Франсис Скот Фицджералд
Странният случай с Бенджамин Бътън

I.

В далечното минало, през 1860 година, се смятало за редно да се родиш у дома. Доколкото знам, сега най-великите светила в медицината са постановили, че младенците трябва да проплакват в упойващия въздух на някоя болница — за предпочитане по-модерна. Така че, когато в един летен ден на 1860 година господин и госпожа Бътън решили, че първото им дете ще се появи на бял свят в подобно лечебно заведение, те изпреварили с петдесетина години модата. Никой обаче не може да каже дали този анахронизъм е оказал влияние върху невероятната история, която искам да споделя с вас.

Ще ви разкажа случилото се и ще ви оставя сами да прецените.

В навечерието на Гражданската война семейство Бътън се радваше на завидно положение както в балтиморското общество, така и по отношение на богатството си. То беше свързано с рода X и с рода Y и това, както знае всеки южняк, му даваше правото да се причисли към най-високопоставените кръгове в Конфедерацията. Това беше първият сблъсък на младоженците с очарователния древен обичай на появата на потомство и съвсем естествено, господин Бътън беше доста притеснен. Надяваше се да му се роди син, за да го изпрати в Йейл в Кънектикът, където самият той се беше подвизавал в продължение на четири години с прякора Бастуна, който му беше лепнат по напълно разбираеми причини.

В отредената за величавото събитие септемврийска утрин господин Бътън стана в шест — от притеснение, облече се, върза си искрящо бяло шалче на врата и забързано пое по балтиморските улици към болницата, за да провери дали тъмата на нощта не е донесла нов живот.

Когато наближи на петдесетина метра от частната болница за дами и господа „Мериленд“, той видя доктор Кийн, семейният лекар, който слизаше по стълбите и извършваше странни движения с ръцете си, все едно се миеше — каквото е задължението на всички лекари според неписаните правила на тяхната професия.

Господин Роджър Бътън, президент на „Бътън и Ко, търговия със сечива и инструменти“ се затича към него с много по-малко достойнство, отколкото следваше да се очаква от един джентълмен от Юга от онзи живописен период.

— Доктор Кийн! — развика се той. — Доктор Кийн!

Лекарят го чу, извърна се и спря да го изчака със странно изражение на строгото лице.

— Какво става? — попита задъхано господин Бътън, след като се приближи. — Роди ли се? А тя как е? Момче ли е? Какво…

— Овладейте се! — тросна се лекарят, който като че ли беше доста ядосан.

— Роди ли се детето? — попита умоляващо господин Бътън.

Доктор Кийн се намръщи.

— Е, да, в известен смисъл…

И отново го изгледа странно.

— Съпругата ми добре ли е?

— Да.

— Момче ли е или момиче?

— И имате наглостта да питате! — избухна лекарят. — Идете да видите! Възмутително! — Изплю последната дума на един дъх, извърна се настрани и продължи: — Да не мислите, че този случай ще ми повиши репутацията? Още един такъв и с мен ще е свършено! Това ще е краят за всички!

— Но какво е станало? — попита смаяно господин Бътън. — Да не са близнаци?

— Не, не са близнаци! — отвърна гневно доктор Кийн. — Идете да видите. И си намерете друг лекар. Аз ви изродих на белия свят, младежо, грижа се за семейството ви повече от четирийсет години, но това вече е краят! Не желая да ви виждам повече — нито вас, нито някой от роднините ви! Сбогом!

Той рязко му обърна гръб и без повече обяснения се скри във файтона, който го чакаше и ядно препусна напред.

Господин Бътън остана на тротоара, разтреперан от главата до петите. Какво ужасно злощастие го беше сполетяло? Изведнъж го напусна всякакво желание да влезе в частната болница за дами и господа „Мериленд“, но с огромно усилие на волята се принуди да изкачи стъпалата и да прекрачи прага.

Зад бюрото в сумрачното преддверие седеше една сестра. Господин Бътън преглътна срама си и се приближи към нея.

— Добро утро — поздрави мило тя.

— Добро утро. Аз съм… аз съм господин Бътън.

Лицето на девойката се скова от ужас. Тя скочи и като че ли понечи да побегне навън, но в крайна сметка все пак успя да се овладее.

— Искам да видя детето си.

Сестрата нададе лек писък и истерично изкрещя:

— Да, разбира се! На горния етаж! Право по стълбите! Качете се!

Посочи му накъде да поеме и окъпаният в студена пот господин Бътън сломено се обърна и пое към втория етаж. Там в коридора се появи друга сестра с алуминиево легенче в ръка.

— Аз съм господин Бътън — смотолеви той. — Искам да видя…

Тряс! Легенът се стовари на пода и се изтърколи към стълбите. Бум! Тряс! Съдът се спускаше надолу стъпало по стъпало, сякаш подгонен от ужаса, предизвикан от появата на господин Бътън.

— Искам да видя детето си! — извика той. Беше на ръба на припадъка.

Тряс! Легенът достигна до първия етаж. Сестрата се овладя и хвърли на просителя изпълнен с презрение поглед.

— Много добре, господин Бътън — отвърна тя сподавено. — Щом така желаете! Само ако знаехте в какво състояние сме от сутринта, след като се случи това… Абсолютно възмутително! Болницата никога няма да възстанови репутацията си след…

— Побързайте! — призова я той дрезгаво. — Не издържам повече!

— Щом настоявате, елате с мен, господине.

Господин Бътън немощно пое след нея. В дъното на дългия коридор стигнаха до стая, от която се дочуваше плач — в по-късните години тя щеше да бъде наречена „залата на новородените“. Влязоха вътре. Покрай стените бяха подредени шест-седем боядисани в бяло железни креватчета с окачени в горния край етикети.

— Кое е моето? — попита със затаен дъх господин Бътън.

— Ето там! — отвърна сестрата.

Той проследи с поглед накъде посочи пръстът й. Увит в голямо бяло одеяло, в едно от креватчетата седеше старец на видима възраст около седемдесетина години. Рядката му коса беше бяла, лекият ветрец от отворения прозорец развяваше абсурдната му дълга сивкава брада. Възрастният мъж насочи към него неясните си мътни очи, в които се спотайваше смаян въпрос.

— Полудявам ли? — изкрещя господин Бътън, чийто ужас бързо се превърна в гняв. — Това да не е някаква нелепа болнична шега?

— На нас не ни се вижда никак смешна — отвърна строго сестрата. — Не знам дали сте луд или не, но това там със сигурност е вашето дете.

По челото на господин Бътън отново рукна студена пот. Затвори очи, после отново ги отвори и погледна. Пак същото — пред него седеше мъж, тоест бебе на седемдесет години, чиито крака висяха от креватчето, в което беше положено.

Старецът спокойно местеше поглед от единия към другия и изведнъж се обади с немощен глас:

— Вие ли сте баща ми?

Господин Бътън и сестрата подскочиха.

— Ако сте вие — продължи сърдито той, — бих искал да ме измъкнете оттук или поне да ги накарате да ми донесат удобен люлеещ се стол.

— Откъде се взехте, за Бога? Кой сте вие? — извика сърдито господин Бътън.

— Няма как да ви кажа името си — отвърна сърдитият хленч, — тъй като се родих само преди няколко часа. Но фамилията ми със сигурност е Бътън.

— Лъжец! Самозванец!

Възрастният мъж уморено се обърна към сестрата.

— Що за посрещане на едно новородено — оплака се той с немощно гласче. — Кажете му, че греши. Защо мълчите?

— Грешите, господин Бътън — обади се строго сестрата. — Това е вашето дете и трябва да се примирите с него. Бихме ви помолили да си го приберете у дома колкото се може по-скоро, най-добре още днес.

— У дома ли? — повтори смаяно той.

— Да, няма как да го оставим тук. Не можем да го направим, разберете ни!

— Аз нямам нищо против — намеси се хленчещо старецът. — Това място може и да е подходящо за повечето новородени, но от всичкия този плач и рев не съм мигнал. Помолих да ми донесат нещо за ядене — пискливият глас се извиси възмутено — и те ми донесоха биберон с мляко!

Господин Бътън се отпусна на един стол край креватчето на сина си и оброни лице в длани.

— Боже мой! — прошепна той ужасено. — Какво ще кажат хората? Какво да правя?

— Отведете го у дома — настоя сестрата. — Незабавно!

Пред взора на измъчения мъж се появи гротескна картина — как крачи по оживените улици на града с това смайващо видение до себе си.

— Не мога! Не мога! — простена той.

Хората щяха да се спират и да го разпитват и какво щеше да им отвърне тогава? „Това е синът ми, роди се тази сутрин.“ След това старецът щеше да пооправи наметнатото на раменете си одеяло и двамата щяха да продължат покрай препълнените магазини, край пазара за роби — за един мрачен момент на господин Бътън му се прииска детето му да се беше родило черно, — покрай богатите къщи, покрай дома за стари хора…

— Хайде! Стегнете се! — призова го сестрата.

— Хей — обади се изведнъж старецът, — нали не мислите, че ще се прибера у дома, загърнат в одеяло?

— Всички бебета получават одеяла!

Той изсъска злобно, измъкна малка бяла пелена и с треперлив глас извика:

— Погледнете! Ето това ми бяха приготвили!

— Всички бебета се повиват в пелени — отвърна строго сестрата.

— Но това бебе — продължи възрастният мъж, — не е съгласно да бъде повито! Одеялото боде! Можехте да ми дадете поне чаршаф. Сега ще го сваля и…

— Недей! Спри! — подскочи сепнато господин Бътън и след това се обърна към сестрата. — Какво да правя?

— Идете и му купете дрехи.

Гласът на сина му го последва по коридора.

— И бастун, татко! Искам и бастун!

Господин Бътън затръшна външната врата с всичка сила.

II.

— Добро утро — поздрави притеснено той продавача в „Чезъпек Кампани“. — Дошъл съм за дрехи за сина си.

— На колко години е той, господине?

— На около шест часа — отвърна, без да се замисли, господин Бътън.

— Щандът за бебешки стоки е в дъното.

— Не, не мисля, че ще ми свърши работа. Детето е… то е необичайно едро. Невероятно едро!

— Там има дрешки с всякакви размери.

— А къде е щандът за момчета? — попита господин Бътън, пристъпвайки от крак на крак. Струваше му се, че продавачът няма как да не разбере срамната му тайна.

— Ето там.

— Добре…

Не му се искаше да облече сина си в мъжки дрехи. Ако успееше да намери достатъчно голям момчешки костюм, можеше да отреже отвратителната дълга брада, да боядиса бялата коса и така да прикрие най-лошото, и да запази част от себеуважението си — да не говорим за мястото си в балтиморското общество.

Но забързаният оглед на щанда за детски дрехи показа, че нищо не би станало на новородения наследник на рода Бътън. Разбира се, той хвърли вината върху магазина — в подобни случаи това е съвсем естествено.

— На колко години казахте, че е момчето? — попита продавачът озадачено.

— На… на шестнайсет.

— О, извинявайте. Бях останал с грешното впечатление, че е на шест часа. Щандът за младежи е в другия край.

Господин Бътън нещастно му обърна гръб. Изведнъж се закова на място и обнадеждено посочи манекена на витрината.

— Ето това! — възкликна той. — Ето този костюм ми трябва!

Служителят смаяно го зяпна.

— Но това не е детски костюм! — възрази той. — Тоест, детски е, но е за маскен бал. Дори и вие можете да влезете в него.

— Опаковайте ми го — настоя сприхаво клиентът. — Точно това ми трябва.

Смаяният продавач се подчини.

Господин Бътън се върна в болницата, влезе в стаята с новородените и едва се сдържа да не запрати пакета към сина си.

— Ето ти дрехите!

Старецът го развърза и внимателно огледа съдържанието.

— Доста странни ми се виждат — изнедоволства той. — Не искам да ставам за посмешище…

— Ти мен направи за посмешище! — отвърна ожесточено господин Бътън. — Не ме интересува, че изглеждаш смешно. Облечи ги, иначе… иначе ще те напляскам!

Той смутено преглътна при последната дума, но знаеше, че точно нея трябва да изрече.

— Добре, татко — отговори възрастният мъж с гротескно подражание на синовна почтителност. — Живял си повече от мен, най-добре знаеш. Ще бъде, както казваш.

Господин Бътън продължаваше да подскача при това обръщение „татко“.

— Побързай!

— Бързам, татко.

Синът му се облече и господин Бътън недоволно го огледа. Костюмът се състоеше от дълги чорапи на точки, розови панталони и нещо като туника, пристегната в кръста с колан и с широка бяла яка. Дългата бяла брада се спускаше почти до токата на колана. Ефектът беше умопомрачителен.

— Почакай!

Той грабна едни лекарски ножици и с три бързи движения ампутира по-голямата част от брадата. Но въпреки това крайният резултат беше далеч от съвършенството. Рядката тънка косица, воднистите очи, пожълтелите зъби не бяха в тон с веселия костюм. Господин Бътън обаче не отстъпи. Протегна ръка и строго рече:

— Хайде, да вървим.

Синът му доверчиво я пое.

— Как ще ме наречете, татко? — попита с разтреперан глас той, докато излизаха от стаята на новородените. — Сигурно в началото ще ми викате просто „бебето“? Докато измислите по-добро име?

Господин Бътън изсумтя и грубо отвърна:

— Не знам. Сигурно ще те наречем Метусалем.

III.

Дори и след като новото попълнение в семейство Бътън беше подстригано, косата му боядисана в неестествено гарваново черно, лицето му избръснато толкова старателно, че кожата му залъщя, и облечено в момчешки дрехи, поръчани при смаяния шивач, господин Бътън не можеше да не си даде сметка, че синът му е жалко подобие на първородно дете. Въпреки присвитата си от старостта снага, Бенджамин Бътън — бяха се спрели на това име, вместо на по-подходящото, но злощастно Метусалем — беше висок близо един и седемдесет. Дрехите не прикриваха ръста му, както и подрязаните и боядисани вежди не скриваха истината, че очите под тях са воднисти, отслабнали и уморени. Щом го зърна, наетата предварително детегледачка възмутено се врътна и си тръгна.

Но господин Бътън не отстъпи от първоначалния си замисъл. Бенджамин беше бебе и толкова. В началото обяви, че след като Бенджамин не иска топло мляко, няма да получи абсолютно нищо друго за ядене, но накрая беше принуден да отстъпи и да позволи на сина си хляб, масло и овесена каша. Няколко дни по-късно донесе вкъщи кречетало и строго настоя Бенджамин да си играе с него, старецът с досада го взе и от време на време послушно започваше да трака.

Все пак си личеше, че кречеталото му е скучно и щом останеше сам, той си намираше много по-улегнали занимания. Веднъж, например, господин Бътън си даде сметка, че явно несъзнателно е започнал да пуши много повече отпреди, тъй като пурите му постоянно свършваха — странното явление си намери обяснение няколко дни по-късно, когато той неочаквано влезе в детската стая и през плътния синкав пушек зърна как Бенджамин гузно се опитва да скрие угарката на една „Хавана“. Естествено, провинението просто си плачеше за един як бой, но господин Бътън не можеше да се насили да вдигне ръка на сина си. Вместо това само го предупреди, че пушенето „ще навреди на растежа му“.

Въпреки всичко той не промени отношението си. Носеше у дома оловни войници, влакчета, огромни плюшени животни и за да доведе докрай илюзията, която създаваше най-малкото за себе си, упорито разпитваше продавачите в магазините за играчки дали „боята на розовото пате ще падне, ако бебето го пъхне в устата си“. Но въпреки старанията на баща си, Бенджамин категорично отказваше да прояви интерес към играчките. Промъкваше се по задното стълбище и се връщаше в детската стая с някой том на „Енциклопедия Британика“, който разлистваше цял следобед, а плюшените крави от Ноевия ковчег лежаха недокоснати на пода. Господин Бътън беше безсилен пред този инат.

Предизвиканата в Балтимор сензация беше невероятна — поне в началото. Не е ясно какви лоши последици можеше да има случилото се върху семейство Бътън и техните близки, тъй като не след дълго вниманието на съгражданите им беше привлечено от избухването на Гражданската война. Малцината, които се опитваха да се държат любезно и възпитано, дълго напрягаха умове да измислят комплименти за родителите и накрая се спираха на остроумната реплика, че бебето е точно копие на дядо си — истина, която, благодарение на характерния за всички седемдесетгодишни мъже упадък, не можеше да бъде отречена. Господин и госпожа Бътън обаче не оставаха доволни, а дядото на Бенджамин направо се обиждаше.

След като напусна болницата, Бенджамин прие живота си с примирение. От време на време му водеха приятелчета да си играят и той прекарваше досадни следобеди в напразни опити да прояви интерес към конструктори и стъклени топчета; веднъж дори успя, без да иска, да счупи прозореца на кухнята с прашка и това постижение донесе тайна радост на баща му.

Оттогава насетне Бенджамин се стараеше да чупи по нещо всеки ден, но го правеше, само защото точно това се очакваше от него и защото по нрав беше послушен.

След като първоначалната враждебност на дядо му поотслабна, Бенджамин и въпросният възрастен господин искрено се радваха на времето, прекарано заедно. Седяха с часове — тези двамата, толкова далеч един от друг по години и житейски опит — и като стари приятели неуморно обсъждаха бавния ход на ежедневието. Бенджамин се чувстваше по-спокоен в компанията на дядо си, отколкото на родителите си — въпреки диктаторската власт, която упражняваха върху него, те като че ли го гледаха почтително и често му говореха на „вие“.

Той беше не по-малко озадачен от останалите от преждевременно развитите си ум и тяло. Опита се да почерпи информация в медицинските списания, но откри, че няма друг подобен случай. Окуражаван от баща си, Бенджамин искрено се стремеше да се приобщи към другите момчета и често се включваше в по-леките игри — футболът му се струваше твърде груб спорт и той се страхуваше, че ако се счупят, старите му кокали може и да откажат да зараснат.

Когато навърши пет години, го изпратиха на детска градина, където беше посветен в изкуството да лепи зелени листчета върху оранжева хартия, да оцветява книжки и да прави дълги хартиени гирлянди. Той обаче често задрямваше насред тези задачи и това едновременно дразнеше и плашеше младата му учителка. За негово облекчение, тя се оплака на родителите му и те го прибраха у дома. Господин Бътън обясни на приятелите си, че синът им бил твърде малък, за да ходи на градина.

Постепенно родителите му напълно свикнаха с него. Навикът е толкова силно нещо, че те вече не смятаха сина си за по-различен от останалите деца — освен когато някоя любопитна странност не им го напомнеше. Един ден, няколко седмици след дванайсетия си рожден ден, застаналият пред огледалото Бенджамин направи — или поне така му се стори — смайващо откритие. Ако не го лъжеха очите, за изминалите дванайсет години косата му беше станала от бяла стоманеносива. Мрежата от бръчки като че ли се беше позагладила, а кожата му изглеждаше по-стегната, излъчваше здраве и дори понякога бузите му поруменяваха. Не можеше да каже със сигурност, но знаеше, че вече не е прегърбен и че физическото му състояние се е подобрило в сравнение с първите дни на живота му.

Нима наистина беше възможно…? Дори не смееше да си го помисли.

Отиде при баща си и решително обяви:

— Вече съм голям. Искам да нося дълги панталони.

Господин Бътън се поколеба.

— Не знам — рече накрая той. — Момчетата обуват дълги панталони едва когато навършат четиринайсет години. А ти си само на дванайсет.

— Но пък — възрази Бенджамин — съм доста едър за възрастта си.

Баща му се престори, че замислено го оглежда.

— Не бих казал. И аз бях колкото теб на дванайсет.

Това не отговаряше на истината, но Роджър Бътън беше сключил тайно споразумение със самия себе си на всяка цена да вярва в нормалността на сина си.

В крайна сметка стигнаха до компромис. Бенджамин щеше да продължи да боядисва косата си и да се старае да играе с момчета на своята възраст. Можеше да носи очилата и бастуна си само у дома. В замяна на тези отстъпки получи първите си дълги панталони…

IV.

Едва ли е нужно да се разпростирам върху живота на Бенджамин Бътън между дванайсетата и двайсет и първата му година. Когато навърши осемнайсет, той беше изправен и строен като петдесетгодишен мъж; косата му беше станала по-гъста и почти кестенява; походката му беше уверена и стабилна, гласът му загуби немощното си треперене и падна до приятен баритон. Баща му го изпрати в колежа Йейл в Кънектикът и след като издържа приемните изпити, Бенджамин се записа за първокурсник.

На третия ден от началото на учебната година той получи бележка от господин Харт, секретаря на колежа, да мине през кабинета му да получи програмата си. Бенджамин се погледна в огледалото и реши, че косата му се нуждае от ново боядисване, но бързата проверка в чекмеджетата на бюрото показа, че бутилката с боя липсва. Едва тогава той си спомни, че предишния път я е изпразнил и изхвърлил.

Изправи се пред дилема. Секретарят го очакваше след пет минути. Явно нямаше друг изход — трябваше да отиде така, както е. И той го направи.

— Добро утро — поздрави го любезно служителят. — Дошли сте да питате за сина си, предполагам.

— Всъщност, аз съм Бътън — започна Бенджамин, но господин Харт го прекъсна.

Радвам се да се запознаем, господин Бътън. Очаквам сина ви да се появи тук всеки момент.

— Но това съм аз! — извика Бенджамин. — Аз съм първокурсник!

— Какво?!

— Сега се записах в първи курс.

— Шегувате се.

— Нищо подобно.

Секретарят се намръщи и погледна листа на писалището пред себе си.

— Доколкото виждам, господин Бенджамин Бътън е на осемнайсет години.

— На толкова съм — увери го Бенджамин и леко се изчерви.

Господин Харт го изгледа с досада.

— Господин Бътън, нали не очаквате да ви повярвам?

И Бенджамин се усмихна с досада, и повтори:

— На осемнайсет съм.

Секретарят строго посочи вратата.

— Изчезвайте оттук! Незабавно напуснете колежа и града. Вие сте опасен луд!

— На осемнайсет съм.

Господин Харт отвори вратата.

— Що за нахалство! — извика той. — Мъж на вашите години да се опитва да мине за първокурсник. И да твърдите, че сте на осемнайсет! Давам ви осемнайсет минути да напуснете града!

Бенджамин Бътън излезе от кабинета с гордо вдигната глава, неколцината студенти в преддверието го изпратиха с пълни с любопитство погледи. Когато се отдалечи малко, той се извърна към зачервения от гняв секретар и инатливо повтори:

— На осемнайсет съм!

След което продължи навън, сподирян от подсвиркването и подвикванията на студентите.

Но не му беше писано да се измъкне толкова лесно. Докато се влачеше унило към гарата, след него поеха неколцина студенти, чийто поток бързо прерасна в придошла река и накрая в тълпа. За нула време се разпространи мълвата, че някакъв луд е успял да издържи входните изпити за Йейл и се опитва да мине за младеж на осемнайсет. Необуздана треска завладя университета. Учениците изскачаха гологлави от залите, отборът по футбол изостави тренировката си и се присъедини към шествието, най-отзад подтичваха и крещяха съпруги на преподаватели с накривени бонета и раздърпани фусти и от всички страни летяха подвиквания, насочени към нежните чувства на Бенджамин Бътън.

— Сигурно е Скитникът евреин!

— На тази възраст трябва да тръгне в първи клас, а не в първи курс!

— Погледнете детето-чудо!

— Може би се е объркал и решил, че тук е старчески дом.

— Върви в Харвард!

Бенджамин ускори крачка и не след дълго се втурна в бягство. Щеше да им покаже! Щеше да отиде в Харвард и тогава щяха да съжаляват за злонамерените си подигравки!

Щом се скри на сигурно място във влака за Балтимор, той показа глава през прозореца и извика:

— Ще съжалявате!

— Ха-ха! — разсмяха се студентите. — Ха-ха!

Това беше най-голямата грешка в историята на Йейл…

V.

През 1880 година Бенджамин Бътън стана на двайсет и след рождения си ден започна работа в бащината си компания. През същата година започна да „излиза в обществото“ — по настояване на баща си го придружи на няколко от модерните в онзи период танцови забави. Роджър Бътън вече беше навършил петдесет и двамата със сина си се спогаждаха много по-добре — Бенджамин беше спрял да боядисва косата си (която сега бе леко прошарена) и сега двамата изглеждаха на една възраст и можеха да минат за братя.

Една августовска вечер двамата облякоха официалните си дрехи и взеха файтон до къщата на семейство Шелвин в покрайнините на Балтимор, където имаше организирана танцова забава. Вечерта беше невероятна. Пълната луна превръщаше пътя в ивица потъмняла платина, полските цветя разпръскваха в тежкия въздух аромати като тих, едва доловен смях. Житните ниви грееха като през ясен ден. Едва ли имаше човек, който да не попадне под обаянието на красивото небе — с някое и друго изключение.

— Струва ми се, че нашата търговия я очаква голямо бъдеще — говореше Роджър Бътън. Той не беше човек на духа и с годините чувството му за естетика съвсем беше закърняло. Сега обаче проникновено добави: — Старците като мен не могат да се учат на нови номера. Бъдещето е за вас, младите, за вашата енергия и жизненост.

В далечината заблещукаха светлините на къщата на Шелвин и не след дълго към тях се понесоха тихи въздишки — жалбата на цигулките или пък може би шепотът на осветената от луната сребриста пшеница.

Спряха зад красива двуколка, чиито пътници тъкмо слизаха пред вратата на дома. Първо се появи една дама, след нея възрастен господин и накрая безбожно красива девойка. Бенджамин се сепна, едва ли не в резултат на сложна химическа реакция тялото му се разпадна атом по атом и после наново се събра. Разтрепери се, бузите му пламнаха, ушите му забучаха. Ето това беше първата любов.

Девойката беше слаба и с нежна снага, на лунните лъчи косата й изглеждаше пепеляворуса, а на газените лампи край вратата — медноруса. На раменете си беше метнала жълт испански шал на черни точки; кукленските й пантофки искряха изпод подгъва на широката рокля.

Роджър Бътън се наведе към сина си и рече:

— Това е Хилдегарде Монкриф, дъщерята на генерал Монкриф.

Бенджамин студено кимна.

— Красиво девойче — отвърна безизразно той. Но когато негърът отведе двуколката настрани, добави: — Може да ме представиш на нея, татко.

Приближиха се към насъбралата се около госпожица Монкриф групичка. Добре възпитана в старата традиция, тя направи реверанс пред Бенджамин. Да, щяла да танцува с него. Той й благодари и замаяно се отдръпна настрани.

Докато си чакаше реда, времето се влачеше непоносимо бавно. Бенджамин стоеше безизразен и смълчан край стената и с убийствен поглед следеше балтиморските младежи, които обикаляха край Хилдегарде Монкриф с разкривени от възторг лица. Колко противни му се струваха те, колко отблъскваща му се виждаше руменината им! При вида на накъдрените им кафяви мустачки стомахът го присвиваше и му идеше едва ли не да повърне.

Но когато дойде мигът и той пое с Хилдегарде към средата на залата под звуците на последния парижки валс, ревността и тревогите му изведнъж се стопиха като сняг. Заслепен от обожание, Бенджамин усещаше, че животът му едва сега започва.

— Дойде с брат си, нали? — попита Хилдегарде и впи в него искрящите си като диаманти сини очи.

Бенджамин се поколеба. Явно тя го вземаше за брат на баща му. Дали трябваше да поправи грешката й? Спомни си случилото се в Йейл и реши да си замълчи. Освен че беше невъзпитано да се противоречи на една дама, щеше да е престъпление да петни невероятния миг с гротескната история за раждането си. Може би по-късно щеше да му дойде времето. Така че той кимна и се усмихна, стигаше му само да я слуша.

— Харесвам мъже на твоята възраст — рече Хилдегарде. — Момчетата са такива идиоти. Само се хвалят колко шампанско са изпили в колежа и колко пари са загубили на карти. Мъжете на твоята възраст знаят как да се държат с жените.

Бенджамин беше на ръба да поиска ръката й, сдържа се единствено с цялата сила на волята си.

— Ти си на най-романтичната възраст — продължи тя. — Петдесет. На двайсет и пет все още си бонвиван, на трийсет си блед от преумора; на четирийсет разказваш дълги истории, на шейсет… о, шейсет е твърде близо до седемдесет. Петдесетте е най-сладката възраст. Обожавам я.

Той вече беше напълно убеден в преимуществата на тази възраст и страстно копнееше да е на петдесет.

— Винаги съм казвала — допълни Хилдегарде, — че по-скоро ще се омъжа за мъж на петдесет, който да се грижи за мен, отколкото за мъж на трийсет, за когото аз да се грижа.

За Бенджамин остатъкът от вечерта премина като насън. Хилдегарде благоволи да танцува с него още два пъти и се оказа, че двамата са на едно мнение по абсолютно всички въпроси. Тя обеща да излезе с него на разходка следващата неделя и тогава да поговорят по-сериозно.

Прибраха се у дома с файтона при първите лъчи на зората, пчелите вече жужаха и избледнялата луна искреше от сребристо ледената роса. Бенджамин смътно си даваше сметка, че баща му не спира да говори за търговията.

— Според теб накъде трябва да насочим вниманието си след чуковете и пироните? — попита след една дълга лекция по-старият Бътън.

— Към любовта — отвърна разсеяно синът му.

— Към варта ли? — възкликна Роджър Бътън. — Та нали досега обяснявах защо няма смисъл да се занимаваме с нея?

Бенджамин го изгледа със замъглени очи, изведнъж небето на изток пламна и от крайпътните дървета запяха авлиги…

VI.

Шест месеца по-късно в града се разчу за годежа на госпожица Хилдегарде Монкриф и господин Бенджамин Бътън (казвам „разчу се“, тъй като генерал Монкриф се закле, че по-скоро сам ще отнеме живота си с офицерската си сабя, отколкото лично да го обяви, както си му е редът) и вълнението в балтиморското общество достигна точката на кипене. Позабравената история с раждането на Бенджамин беше изровена и разнесена на крилете на скандала в живописни и смайващи форми. Твърдеше се, че Бенджамин всъщност е баща на Роджър Бътън, че му е брат, прекарал четирийсет години в затвора, че е предрешеният Джон Уилкис Бут и дори, че на главата му стърчат две мънички рогца.

Неделните притурки на нюйоркските вестници подеха случая и публикуваха невероятни карикатури, на които ликът на Бенджамин Бътън украсяваше тела на риби, змии и дори се появяваше на една надгробна плоча. Журналистите го наричаха „Загадката от Мериленд“. Но истинската история, както обикновено, знаеха малцина.

Така или иначе, всички бяха съгласни с генерал Монкриф, че е истинско „престъпление“ едно толкова прекрасно момиче, което може да избере всеки красавец в Балтимор, да се хвърли в обятията на мъж на петдесет години. Напразно господин Роджър Бътън публикува акта за раждане на сина си в балтиморския „Блейз“. Никой не му повярва. Достатъчно беше да погледнеш Бенджамин, за да се убедиш в истината.

От страна на двамината, които въпросът засягаше пряко, нямаше никакви колебания. Толкова много от историите за годеника й се оказваха измислица, че Хилдегарде категорично отказваше да повярва дори и на истинските. Напразно генерал Монкриф й сочеше високата смъртност сред мъжете на петдесет — или най-малкото сред мъжете, които изглеждаха като на петдесет; напразно изтъкваше несигурността на търговията с чукове и пирони. Хилдегарде беше решила да се омъжи за сладостта на зрелостта и така и направи…

VII.

В едно отношение поне приятелите на Хилдегарде Монкриф грешаха. Търговията с чукове и пирони процъфтяваше. През петнайсетте години, изминали от сватбата на Бенджамин Бътън през 1880-та до оттеглянето на баща му през 1895-та, семейното състояние се удвои и то благодарение най-вече на сина.

Едва ли е нужно да посочваме, че в крайна сметка Балтимор прие двойката в лоното си. Дори старият генерал Монкриф се примири със зет си, когато Бенджамин плати за издаването на неговата „История на Гражданската война“ в двайсет тома, отхвърлена от девет изтъкнати издателства.

Тези петнайсет години донесоха големи промени и в самия Бенджамин. Сякаш кръвта течеше с нова сила във вените му. За него беше истинска наслада да става сутрин рано, да крачи наперено по оживените и огрени от слънцето улици, да продава неуморно чукове и сандъци с гвоздеи. През 1890-та той направи големия си удар: предложи поправка в търговските договори, според която „всички гвоздеи, използвани за заковаването на сандъците, в които се пренасят гвоздеите, са собственост на купувача“, след одобрението на върховния съдия Фосил то се превърна в закон и спестяваше на компанията повече от шестстотин гвоздея годишно.

Освен това Бенджамин установи, че веселата страна на живота все повече го привлича. За нарасналото значение на забавленията е достатъчно да изтъкнем факта, че той беше първият собственик на автомобил в Балтимор. Срещнеха ли го на улицата, връстниците му със завист отбелязваха колко жизнен и здрав изглежда.

Хората казваха, че „с всяка изминала година се подмладява“. И ако старият Роджър Бътън, вече на шейсет и пет, в началото не беше успял да приветства сина си както трябва, накрая изкупи греховете си и сега го гледаше с неприкрито възхищение.

И тук стигаме до един неприятен момент, който най-добре да прескочим набързо. Едно-единствено нещо тежеше на Бенджамин Бътън: съпругата му вече не го привличаше.

По това време Хилдегарде беше на трийсет и пет и най-големият им син Роско беше на четиринайсет. В първите дни след сватбата Бенджамин буквално я боготвореше.

Ho c течение на годините меднорусата й коса залиня до обикновено кафяво, сините диаманти в очите й заприличаха на евтини стъкълца и освен всичко останало, Хилдегарде се превърна в самодоволна матрона, възгледите й станаха непоклатими, вкусовете й твърде консервативни, а редките възторзи — анемични. В началото именно тя влачеше Бенджамин на танцови забави и вечеринки, а сега беше точно обратното. Тя излизаше с него, но без ентусиазъм, беше се оставила на онази непреодолима инерция, която някой ден се появява от нищото и остава в нас до края.

Неудовлетвореността на Бенджамин постоянно нарастваше. При избухването на войната с Испания през 1898 година домът му толкова му беше опротивял, че той реши да се запише в армията. Благодарение на търговските си връзки успя да си издейства назначение като капитан, показа чудесни качества и беше повишен в майор и след това в подполковник тъкмо навреме, за да вземе участие в знаменитата атака на хълма Сан Хуан. Там беше леко ранен и получи медал.

До такава степен беше свикнал с оживлението и вълненията на войнишкия живот, че не му се напускаше армията, но компанията се нуждаеше от вниманието му и той се уволни и се прибра у дома. На гарата го посрещна духов оркестър и цяло шествие го изпрати до дома му.

VIII.

Хилдегарде го посрещна на вратата с голямо знаме в ръка и още докато я целуваше, той с болка си даде сметка, че трите изминали години са взели своето. Тя беше вече на четирийсет и косите й бяха посребрени. Гледката го потисна.

В стаята си на горния етаж Бенджамин зърна отражението си в познатото огледало и нетърпеливо се взря в него, като след миг го сравни със своя снимка в униформа, направена точно преди войната.

— Боже мой! — възкликна той на глас. Процесът продължаваше. Нямаше никакво съмнение — сега той приличаше на трийсетгодишен. Вместо да се радва, Бенджамин се притесни — подмладяваше се. До този момент се беше надявал, че щом на външен вид достигне възрастта, която отговаря на годините му, белязалото раждането му чудовищно явление ще изчезне. Той потрепери. Очакваше го ужасна, сензационна съдба.

Слезе долу, където Хилдегарде го чакаше на масата за вечеря. Изглеждаше ядосана и Бенджамин се зачуди дали най-сетне не се е досетила, че нещо не е както трябва. В опит да разпръсне възцарилото се напрежение, той поде темата с цялата деликатност, на която беше способен.

— Всички казват — отбеляза весело, — че на фронта съм се подмладил.

Съпругата му го изгледа презрително и изсумтя:

— Нима смяташ, че това е хвалба?

— Не се хваля — увери я смутено той.

Тя отново изсумтя.

— Кой би си помислил — добави след миг Хилдегарде. — Надявах се, че поне ще имаш достатъчно гордост, за да сложиш край на това.

— Но как да го направя? — попита с въздишка съпругът й.

— Няма да споря с теб — отвърна тя. — Но знам, че някои неща са редни, други — не. Ако се решил да бъдеш различен от всички останали, едва ли мога да те спра. Ала не смятам, че това е разумно.

— Но, Хилдегарде, не зависи от мен!

— Напротив. Просто си инат. Смяташ, че не трябва да си като другите. Винаги си бил такъв и такъв и ще си останеш. Помисли си само, какво ще стане, ако другите бяха като теб — какво щеше да стане с този свят?

Тъй като нищо не можеше да бъде отговорено на този нелеп аргумент, Бенджамин си замълча и от този миг насетне отчуждението между двамата се задълбочи. Той често се питаше как е било възможно на времето да бъде толкова омагьосан от жена си.

В добавка към появилата се между тях пропаст, Бенджамин установи, че с устремилия се напред нов век жаждата му за веселие все повече се усилва. Нямаше празненство в Балтимор, на което да не присъства, танцуваше с най-красивите млади дами, бъбреше с наслада с най-популярните дебютантки, а Хилдегарде като злокобна старица седеше сред възрастните дами и ту го гледаше високомерно с неодобрение, ту го следеше с тъжен, озадачен и укорителен поглед.

— Колко жалко! — отбелязваха хората. — Толкова млад мъж, прикован към жена на четирийсет и пет. Та той е най-малко двайсет години по-млад от съпругата си.

Те бяха забравили — съвсем естествено, — че през 1880 година техните родители са коментирали по подобен начин същата двойка.

Бенджамин компенсираше отлетялото семейно щастие с новите си интереси. Започна да играе голф и бързо се прочу с уменията си. Захвана се с танци: през 1906-та беше истински експерт в „Бостъна“, през 1908-ма го смятаха за ненадминат в самбата, а на следващата година всеки млад мъж в града му завиждаше за тангото.

Напълно разбираемо, изявите му в обществото в известна степен пречеха на търговията, но пък той беше работил упорито двайсет и пет години и смяташе, че може да предаде компанията в ръцете на сина си Роско, който наскоро беше завършил Харвард.

Хората често ги бъркаха и това радваше Бенджамин — той бързо забрави неприятните страхове, които го бяха връхлетели при завръщането му у дома след войната и започна да изпитва наивно задоволство от външния си вид. В сладката каца с меда имаше само една лъжица с катран — мразеше да се появява на публични места със съпругата си. Хилдегарде беше почти на петдесет и изглеждаше така, че той се чувстваше абсурдно…

IX.

Един септемврийски ден на 1910-та — няколко години, след като компанията „Роджър Бътън и Ко“ беше преминала в ръцете на младия Роско Бътън, мъж на видима възраст двайсет и една-две, се записа за първокурсник в Харвард, Кеймбридж. Не направи грешката да обяви, че едва ли ще стигне отново до петдесет, нито пък спомена, че синът му е завършил същото учебно заведение преди десет години.

Беше приет в университета и бързо изпъкна сред състудентите си, отчасти защото изглеждаше малко по-голям от тях — средната им възраст беше осемнайсет.

Но успехът му се дължеше най-вече на факта, че във футболната среща с Йейл той игра великолепно, с такъв устрем и хъс, че отбеляза седем тъчдауна и четиринайсет обиколки за Харвард и в крайна сметка заради него се наложи да изнесат всичките единайсет играчи на Йейл в безсъзнание от игрището. Той стана героят на колежа.

Колкото и да е странно, през третата си година в университета той едва успяваше да намери място в отбора. Треньорите твърдяха, че е отслабнал и на по-наблюдателните им се струваше, че дори като че ли е станал по-нисък. Не отбелязваше никакви точки — всъщност го държаха в отбора с надеждата огромната му репутация да хвърли в ужас и паника тима на Йейл.

В последната си година изобщо не участваше в отбора. Изглеждаше толкова слаб и нисък, че веднъж неколцина второкурсници го взеха за „заек“ — инцидент, от който се почувства ужасно унижен. Прочу се като „детето чудо“ — дипломант на не повече от шестнайсет — и често се удивяваше на опитността и увереността на колегите си. Учебният материал му се струваше труден, усещаше, че не е дораснал за него. От колегите си беше подочул за известното училище „Сейнт Мидас“, което мнозина от тях бяха завършили преди университета, и реши след дипломирането си да се запише там, защото спокойният живот сред момчета с неговия ръст щеше да бъде далеч по-поносим.

След дипломирането си през 1914 година се върна у дома в Балтимор с харвардската диплома в джоба. По Това време Хилдегарде беше на почивка в Италия и затова Бенджамин отседна в дома на сина си Роско. Но макар че го посрещна що-годе добре, той не се отнасяше сърдечно с него и даваше да се разбере, че Бенджамин, който се мотаеше из къщата в юношеска занесеност, му е като трън в очите. Жененият Роско се беше превърнал в значима фигура в балтиморското общество и не желаеше да избухне скандал, свързан със семейството му.

Бенджамин, който вече не беше persona grata сред дебютантките и младите колежани, оставаше сам в компанията на три-четири петнайсетинагодишни момчета от съседните домове. И тогава отново му дойде идеята да постъпи в „Сейнт Мидас“.

— Колко пъти да ти казвам — рече един ден на сина си, — че искам да ходя на училище.

— Че кой те спира? — отвърна грубо Роско. Този разговор му беше изключително неприятен и той искаше бързо да му сложи край.

— Не мога да отида сам — въздъхна безпомощно Бенджамин. — Трябва да ме запишеш и да ме заведеш там.

— Нямам време — обяви сърдито Роско. Присви очи и смутено огледа баща си. — Всъщност, крайно време е да престанеш. Да сложиш край. Най-добре… — замълча, лицето му поаленя, напразно търсеше думи — най-добре започни в обратната посока. Вече прекаляваш, на никого не му е смешно. Дръж се както подобава!

Бенджамин едва сдържаше сълзите си.

— И още нещо — продължи синът му. — Когато имаме гости, ще ме наричаш „чичо“, не „Роско“, а „чичо“, разбра ли? Абсурдно е момче на петнайсет да се обръща към мен на малко име. Всъщност, по-добре винаги ме наричай „чичо“, за да свикнеш.

Изгледа го свирепо и му обърна гръб…

X.

След края на този разговор Бенджамин унило се качи в стаята си и се взря в огледалото. Не се беше бръснал от три месеца, но по страните му едва се забелязваше лек мъх, с който нямаше смисъл да се занимава. При завръщането му от Харвард Роско се беше опитал да му наложи да носи очила и фалшиви мустаци и за момент изглеждаше, че като че ли фарсът от първите му години е на път да се повтори. Но мустаците го дразнеха и го караха да се срамува. След като на няколко пъти се разплака, Роско неохотно отстъпи.

Бенджамин отвори „Бойскаутите от Бимини Бей“ и се зачете. Но мислите му неотклонно се връщаха към войната. През изминалия месец Америка се беше включила на страната на Съюзниците и той искаше да се запише доброволец, но за съжаление, минималната възраст беше шестнайсет, а Бенджамин не изглеждаше толкова голям. Така или иначе, истинската му възраст — петдесет и седем — щеше да го направи негоден за военна служба.

На вратата се почука и влезе икономът с писмо с официални щемпели и марки в единия ъгъл, адресирано до господин Бенджамин Бътън. Той нетърпеливо го отвори и с радост го прочете. В него се казваше, че запасните офицери от войната с Испания са призовани на действителна военна служба с по-високи чинове, като вътре беше приложена и заповедта за произвеждането му в бригаден генерал от армията на Съединените щати.

Бенджамин скочи на крака, разтреперан от вълнение. Точно за това копнееше. Сграбчи шапката си и десет минути по-късно връхлетя в ателието на известен шивач на Чарлз Стрийт и с писклив гласец поиска да му ушият униформа.

— Решил си да си поиграеш на войници ли, синко? — попита шивачът добронамерено.

Бенджамин се изчерви.

— Не ти влиза в работата какво съм решил! — отвърна гневно той. — Казвам се Бътън и живея на Върнън Плейс, така че мога да си го позволя.

— Е — призна колебливо мъжът, — ако ти не, то поне баща ти със сигурност може, така че за мен няма проблеми.

Взеха му мерки и седмица по-късно униформата беше готова. Набавянето на генералски пагони се оказа по-трудно, тъй като продавачът в магазина настояваше, че една значка на дружеството на Младите християнки е напълно достатъчна и с нея играта ще е много по-забавна.

Без да каже нито дума на Роско, Бенджамин напусна дома през нощта и взе влак до Камп Мосби в Южна Каролина, където трябваше да поеме командването на пехотна бригада. Един студен априлски ден той се появи на входа на лагера, плати на таксито, което го беше докарало от гарата и махна на часовоя.

— Извикай някой да вземе багажа ми! — заповяда отривисто той.

Часовоят го изгледа укорително.

— Накъде си поел с тези генералски пагони, синко?

Ветеранът от войната с Испания се извърна към него с пламнали очи, но, уви, с писклив гласец.

— Мирно! — опита се да извика той и изведнъж видя, че часовоят удря пети и отдава чест с пушката. Бенджамин скри благодарствената си усмивка, но когато се огледа, усмивката му се изпари. Не той беше причината за промяната в държането на часовоя, а внушителен полковник от артилерията, който се беше появил на кон.

— Полковник! — изпищя пискливо Бенджамин.

Полковникът се приближи, дръпна юздите и сведе поглед, в очите му пламтяха дружелюбни искрици.

— Чие момче си? — попита той любезно.

— Ей сега ще ти кажа чие момче съм! — отвърна яростно Бенджамин. — Слизай от проклетия кон!

Полковникът избухна в смях.

— Трябва ти коня ми, а, генерале?

— Ето! — извика отчаяно Бенджамин и му подхвърли призовката. — Прочети!

Полковникът ококори смаяно очи.

— Откъде я взе? — попита той и прибра документа в джоба си.

— Изпратиха ми я, как откъде!

— Ела с мен — отвърна военният със странно изражение. — Ще идем в щаба да проверим тая работа. Последвай ме!

И той насочи коня си към щаба. На Бенджамин не му оставаше нищо друго, освен да го последва с всичкото достойнство, което успя да събере, като по пътя планираше жестокото си отмъщение.

До което обаче така и не се стигна. Вместо това два дни по-късно пристигна синът му Роско, разгневен от спешното повикване и прибра разплакания генерал у дома — вече без униформата.

XI.

През 1920 година се роди първото дете на Роско Бътън. По време на последвалите празненства никой не сметна за „редно“ да спомене, че рошавото десетинагодишно хлапе, което си играеше наоколо с оловни войници и модел на цирк, е дядо на новороденото.

Всички харесваха малкото момче, чието невинно, лъчезарно лице беше белязано от лека тъга, но за Роско Бътън присъствието му беше истинско мъчение. Както се казваше по онова време, на него цялата работа му се струваше просто „неефективна“. Според Роско, с отказа си да изглежда като шейсетгодишен, баща му беше предал идеята за подобаващото държане на „мъжа от плът и кръв“ — това беше любимият му израз. Замислеше ли се по този въпрос за повече от половин час, той стигаше до ръба на лудостта. Ако го питаха, децата трябваше да бъдат държани зад бодлива тел, по която тече електрически ток, но осъществяването на тази идея в реалността беше… неефективно. И така се завърташе в омагьосан кръг.

Пет години по-късно синът му беше станал достатъчно голям, за да си играе с малкия Бенджамин под надзора на детегледачката, която се грижеше и за двамата. Роско ги записа едновременно на детска градина и Бенджамин откри, че лепенето на късчета цветна хартия, правенето на гирлянди и оцветяването са най-прекрасните занимания на света. Веднъж го наказаха да седи в ъгъла — и той през цялото време плака, — но като цяло му беше весело и приятно в хубавата стая, където слънцето надничаше през високите прозорци и от време на време госпожица Бейли го погалваше по рошавата му коса.

На следващата година синът на Роско постъпи в първи клас, но Бенджамин остана в детската градина. Там беше щастлив. Понякога, когато другарчетата му се хвалеха какви ще станат, когато пораснат, малкото му личице помръкваше, сякаш по свой, неясен детски начин, той си даваше сметка, че подобно нещо на него няма да му се случи.

Дните отминаваха в неразличимо спокойствие. За трета година го пратиха в детската градина, но сега вече беше твърде малък, за да разбира какво да прави с разноцветните листчета. Освен това често плачеше, тъй като другите момчета бяха по-големи от него и той се страхуваше от тях. Учителката се опитваше да му говори, но Бенджамин не успяваше да я разбере.

Отписаха го от детската градина. Центърът на малкия му свят стана бавачката му Нана, винаги облечена в колосана памучна престилка. Когато времето беше хубаво, двамата се разхождаха в парка; Нана сочеше огромното сиво чудовище, казваше: „слон“ и Бенджамин повтаряше думата след нея и нерядко вечер, когато го преобличаше преди лягане, бърбореше безспирно: „Слон, слон, слон“. Понякога Нана му позволяваше да подскача на леглото, което беше забавно, тъй като ако уцелиш точния момент, пружината те изхвърля отново нагоре и ако повтаряш „Ааа“ достатъчно дълго, без да спираш, се получава много приятен дисонантен звук.

Обичаше да взима големия бастун от закачалката в антрето и да удря с него по столове и маси: „Бой, бой, бой!“. Когато имаха гости, по-възрастните жени издаваха странни и интересни звуци, а по-младите се опитваха да го целунат, на което той се подчиняваше с леко отегчение. И в края на дългия ден, в пет часа, той се качваше в стаята си и Нана го хранеше с овесена каша или пюре.

В детския му сън не се промъкваха тревожни спомени; не беше останало нищо от подвизите му в колежа, от славните дни, когато пленяваше сърцата на момичетата. В съзнанието му съществуваха единствено белите, предлагащи безопасност стени на кошарата му, Нана и един мъж, който понякога идваше да го види, и голямата оранжева топка, която Нана му сочеше, когато го слагаше да спи и наричаше „слънцето“. Когато слънцето се скриеше, очите му се затваряха и той заспиваше — без сънища, които да го тревожат.

Миналото — щурмът начело на ротата нагоре по хълма Сан Хуан, първите години след сватбата, когато работеше до късно в оживената кантора заради младата Хилдегарде, която обичаше; далечните дни, когато двамата с дядо си пушеха и разговаряха до среднощ в старата мрачна къща на Монро Стрийт — всичко това беше избледняло като сън от съзнанието му все едно никога не бе съществувало.

Не помнеше нищо. Не помнеше дали млякото е било топло или студено, нито пък как е минал денят му — за него съществуваха само креватчето и познатото присъствие на Нана. И след това вече изчезна абсолютно всичко. Когато огладнееше, се разплакваше — нищо повече. Денем и нощем лежеше спокойно, а над него се разнасяше говор и шепот, които той рядко чуваше, имаше и едва различими миризми, светлина и тъмнина.

Накрая остана само тъмнина; бялото креватче, неясните лица, които се движеха над него и топлият сладък аромат на млякото безследно избледняха.