Елис Питърс
Светите кости (8)

Глава осма

Най-накрая гласът на малката бронзова камбанка стигна до замаяното съзнание на брат Колумбаний. Той отвори очи, потрепери от главата до петите със скованите си крайници и прибра вкочанените си ръце, като ги притисна молитвено една в друга на гърдите. При това изражението му не се промени и той сякаш не осъзнаваше присъствието на тревожно струпаните около леглото му хора. Просто отвръщаше на биенето на камбаната, която зовеше за молитва. Той се надигна и седна, после стана от леглото и се изправи сигурно на краката си. Целият сияеше, все още отнесен и вторачен в себе си.

— Готви се да заеме обичайното си място сред нас — каза трогнат приорът. — Да тръгваме и не се опитвайте да го будите. Сам ще се върне при нас и ще ни разкаже какво е преживял.

Той пръв пое към църквата и точно според предположението му Колумбаний се нареди като най-млад в редицата и ги последва смирено. Смирено взе участие и в службата, все още като на сън.

Църквата беше пълна до пръсване, отпред се трупаха още хора. Вече се беше разпространила новината, че нещо необикновено се е случило в параклиса на света Уинифрид и много е вероятно след литургия да последва откровение.

До края така и не настъпи промяна в състоянието на брат Колумбаний. Но когато приорът бавно и изпълнен с очакване направи първите стъпки към вратата, неочаквано Колумбаний се разтресе и извика тихо, загледан с широко отворени очи всички тези познати лица наоколо. Той протегна ръка, сякаш за да спре приора, и проговори с тънък глас:

— О, отче, получих такава благословия! Познах такова блаженство! Как съм попаднал тук, та аз бях другаде? От нощния мрак влязох в славата и светлината! Това сигурно е отново светът, който напуснах! О, ако можех да разкажа!

Всички погледи бяха приковани в него. Никой не помръдваше, хората отвън се скупчиха още по-нагъсто.

— Синко — каза приор Робърт с необичайна почтителна благост, — тук си сред братята си, отдаден на Бога, и няма от какво да се страхуваш, защото даденото ти благоволение явно е било, за да те вдъхнови без страх да продължиш рвението си в този несъвършен свят с надеждата за по-добър след това. Ти бдеше с брат Кадфел в параклиса на света Уинифрид, спомняш ли си? През нощта духът ти за известно време е отлетял от нас, докато тялото спеше като младенец. Ние го донесохме тук, а ето те сега и теб. Ти получи изключителна благодат.

— О, отче… отче Хиу… братя… — пропя Колумбаний, грейнал като блед фенер. — Позволете ми да говоря тук пред всички, защото каквото ми е наредено да кажа, засяга всички.

Нищо не може да го спре сега, помисли си брат Кадфел. А и приор Робърт се показа неочаквано отстъпчив, приемайки тази размяна на пълномощията. Или вече знаеше, че небесният глас ще каже нещо благоприятно за неговите планове и добро за прославата му, или беше искрено поразен и разтворил сърце и уши, за да изслуша благоговейно всичко подобно на останалите.

— Говори свободно, брате — каза той. — Нека всички споделим твоята радост.

— Отче, в полунощ, както бях на колене пред олтара, чух един сладък глас, който нашепваше името ми, станах и тръгнах към него. Какво се е случило с тялото ми след това, не зная, но ти казваш, че когато си дошъл, е лежало като в несвяст. А аз, когато пристъпих към олтара, изведнъж влязох в мека златна светлина. От нея изникна най-красивата дева. Пристъпваше под чудотворен дъжд от цветчета, от дрехата и от дългата й коса се лееха сладки благоухания. Тя проговори и рече, че се казва Уинифрид, че е дошла да одобри нашето дело и да прости на онези, които от криворазбрана вярност и почит досега са се противили на него. А след това… о, милост! Тя положи длан върху гърдите на Хрисиърт, както ни беше помолила дъщеря му да направим в знак на лична прошка. Но тя му даде небесно опрощение, и то с такава благост, че не съм в състояние да я опиша.

— О, синко! — възторжено се провикна приор Робърт, без да обръща внимание на ропота, който се разнесе в църквата като вълнички във вир. — Ти ни разказваш за по-голямо чудо от това, на което смеехме да се надяваме. Дори изгубените са спасени!

— Така е! Но има и още, отче! Когато положи дланта си отгоре му, тя ми заръча да разкажа на всички тукашни хора за милостивата й воля. „Там, където ще извадите костите ми от земята — рече, — ще се отвори гроб. Което напускам, мога да даря. В този гроб положете Хрисиърт, та да лежи в мир и да се помни силата ми!“

 

 

— Какво можех да направя — каза Сайънид, — освен да му благодаря за любезността, когато донесе небесно успокоение за баща ми? И все пак ми се искаше да кажа, че никога не съм се съмнявала, че баща ми е в благодат, защото беше добър човек, който никога не е сторил зло някому. Вярно, мило е от страна на света Уинифрид да му предложи жилището, което напуска, и милостиво да му прости. Но какво да му прости? По-скоро е трябвало да го похвали и да каже, че е оправдан, а не опростен.

— Хм, много дипломатично съобщение — поклати глава Кадфел. — Така пресметнато, че хем ние да получим това, за което сме дошли, хем хората от Гуитърин да се успокоят и да има мир…

— И да спечели мен, за да се откажа да преследвам убиеца на баща ми — добави Сайънид, — като погреба и престъплението с жертвата. Но аз няма да се откажа, докато не науча.

— Освен това и да хвърли отразена светлина върху приор Робърт. Много ми се иска да науча в чий мозък се е родил замисълът!

Те се срещнаха набързо в ковачницата на Бенид, където Кадфел беше отишъл да вземе търнокоп и лопата за святата работа, която предстоеше. Неколцина от мъжете дори изразиха желание да помагат при копаенето на осветената земя. Вътрешно още се противяха срещу загубата на светица, но щом такава беше волята й, нямаше да й пречат. Явно ставаха чудни неща и те предпочитаха да получат благословията, а не стрелите й.

— По-голямата част от славата сега пада върху брат Колумбаний — каза Сайънид. — Приорът не направи никакъв опит да му я отнеме. Това е едната причина, която ме кара да мисля, че може да е искрен.

Кадфел млъкна за миг и се вгледа внимателно в нея, като се почесваше колебливо по носа.

— Може и да си права. Тази история е замислена, за да се върне с нас в Шрусбъри и да се разчуе във всички сродни манастири. Да, Колумбаний печели име на голям светец и любимец на небесата.

— Може би той полага основите на славно поприще — каза тя. — Нищо чудно да се готви да заеме приорското място, когато Робърт стане игумен. Или дори игумен наместо Робърт! Тъкмо неговото име се носи из графствата като на посредник, използван от светиите, за да предадат волята си.

— Робърт може би още не си дава сметка — съгласи се Кадфел, — но и това ще стане. Той се кани да пише житие на светицата, свършващо с разказ за поклонението. Нищо чудно Колумбаний да си остане безименен брат, комуто случайно е било поверено съобщение за приора от неговата покровителка. В летописите имената могат да изчезват също толкова лесно, колкото и да се обявяват на всеослушание от осенените. Този момък е издънка на честолюбив нормански род, който дори младшите си синове не пъха в бенедиктинското расо, за да се занимават с градинарство.

— А ние доникъде не стигнахме — горчиво каза Сайънид.

— Вярно. Но още не сме свършили.

— Хм, посланието цели да приключи нещата в дух на всеобщо разбирателство. Но не всичко е разрешено! Наоколо ходи човекът, който намушка баща ми в гръб, а от нас се иска да хвърлим покривало и да си затворим очите в името на всеопрощението и мира. Аз обаче искам този човек да се намери и Енгелард да бъде оправдан, а баща ми отмъстен. И няма да оставя и себе си, и другите на мира, докато това не стане. А сега ми кажи какво да правя.

— Каквото вече ти казах — отговори Кадфел. — Събери всички хора от къщата и всички приятели при параклиса при отварянето на гроба и се постарай Передур да присъства.

— Вече пратих Анист да го помоли да дойде. А после? Какво да кажа на Передур?

— Ще се разделиш ли със сребърния кръст, който носиш на брата си? — попита Кадфел.

— И с него, и с всички накити, които притежавам. Знаеш това.

— Тогава слушай…

 

 

С молитви и псалмопения те отнесоха инструментите в обраслото гробище, разчистиха къпините, дивите цветя и избуялата трева от малката могила и почтително започнаха да разкопават земята. Работеха на смени, за да получи всеки дял от благодатта. И повечето от местните хора зарязаха работата си по ниви и ливади, за да присъстват на края на прението. Сайънид и всичките й домашни служители бяха в жалейни дрехи заедно с останалите и се събираха, за да изнесат тялото на Хрисиърт и да го погребат, щом настъпи времето. Но това погребение беше вече страничен въпрос, произшествие в историята на света Уинифрид.

Тук бяха Кадвалон, чичо Мюрис и Бенид, както и всички останали съседи. До баща си стоеше и младият Передур, потънал в мрачно мълчание, и по вида му личеше, че иска да бъде колкото може по-далеч от тук. Гъстите му черни вежди бяха свъсени, сякаш го болеше глава, а кафявите му очи избягваха Сайънид. Беше се дотътрил дотук само заради нейната настоятелна молба, но не можеше или не искаше да се изправи пред лицето й. Неотклонно наблюдаваше как черният отвор в тревата става все по-дълбок и през цялото време дишаше тежко и дълбоко като човек, едва сдържаш болката си.

Пръстта беше влажна и рохкава, лесна за копаене, но гробът беше много дълбок. Постепенно копачите хлътнаха до рамене в ямата и следобеда брат Кадфел, най-ниският от всички, почти изчезна от погледите, когато за последен път дойде неговият ред. Никой не изразяваше открито съмнение, че може да са сбъркали мястото, но някои си го мислеха. Без някаква причина Кадфел изобщо не се съмняваше. Момичето беше тук. След краткото си мъченичество и чудотворно възкресение тя беше живяла дълги години като игуменка, но той мислеше за нея само като за онова благочестиво девойче, отдадено на безбрачието и светостта, което бяга от прегръдката на принц Крадък като от самия дявол. Странно, но съчувстваше едновременно и на нея, и на отчаяния любовник, така грубо излят от плът и вероятно лишен от дух. Сещал ли се е някой да се помоли за него? Той се нуждаеше повече, отколкото Уинифрид. Вероятно единствена самата Уинифрид е отправяла молитви за него. Кой знае, може би дори една светица може да изпита удоволствие в спомените си, че някога е била желана.

Лопатата закачи нещо в черната ронлива пръст. Кадфел остави лопатата и се наведе, за да разчисти с ръце. Пръстите му напипаха нещо тънко и крехко. Той извади една раменна кост с почти детски размери и отстрани полепналата пръст. Показаха се и други кости със същия мек цвят, разхвърляни тук-там по дъното на рова. За да не счупи някое той изхвърли лопатата от ямата.

— Тук е! Намерихме я! Сега трябва внимателно.

Отгоре се надвесиха множество лица. Приор Робърт целият сияеше и напираше да скочи долу, за да поеме собственоръчно наградата. Отказа се в последния момент заради мисълта да зарови белите си ръце в черната лепкава пръст. Извисен над дупката, пръскаше сияние и брат Колумбаний, извърнал възторженото си лице не към дълбините, където почиваше това ронливо девиче вещество, а към небето, откъдето духовната й същност снизхождаше към него. От него недвусмислено се излъчваше аурата на собственик, която смаляваше приора и подприора. Брат Колумбаний си знаеше, че е паметна фигура в този паметен миг.

Брат Кадфел коленичи. Може би имаше някакво значение, че в този миг единствен той бе на колене. Предположи, че се намира в краката на скелета. Тя беше лежала там няколко века, но земята се беше отнесла милостиво към нея и нищо чудно да беше цяла или почти цяла. Беше се възпротивявал срещу нарушаването на покоя й, но сега искаше нарушаването да е колкото може по-внимателно и грижовно гребеше с шепи и опипваше с пръсти, за да изрови непокътнат деликатния й скелет. Била е малко над среден ръст, но изящна като седемнайсетгодишно момиче. Той отстрани нежно пръстта наоколо и напипа черепа. Подпря се на изпънатата си ръка, докато с пръстите на другата внимателно почисти очните кухини, възхитен от чистата линия на скулите и високото чело. Тя беше красива дори в смъртта си. Той я заслони с наведеното си тяло и се натъжи.

— Пуснете една ленена покривка и няколко въжета, за да я извадим. Не бива да излиза от тук кост по кост, а като цяла жена, както е влязла.

После разстла спуснатото платно край лекия скелет. Безкрайно внимателно разчисти останалата пръст и инч по инч примъкна скелета върху платното, намествайки раменната кост, която първа се бе показала. Изтеглиха внимателно товара си и го положиха грижовно на тревата до ямата.

— Трябва да измием костите — каза приор Робърт, загледан благоговейно в наградата, заради която беше минал през толкова премеждия — и после да ги увием.

— Те са сухи, крехки и ронливи — предупреди Кадфел. — Докато чегъртаме от тях уелската пръст, нищо чудно самата тя да се превърне в уелска пръст. А остане ли повече на въздух и слънце, неминуемо ще се разпадне на прах. Най-добре ще е, отче приор, веднага да се увие, както си е, и да се прибере колкото може по-бързо в мощехранителницата.

Съветът беше добър и приорът го последва, колкото и да не обичаше да му казват какво да върши. С ликуващи молитви братята донесоха бляскавия ковчег до костите. Увиха ги в няколко ката ленено платно и ги прибраха. Майсторите на мощехранителницата бяха напасвали плътно капака, знаейки колко важно е затвореното вътре съкровище да бъде добре изолирано. Затвориха ковчега и го запечатаха с личния печат на приора, после го пренесоха в параклиса, за да се отслужи благодарствена литургия. Всички уелсци, които успяха да се наблъскат вътре или да се прилепят достатъчно близо до входа, за да зърват от време на време действото, пазеха благоговейно мълчание, следейки с поглед всяко движение. Нямаше негодувание в очите им, но неотлъчното им внимание все пак изразяваше несломена няма съпротива.

— Сега, след като това свято задължение е изпълнено — каза отец Хиу едновременно с облекчение и тъга, — дойде време да изпълним и другото, което сама светицата ни възложи, и да погребем с почит и пълно опрощение Хрисиърт в завещания от нея гроб. Искам да напомня пред всички каква велика чест ни бе оказана.

Погребалната служба беше кратка и след нея шестима от най-старите и доверени работници на Хрисиърт вдигнаха носилката от клони и я изнесоха. Същите въжета, с които бяха извадили света Уинифрид, чакаха, за да спуснат Хрисиърт в нейното ложе.

Сайънид стоеше до чичо си и оглеждаше кръга от приятели и съседи, докато сваляше сребърния кръст от брата си. Кадвалон и Передур стояха недалеч от дясната й страна и беше просто и естествено да се обърне към тях. Передур през цялото време се стараеше да е по-отзад, избягваше да поглежда към нея, освен ако не беше сигурен, че тя гледа другаде, и затова когато тя внезапно се обърна към него, нямаше как да отстъпи.

— Искам да направя един последен подарък на баща си. И желанието ми е ти, Передур, да му го предадеш. Той те обичаше като син. Ще положиш ли този кръст на гърдите му, там, където ги прониза стрелата на убиеца? Нека бъде с него.

Передур стоеше като поразен от гръм, без да вдига очи от малкия предмет, който тя му подаваше пред очите на толкова много хора. И всички чуха ясната й молба. Сега погледите бяха приковани в него и следяха все още, без да разбират, как всичката кръв се отдръпва от лицето му. Не можеше да отхвърли молбата й. Не можеше и да я изпълни, без да докосне мъртвеца при мястото, откъдето бе влязла смъртта. Дланта му се протегна с огромна неохота и пое кръста. През това време нейното спокойно лице побеля и се изопна от ужас. Това, което разбираше сега, бе по-страшно от всички очаквания.

Той не можеше да се измъкне от клопката, а тя не можеше да го освободи от нея. Капанът беше щракнал и сега не оставаше друго, освен да търси по някакъв начин изход от него. Хората вече започваха да шепнат зачудено зад приведения му гръб.

В продължение на няколко мига той положи огромно усилие да се съвземе. Направи няколко нерешителни стъпки към носилката и гроба и се закова на място като подплашен кон. Сега стърчеше в средата на кръга от свидетели. Кадфел видя как по челото и над горната му устна избиха едри капки пот.

— Хайде, синко! — кротко го подкани отец Хиу, последният човек, който би заподозрял нещо зло. — Не карай умрелите да те чакат и не скърби прекомерно за тях, защото това е грях. Всички знаем, както и Сайънид каза, че той ти беше като втори баща, и тъгуваме с теб.

Передур потрепери при споменаването на името на Сайънид и думата „баща“ и направи опит да тръгне, но не можа да откъсне крака от земята. Слънцето отгоре му и тежестта на тези погледи наоколо го смазваха. Той изведнъж падна на колене и както стискаше в едната си ръка кръста, с другата скри лицето си.

— Той не може да ме обвини! — изкрещя пресипнало иззад дланта си. — Не може! Не съм убил! Тогава вече беше умрял!

От стотиците уста наоколо се изтръгна сподавен вик и после се възцари тишина. Мина време преди отец Хиу да я наруши. Това беше негов агнец, а не на приор Робърт, овца от неговото стадо, която сега се терзаеше заради някакъв страшен, неизяснен грях.

— Синко Передур — твърдо каза отец Хиу, — никой не те е обвинил за нищо, ти се обвиняваш сам. Чакаме от теб само да изпълниш онова, за което те помоли Сайънид, защото молбата й беше благоволение. Направи го или обясни защо не искаш.

Докато го слушаше, Передур престана да трепери. Все още на колене, откри бледото си лице, върху което се четеше някакво отчаяно облекчение. Изправи се и изгледа кръга от хора наоколо.

— Отче, срамувам се и от това, че публично се изповядвам, и от онова, което трябва да изповядам. Но не е убийство. Не съм убил аз Хрисиърт. Намерих го умрял.

— В колко часа? — попита брат Кадфел, без да има право, но и без някой да възрази срещу прекъсването.

— Излязох, след като спря дъждът. Нали помните, че тогава валя? Трябва да беше малко след пладне. Бях тръгнал за пасището откъм нашата страна на Брин и го открих легнал по очи там, където после го видяхте всички. Кълна се, не беше жив! Стана ми мъчно за него, но и ме налегна изкушението, защото на този свят вече нищо не можех да направя за Хрисиърт, но пък… — Передур преглътна и продължи: — Видях начин да се освободя от един съперник. От предпочетения съперник. Хрисиърт отказваше да даде дъщеря си на Енгелард, но аз си знаех, че за мен няма надежда, докато англичанинът стои между нея и мен. Хората лесно щяха да повярват, че Енгелард е убил Хрисиърт…

— Но ти знаеше, че не го е убил той, нали? — толкова тихо попита Кадфел, че само неколцина го чуха.

— Да! — незабавно отвърна Передур. — Познавам го, той не би го направил!

— А ти направи така, че да го обвинят. Бил си готов да го отстраниш дори с цената на живота му.

— Не! — подскочи като ужилен Передур. — Не, не е така! Помислих, че той ще избяга в Англия и ще ни остави на мира. Рекох си, че след като го няма, Сайънид ще изпълни волята на баща си и ще се омъжи за мен. Готов съм да чакам с години…

Макар да не го каза, поне двама души си спомниха в този миг, че беше отворил път на Енгелард да избяга, когато беше обграден.

Брат Кадфел каза строго:

— Но ти си стигнал дотам да откраднеш една стрела на нещастника и да я навреш в очите на всички.

— Не съм я откраднал… Една седмица преди това бяхме на лов с Енгелард. Когато си събирахме стрелите, по погрешка съм взел една от неговите и тя тогава беше в мен.

Раменете на Передур бяха изпънати, главата вдигната, а ръцете му, едната все още стиснала кръста на Сайънид, висяха отпуснато покрай тялото. Лицето му беше бледо, но спокойно. Вече се беше освободил от най-лошото. След чудовищната самота през последните дни сега признанието му действаше като балсам.

— Нека да ви разкажа всичко, което направих и заради което оттогава се чувствам като изрод. Няма да скрия нищо, макар да беше отвратително. Хрисиърт лежеше по очи, прободен изотзад. Обърнах го по гръб. Той беше умрял и не усещаше какво правя. Все едно собствената си плът пронизвах, не неговата. Камата го беше пробола целия, но предната рана на гърдите беше малка. Извадих моята кама и отворих пътя, който да следва стрелата на Енгелард, а после я забих и я оставех в него като улика. Оттогава нямам миг покой ни денем, ни нощем — Передур не молеше за милост, а по-скоро изразяваше благодарност, че вече няма какво да крие. — Правете с мен каквото искате. Поне не изкарах Енгелард подлец, който ще простреля човек в гръб. Познавам го, двамата си допаднахме, когато дойде тук като беглец. На едни години сме, ходехме заедно на лов, борехме се, ревнувах го и дори го мразех, защото него обичаха, а мен не. Любовта кара мъжете да постъпват ужасно дори с приятелите си — без да се моли, а по-скоро с почуда завърши Передур.

Наоколо се възцари дълбока тишина. Истината падна като гръм, поразил всички. Хората осъзнаваха, че Хрисиърт не е бил прострелян, а нападнат в гръб от засада. Убийство на страхливец. Не светците, хората действат толкова коварно.

Пръв наруши мълчанието отец Хиу.

— Синко Передур — започна той, — ти си извършил ужасен грях и не можеш да бъдеш извинен. Такова оскверняване на Божия образ и подобие, такава злоупотреба с едно чисто чувство, защото зная, че това изпитваше към теб Хрисиърт, и такава злост срещу един невинен човек не могат да останат ненаказани.

— Не дай, Боже — смирено каза Передур, — да избягна и частица от заслуженото. Искам го! Не бих могъл да живея със себе си, ако остана с днешното си аз!

— Дете мое, ако искрено го желаеш, предай се в ръцете ми, за да бъдеш представен на мирското и църковното правосъдие. За закона ще говоря с наместника. А що се отнася до наказанието ти от Бога, то зависи от мен като твой изповедник и аз искам да изчакаш, докато обмисля всичко.

— Не искам Незаслужена прошка — каза Передур. — Ще приема с готовност всяко наказание.

— Върви си тогава у дома и не излизай, докато не пратя да те повикат.

— Ще се подчиня на всяко твое нареждане. Но имам една молба, преди да си тръгна — той се обърна бавно и погледна Сайънид. Тя стоеше застинала, притиснала страни с дланите си, и очите й се взираха невярващо в момчето, с което беше израснала. Но сковаването вече се разнасяше, защото, макар да се наричаше чудовище, в края на краищата не беше чудовището, за което го бе помислила. — Мога ли сега да направя това, за което ме помоли? Вече не се страхувам. Той беше справедлив човек. Няма да ме обвини в повече, отколкото заслужавам.

Молеше я за прошка и едновременно се сбогуваше с последната надежда да я спечели. И странното беше, че сега можеше да говори с нея непринудено и почти без ревност. А и нейното лице не изразяваше гняв или презрение. Беше само замислено и напрегнато.

— Да — каза тя. — Искам да го направиш.

— Беше убедена, че е казал цялата истина и сега всеки щеше да приеме молбата му за прошка към Хрисиърт. Передур направи няколко крачки и падна на колене до тялото на Хрисиърт. Най-напред положи ръката си, а после и кръста на Сайънид върху сърцето, което беше пробол. От докосването му не избликна кръв.

Несъмнено младежът бе истински вярващ. Той се колебаеше за нещо, все още на колене. След известно време се наведе и целуна десницата, пристегната с покрова върху гърдите на Хрисиърт. После се изправи и пое по пътеката към бащината си къща. В пълна тишина хората се разделиха, за да го пуснат, а Кадвалон се заклатушка замаян след сина си.