Елис Питърс
Светите кости (9)

Глава девета

Погребаха Хрисиърт вече по свечеряване и стана късно приор Робърт и другарите му веднага да потеглят за Шрусбъри с наградата си. На общността, която светицата напускаше, и на домовете, доброволно подслонили хората, дошли да им я отнемат, трябваше да се отдаде известна почит.

— Ще останем и тази нощ и ще отслужим вечерня в църквата — каза приорът. — До разсъмване един от нас отново ще бди покрай света Уинифрид, както е редно. Ако наместникът поиска, ще останем и по-дълго. Още не е решен въпросът с брат Джон, който за наш срам пренебрегна закона.

— Наместникът е насочил сега цялото си внимание към убийството на Хрисиърт — неодобрително каза отец Хиу. — Сами виждате, въпреки последните изстрадани разкрития още не знаем кой е виновникът.

— Неволно ви причинихме множество неприятности — с необичайно смирение каза приор Робърт. — Съжалявам за това. Още повече съжалявам родителите на този млад грешник, които без вина страдат много повече от него.

— Сега отивам при тях — каза Хиу. — Отче приор, искаш ли да отслужиш вместо мен вечерня? Аз може и да се забавя. Трябва да направя каквото мога за това разстроено семейство.

Хората бяха започнали да се разотиват тихо в горите, за да разнесат вестите до най-отдалечените кътчета на енорията. Сред високата, сега стъпкана трева недовършеният черен гроб на Хрисиърт стоеше като голям белег. Сайънид се обърна към портата и всички останали я последваха. Кадфел тръгна до нея, след като унилото и разпръснато шествие пое по пътя за селото.

— Е — примирено каза той, — струваше си опитът. Вече знаем кой е извършил по-малкото престъпление. Ако не друго, смъкнахме дявола от гърба на това момче. Много ли си отвратена от деянието му?

— Странно, но като че ли не съм — отговори Сайънид. — Не бях на себе си през тези мигове, докато мислех, че е убиецът. След това почувствах само облекчение, че не е той. Всъщност досега винаги получаваше всичко, което поискаше, докато не поиска мен.

— Това е било истинско желание — каза брат Кадфел, спомняйки си разни отминали неща. — Едва ли някога ще успее изцяло да го надживее и все пак си мисля, че ще има здрав брак и красиви като самия него деца и че ще бъде сравнително доволен. Днес той порасна.

Умореното й лице омекна и тя изведнъж се усмихна.

— Ти си добър човек. Умееш да помиряваш хората. Но няма нужда! Нима мислиш, че не съм забелязала как се влачеше до днес следобеда? И как си тръгна с вдигната глава, за да приеме наказанието си? Може би щях да го обичам малко, ако го нямаше Енгелард. Но само малко! Той може да получи нещо по-добро.

— Ех, какво момиче си! — сърдечно каза брат Кадфел. — Да бях по-млад с трийсетина години, щях да накарам Енгелард да се поизпоти за наградата си. Передур трябва да е благодарен за такава сестра…

— Утре — унило каза тя — приор Робърт ще отнесе своята светица и ти ще си заминеш, а аз ще остана сама, без подкрепа. Отец Хиу е кажи-речи светец по своя си скромен и объркан начин, каквато е била и Уинифрид, но на него не мога да разчитам за съвет. Чичо Мюрис е кротък човек, който разбира от управлението на стопанството, но от нищо друго и не обича да си блъска главата. А Енгелард трябва да продължи да се крие. Передур разпръсна едни подозрения, но това не доказва, че Енгелард не е убил баща ми след свада, нали?

— В гръб? — възмутено възкликна Кадфел.

Тя се усмихна:

— Да, ти си го опознал! Но не всички го познават. Точно сега някои ще настояват, че въпреки всичко…

Той се замисли и с удивление установи, че е права. Това, че някой бе поискал да му стовари вината, не доказваше, че не е виновен.

— Да не забравяме и брат Джон — обади се Сайънид.

Може би Анист, която вървеше след тях, й беше пошушнала нещо.

— Не съм го забравил — каза Кадфел.

— Мисля си, че наместникът едва ли ще каже нещо, ако брат Джон тръгне с вас за Шрусбъри. Има си достатъчно неприятности тук, за да се нуждае и от чужди?

— А дали, ако остане с впечатление, че брат Джон е заминал за Шрусбъри, това ще му е достатъчно? И ще задава ли въпроси, ако в някой от тукашните домове се появи още един човек?

— Чудесно е, че схващаш толкова бързо! — каза Сайънид, смугла и жива, отново почти предишната. — Но дали приор Робърт няма да го гони? Не ми се струва милостив човек.

— Не е, разбира се, но какво ще направи? Бенедиктинският орден няма влияние в Уелс. Мисля, че ще махне с ръка, особено след като си получи това, за което бе дошъл. Повече съм загрижен за Енгелард. Слушай, дете, изпрати хората си у дома, а ти остани през нощта с Анист при Бенид. Може да дойда, ако Бог ми прати някое хрумване. Не забравяй, че той е много по-дълбоко засегнат от теб и от мен заради тази неправда!

— Със сигурност ще дойдеш! — извика Сайънид.

Бяха забавили ход, за да ги отминат всички и да разговарят на спокойствие. Наближаваха портата на Кадвалоновото имение, а приор Робърт и придружителите му бяха далеч напред, забързани за вечернята. Отвътре излезе отец Хиу. Изглеждаше развълнуван и с облекчение се запъти към тях, щом зърна Кадфел.

— Братко Кадфел, ще отделиш ли няколко минути за това опечалено семейство? Ти разбираш от лечителство и може би ще можеш да дадеш съвет…

— Майка му! — веднага прошепна Сайънид. — Тя се докарва до полуда от плач всеки път, когато се разстрои. Знаех си, че така ще стане. Горкият Передур, наказанието му вече започна! Да дойда ли и аз?

— По-добре недей — каза Кадфел тихо.

Сайънид го разбра и продължи нататък. Тя познаваше жената на Кадвалон от раждането си и се бе научила да понася настроенията й философски, както Кадфел понасяше кризите и изстъпленията на брат Колумбаний. Нали монахът никога не се нараняваше по време на гърчовете си!

— Даме Бранвен е зле — объркано обясняваше Хиу, докато насочваше Кадфел към отворената врата. — Страхувам се за разума й. И друг път се е случвало да не може да се успокои дълго, но сега… Страх ме е да не се осакати по някакъв начин.

Още с влизането в малката стая, където Кадвалон и Передур се опитваха да успокоят жената, ушите им писнаха от оглушителни крясъци и рев. Дебела и руса, на вид предразположена към леност, господарката полулежеше, отдадена на бурна скръб. Кършеше безутешно ръце и виеше до Бога. Сълзите, които течаха по кръглите й бузи, и сърцераздирателните хлипове почти не прекъсваха бликащия поток от думи.

Мъжът й от едната страна и синът й от другата напразно се опитваха да я утешат. Всъщност Кадвалон правеше плахи опити да се защити, а тя настървено крещеше срещу него, че момчето е омагьосано, а той е трябвало да го защити, когато са го обаяли да направи лъжливи признания. Колкото пъти Передур се опитваше да я убеди, че е казал истината, тя изригваше нов поток от сълзи и клетви, пищеше, че синът й е опозорил и себе си, и нея, че било безочие сега да се доближава до нея, че тя повече никога нямало да смее да вдигне глава, че той е чудовище. Когато пък горкият отец Хиу реши да отстои духовното си предводителство и я подкани да приеме постъпката на сина си със смирение, тя изрева, че цял живот е била богобоязлива жена и че е направила всичко каквото трябва, за да възпита сина си, затова сега не иска вината му да пада и върху нея.

— Майко — измъчено каза Передур, — никой не те обвинява и няма такова намерение. Каквото съм направил, аз съм го направил, не ти. Няма жена в Гуитърин, която да не ти съчувства.

При тези думи тя простена, прегърна го и започна да се зарича, че ще защити срещу всички своя единствен син. Когато обаче той се дръпна, зави, че искал да я убие, и се заля в неудържим смях, примесен с хлипове.

Брат Кадфел дръпна Передур към задната част на стаята.

— Прояви малко разум, момче, и се махни от погледа й. Така само наливаш масло в огъня. Ако никой не й обръщаше внимание, отдавна да е спряла, но сега вече не зависи от нея. Знаеш ли дали нашите двама братя са се отбивали тук, или направо продължиха с приора?

— Не са идвали — каза треперещият от изтощение Передур, — иначе щях да ги забележа. Естествено, на Колумбаний и на Джеръм нямаше да им мине през ум да се отлъчат от вечерня в такъв бележит ден.

— Няма значение, покажи ми къде са настанени. Колумбаний донесе малко от моя маков сироп за всеки случай. Стъклото трябва да е в торбата му. Той сигурно не я мъкне със себе си.

— Как действа този сироп? — попита Передур с широко отворени очи.

— Успокоява вълненията и премахва болката. И на тялото, и на душата.

— И аз самият се нуждая от нещо такова — каза Передур с крива усмивка и тръгна напред към една от къщичките, наредени покрай оградата от колове.

Влязоха в ниско помещение с два ниски нара, сандък и маслена лампа с фитил от сърцевина на тръстика. На стената на пирони висяха кожените торби на братята и Кадфел отвори първата, а после и втората, където намери стъклото.

Извади го и го вдигна срещу светлината. Но още преди да види равнището на течността, се позачуди на лекотата му. Три четвърти от съдържанието на стъклото липсваше.

За миг Кадфел застина неподвижен с малкото зеленикаво шишенце в ръка. Навярно по някое време Колумбаний е усетил нужда да предотврати назряващо смущение, но Кадфел не си спомняше той да е споменавал нещо такова или да е показвал блажената безучастност, предизвиквана от мака. От шишенцето липсваха най-малко три дози за успокоение, достатъчни да приспят човек за часове. Припомни си как в деня на убийството на Хрисиърт Колумбаний си призна с чистосърдечно разкаяние, че е спал в параклиса. Колумбаний, в когото беше сиропът и знаеше как да го използва…

— Какво да правим? — попита Передур, притеснен от мълчанието. — Ако е с неприятен вкус, трудно ще я накараш да го изпие.

— Сладък е.

Но не беше останало много и най-добре беше да го подсили с още нещо.

— Върви и донеси чаша силно вино!

Когато Колумбаний и Джеръм тръгваха за бдението си, бяха взели със себе и вино, спомни си той, дажбата за двамата. Колумбаний носеше и шише вода за себе си, защото благочестиво се беше отказал от виното до завършването на мисията им. На Джеръм му е било добре с двойна дажба.

Но сега трябваше да се справи с разбеснялата се жена. Передур хукна да изпълни нареждането, но донесе медовина вместо вино.

— Повече я обича, а и е по-силна.

— Добре! — каза Кадфел. — А ти сега отиди някъде, запуши уши и не се мяркай пред очите й, защото това е най-доброто, което можеш да сториш за нея. И Бог вижда, че това е най-доброто и за тебе след такъв ден. Не се измъчвай твърде много за греховете си, колкото и черни да са. Няма изповедник в страната, който да не е чувал и по-страшни неща, без да му мигне окото. Да се смяташ за непоправим, също е един вид надменност.

Сладката пресищаща напитка се завъртя в чашата, докато сиропът на тънка струйка се смеси с нея. Передур мълчеше мрачно. След миг каза много тихо:

— Много странно! Никога не бих могъл да направя толкова долно нещо на човек, когото мразя.

— Никак не е странно — направо каза Кадфел, докато разбъркваше дозата. — Нали винаги на близките си го изкарваме, когато нещо не ни е наред, защото знаем, че те ще ни простят.

Передур прехапа устни, за да спре треперенето им.

— Това сигурно ли е?

— Както че ще съмне, дете мое! Бягай сега и престани да задаваш глупави въпроси. Отец Хиу утре няма да има време за теб, чака го по-важна работа.

Передур си тръгна като послушно дете и тази вечер Кадфел повече не го видя. Момчето всъщност беше с добро сърце. Каквото и покаяние да му наложеше отец Хиу, вероятно щеше да му се отдаде с жар.

Кадфел се върна в стаята, където Даме Бранвен продължаваше да се тресе в неудържими хлипове, вече истински изтощена от изстъплението, но неспособна да го спре. Той се възползва от умората й и преди тя да се заинати, й поднесе властно чашата.

— Изпий това!

Тя се подчини механично, а после и напитката й се услади. Хълцането престана, дишането й се поуспокои и когато след това наново поде жалбите си, те прозвучаха доста по-колебливо.

— Ние жените и майките жертваме живота си, за да отглеждаме деца, а когато пораснат, ни се отплащат, като хвърлят отгоре ни позор. С какво съм го заслужила, Боже Господи!?

— Дай му подкрепа в наказанието, без да се опитваш да извиняваш греха му, и той още повече ще те уважава — бодро каза Кадфел.

Думите му минаха покрай ушите й, докато тя пъшкаше и въздишаше, но може би по-късно щеше да си ги спомни. Постепенно гласът й спадна в монотонно нареждане, което ставаше все по-дремливо, преди да замре съвсем.

— Ще спи цяла нощ и това е най-доброто — каза Кадфел на Кадвалон. „И за теб“, помисли си той. — Нека и синът ти си почине. Не му споменавай за неговите неприятности, докато сам не те заговори. Отец Хиу ще има грижата за него.

В къщата се възцари благословена тишина. Кадфел и Хиу си тръгнаха заедно, изпратени до портата от смутено редящия благодарности Кадвалон. Когато двамата отминаха оградата от колове, смълчаният сумрак ги обгърна като мек облак.

— Ако не за вечернята, ще стигнем за вечерята — уморено каза Хиу. — Какво щяхме да правим без теб, брате Кадфел? Мен жените ме объркват. Ти си монах, а така добре се оправяш с тях!

Кадфел си спомни за Бианка, Ариана, Мириам и останалите. Може и за кратко да бе познавал всяка от тях, но изцяло…

— И мъжете, и жените са с една и съща човешка природа, Хиу. От всички ни тече кръв, когато ни ранят. Вярно, това е една глупава и нещастна жена, но нима няма глупави и нещастни мъже? Или пък жени, силни за двама мъже? Иди да вечеряш, Хиу, и ме извини пред останалите. Ще се присъединя към вас за късната молитва. Първо трябва да свърша нещо в ковачницата на Бенид.

Празното стъкло се подмяташе в джоба на десния му ръкав. Преди да стигне дома на Бенид, вече знаеше какво трябва да се направи, оставаше да го подхване.

Завари Каи с Бенид на пейката под стряхата с кана тръпчиво вино между тях. Очакваха го — явно Сайънид им беше казала, че ще дойде.

— Голяма бъркотия стана — поклати Бенид прошарената си глава. — А сега ще си тръгнеш и ще ни оставиш сами да се оправяме. Но какво да направим ние за Хрисиърт, когато теб те няма? Повечето хора си мислят, че вие бенедиктинците сте го убили, а някои смятат, че някой тукашен негов враг е използвал случая, за да хвърли на вас вината и да се скрие. Преди да дойдете вие, си живеехме мирно и нямаше убийци сред нас.

— Има още една нощ, преди да си тръгнем — каза Кадфел. — Трябва да поговоря със Сайънид. Трябва да свършим нещо, а не ни остава много време.

— Пийни, преди да влезеш при нея — настоя Каи. — Бързо става, а после се мисли по-лесно.

Поседяха един до друг около каната, трима обикновени честни мъже. Виното беше доста намаляло, когато портата се хлопна и към тях по пътеката забързаха леки стъпки. Зададе се Анист с развети поли — задъхана, с развълнувано лице, готова да се възмути:

— По-добре да се размърдате — бързо каза тя. — Идвам от къщата на отец Хиу. Добре, че там са Мараред и Едуин. Знаете ли кой е дошъл и вечеря с бенедиктинците? Грифит от Хрис, наместникът! И знаете ли къде ще отиде след това? Да вземе брат Джон, за да го откара в тъмницата!

Тримата скочиха на крака.

— Не може да бъде — обади се Бенид. — Чувах, че е при мелницата.

— Това беше тази сутрин. Сега яде и пие с приор Робърт и останалите братя. Видях го със собствените си очи, а вие си седите тук и се наливате с вино, сякаш имаме всичкото време на света!

— Но защо се е разбързал толкова? — настоя Бенид. — Да не би приорът да е пратил да го повикат, за да прибере Джон, преди да тръгнат утре сутринта?

— Дяволски късмет! Той просто се отби да види отец Хиу и завари тържествуващия приор, който като че ли точно него чакаше, за да го убеди още тази нощ да прибере брат Джон, за да е сигурен, че го оставя в сигурните ръце на съда. Иска, след като излежи наказанието си, да го върнат в Шрусбъри, за да му наложат и друго наказание, църковно. Какво може да направи наместникът, когато му поставят така въпроса? А вие тук си седите!

— Добре, добре — успокоително каза Каи. — Тръгвам веднага и брат Джон ще бъде далече, когато там се появи наместникът. Ще вземе един от твоите коне, Бенид…

— Оседлай един и за мен! — решително каза Анист.

Каи се отправи с тежки стъпки към обора, а Анист изпи останалото в рога му вино и въздъхна дълбоко и решително.

— Трябва да тръгнем веднага, защото младият брат, който се грижи за конете, ще дойде за тях след вечеря. Приорът иска с очите си да види брат Джон сигурно вързан. „Ще има време преди късната молитва“, каза. Оплакваше се, че теб те няма да му превеждаш, защото трудно се оправяха помежду си на латински. Пресвети Боже, какъв ден!

И каква нощ може би, помисли са Кадфел.

— Какво друго си говореха? — попита той. — Разкажи ми всичко, току-виж ми просветнало нещо!

— Обсъждаха кой да будува през нощта в параклиса. Оня, младият хубавец, дето му се явяват разни работи, помоли да е той. Каза, че понеже бил съгрешил при бдението, искал да поправи грешката си. Приорът се съгласи. Това успях да разбера. Този приор само се чуди как да изкара Джон по-черен от дявола — сърдито каза Анист, — защото иначе щеше да прати някой друг. Младият брат, как му беше името?…

— Колумбаний — отговори Кадфел.

— Да, Колумбаний! Той сега се държи, като че ли света Уинифрид е негова! На мен не ми е хубаво, че я вземат оттук, но поне приорът пръв се е сетил за това.

Без да съзнава, тя наистина му бе показала някаква светлинка с думите си.

— Значи той ще бди пред олтара тази нощ? Сам ли ще е?

— Така разбрах.

Каи се зададе с конете. Анист скочи пъргаво и повдигна полите си.

— Отче Кадфел, смяташ ли, че е грешно да обичам брат Джон? Или той да ме обича? Не ме интересуват останалите, но ще ми е много мъчно, ако ти мислиш, че правим нещо лошо.

Каи беше оседлал само нейния кон. Простичко и естествено брат Кадфел подложи ръце за крака й и докато тя се качваше на седлото, свежият дъх на бельото й и докосването до гладката и хладна кожа на глезена й бяха един от най-хубавите мигове в този безкраен и объркан ден.

— Докато съм жив, момиче — каза той, — едва ли ще срещна двама души, така създадени един за друг. Той е сбъркал, а всеки трябва да има възможност да започне наново. Този път няма да сбърка — и той я погледа, докато смушваше коня нагоре по хълма, следвана от Каи.

Сигурно след десетина минути щеше да се появи Колумбаний за конете. По-добре беше да тръгне с него, за да превежда изблиците на Робърт. Но преди това трябваше да поговори със Сайънид, защото тази нощ имаха да стават още доста неща и те трябваше да бъдат внимателно намислени. Той тръгна към къщата, но преди да стигне до нея, насреща му от сенките се зададе Сайънид.

— Анист отиде да разбере какво става у отец Хиу. Реших, че е по-добре аз да не се мяркам там. Нека си мислят, че съм си у дома, още по-добре. Ти видя ли се с нея?

— Видях се и научих доста неща — и той й обясни какво се готви и накъде е потеглила Анист. — За Джон не се притеснявай, има време да се измъкне. Но ние нямаме време за губене, защото ме чакат да придружа приора. Успеем ли да изпипаме нещата си, както трябва, още преди разсъмване ще сме научили всичко.

— Ти си подушил нещо! — каза тя.

Той й разказа накратко за посещението си в дома на Кадвалон, за догадките и лутаниците си, неволно разрешени от Анист. След това й обясни какво иска от нея.

— Знаеш английски и ще трябва да го използваш тази нощ. Това може би ще е най-опасният капан, който сме залагали, но аз ще съм наблизо. Повикай и Енгелард, обаче само ако обещае да стои скрит някъде наоколо. Дете мое, ако имаш някакви съмнения или страхове, кажи ми отсега, за да се опитам да измисля нещо друго.

— Нямам никакви съмнения или страхове — отговори тя. — Готова съм да направя всичко.

— Тогава сядай до мен, за да си научиш ролята, защото нямаме много време. Мога ли обаче преди това да те помоля да ми донесеш къшей хляб и малко сирене, защото пропуснах вечерята си.

 

 

Приор Робърт и брат Ричард влязоха на коне в двора на Хрисиърт, а между тях яздеше съдебният наместник, следван от двамата си помощници. Най-отзад идваше брат Кадфел. Минаваше седем и половина. Пристигнаха в мекия сумрак с цялата тромава церемониалност на закона, сякаш Грифит от Хрис бе получил пълномощия от свети Бенедикт, а не от Оуейн Гуиниъдски. Наместникът беше доста раздразнен от злощастната среща, при която не му оставаше друго, освен да отстъпи пред настоятелното искане на приора. Беше му докладвано за нарушение на уелските закони и той беше задължен да предприеме нещо. А би предпочел да отпрати всички бенедиктинци за Шрусбъри, там да си се оправят със сръдните, наместо да досаждат на зает човек като него, който има много по-важни неща на главата. За жалост дългокракият крепостен на Кадвалон, съборен от брат Джон, беше дал показания в подкрепа на обвинението. Без тях можеше просто да пренебрегне случая.

На портата не ги посрещна пазач, което беше странно, и когато влязоха в двора, видяха много народ, който се щураше объркано насам-натам. Не притича и коняр, за да поеме юздите. Приор Робърт изглеждаше докачен, Грифит от Хрис — леко заинтригуван и нащрек. Най-сетне насреща им притича една много красива девойка, повдигнала с две ръце полите на зелената си рокля, докато кестенявата й коса, стегната в лъскав кок, се разпиля по раменете й.

— О, господа, моля да ни извините за това невнимание, но сме толкова объркани! Извикахме и вратаря да помага, всички коняри преследват… Срамувам се, че неприятностите ни хвърлят сянка върху нашето гостоприемство. Господарката ми си почива и не може да бъде безпокоена, но аз съм на ваше разположение. Да наредя ли да ви приготвят стаи?

— Нямаме намерение да оставаме — каза Грифит от Хрис, досещайки се вече какво се крие зад безизкусно изразената добра воля. — Дойдохме да ви освободим от един млад злосторник, когото държите затворен тук. Но както изглежда, си имате някакви неприятности и ние съжаляваме, че допълнително ви притесняваме през този така скръбен за господарката ви ден.

— Госпожо — официално каза приор Робърт, — вие разговаряте със съдебния наместник на принца за Хрис, а аз съм приор на манастира в Шрусбъри. Тук държите затворен един брат от този манастир и кралският наместник е дошъл да ви освободи от грижата за него.

Кадфел надлежно преведе всичко това на Анист с простодушно изражение като нейното.

— О, господарю! — отвори тя широко очи и направи дълбок поклон пред Грифит и бегъл пред приора, отделяйки родното от чуждото. — Вярно е, държахме тук затворен този брат…

— Държахте? — остро попита Робърт.

— Държахте? — замислено повтори Грифит.

— Изчезнал е, господарю! Виждате каква е паника. Тази вечер пазачът му занесъл вечерята, а негодникът го праснал с една дъска, която откъртил от яслите, заключил го с резето отвън и избягал. Сигурно е прескочил оградата. Нали виждате, тя не е много висока. Пратихме хора да го гонят в гората и претърсваме навсякъде из дома. Страх ме е обаче, че вече е избягал!

Каи се появи точно навреме от една конюшня с олюляваща се походка, държейки се с две ръце за главата, омотана в бяло платно. Тук-там по него се виждаха червени петна.

— Този негодник ми счупи главата!

И разказа, че минало известно време преди да успее да се довлече до вратата и да извика. Кой знае докъде може да е стигнал беглецът. Но вече цяла потеря е по петите му.

Съдебният наместник разпита Каи, както повеляваше дългът му, но без особена строгост. Разпита и останалите слуги, които тичаха наоколо и се опитваха да бъдат полезни с нещо, но само увеличаваха суматохата. Приор Робърт кипеше вътрешно, но не можеше да отнеме пълномощията на наместника, а и нямаше много време, защото трябваше да се прибере за късната служба. Ясно беше, че брат Джон е прескочил оградата и е изчезнал. С готовност ги отведоха до обора, в който е бил затворен, показаха им яслата, от която бе откъртил дъската, както и самата дъска, зацапана по края с кръв — на Каи, разбира се.

— Видя ни сметката този младеж — каза Грифит с учудваща откровеност за човек на закона, току-що изпуснал един злодей. — Тук повече нищо не може да се направи. Хората не са очаквали такова злодейство от един бенедиктински брат. Не можем да ги обвиняваме.

Кадфел с удоволствие преведе думите му. В изразителните очи на девойката в зелено блесна пламъче, което не убегна на Грифит. Но би било глупаво от негова страна да я заплашва. Ясните кафяви очи щяха да се отворят още по-широки и по-дълбоки, за да удавят всеки в своята невинност.

— Най-добре ще е да ги оставим на мира, за да си оправят счупените ясли и пукнатите глави — каза Грифит. — Другаде трябва да търсим беглеца.

— Този негодник увеличава престъпленията си — ядно каза Робърт. — Но аз не мога да позволя неговите злодеяния да попречат на мисията ми. Трябва да тръгна утре сутринта и оставям залавянето му на вас.

— Можете да ми вярвате, че ще се оправя с него по подходящ начин — сухо каза Грифит, — когато бъде намерен.

Натърти съвсем леко на „когато“ и сякаш никой не долови това, освен Кадфел и Анист. Анист вече бе решила, че този служител на принца не си търси неприятности и не се опитва да лишава другите от спокойствието, което иска за себе си.

— И ще го върнете в нашия манастир, когато изтърпи наказанието по уелския закон.

— Когато го изтърпи — този път Грифит наблегна очевидно на същата дума, — ще го получите обратно.

Приор Робърт трябваше да се задоволи с толкова, колкото и да кипеше норманският му дух, лишен от полагащата му се жертва. Ни най-малко не допринесоха за успокоението му и приказките на наместника по обратния път, според когото в горите имало много бегълци, които не само си живеели на воля, но и се сближавали със селяните и дори били приемани в семействата им. Методичният му разум не можеше да понесе мисълта за неподчинение, което с времето се опрощава. Той съвсем не беше в християнско настроение, когато нахлу в църквата на отец Хиу.

Тук вече се бяха събрали петимата братя от Шрусбъри без Джон и доста хора от Гуитърин, за да станат свидетели на последния екстаз на брат Колумбаний, обърнат към личната му покровителка света Уинифрид, която го излекува от лудост, яви му се насън и чрез него огласи волята си как да бъде погребан Хрисиърт. В края на вечернята Колумбаний се обърна към олтара, вдигна ръце с широк замах и започна да се моли със звънлив и ясен глас светицата да го посети още веднъж в тишината на нощта и пак да го дари с неописуемото блаженство, от което се завърнал с такава неохота в несъвършения свят. Ако смятала, че е достоен за рая, още сега да го вземела горе, за да живее в светлина. Смирено се съгласи да търпи и долу и да изпълнява дълга си в определения му ранг, но разпалено отпрати към дървения таван желание да бъде освободен от плътта и да премине през смъртта, без да умре, ако светицата сметне, че е готов.

Всички присъстващи бяха поразени от това пламенно желание. Единствен брат Кадфел отдавна бе престанал да се поразява от човешкото високомерие, а и мозъкът му беше зает с други неща, макар и свързани с представлението пред очите му.