Франсис Скот Фицджералд
Странният случай с Бенджамин Бътън (2)

II.

— Добро утро — поздрави притеснено той продавача в „Чезъпек Кампани“. — Дошъл съм за дрехи за сина си.

— На колко години е той, господине?

— На около шест часа — отвърна, без да се замисли, господин Бътън.

— Щандът за бебешки стоки е в дъното.

— Не, не мисля, че ще ми свърши работа. Детето е… то е необичайно едро. Невероятно едро!

— Там има дрешки с всякакви размери.

— А къде е щандът за момчета? — попита господин Бътън, пристъпвайки от крак на крак. Струваше му се, че продавачът няма как да не разбере срамната му тайна.

— Ето там.

— Добре…

Не му се искаше да облече сина си в мъжки дрехи. Ако успееше да намери достатъчно голям момчешки костюм, можеше да отреже отвратителната дълга брада, да боядиса бялата коса и така да прикрие най-лошото, и да запази част от себеуважението си — да не говорим за мястото си в балтиморското общество.

Но забързаният оглед на щанда за детски дрехи показа, че нищо не би станало на новородения наследник на рода Бътън. Разбира се, той хвърли вината върху магазина — в подобни случаи това е съвсем естествено.

— На колко години казахте, че е момчето? — попита продавачът озадачено.

— На… на шестнайсет.

— О, извинявайте. Бях останал с грешното впечатление, че е на шест часа. Щандът за младежи е в другия край.

Господин Бътън нещастно му обърна гръб. Изведнъж се закова на място и обнадеждено посочи манекена на витрината.

— Ето това! — възкликна той. — Ето този костюм ми трябва!

Служителят смаяно го зяпна.

— Но това не е детски костюм! — възрази той. — Тоест, детски е, но е за маскен бал. Дори и вие можете да влезете в него.

— Опаковайте ми го — настоя сприхаво клиентът. — Точно това ми трябва.

Смаяният продавач се подчини.

Господин Бътън се върна в болницата, влезе в стаята с новородените и едва се сдържа да не запрати пакета към сина си.

— Ето ти дрехите!

Старецът го развърза и внимателно огледа съдържанието.

— Доста странни ми се виждат — изнедоволства той. — Не искам да ставам за посмешище…

— Ти мен направи за посмешище! — отвърна ожесточено господин Бътън. — Не ме интересува, че изглеждаш смешно. Облечи ги, иначе… иначе ще те напляскам!

Той смутено преглътна при последната дума, но знаеше, че точно нея трябва да изрече.

— Добре, татко — отговори възрастният мъж с гротескно подражание на синовна почтителност. — Живял си повече от мен, най-добре знаеш. Ще бъде, както казваш.

Господин Бътън продължаваше да подскача при това обръщение „татко“.

— Побързай!

— Бързам, татко.

Синът му се облече и господин Бътън недоволно го огледа. Костюмът се състоеше от дълги чорапи на точки, розови панталони и нещо като туника, пристегната в кръста с колан и с широка бяла яка. Дългата бяла брада се спускаше почти до токата на колана. Ефектът беше умопомрачителен.

— Почакай!

Той грабна едни лекарски ножици и с три бързи движения ампутира по-голямата част от брадата. Но въпреки това крайният резултат беше далеч от съвършенството. Рядката тънка косица, воднистите очи, пожълтелите зъби не бяха в тон с веселия костюм. Господин Бътън обаче не отстъпи. Протегна ръка и строго рече:

— Хайде, да вървим.

Синът му доверчиво я пое.

— Как ще ме наречете, татко? — попита с разтреперан глас той, докато излизаха от стаята на новородените. — Сигурно в началото ще ми викате просто „бебето“? Докато измислите по-добро име?

Господин Бътън изсумтя и грубо отвърна:

— Не знам. Сигурно ще те наречем Метусалем.