Франсис Скот Фицджералд
Странният случай с Бенджамин Бътън (9)

IX.

Един септемврийски ден на 1910-та — няколко години, след като компанията „Роджър Бътън и Ко“ беше преминала в ръцете на младия Роско Бътън, мъж на видима възраст двайсет и една-две, се записа за първокурсник в Харвард, Кеймбридж. Не направи грешката да обяви, че едва ли ще стигне отново до петдесет, нито пък спомена, че синът му е завършил същото учебно заведение преди десет години.

Беше приет в университета и бързо изпъкна сред състудентите си, отчасти защото изглеждаше малко по-голям от тях — средната им възраст беше осемнайсет.

Но успехът му се дължеше най-вече на факта, че във футболната среща с Йейл той игра великолепно, с такъв устрем и хъс, че отбеляза седем тъчдауна и четиринайсет обиколки за Харвард и в крайна сметка заради него се наложи да изнесат всичките единайсет играчи на Йейл в безсъзнание от игрището. Той стана героят на колежа.

Колкото и да е странно, през третата си година в университета той едва успяваше да намери място в отбора. Треньорите твърдяха, че е отслабнал и на по-наблюдателните им се струваше, че дори като че ли е станал по-нисък. Не отбелязваше никакви точки — всъщност го държаха в отбора с надеждата огромната му репутация да хвърли в ужас и паника тима на Йейл.

В последната си година изобщо не участваше в отбора. Изглеждаше толкова слаб и нисък, че веднъж неколцина второкурсници го взеха за „заек“ — инцидент, от който се почувства ужасно унижен. Прочу се като „детето чудо“ — дипломант на не повече от шестнайсет — и често се удивяваше на опитността и увереността на колегите си. Учебният материал му се струваше труден, усещаше, че не е дораснал за него. От колегите си беше подочул за известното училище „Сейнт Мидас“, което мнозина от тях бяха завършили преди университета, и реши след дипломирането си да се запише там, защото спокойният живот сред момчета с неговия ръст щеше да бъде далеч по-поносим.

След дипломирането си през 1914 година се върна у дома в Балтимор с харвардската диплома в джоба. По Това време Хилдегарде беше на почивка в Италия и затова Бенджамин отседна в дома на сина си Роско. Но макар че го посрещна що-годе добре, той не се отнасяше сърдечно с него и даваше да се разбере, че Бенджамин, който се мотаеше из къщата в юношеска занесеност, му е като трън в очите. Жененият Роско се беше превърнал в значима фигура в балтиморското общество и не желаеше да избухне скандал, свързан със семейството му.

Бенджамин, който вече не беше persona grata сред дебютантките и младите колежани, оставаше сам в компанията на три-четири петнайсетинагодишни момчета от съседните домове. И тогава отново му дойде идеята да постъпи в „Сейнт Мидас“.

— Колко пъти да ти казвам — рече един ден на сина си, — че искам да ходя на училище.

— Че кой те спира? — отвърна грубо Роско. Този разговор му беше изключително неприятен и той искаше бързо да му сложи край.

— Не мога да отида сам — въздъхна безпомощно Бенджамин. — Трябва да ме запишеш и да ме заведеш там.

— Нямам време — обяви сърдито Роско. Присви очи и смутено огледа баща си. — Всъщност, крайно време е да престанеш. Да сложиш край. Най-добре… — замълча, лицето му поаленя, напразно търсеше думи — най-добре започни в обратната посока. Вече прекаляваш, на никого не му е смешно. Дръж се както подобава!

Бенджамин едва сдържаше сълзите си.

— И още нещо — продължи синът му. — Когато имаме гости, ще ме наричаш „чичо“, не „Роско“, а „чичо“, разбра ли? Абсурдно е момче на петнайсет да се обръща към мен на малко име. Всъщност, по-добре винаги ме наричай „чичо“, за да свикнеш.

Изгледа го свирепо и му обърна гръб…