Франсис Скот Фицджералд
Странният случай с Бенджамин Бътън (4)

IV.

Едва ли е нужно да се разпростирам върху живота на Бенджамин Бътън между дванайсетата и двайсет и първата му година. Когато навърши осемнайсет, той беше изправен и строен като петдесетгодишен мъж; косата му беше станала по-гъста и почти кестенява; походката му беше уверена и стабилна, гласът му загуби немощното си треперене и падна до приятен баритон. Баща му го изпрати в колежа Йейл в Кънектикът и след като издържа приемните изпити, Бенджамин се записа за първокурсник.

На третия ден от началото на учебната година той получи бележка от господин Харт, секретаря на колежа, да мине през кабинета му да получи програмата си. Бенджамин се погледна в огледалото и реши, че косата му се нуждае от ново боядисване, но бързата проверка в чекмеджетата на бюрото показа, че бутилката с боя липсва. Едва тогава той си спомни, че предишния път я е изпразнил и изхвърлил.

Изправи се пред дилема. Секретарят го очакваше след пет минути. Явно нямаше друг изход — трябваше да отиде така, както е. И той го направи.

— Добро утро — поздрави го любезно служителят. — Дошли сте да питате за сина си, предполагам.

— Всъщност, аз съм Бътън — започна Бенджамин, но господин Харт го прекъсна.

Радвам се да се запознаем, господин Бътън. Очаквам сина ви да се появи тук всеки момент.

— Но това съм аз! — извика Бенджамин. — Аз съм първокурсник!

— Какво?!

— Сега се записах в първи курс.

— Шегувате се.

— Нищо подобно.

Секретарят се намръщи и погледна листа на писалището пред себе си.

— Доколкото виждам, господин Бенджамин Бътън е на осемнайсет години.

— На толкова съм — увери го Бенджамин и леко се изчерви.

Господин Харт го изгледа с досада.

— Господин Бътън, нали не очаквате да ви повярвам?

И Бенджамин се усмихна с досада, и повтори:

— На осемнайсет съм.

Секретарят строго посочи вратата.

— Изчезвайте оттук! Незабавно напуснете колежа и града. Вие сте опасен луд!

— На осемнайсет съм.

Господин Харт отвори вратата.

— Що за нахалство! — извика той. — Мъж на вашите години да се опитва да мине за първокурсник. И да твърдите, че сте на осемнайсет! Давам ви осемнайсет минути да напуснете града!

Бенджамин Бътън излезе от кабинета с гордо вдигната глава, неколцината студенти в преддверието го изпратиха с пълни с любопитство погледи. Когато се отдалечи малко, той се извърна към зачервения от гняв секретар и инатливо повтори:

— На осемнайсет съм!

След което продължи навън, сподирян от подсвиркването и подвикванията на студентите.

Но не му беше писано да се измъкне толкова лесно. Докато се влачеше унило към гарата, след него поеха неколцина студенти, чийто поток бързо прерасна в придошла река и накрая в тълпа. За нула време се разпространи мълвата, че някакъв луд е успял да издържи входните изпити за Йейл и се опитва да мине за младеж на осемнайсет. Необуздана треска завладя университета. Учениците изскачаха гологлави от залите, отборът по футбол изостави тренировката си и се присъедини към шествието, най-отзад подтичваха и крещяха съпруги на преподаватели с накривени бонета и раздърпани фусти и от всички страни летяха подвиквания, насочени към нежните чувства на Бенджамин Бътън.

— Сигурно е Скитникът евреин!

— На тази възраст трябва да тръгне в първи клас, а не в първи курс!

— Погледнете детето-чудо!

— Може би се е объркал и решил, че тук е старчески дом.

— Върви в Харвард!

Бенджамин ускори крачка и не след дълго се втурна в бягство. Щеше да им покаже! Щеше да отиде в Харвард и тогава щяха да съжаляват за злонамерените си подигравки!

Щом се скри на сигурно място във влака за Балтимор, той показа глава през прозореца и извика:

— Ще съжалявате!

— Ха-ха! — разсмяха се студентите. — Ха-ха!

Това беше най-голямата грешка в историята на Йейл…