за да поуспокои тревожните мисли, които се гонеха из главата му.