Франсис Скот Фицджералд
Странният случай с Бенджамин Бътън (3)

III.

Дори и след като новото попълнение в семейство Бътън беше подстригано, косата му боядисана в неестествено гарваново черно, лицето му избръснато толкова старателно, че кожата му залъщя, и облечено в момчешки дрехи, поръчани при смаяния шивач, господин Бътън не можеше да не си даде сметка, че синът му е жалко подобие на първородно дете. Въпреки присвитата си от старостта снага, Бенджамин Бътън — бяха се спрели на това име, вместо на по-подходящото, но злощастно Метусалем — беше висок близо един и седемдесет. Дрехите не прикриваха ръста му, както и подрязаните и боядисани вежди не скриваха истината, че очите под тях са воднисти, отслабнали и уморени. Щом го зърна, наетата предварително детегледачка възмутено се врътна и си тръгна.

Но господин Бътън не отстъпи от първоначалния си замисъл. Бенджамин беше бебе и толкова. В началото обяви, че след като Бенджамин не иска топло мляко, няма да получи абсолютно нищо друго за ядене, но накрая беше принуден да отстъпи и да позволи на сина си хляб, масло и овесена каша. Няколко дни по-късно донесе вкъщи кречетало и строго настоя Бенджамин да си играе с него, старецът с досада го взе и от време на време послушно започваше да трака.

Все пак си личеше, че кречеталото му е скучно и щом останеше сам, той си намираше много по-улегнали занимания. Веднъж, например, господин Бътън си даде сметка, че явно несъзнателно е започнал да пуши много повече отпреди, тъй като пурите му постоянно свършваха — странното явление си намери обяснение няколко дни по-късно, когато той неочаквано влезе в детската стая и през плътния синкав пушек зърна как Бенджамин гузно се опитва да скрие угарката на една „Хавана“. Естествено, провинението просто си плачеше за един як бой, но господин Бътън не можеше да се насили да вдигне ръка на сина си. Вместо това само го предупреди, че пушенето „ще навреди на растежа му“.

Въпреки всичко той не промени отношението си. Носеше у дома оловни войници, влакчета, огромни плюшени животни и за да доведе докрай илюзията, която създаваше най-малкото за себе си, упорито разпитваше продавачите в магазините за играчки дали „боята на розовото пате ще падне, ако бебето го пъхне в устата си“. Но въпреки старанията на баща си, Бенджамин категорично отказваше да прояви интерес към играчките. Промъкваше се по задното стълбище и се връщаше в детската стая с някой том на „Енциклопедия Британика“, който разлистваше цял следобед, а плюшените крави от Ноевия ковчег лежаха недокоснати на пода. Господин Бътън беше безсилен пред този инат.

Предизвиканата в Балтимор сензация беше невероятна — поне в началото. Не е ясно какви лоши последици можеше да има случилото се върху семейство Бътън и техните близки, тъй като не след дълго вниманието на съгражданите им беше привлечено от избухването на Гражданската война. Малцината, които се опитваха да се държат любезно и възпитано, дълго напрягаха умове да измислят комплименти за родителите и накрая се спираха на остроумната реплика, че бебето е точно копие на дядо си — истина, която, благодарение на характерния за всички седемдесетгодишни мъже упадък, не можеше да бъде отречена. Господин и госпожа Бътън обаче не оставаха доволни, а дядото на Бенджамин направо се обиждаше.

След като напусна болницата, Бенджамин прие живота си с примирение. От време на време му водеха приятелчета да си играят и той прекарваше досадни следобеди в напразни опити да прояви интерес към конструктори и стъклени топчета; веднъж дори успя, без да иска, да счупи прозореца на кухнята с прашка и това постижение донесе тайна радост на баща му.

Оттогава насетне Бенджамин се стараеше да чупи по нещо всеки ден, но го правеше, само защото точно това се очакваше от него и защото по нрав беше послушен.

След като първоначалната враждебност на дядо му поотслабна, Бенджамин и въпросният възрастен господин искрено се радваха на времето, прекарано заедно. Седяха с часове — тези двамата, толкова далеч един от друг по години и житейски опит — и като стари приятели неуморно обсъждаха бавния ход на ежедневието. Бенджамин се чувстваше по-спокоен в компанията на дядо си, отколкото на родителите си — въпреки диктаторската власт, която упражняваха върху него, те като че ли го гледаха почтително и често му говореха на „вие“.

Той беше не по-малко озадачен от останалите от преждевременно развитите си ум и тяло. Опита се да почерпи информация в медицинските списания, но откри, че няма друг подобен случай. Окуражаван от баща си, Бенджамин искрено се стремеше да се приобщи към другите момчета и често се включваше в по-леките игри — футболът му се струваше твърде груб спорт и той се страхуваше, че ако се счупят, старите му кокали може и да откажат да зараснат.

Когато навърши пет години, го изпратиха на детска градина, където беше посветен в изкуството да лепи зелени листчета върху оранжева хартия, да оцветява книжки и да прави дълги хартиени гирлянди. Той обаче често задрямваше насред тези задачи и това едновременно дразнеше и плашеше младата му учителка. За негово облекчение, тя се оплака на родителите му и те го прибраха у дома. Господин Бътън обясни на приятелите си, че синът им бил твърде малък, за да ходи на градина.

Постепенно родителите му напълно свикнаха с него. Навикът е толкова силно нещо, че те вече не смятаха сина си за по-различен от останалите деца — освен когато някоя любопитна странност не им го напомнеше. Един ден, няколко седмици след дванайсетия си рожден ден, застаналият пред огледалото Бенджамин направи — или поне така му се стори — смайващо откритие. Ако не го лъжеха очите, за изминалите дванайсет години косата му беше станала от бяла стоманеносива. Мрежата от бръчки като че ли се беше позагладила, а кожата му изглеждаше по-стегната, излъчваше здраве и дори понякога бузите му поруменяваха. Не можеше да каже със сигурност, но знаеше, че вече не е прегърбен и че физическото му състояние се е подобрило в сравнение с първите дни на живота му.

Нима наистина беше възможно…? Дори не смееше да си го помисли.

Отиде при баща си и решително обяви:

— Вече съм голям. Искам да нося дълги панталони.

Господин Бътън се поколеба.

— Не знам — рече накрая той. — Момчетата обуват дълги панталони едва когато навършат четиринайсет години. А ти си само на дванайсет.

— Но пък — възрази Бенджамин — съм доста едър за възрастта си.

Баща му се престори, че замислено го оглежда.

— Не бих казал. И аз бях колкото теб на дванайсет.

Това не отговаряше на истината, но Роджър Бътън беше сключил тайно споразумение със самия себе си на всяка цена да вярва в нормалността на сина си.

В крайна сметка стигнаха до компромис. Бенджамин щеше да продължи да боядисва косата си и да се старае да играе с момчета на своята възраст. Можеше да носи очилата и бастуна си само у дома. В замяна на тези отстъпки получи първите си дълги панталони…