Елис Питърс
Светите кости (7)

Седма глава

След вечерня в мекия сумрак на прецедените през младите листа коси лъчи на залязващото слънце шестимата се изкачиха до дървения параклис и усамотеното гробище. На поляната до него ги пресрещна друго шествие. Осем работници от домакинството на Хрисиърт излязоха от гората, понесли на рамо носилката с тялото на своя господар. Дъщерята на господаря им крачеше отпред горда и с достойнство, в черна рокля и сиво було, под което дългата й коса бе пусната свободно в знак на траур. Лицето й беше спокойно и твърдо, очите й гледаха надалеч. Можеше да уплаши всеки мъж и дори приор Робърт се стресна, когато я видя.

Кадфел се гордееше с нея.

При вида на Робърт тя леко ускори решителните си крачки. Спря се лице в лице с него на три крачки разстояние.

— Брате Кадфел — каза тя, без да отмества очи от лицето на Робърт, — ела до мен и направи думите ми разбираеми за преподобния приор, защото имам към него молба в името на баща ми.

Хрисиърт зад нея беше обвит в бял ленен покров и всяка извивка на лицето и тялото изпъкваше ясно под стегнатата обвивка. Черните загадъчни очи на мъжете под него горяха като фенери на катафалка. Девойката изглеждаше съвсем млада и безкрайно самотна. Приор Робърт се почувства малко неловко.

— Кажи молбата си, дъще — каза той.

— Научих, че имаше намерение да бдите три нощи от почит към света Уинифрид, преди да я отнесете оттук. Моля заради покоя на бащината ми душа, ако е прегрешил срещу нея, което не е било неговото намерение, тялото му да лежи тези три нощи пред олтара, поверено на бдящите. Моля те да отправят една молитва за прошка и упокой на душата му. Само една. Нима е много това, което искам?

— Това е подобаваща молба от вярна дъщеря — каза Робърт.

Той все пак беше издънка на аристократичен род, умееше да цени кръвните и семейните връзки и не беше изцяло изтъкан от лицемерие.

— Надявам се да получи знак на милост — каза Сайънид, — още повече, след като вие дадохте одобрението си.

Подобна молба можеше само да добави допълнителна слава и блясък към името на приор Робърт. Наследницата и единствено дете на противника му се яви да иска подкрепа и закрила от него. Той беше очарован. Милостиво даде съгласието си, усещайки, че го наблюдават не само носачите на Хрисиърт. Горите бяха пълни с очи, които не изпускаха и за миг чужденците. Жалко, че не бяха наблюдавали толкова отблизо и Хрисиърт, докато беше жив!

Те поставиха зелената носилка на дървени магарета пред олтара до мощехранителницата, очакваща костите на света Уинифрид. Олтарът беше малък и носилката почти го закриваше, а през тесния източен прозорец слънцето едва надничаше дори и сутрин. Приор Робърт носеше олтарни покривки в сандъка. Покриха с тях магаретата. Работниците оставиха своя господар и мълчаливо поеха за дома.

— Сутринта — каза Сайънид, преди да тръгне с тях — ще дойда да благодаря на онези, които през нощта са се молили за упокой на баща ми. Ще идвам всяка сутрин, преди да го погребем.

Тя се поклони почтително пред приор Робърт и си тръгна, без да каже дума повече, с последен бегъл поглед към брат Кадфел.

Дотук добре! Суетността и себелюбието на Робърт осигуриха нужната възможност. Оставаше да се види какво ще излезе от нея. Редът на бденията бе определен лично от Робърт. Отец Хиу пожела да е пръв. Партньор щеше да му бъде брат Джеръм, от чието подлизурство понякога се уморяваше и приорът. Кадфел беше благодарен за този случаен избор. Поне след първата нощ никой нямаше да знае какво да очаква.

На сутринта, когато пристигнаха при параклиса, намериха там доста от жителите на Гуитърин, които надничаха ненатрапчиво от края на гората и изпод уханните сенки на глога. Едва когато приорът и придружителите му влязоха в параклиса, селяните се измъкнаха на открито и се скупчиха при входа. Иззад тях се зададе Сайънид, придружена от Анист. Хората направиха път на двете момичета и отново се събраха зад тях, така че не пропускаха светлината. Вътре в параклиса само свещите на олтара хвърляха бледи отблясъци върху носилката, на която лежеше покойникът.

Отец Хиу се надигна мъчително, опрян на масивната молитвена пейка, докато успя да изправи старите си крака и да стъпи здраво на тях. От пейката до него чевръсто скочи брат Джеръм. Кадфел се сети колко сладко може да се спи нощем в църква, облегнат на скръстените си ръце, но сега това нямаше значение. Не беше и очаквал небето да се разтвори и да завалят рози на опрощение по молба на Джеръм.

— Спокойно бдение — каза Хиу. — Всичко беше съвсем тихо. Не бях осенен от явление, но такива неща рядко стават със скромни енорийски свещеници. Помолихме се, дете, и вярвам, че бяхме чути.

— Благодаря ви — отговори Сайънид. — Преди да си тръгнете, ще направите ли още една добрина за мен и рода ми? След като всички до един пострадахме от разноречията, ще изразите ли лично воля за опрощение? Вие се молихте за него и сега аз ви моля всеки от вас да положи ръка върху сърцето на баща ми в знак на успокоение и прошка.

Хората от Гуитърин, тихи като дърветата пред входната врата, но и живи като тях и целите в очи, както дърветата са целите в листа, не издаваха звук, но и не пропускаха нито едно движение.

— С радост! — каза отец Хиу.

Той пристъпи към носилката, сложи внимателно грубата си длан върху спрялото сърце и устните му се раздвижиха в безмълвна молитва. После всички погледи се обърнаха към брат Джеръм. Но брат Джеръм се колебаеше.

Не че изглеждаше много разтревожен, но се държеше уклончиво. Отправи към Сайънид доброжелателен и съчувстващ поглед, после сведе смирено очи, както подобаваше, преди да завърти глава, за да погледне предано приор Робърт.

— Отец Хиу е пастир на тази енория и е подчинен на един ред, а аз на друг. Господарят Хрисиърт сигурно е бил благочестив човек и аз скърбя за него. Но той загина насилствено, неизповядан и непричастен и такава смърт поставя под съмнение блаженството на душата му. Аз не се чувствам призван да се произнеса по този въпрос. Молих се, но не е моя работа да раздавам благословии без разрешение. Ако приор Робърт сметне, че така трябва, и ми позволи, с радост ще го направя.

Кадфел проследи витиеватото му обяснение с почуда. Ако приорът лично беше възложил убийството и бе изпратил своето оръдие да го извърши, Джеръм не би могъл да обърне по-ловко заплахата срещу своя повелител. От друга страна, познавайки Джеръм, той може би просто за пореден път се подмазваше на приора. Това щеше да е без значение, ако Кадфел твърдо вярваше, че убитите кървят, когато ги докосне убиецът. Но той само вярваше, че това вярване е разпространено сред хората и може да доведе виновния, ако е притиснат в ъгъла, до ужас и признание. Нищо чудно и от докарания до изстъпление човек да потече малко кръв, макар че се съмняваше в това. Започваше да си мисли, че и Джеръм се съмнява.

Сега погледите се насочиха тежко към приора. Той се смръщи и се замисли за малко, преди да отсъди.

— С чиста съвест можеш да изпълниш молбата й. Тя моли само за прошка, която всеки човек може да даде, а не за опрощение на греховете.

И брат Джеръм с готовност пристъпи към носилката и без да трепне, положи ръка върху покритото сърце. Никакво червено петно не се появи на савана. После Джеръм с ведро лице последва приор Робърт извън параклиса, а мълчаливите наблюдатели се дръпнаха, за да ги пропуснат.

Докъде стигнахме, запита се Кадфел. Или изобщо не вярва в изпитанието, или си мисли, че е прехвърлил вината и сега е в безопасност? А може би няма никакво участие и всичко е било напразно. Достатъчно е ограничен, за да откаже на момичето една добрина, освен ако не може да я превърне в своя заслуга.

Както и да е, ще видим утре, заключи Кадфел, какво ще направи Робърт, когато го помолят лично да даде прошка.

Ала нещата не се развиха точно така, както очакваше. Очевидно приор Робърт сам беше избрал да бди тази нощ заедно с брат Ричард. Но когато на отиване към параклиса двамата мъже минаваха покрай имението на Кадвалон, вратарят повика приора, появи се и самият Кадвалон забързан, за да го пресрещне заедно с един добре облечен плещест уелсец в къса куртка за езда.

Кадфел разбра за това едва когато приорът се появи забързан в градината на Хиу заедно с непознатия точно когато трябваше вече да е коленичил в полутъмния параклис, за да остане цяла нощ с покойника. Но ето че пристигаше, за да попречи на Кадфел да се измъкне към ковачницата на Бенид, където двамата щяха да обменят новините над рог с вино.

— Брат Кадфел, имаме посетител и ще се нуждая от твоите услуги. Това е Грифит от Хрис, съдебният наместник на принц Оуейн в Хрос. Кадвалон изпратил да го повикат заради смъртта на господаря Хрисиърт и аз трябва да дам пред него показания и да обсъдим какво да се прави. Той ще разпита всички, които имат какво да кажат, но иска аз пръв да свидетелствам. Затова трябваше да изпратя брат Ричард в параклиса сам.

Джеръм и Колумбаний тъкмо се готвеха да поемат към къщата на Кадвалон, но послушно спряха.

— Ще ида вместо вас, отче приор — предано предложи Джеръм, уверен, че ще му откажат.

— Не, ти снощи бдя цяла нощ. (Наистина ли? В полумрака кажи-речи нищо не се виждаше, а Джеръм не беше от ония, които ще си дават зор за нищо.) Трябва да си починеш.

— Аз с радост ще заема вашето място, отче приор — предложи Колумбаний също толкова пламенно.

— Твоят ред е утре. Пази се от прекомерното натоварване, брате. От високомерието, предрешено като смирение. Не. Брат Ричард ще бди самичък тази нощ. Вие двамата изчакайте, за да дадете показания, и после идете да се наспите.

В следващите часове брат Кадфел доста се измъчи, като, разбира се, не превеждаше невярно, а прибавяше собственото си мнение за станалото в гората край тялото на Хрисиърт. Не пропусна нито една дума на Робърт, но на своя глава отдели фактите от предположенията и наблюденията от прибързаните заключения. Кой знаеше уелски, та да спори с него, освен самия Грифит от Хрис? А този опитен и недоверчив офицер скоро доказа, че е не само внимателен слушател, но и проницателен тълкувател на чувства и подбуди. Нали беше уелсец до мозъка на костите, а в основата на тази бъркотия стояха уелски кости. Когато свърши с Джеръм и Колумбаний, двамата предани молители, от които единият бе проспал задълженията си (въпреки че никой не сметна за нужно да споменат този пропуск), Кадфел почувства, че може да разчита на верния усет на наместника и че не е имало нужда да си създава толкова главоболия, криейки повечето неща, които знаеше или беше чул. И все пак така е по-добре, реши накрая, и сега най-много се нуждаеше от един-два дни, докато Грифит обикаля енорията да търси доказателства. Официалното правосъдие не дълбае надълбоко, взема под внимание онова, което лесно излиза наяве, и заключава според него. Не, брат Кадфел не искаше съмненията да се насочат към Енгелард или брат Джон. По-добре беше да следва собствения си път докрая.

Така на следващата сутрин Сайънид нямаше какво друго да направи, освен да помоли брат Ричард, този едър, мързелив и хрисим човек, да даде прошка на баща й, като положи ръка на сърцето му. Той го направи с готовност и си тръгна, без да подозира от какво е бил оневинен.

— Липсваше ми — каза Бенид, при когото Кадфел се отби между литургията и вечерята. — Падриг слезе за малко и си говорихме за доброто старо време, когато Хрисиърт беше млад. Той ни навестява вече от доста години и ни познава всичките. Пита за теб.

— Кажи му, че ще изпием по чаша някой от тези дни. И му кажи още, че проучвам нещата около Хрисиърт, ако това може да бъде някаква утеха.

— Свикнахме с теб — каза Бенид, изгърбен над огнището, докато един жилест момък се потеше с духалото. — Защо не останеш? Ще се намери място и за теб.

— Аз си имам място — отвърна Кадфел. — Не ме мисли. Избрах си качулката с отворени очи.

— Май не с всички е така — каза Бенид с желязото за нова подкова в ръка.

— Приорите и братята идват и си отиват, различни като всички хора, но манастирът остава. Вярно, сега има някои, които са сбъркали пътя си — каза Кадфел. — Млади момчета, дето си мислят, че една мома като им каже „не“, и светът се свършва. Ако се освободят, някои от тях могат да станат много сръчни занаятчии. Ако предположим, че са свободни хора и ги допуснат, да кажем, до ковачницата…

— Той има точно око и здрава китка — почеса се по главата Бенид. — Ще се научи да кове, ако майсторът го подеме, както трябва. Това е половината занаят. Да не беше пуснал на свобода убиеца на Хрисиърт, нямаше да има по-добре приет от него чужденец. Ама аз все още не съм сигурен в това, дето оная мома горе си мисли, че знае. А ако бърка? Ти знаеш ли?

— Още не — отговори Кадфел. — Трябва ни малко време и ще разберем.

 

 

През третия ден на своето затворничество брат Джон се усети по-натясно. Както се разбра, съдебният наместник обикаляше енорията и разпитваше за смъртта на Хрисиърт. Знаеше се, че е разговарял надълго с приора в дома на отец Хиу, и нямаше начин да не е бил увещаван да изпълни дълга си и във връзка с престъплението на брат Джон. Не че Джон имаше някакви оплаквания от подслона, храната и компанията си. Рядко му се бе случвало да е толкова доволен. През двата дни с малки прекъсвания от предпазливост той беше навън из имението от зори до здрач и помагаше при добитъка, цепеше дърва, копаеше в зеленчуковата градина и нямаше време да се тревожи за положението си. Сега, когато беше принуден да седи бездеен в конюшнята, дори и той изпадна в униние. На това отгоре се чувстваше безсилен поради незнанието на уелски. Не знаеше какво са намислили Кадфел и Сайънид, какво става със света Уинифрид или с Робърт и братята, не знаеше и къде е Енгелард. След несъзнателния си жест на солидарност се заинтересува лично от момъка и искаше той да бъде оправдан и щастлив с неговата Сайънид.

Но Сайънид, вярна на думата си, не се доближаваше до него, а в имението нямаше друг, който да разговаря с него. Простите неща се изразяваха, но нямаше начин да му бъде предадено всичко, което искаше да знае.

Анист му донесе вечеря и приседна до него, докато ядеше, измъчвана от същия недостиг на думи. Чудесно беше да го учи на прости уелски думи и изречения, но как да му разкаже какво става в параклиса и какво се говори из селото? Срещите им бяха почти безмълвни, но понякога заговаряха високо — той на английски, тя на уелски. Тези два монолога въпреки всичко бяха разговор и утеха. Понякога, без да знаят, дори си отговаряха на въпросите.

— Чудя се коя ли те е накарала да наденеш расото? — колебливо каза Анист. — И двете със Сайънид не можем да се начудим как е могло момче като теб да го направи.

Ако той знаеше уелски, тя никога не би му говорила така.

— Откъде изобщо ми беше хрумнало, че Марджъри е хубава? — чудеше се Джон. — И да го взема толкова навътре, когато ми отказа? Но тогава не познавах теб!

— Която и да е била — с въздишка каза Анист, — голямо зло е сторила, като те е пратила в манастира до живот!

— Боже свети! — каза Джон. — Като си помисля, че можех сега да съм оженен за нея! Поне тази услуга ми направи с нейното „не“. Между теб и мен сега е въпрос само на една качулка, а не на жена.

Замайващата догадка, която го осени за пръв път, го накара да затаи дъх. Вгледа се внимателно в красивото лице, толкова близо до неговото. Тя имаше бузи като ябълков цвят, гладки и закръглени, с изящни скули, лизнати от слънцето, и очи като изворна вода над лъскави речни камъчета, бляскави, гладки и кристалночисти.

— Все още ли се измъчваш заради нея? — зачудено прошепна Анист. — Една надута глупачка, без достатъчно ум в главата да разпознае добрия мъж, когато го е срещнала?

Той наистина беше много добре сложен, сръчен, напет и добродушен младеж с дълги яки крака, големи сръчни ръчища и гъсталак от рижи къдрици.

— Мразя я! — извика Анист и се сведе непредпазливо към него.

Устните, които неудържимо го привличаха с нежни, но неразбираеми за него думи, сега бяха съвсем до неговите. От отчаяние той прибягна до език на знаците, който не се нуждаеше от преводач. Не беше целувал момиче след Марджъри, дъщерята на сукнаря, която го отряза, след като баща й стана съдебен наместник на Шрусбъри. Явно не беше забравил как се прави. И Анист се разтопи в обятията му.

— О, Анист! — ахна брат Джон, който никога в живота си не се беше чувствал по-малко брат. — Мисля, че те обичам!

 

 

Брат Кадфел и брат Колумбаний крачеха през гората за третата нощ на бдение и молитва. Вечерта беше мека и тиха, но облачна и под дърветата светлината стана тъмнозелена. До последния момент съществуваше вероятност приор Робърт да поеме тази последна нощ, но не каза нито дума и Кадфел започна да се чуди дали дългият разговор с наместника изобщо беше нужен, или приорът се беше зарадвал на възможността да избегне нощното бдение и Сайънид с нейната молба на сутринта. Това не беше непременно доказателство за някаква вина, освен за тази, че все още отказваше на Хрисиърт прошка. Каквито и качества да притежаваше приор Робърт, великодушието не беше от тях. Той беше непоколебимо уверен в собствената си правота и когато някой я поставеше под съмнение, не прощаваше.

— Това търсене и бдение, братко — каза Колумбаний, докато младите му дълги нозе леко следваха моряшката походка на Кадфел, — е голяма привилегия за нас. Имената ни ще бъдат записани в историята на манастира и следващите поколения ще ни облажават.

— Чух, че приор Робърт се кани да пише житие на света Уинифрид и да го завърши с историята на нейното пренасяне в Шрусбъри — сухо каза Кадфел. — Мислиш ли, че ще изброи имената на всичките си придружители?

Е, твоето може и да спомене, помисли си той: страдащият брат, който се разболя и бе изцерен в Холиуел. Ще спомене и Джеръм, който сънува, че трябва да те доведат тук. Но за моето съм сигурен, че ще остане неизвестно и толкова по-добре!

— Имам да изкупувам вина — благочестиво припомни Колумбаний, — нали изневерих на призванието си в същия този параклис.

Вече бяха пред разсъхнатата портичка. Тръгнаха по едва забележима сред високата трева пътека.

— Чувствам как ме обгръща свят въздух — каза младият мъж и потрепери с вдигнато нагоре пребледняло лице. — Вярвам, че ни очаква чудо. Чудото на Божията милост! — и той забърза нетърпеливо към открехнатата врата с протегнати ръце, сякаш за да сграбчи любовница, а не да се преклони пред една светица.

Кадфел го следваше навъсен и примирен, свикнал с тези изблици на плам, но и без да се чувства щастлив от предстоящата нощ в малкия параклис. Имаше да мисли и да се моли, а с Колумбаний това не беше лесно.

Вътре въздухът тегнеше от мириса на старо дърво, билки и тамян, както и от едва доловимия дъх на трупан с години прах и частично запустение. Пред олтара гореше малко кандило и Кадфел запали свещите от него и ги постави от двете му страни. От тесния прозорец нахлу ароматът на цъфналата майска вечер с полъха, който разлюля пламъчетата на свещите. По близките плоскости заиграха бледи сияния, но ъглите и таванът си останаха потопени в мрак. Мъжделивата виделина едва вадеше от тъмното празния ковчег и увитото в стегнат покров тяло и смътно очертаваше грубо скованите молитвени пейки една до друга. Хрисиърт лежеше съвсем наблизо, а сребристочерната маса на мощехранителницата го заслоняваше като ниска стена от свещите на олтара.

Брат Колумбаний смирено се поклони пред олтара и зае място на пейката отдясно. Брат Кадфел се настани тромаво на лявата и с опитни движения потърси най-удобното положение за коленете си. Постепенно върху двамата се спусна покой. Той се настрои за дълго бдение и се помоли за Хрисиърт. Това не беше първата му молитва за него. Непрогледната тъмнина и трепкащата светлинка, бавният ход на времето, далеч надхвърлящо способностите му да го проумее, самотата наоколо и населеният свят в него — всичко това се разположи в свой ритъм, постоянен и съвършен като съня. Не се и сещаше за Колумбаний, забрави за съществуването му. Той се молеше така, както дишаше, без да оформя думи и без да отправя определена молба, кътайки я в сърцето си, досущ като ранена птица в длани: колко ли жалеше за тях тази малка светица, преживяла и тя толкова страдания в тяхно име?

Свещите щяха да стигнат за цялата нощ и той инстинктивно следеше часа по топенето им. Наближаваше полунощ.

Мислеше за Сайънид, когато чу слаб звук отдясно, където Колумбаний беше потънал в пълен унес. Лицето му не беше отпуснато на сплетените длани, а повдигнато и застинало неестествено. Колкото и слабо да беше, заревото магически преобразяваше острия му профил. Очите бяха широко отворени и вторачени отвъд стените на параклиса, а от разкривените устни излизаше тъничко просто латинско песнопение в прослава на девствеността. Едва се чуваше, но бе ясно доловимо като в сън. И преди Кадфел напълно да осъзнае какво е чул, младият мъж рязко се изправи, подпирайки се на пейката и застана пред олтара. Песента спря. Внезапно той се изпъна в цял ръст, обърна глава нагоре, сякаш искаше да погледне през покрива в звездната пролетна нощ и разпери ръце като разпънат. После нададе глух крясък и се просна напред като дъска на пръстения под с все още разперени ръце и изпънато тяло. Остана да лежи неподвижно с чело в стигащите до земята ресни на олтарната покривка, която се спускаше от тялото на Хрисиърт.

Кадфел се изправи, разкъсван между тревога и примирено отвращение. Какво друго може да се очаква от един идиот, помисли си той с раздразнение, вече коленичил до падналия. Опипа опряното о земята чело и освободи от гънките на покривката устата и носа. Обърна главата на една страна, за да облекчи дишането. Трябваше да разпознае признаците! Не бе имало случай младежът да не произведе благочестив припадък по поръчка. Някой ден ще го повлече тази негова светлина и повече няма да се върне. Все пак бе забелязал, че Колумбаний умее да си пада на лицето, без да се нарани, и да изпада в конвулсии, без никога да се хвърли върху остри или твърди предмети, а също и без да прехапва езика си. Провидението, което има грижа за пияниците, вземаше под крилото си и Колумбаний по време на гърчовете му.

Този път нямаше никакви конвулсии, дори и леки. Кадфел лекичко го побутна по рамото, после и по-силно, но младежът си оставаше скован. Челото му беше хладно и гладко, а чертите на лицето му, макар да не се виждаха ясно, изглеждаха ведри и отпуснати в радостен покой. Ако не бяха сковаността на тялото и неестествената поза като разпънат на кръст, човек можеше да го помисли за заспал. Единственото, което Кадфел можеше да направи за него, беше да подложи под дясната му буза възглавница от драперията. Когато опита да прегъне дясната ръка, за да обърне тялото по-удобно, ставите отказаха да се свият и той го остави на мира.

А сега, помисли си, какво би трябвало да направя?

Да изоставя бдението и да отида да доведа приора и другите братя? Какво могат да направят те за него, което да не мога аз? Не мога да го вдигна на крака, но и те няма да могат. Той ще излезе от това състояние, когато му дойде времето. Не се нарани, диша равномерно и дълбоко. Сърцето му бие нормално, няма треска. Защо да се бъркаме в странните навици на човека, ако те не му причиняват вреда? Не е студено, а и мога да го завия с една от олтарните покривки. Не, ние дойдохме да бдим тази нощ и това ще правим. Аз тук на колене, а той, където и да е във виденията си.

Той зави Колумбаний и се върна към молитвите си. Но скоро стана ясно, че случката го бе лишила от способността да се съсредоточи. Колкото повече се опитваше да насочи съзнанието си към молитвите или към положението на Сайънид, за да прецени какво трябва да се направи занапред, толкова по-често се улавяше, че поглежда към проснатото тяло и се вслушва отново и отново дали продължава да диша равномерно. Нощта му се изплъзваше с пропилени молитви, безполезна за мисълта и досадна като никоя досега в живота му.

Първото гълъбовосиво изсветляване на мрака дойде като благослов, донасяйки облекчение поне във видимостта. Тясното късче небе в олтарния прозорец преля от сиво в избеляло и бистро зелено, в минзухареножълто, в златна безоблачна утрин. Първият слънчев лъч падна върху мощехранителницата и завитото тяло, после прониза като златен меч параклиса, оставяйки Колумбаний в мрак. Той все още лежеше скован, но дишаше дълбоко и тихо, недосегаем за докосване или дума.

Беше в същото състояние и когато пристигнаха приор Робърт и останалите, следвани от Сайънид и Анист и от хората от селото и близките имения.

Сайънид влезе първа, невиждаща в първия миг след ярката светлина отвън. Тя се спря на прага, докато очите й свикнат. Приор Робърт беше на крачка след нея, когато тя зърна подметките на Колумбаний, точно в този миг осветени от един слънчев лъч, влязъл през прозореца. Очите й се разшириха от ужас и преди Кадфел да успее да притича и да я успокои, тя изпищя:

— Умрял ли е?

Приорът я бутна настрана и с бързи стъпки мина край нея.

— Какво се е случило тук? Колумбаний! Брате! — той се наведе и постави ръка на скованото му рамо. Колумбаний витаеше надалеч, безразличен към всичко наоколо. — Брате Кадфел, какво означава това? Какво е станало с него?

— Не е умрял — каза Кадфел, поставяйки най-важното на първо място, — а и не мисля, че има някаква опасност. Диша кротко като заспал човек. Цветът на лицето му е добър; на пипане е хладен и не е ранен. В полунощ просто внезапно стана, разпери ръце встрани и падна по очи. Лежа така цялата нощ, но, изглежда, не се мъчи.

— Трябваше да ни повикаш на помощ — целият потрепера приорът.

— Аз имах задължение — кратко каза Кадфел — да продължа бдението, за което бях изпратен. И какво повече щяхте да направите за него от това, което направих аз, като му подложих възглавница под главата и го завих? А и не мисля, че щеше да ни е благодарен, ако го бяхме отнесли оттук. Сега той изпълни всеотдайно своето бдение и ако не можем да го събудим, можем да го отнесем в постелята му, без да накърним чувството му за дълг.

— Има нещо вярно в това — сериозно каза брат Ричард, — защото брат Колумбаний на няколко пъти беше осеняван от видения, и може би ще е грешка да го отнасяме от мястото, където е получил благодатта. Може да обидим и светицата, ако тя му е пратила видението. Той сам ще се събуди, когато му дойде времето, и може много да му напакостим, ако се опитаме да ускорим този миг.

— Вярно е — леко успокоен каза приорът, — че цветът му е добър и не личи да страда. Много странно! Възможно ли е този млад брат да е повод за друго чудо, подобно на злочестината му, която ни доведе при света Уинифрид?

— Той вече веднъж стана оръдие на Божията благодат — каза Ричард — и може отново да стане. Най-добре ще е да го отнесем долу в постелята му в къщата на Кадвалон и да го оставим на спокойствие. Всъщност дали няма да е по-добре да го отнесем в къщата на отец Хиу, та да бъде по-близо до църквата?

От една дебела олтарна покривка и въжените си колани те приготвиха носилка. Вдигнаха вкочанения като дърво Колумбаний от пода. Дори разперените му ръце не можеха да се приберат. Положиха го по гръб върху набързо приготвената носилка, без той да издаде звук. Неколцината местни жители, ужасени от гледката, се приближиха и помогнаха да го свалят през гората до къщата на Хиу. Кадфел ги остави да вървят и се обърна към Сайънид, която го гледаше колебливо и замислено.

— Е, аз съм на себе си — каза той — и ще направя това, за което не си ме молила.

Той застана до Хрисиърт, постави ръката си върху сърцето му и прекръсти челото му. После тя тръгна до него след шествието надолу към селото.

— Какво още можем да направим? Ако се сещаш за нещо, кажи ми. Досега не ни провървя, а днес е погребението.

— Зная — каза Кадфел с помръкнал глас. — А спрямо случката от нощес съм раздвоен. Не мога да повярвам, че всичко е било предварително намислено, за да се подсили делото ни, по две причини. Учудването и тревогата на приор Робърт, каквото и да мисля за тях, ми се сториха непресторени. С Колумбаний и преди са ставали такива работи, при това с опасност за самия него, тъй че трудно може да се повярва, че се преструва. Не знам. Мисля, че някои хора живеят на ръба и от време на време се хвърлят, като оставят небето или адът да решат как ще паднат.

— Знам само — каза Сайънид, пламнала в тъмночервено като тлееща факла, — че баща ми, когото обичам, бе убит. Искам наказание за убиеца, не кръвнина. Няма цена, която бих приела за кръвта на Хрисиърт!

— Знам, знам — каза Кадфел. — И аз съм уелсец. Но не гони съжалението, защото кой знае кога някой от нас двамата може да има нужда от него! Говори ли с Енгелард?

Тя трепна, поруменя и омекна до него като осланен стрък, чудотворно съживен от южния вятър. Не каза нищо.

— Слушай, сетих се за още две неща, които трябва да направиш — каза Кадфел. — Трябва да опитаме всичко възможно. Не си отивай още. Нека Анист те заведе в ковачницата при Бенид, за да си починеш, и после двете елате на литургията. Кой знае какво можем да научим от нашия недооперен светия, когато дойде на себе си! А после, когато погребваш баща си, погрижи се Передур да бъде доведен от баща му. Иначе може да се опита да се измъкне, както се измъква досега. Но ако го помолиш, не може да ти откаже. Аз все още не съм съвсем наясно какъв човек е младият господар Передур.